Лорън Уайзбъргър
Нюйоркски светски хроники (4)

4

— За бога, Бет, не се тръшкай, все едно си убила някого. Напуснала си работа. Поздравявам те! Добре дошла в прекрасния свят на безотговорните зрели хора. Запомни едно от мен — нещата невинаги вървят, както сме ги планирали. Докато чакахме Уил да се прибере, Саймън полагаше усилия да ме утеши, защото нямаше и най-малка представа колко абсолютно спокойна съм всъщност. Установих, че не съм била в подобно състояние на безтегловност от много отдавна (откакто бях в ашрама).

— Странно е да нямаш представа какво ще правиш от тук насетне — промърморих.

Макар че би трябвало да съм притеснена, изминалите седмици се оказаха прекрасни. Възнамерявах да съобщя на всички, че съм напуснала банката, но когато реших да го направя, ме обзеха скука, мързел и нежелание да контактувам с когото и да било. Нищо не ми пречеше да разпространя информацията — само трябваше да набера съответните номера. Ала при всяко посягане към телефона ми се струваше непосилно да обясня причините за напускането си (такива нямаше) и да обсъждам плановете си за бъдещето (също несъществуващи). Изпаднах в състояние, което според мен беше съчетание от стрес, затваряне на очите пред действителността и отрицание. Всеки ден спях до един на обяд, следобедите гледах телевизия, разхождах Милингтън, обикалях магазините и си купувах ненужни неща, за да запълня празнотата в живота си, дори реших отново да пропуша, за да има какво да правя, след като свърши „Конан“. Ежедневието ми изглеждаше потискащо, но за мен изминалият месец беше най-щастливият период от живота ми и сигурно щеше да продължи безкрайно, ако Уил не беше позвънил в банката и не беше разговарял със заместницата ми.

Странно, но отслабнах с пет килограма, без да пазя диета или да ходя на фитнес. Излизах само да си търся работа и да пазарувам и се чувствах по-добре, отколкото когато робувах по дванайсет часа дневно. В Емъри бях направо кльощава, ала понатрупах килограми, след като започнах работа, защото нямах време за физически упражнения и се тъпчех с меса на скара, понички, шоколадчета и кафе с толкова много захар, че сякаш ми полепваше по зъбите. Всички учтиво се преструваха, че не забелязват промяната, обаче аз знаех, че изглеждам ужасно. Всяка Нова година се заричах ежедневно да ходя на фитнес, около четири дни се придържах към това решение, после преставах да навивам будилника и си поспивах един час повече. Само Уил непрекъснато ми опяваше, че приличам на плашило. Казваше: „Душичко, помниш ли как представители на модни агенции те спираха на улицата и те питаха дали не искаш да станеш модел? Вече не се случва, нали?“ или „Миличко, преди няколко години изглеждаше като момиченце — свежа, без грим. Защо не положиш малко усилия да си възвърнеш формата?“ Знаех, че има право. Когато горното копче на единствените ми джинси „Севън“ започна така да се впива в гънките на корема ми, че понякога беше трудно да го намеря, нямаше как вече да си затварям очите пред неприятната истина, че съм напълняла. Без съмнение, отслабнах, откакто останах без работа. Кожата ми се изчисти, очите ми блестяха и за пръв път от пет години излишната плът се стопи от бедрата и задните ми части (гърдите ми обаче, останаха закръглени). Това беше нещо като поличба, че съм създадена да не работя. Разбира се, не беше редно да ти е хубаво, че мързелуваш, затова се преструвах на потисната и разтревожена за бъдещето си. Саймън се хвана на въдицата:

— Според мен един коктейл ще ти оправи настроението. Какво да ти приготвя, Бет?

Горкичкият наивник не подозираше, че съм започнала да пия. Не бях като закоравелите пияници, които изпитват необходимост от алкохол и си казват: „Е, като нямам компания, ще се почерпя сам“; по-скоро си внушавах, че съм зряла жена, която може да си позволи глътка шампанско, чаша вино или няколко чашки водка. Престорих се, че обмислям предложението, накрая подхвърлих:

— Може ли едно мартини?

В този момент довтаса вуйчо Уил и както обикновено, енергията му сякаш изпълни помещението.

— Саймън, приготви на нашата бивша банкерка много сухо мартини с джин „Грей Гууз“ и три маслинки. Душичко, толкова се гордея с теб!

— Сериозно ли говориш?

Когато прослушах съобщението му на телефонния секретар, не ми се стори толкова въодушевен. (Миличка Бет, игричката ти приключи. Току-що разговарях със стреснатата девойка, която твърди, че е назначена на твоето място, и се питам какво правиш в момента. Нещо върховно надявам се. Може би си забила гадже. Чакам те у дома довечера точно в шест, за да ни осведомиш за кървавите подробности. Планирай всичко така, че после да ни придружиш на скромна вечеря в „Илейнс“.)

— Ама разбира се, скъпа! Най-сетне си зарязала отвратителната банка. Ти си опияняващо създание, толкова красиво, толкова очарователно, а ужасната ти работа потискаше най-хубавото у теб — прегърна ме през кръста и възкликна: — Какво виждат очите ми? Тънка талия! Боже мой, Саймън, нашето момиче си е възвърнало прекрасната фигура. Съкровище, изглеждаш така, сякаш през последните седмици са ти направили липосукция тъкмо където трябва. Добре дошла обратно сред нас, захарче.

Той взе чаша с мартини, приготвено от Саймън (на Уил вече му беше забранено да смесва коктейли, защото прекаляваше с дозите), в същото време свали тъмносивата си вълнена шапка, която носеше отпреди моето раждане. Саймън се усмихна, също взе чашата си и леко се чукна с нас, все едно се страхуваше да не се излее дори капка от скъпоценната течност. Разбира се, аз не бях толкова внимателна и излях част от мартинито върху джинсите си. Ако бях сама, щях да го обера с език. Хм!

— Отпразнуваме го официално — заяви Уил. — И така, с какво ще се захванеш сега? Ще постъпиш в редакцията на някое списание? Защо не се пробваш в модния бизнес? Чух, че от „Вог“ търсят сътрудници.

— Чуваш ли се какво говориш? Защо си толкова жесток и ме принуждаваш да мисля за неприятни неща? Смяташ ли, че съм достатъчно квалифицирана да работя за онази главна редакторка… как й беше името?

— Ана Уинтър — услужливо се намеси Саймън — Бет е права, не я карай да влиза в бърлогата на звяра.

— Тогава пробвай в „Базар“ — настоя досадният ми вуйчо.

— Уил… — Сведох очи към вехтите си обувки с нисък ток и после го погледнах.

Вярно, че вече не ходех с плитчици и ортопедични чехли „Биркенщок“, но още живеех в света от романите на Ан Тайлър… поне по отношение на гардероба си.

— Престани да се оплакваш, миличка. Все ще си намериш нещо. Не забравяй, че винаги можеш да работиш при мен. В краен случай, де.

Още когато бях в гимназията, Уил често подхвърляше колко ще се забавляваме, ако работим заедно, твърдеше, че притежавам талант да правя проучвания и дори писателска дарба. Нашите му бяха изпращали копия от всичките ми есета, а когато се дипломирах като специалист по английска литература, получих от него невероятен букет, придружен от картичка със следния текст: „На бъдещата журналистка.“ Често казваше, че с удоволствие ще ме посвети в тънкостите на професията, защото искрено вярваше, че трябва да се насоча към този бранш. Знаех, че е искрен. Само че напоследък рубриките му се бяха превърнали в консервативни и високопарни тиради. По нищо не приличаха на забавните коментари за светските прояви и събитията от света на развлекателния бизнес, към които читателите бяха пристрастени. Беше ненадминат в този жанр, никога не се принизяваше до клюкарски статии, но и не се вземаше прекалено на сериозно. Поне така беше доскоро, когато в дописка от хиляда думи обясни защо Обединените нации са въплъщение на самия дявол. (Ще предам накратко съдържанието: „Защо в епохата на свръхтехнологиите представителите на Обединените нации изпитват необходимост да живеят само в Ню Йорк, да завземат най-удобните места за паркиране и най-хубавите маси в ресторантите и да увеличават онзи процент от населението на града, което не говори английски? Защо сме принудени да търпим изключителните мерки за сигурност и адските задръствания в движението, след като и без това никой не слуша брътвежите на гореспоменатите господа? Защо те не живеят в съответните си страни и не изпращат по електронната поща мненията си? А след като категорично отказват да работят в собствените си държави и да се свързват с Ню Йорк по електронен път, защо да не преместим този цирк в град Скрантън в Пенсилвания и да видим дали тогава господа дипломатите ще настояват да живеят тук, за да оправят света.“ Не че не исках да науча тайните на професията му, но се страхувах се, че хората ще кажат: „Какъв късмет, а? Вуйчо ти е един от най-известните вестникарски журналисти в страната и ти случайно работиш за него.“ Знаех, че малкият му екип от сътрудници, които се занимаваха с издирването на информация, ще ме намразят, ако той веднага ми възложи писането на статии, страхувах се и да не съсипя успешните му рубрики. Тъй като Уил беше единственият ми роднина, живеещ в Ню Йорк, най-добрият ми приятел и човекът, който ми осигуряваше някакъв обществен живот, изглеждаше неуместно и да работим заедно.

— Моят бивш шеф твърдеше, че не съм била в състояние да изпълня задачите, които ми поставял за деня. Мисля, че не ти трябва сътрудничка като мен.

— Във всеки случай ще ми бъдеш по-полезна от хлапетата в екипа ми, които се преструват, че издирват информация, а всъщност сърфират в порносайтовете — изсумтя той. — И не ги упреквам. Възхищавам се от липсата на етика към работодателя. Как иначе ежедневно щях да съчинявам такива боклуци? — Той довърши мартинито си и стана от коженото канапе. — Все пак помисли по въпроса, душичко. А сега отиваме на вечеря.

Въздъхнах:

— Добре, но трябва да си тръгна рано. Тази вечер има сбирка на читателския клуб.

— Сериозно ли, съкровище? Изглежда правиш опити да водиш някакъв светски живот. Какво четеш в момента?

Изтърсих първото заглавие, която ми дойде наум:

— „Моби Дик“.

Саймън се обърна и се втренчи в мен:

— Не думай! Наистина ли?

— Не, разбира се. — Уил се засмя. — Чете „Страст и болка в Пенсилвания“ или подобна помия. Още не си се отказала от този навик, нали, миличка?

— Нищо не разбираш, Уил. — Обърнах се към Саймън. — Обяснявала съм му това поне хиляда пъти, но той отказва да го проумее.

— Какво да разбера, захарче? Че моята красива и интелигентна племенница, която е завършила английска литература, не само чете, но е вманиачена в любовните романчета, така ли? Имаш право, скъпа, не го проумявам.

Саймън снизходително се усмихна.

— Какво разбираш под любовни романчета? — попита, явно за да ме защити — Всеки от нас е прочел по една-две книги от Даниел Стийл. Не виждам защо Бет трябва да се срамува.

Ала вуйчо ми не се предаваше:

— Писанията на Даниел Стийл са гениални в сравнение с помията, която племенницата ми предпочита. Говорим за романчета от по три долара, в които героинята неизменно е с разкъсан корсаж, а гърдите й възбудено се повдигат. Бет, признай какво е заглавието на книгата, която ще обсъждате задълбочено тази вечер.

Сведох поглед и се престорих на безкрайно засрамена:

— „Непослушното момче“. Току-що излезе и… се очакваше с голямо нетърпение от читателите. Ще изтъкна важен факт, който доказва, че не само аз предпочитам подобни романи. Това е една от най-търсените книги в сайта „Амазон“ и поради големия интерес се доставя едва три седмици след заявката!

Уил победоносно изгледа Саймън:

— Казах ти! Е, какво мислиш?

Саймън недоверчиво поклати глава, погледна ме, сякаш искаше да ме обсипе с въпроси, накрая само изтърси:

— Защо?

Защо? Защо? Как да отговоря на този въпрос? Самата аз си го бях задавала милион пъти. Пристрастяването ми започна съвсем на шега, след като на седалката в самолета, извършваш полет от Покипси до Вашингтон, намерих романчето „Пламенна и страстна“, забравено от някоя пътничка. Бях на тринайсет, тоест достатъчно голяма да преценя, че трябва да скрия книгата от родителите си, което и направих. Четивото така ме увлече, че не отидох с нашите на протестния поход, а се престорих на болна и останах в хотела, защото нямах търпение да стигна до края. По-късно се научих безпогрешно да разпознавам любимите си романи в обществената библиотека, а когато пазарувахме в супермаркета, грабвах поредния „шедьовър“ и бързах да го платя на щанда с лекарствата, докато мама се редеше на касата. „Изгълтвах“ по две-три романчета седмично и понеже си давах сметка каква ще бъде реакцията на нашите, грижливо криех книжките в дъното на дрешника си. Четях ги само късно вечер и ги пъхах обратно в скривалището им, преди да заспя.

Когато открих жанра „романс“, се смущавах от кориците, подсказващи сексуални сцени, и, разбира се, от най-подробните описания на същите тези сцени в самото съдържание. Като всички тийнейджъри не желаех родителите ми да разберат, че знам нещо по въпроса, затова, както вече споменах, четях тайно нощем. Ала когато станах на седемнайсет (май бях в предпоследния гимназиален клас), се престраших да издам предпочитанията си. С татко отидохме до кварталната книжарница да вземем книги, които беше поръчал. На касата аз, уж небрежно, пъхнах при другите покупки едно от „моите“ романчета и подхвърлих:

— Забравила съм си портмонето. Плати вместо мен, ако обичаш, вкъщи ще ти върна парите.

Той хвана с два пръста книжлето, все едно беше животинче, смазано от кола на пътя, и го изгледа с отвращение. После се засмя:

— Бетина, не се шегувай. Върни това… нещо, откъдето си го взела, и си вземи някакво стойностно четиво. Обещах на майка ти да се приберем след двайсет минути, нямаме време за игрички.

Заупорствах и татко плати книгата най-вече за да излезем по-бързо от книжарницата. Докато вечеряхме, спомена покупката ми, но изглеждаше доста озадачен.

— Признай, че се пошегува, Бетина, и че не четеш тези… бълвочи. — Той сбърчи чело, опитвайки се да проумее пристрастеността ми към долнопробните романчета.

— Не се шегувам — отвърнах твърдо, без да издам смущението си.

Мама изпусна вилицата си и възкликна:

— Не е вярно! — Може би си въобразяваше, че ако натърти на фразата, надеждите й ще се сбъднат. — Невъзможно е!

— Чета ги — настоях пресилено жизнерадостно, за да поразведря атмосферата. — Освен мен ги четат още двайсет и пет милиона души. Една пета от цялото население на Съединените щати ежегодно си купува книги от този жанр, мамо. Четивото е едновременно отпускащо и завладяващо. Агония, екстаз и щастлив край — какво повече може да иска човек?

Не признах пред нашите (нито пък сега пред Уил и Саймън) колко съм запалена по въпросните романчета. Разбира се, донякъде те бяха начин да избягам от действителността, но животът ми не беше толкова тежък, че да потъвам в измислен свят. Истинско удоволствие беше да чета за красиви жени и мъже, които преодоляваха всички пречки, за да бъдат заедно, и любовта помежду им побеждаваше злото. Сексуалните сцени бяха нещо като премия, но най-хубавото все пак си оставаше това, че всяка книга беше с щастлив край и ме зареждаше с такъв оптимизъм, че веднага посягах към следващата. Сюжетите не се отличаваха с оригиналност; още от първите страници се досещах как ще се развие действието и може би тъкмо затова романчетата ме отпускаха и забавляваха. В тях се описваха любовни истории, които отчаяно исках да изживея — признавам го най-чистосърдечно, макар че мнозина биха ме опровергали, изтъквайки принципи на феминизма и факта, че жената отдавна е престанала да бъде сексуална играчка. Във всяко гадже търсех Идеалния мъж и вече не можех да се променя — бях настроена да живея в приказка с щастлив край. Едва ли е необходимо да казвам, че връзките между мъжете и жените в Ню Йорк съвсем не отговаряха на мечтите ми. Ала аз не бях загубила надежда да срещна принца от приказките… все още не.

Възнамерявах ли да отговоря откровено на Саймън? Не, разбира се. Когато някой ме попиташе защо чета тези боклуци, с усмивка подхвърлях: „Защото не разбирам по-сериозните книги.“

— Няма значение. — Позасмях се, като старателно избягвах погледите на двамата. — Да речем, че това е глупав навик от момичешките ми години, от който още не съм се отучила.

Обяснението ми накара Уил да се запревива от смях:

— Какво! Глупав навик ли? Душичко, та ти членуваш в клуб, чиято единствена цел е да задълбочи страстта ти към този жанр!

Имаше право — посещавах клуба, защото там се срещах със сродни души. Освен тях никой не ме разбираше. Нито родителите ми, нито вуйчо Уил, нито приятелките ми от гимназията и университета. Пенелъпи само поклащаше глава, видеше ли подобно книжле в жилището ми (което, между другото, се случваше много често, тъй като притежавах над четиристотин романа, съхранявани в кашони, в дрешниците и в сандъци под леглото, а онези с по-невинните корици бях наредила в библиотеката.) Известни ми бяха статистическите данни, според които цели армии жени бяха любителки на тази литература, ала едва преди две години се запознах с Кортни.

След работа се бях отбила в „Барнс енд Ноубъл“ и тъкмо вземах книга от поставката, някой зад мен каза:

— Знай, че не си сама.

Обърнах се и видях привлекателна млада жена приблизително на моята възраст със сърцевидно лице и естествено розови устни. Русите й къдрици бяха като на Нели от „Малка къща в прерията“.

Тя изглеждаше толкова крехка, сякаш всеки момент можеше да се счупи.

— Моля? На мен ли говорите? — попитах и ловко пъхнах „Мечтата на всяка жена“ под голям английско-гръцки речник.

Непознатата кимна, пристъпи към мен и прошепна:

— Не бива повече да се срамуваш. Има и други като теб.

— Кой ви каза, че се срамувам?

Тя погледна книгата, скрита под дебелия речник, и повдигна вежди, после продължи все така шепнешком:

— Казвам се Кортни и също като теб съм пристрастена. Имам висше образование и хубава работа и не се срамувам да призная, че съм луда по идиотските романчета. Ние сме цяла група. Срещаме се два пъти месечно да говорим за „нашите книги“, пийваме по нещо и взаимно се успокояваме, че не правим нищо нередно. Това е литературен клуб и групова терапия едновременно. — Кортни порови в голямата си чанта и извади смачкана касова бележка. Отвинти със зъби капачката на писалка „Монблан“ и надраска на листчето адрес в Сохо и адрес на електронна поща. — Поредната ни среща е в понеделник вечерта. Каня те най-сърдечно. Записах ти и адреса на моята електронна поща, ако имаш някакви въпроси, но общо взето нещата са много простички. В момента четем това. — Тя дискретно ми показа един екземпляр от „Коя иска да се омъжи за разбивач на сърца?“. — Ще се радваме да бъдеш сред нас.

Естествено любопитството ме накара да отида на сбирката на клуба и веднага разбрах, че Кортни е имала право. Момичета бяха интелигентни и посвоему красиви, свързваше ги пристрастеността към любовните романчета. С изключение на двете сестри близначки, всички останали в групата не бяха нито приятелки, нито колежки. До една бяха попаднали в този клуб по същия начин като мен. С изненада и задоволство установих, че съм единствената, която е признала „порока“ си — другите жени не бяха споделили със съпрузите, приятелките или родителите си какви книги обсъждаме. През двете години, откакто членувах в клуба, само една дръзна да каже истината на приятеля си. Нещастникът я скъса от подигравки, а тя го заряза, защото осъзна, че ако я беше обичал истински (като герой от романтично книжле), нямаше така безмилостно да й се подиграва заради нещо, което й прави удоволствие. В живота на всяка от нас настъпваха промени — някои си сменяха работата, други се омъжваха, една се разведе; най-интересното бе, че ако случайно се срещнехме на улицата или на купон, само се поздравявахме и заговорнически се споглеждахме.

Миналата седмица ми се наложи да пропусна сбирката, затова сега с нетърпение очаквах да се видя с момичетата и нямаше да допусна Уил да ми провали вечерта. Тримата взехме такси, ала когато слязохме пред ресторанта на ъгъла на Осемдесет и осма улица и Второ Авеню, се оказа, че сме позакъснели.

— Дръжте се! — прошепна Саймън, преди Илейн да връхлети върху нас.

— Очаквах ви по-рано! — гръмогласно ни посрещна тя и посочи дъното на заведението, където вече имаше няколко души. — Вървете при гостите! Ще ви донеса питиета.

Последвах Саймън и Уил в залата за специални гости на легендарния ресторант и любопитно се огледах. По стените висяха рамкирани снимки с автографи на всички писатели на двайсети век, свободните места бяха заети от полици, отрупани с книги. Бих си помислила, че съм попаднала в уютно квартално заведение, ако не бях познала хората, които вече седяха около масата — Алън Дершовиц, Тина Браун, Тъкър Карлсън, Доминик Дюн и Барбара Уолтърс. Сервитьорката ми донесе сухо мартини и докато допих чашата, пристигнаха и останалите гости, предимно представители на медиите и известни политици.

Уил произнасяше тост в чест на Чарли Роуз (празненството беше по повод излизането на новата му книга), когато единствената друга жена сред присъстващите, която беше под четирийсет години, се приведе към мен и прошепна:

— Как ви впримчиха да присъствате?

— Племенница съм на Уил, нямах избор.

Непознатата се позасмя и сложи ръка на коляното ми; отначало се стреснах, после разбрах, че се опитва дискретно да се здрависа с мен:

— Казвам се Кели и организирах тържеството, затова също съм длъжна да присъствам.

— Приятно ми е — прошепнах в отговор. — Аз съм Бет. Бях им отишла на гости и не знам как се оставих да ме убедят да ги придружа. Поздравявам ви, празненството е много изискано.

— Благодаря. Не си падам по тези неща, но предполагам, че вуйчо ви ще е доволен. Хубаво е, че всички важни персони приеха поканата, повярвайте, това се случва много рядко. Илейн както винаги е на висота и аз като цяло одобрявам резултата. Ако ги удържим да не се натряскат до козирката, можем да смятаме, че тържеството е минало добре.

Присъстващите вече бяха изпили коктейлите и ентусиазирано нападнаха салатите.

— Казахте, че сте организирали купона. Какво означава това? — попитах, за да поддържам разговора. Кели явно не схвана, че й задавам въпроса само от учтивост.

— Притежавам рекламна агенция — заобяснява, докато отпиваше от чашата с бяло вино, полагайки усилия да остане по-трезва от гостите. — Представляваме различни клиенти: ресторанти, хотели, бутици, звукозаписни и филмови студия, известни личности; задачата ни е да организираме медийни изяви, промоции на продукти и така нататък.

— Кой е вашият клиент тази вечер? Уил ли? Не знаех, че има рекламен агент.

— Не. Издателят на Чарли се обърна към нас да организираме вечеря с елитни представители на медиите и най-вече с журналисти, известни със своята оригиналност. Естествено към издателството има отдел за връзки с обществеността, но служителите нямат нашите контакти и умения при подготвянето на престижни прояви. В подобни случаи компаниите търсят услугите на моята агенция.

— Аха, ясно. Едно не разбирам — как е възможно да познавате толкова много хора.

Кели се засмя:

— Това им е работата на моите служители — да познават всички важни клечки във всички области. В картотеката ни фигурират имената на трийсет и пет хиляди души и аз по всяко време мога да се свържа с тях. Ето в какво се състои дейността ни. А вие какво работите?

Преди да измисля някаква невинна лъжа, Илейн застана на вратата и дискретно махна на събеседницата ми; Кели скочи от мястото си и излезе. Заговорих със Саймън, който седеше от другата ми страна, и едва сега забелязах, че някакъв фотограф е приклекнал в ъгъла и снима знаменитостите, без да включи светкавицата.

В паметта ми възкръсна първата вечеря с представители на медиите, на която Уил ме завлече насила — бях едва четиринайсетгодишна и му гостувах в Ню Йорк. И тогава празненството се състоя в „Илейнс“ и пак беше по повод премиера на книга. Спомням си как попитах Саймън не е ли странно, че фотографът ни снима, докато се храним.

Той се беше изсмял и преспокойно вземайки от салатата, ми беше обяснил:

— Изобщо не е странно, мила, именно затова сме тук. Ако снимката на празненството не се появи на страниците за светска хроника, то все едно не се е състояло. Защо иначе издателят ще похарчи сума пари, за да покани толкова известни хора? Невъзможно е да се плати рекламата, която тази вечер ще бъде направена на издателството и на новата книга. Ако не ме лъже паметта, този фотограф е от „Ню Йорк мегъзин“, а щом той си тръгне, на неговото място ще застане друг. Поне така се надяваме.

Още докато бях тийнейджърка, Уил ме научи как да водя разговори. Най-важното беше да запомня, че на никого не му пука какво правиш или мислиш, затова щом седнеш на масата, веднага трябва да поведеш разговор с човека вдясно от теб. „Задавай всякакви въпроси — поучаваше ме той, — преструвай се, че отговорите живо те интересуват и се старай да избягваш неловките паузи, като задаваш още въпроси.“ Благодарение на наставленията му и на натрупания опит вече умеех свободно да разговарям с когото и да било, но сега, като и преди години, тази дейност ми беше доста неприятна, така че побързах да се спася.

Тазвечерната сбирка щеше да се състои в апартамента на Алекс в Ист Вилидж, затова взех метрото. Прегледах съдържанието на парчетата в моя дискмен и избрах песен на групата „Ар И Оу Спийдуегън“. Доброто ми настроение не се помрачи дори от една неприятна случка — когато слизах на спирка „Астор Плейс“, някаква дребничка женица с вид на училищна библиотекарка се блъсна в мен и ми препречи пътя. Искрено се извиних заради ролята си в инцидента (тоест за присъствието си), наведох глава и отминах. Тъпачката се обърна и с лице изкривено от ярост, закрещя:

— ИЗВИНЯВАШ СЕ, А? МОЖЕ БИ НЯМАШЕ ДА СЕ СЛУЧИ, АКО БЕШЕ ВЪРВЯЛА ВДЯСНО КАТО ВСИЧКИ НОРМАЛНИ ХОРА!

После се врътна и се отдалечи, като грозно ругаеше. Дожаля ми за нея, със сигурност характерът й ще стане много по-благ, ако прочете например „Непослушното момче“.

Позвъних на Алекс по домофона, после психически се подготвих за изкачването на стълбището. Тя твърдеше, че ателието й е на шестия етаж, но предвид факта, че на партера се помещаваше обществена пералня и етажите започваха да се броят от там, излизаше, че ми предстои да се катеря чак до седмия. Алекс беше типична представителка на хората от артистичния свят, населяващи Ист Вилидж — носеше само черни дрехи и обувки, често сменяше цвета на косата си и редовно имаше малка обица ту на устната, ту на носа или на веждата. Единственото, което я отличаваше от хилядите обитатели на квартала, бе пристрастеността й към романтичката дамска литература. Тя сериозно рискуваше да си навлече презрението на хората от нейната професия, ако се разбереше за тайната й слабост, затова се бяхме договорили, щом съседите започнат да ни разпитват, да кажем, че провеждаме сбирки на Анонимните нимфоманки.

След като чух наставленията й, учудено възкликнах:

— Предпочиташ да те мислят за нимфоманка, но да не разберат, че обичаш да четеш, така ли?

Алекс се поколеба, после отвърна:

— Ами да. Няма нищо лошо да си пристрастен, било то към алкохол, наркотици или секс. Творческите личности са пристрастени.

Аргументът беше необорим, затова всички се съгласихме да спазваме инструкциите й.

Днес изглеждаше „по-гръндж“ от всякога — носеше кожен панталон и прилепнала черна тениска. Подаде ми чаша с кока-кола и ром, седна на леглото, взе спиралата за мигли и започна да нанася поредния слой чернилка. След малко дойдоха Джейни и Джил — двуяйчни трийсетинагодишни близначки. Джейни още беше в университета (подготвяше докторат по архитектура), Джил работеше в рекламна агенция. От малки се бяха запалили по книжлетата на издателство „Арлекин“, които майка им си купувала, и нощем тайно ги четели на светлината на джобно фенерче. Появи се и Кортни — причината да бъда в групата. Тя беше заместник-редакторка в „Тийн Пипъл“ и не само бе луда по любовните романи, но се явяваше авторка на такива. Накрая пристигна Вика — наполовина шведка, наполовина французойка с очарователен акцент и още по-очарователно гадже-италианец, която имаше скъпо платена работа като преподавателка на долните класове в частно училище. Накратко, бяхме разнородна шайка.

— Преди да започнем, някой има ли да съобщи нещо ново? — попита Джил, докато всички се мъчехме набързо да изгълтаме ужасно сладката напитка. Тя се изживяваше като председателка на клуба и се опитваше да стяга дисциплината — напълно излишно усилие, защото срещите ни повече приличаха на терапевтични сеанси, отколкото на кръжок по литература.

— Аз напуснах работа — похвалих се и вдигнах за тост червената си пластмасова чаша.

— Наздраве! — извикаха всички и се чукнаха с мен.

— Крайно време беше да загърбиш онзи кошмар — отбеляза Джейни.

— Ами да. Няма да ти е мъчно за твоя шеф, в това съм сигурна — намеси се Вика, момичето с очарователния акцент.

— Абсолютно съм сигурна, че Арън няма да ми липсва.

Кортни си наля втора чаша (първото питие беше унищожила само за десет минути) и възкликна:

— Да, но какво ще правим без цитат на деня? Защо не помолиш някоя бивша колежка да ти препраща съобщенията на шефа?

Скоро след като се включих в групата, въведох традицията да започваме всяка наша сбирка с цитати от мотивационните електронни съобщения на Арън. Подбирах най-идиотските и всички се превиваха от смях. Напоследък момичетата подготвяха „анти-цитати“ — саркастични или злобни епиграми, които понякога се изкушавах да прочета на Арън.

— Като стана дума… — замълчах театрално и извадих от чантата си разпечатан текст. — Получих го три дни преди да напусна и това е най-големият бисер на мъдростта. Гласи следното: Работата в колектив означава по-малко „аз“ и повече „ние“. Невероятно проникновена мисъл, а?

— Категорично! — възкликна Джил. — Благодаря, че я сподели с нас. Непременно ще се постарая в живота ми да има по-малко „аз“ и повече „ние“.

— Аз също — заяви Алекс. — Започвам веднага, след като прочета „анти-цитата“, който по една случайност е свързан с твоя. Готови ли сте? Мисълта е на нашия приятел Гор Видал и гласи: „Винаги когато приятел постигне успех, нещичко в мен умира.“

Засмяхме се и заръкопляскахме, в следващия момент Джейни ни прекъсна с потресаващо изявление:

— Щом заговорихме за началници, аз имах… инцидент с моя.

— Какъв инцидент? — сепна се Джил. — Защо не си ми казала?

— Ами… случи се снощи. Като се прибрах, ти вече спеше, сега се виждаме за пръв път.

— Искам разяснение на „инцидент“, ако може — каза Вика и вдигна вежди.

— Как да го кажа… с него се свалихме. — Джейни лукаво се усмихна.

— Какво?! — изпищя Джил и се втренчи в сестра си, погледът й изразяваше смесица от ужас и възхищение. — Разказвай!

— Имахме успешна среща с потенциален клиент, след това шефът ме покани на вечеря. Хапнахме суши, пийнахме по нещо…

— А после? — попитах нетърпеливо.

— После пийнахме по още нещо и докато разбера какво става, вече лежах гола на канапето му.

— Боже мой! — Джил започна да се полюшва напред-назад.

Сестра й я изгледа:

— Защо се тръшкаш? Какво толкова е станало?

— Страхувам се, че ще си провалиш кариерата.

— Явно не знаеш колко съм талантлива в определени области. — Джейни ни намигна, всички заръкопляскахме.

— Спа ли с него? — попита Алекс. — Моля те, кажи „да“. Ще ми подобриш настроението за цялата вечер. Бет най-сетне събра кураж и напусна инвестиционната банка без никаква идея какво ще прави по-нататък, а ти си се изчукала с шефа си. Усещам, че сте започнали да се вслушвате в съветите ми.

— Честно казано, не знам дали сме правили секс — промърмори Джейни.

— Това пък какво означава? — сопна се Алекс. — Няма средно положение, или сте правили, или не сте.

— Ако той не ми беше шеф, нямаше да го броя за чукане — само няколко движения напред-назад… нищо особено.

— Звучи разтърсващо — отбелязах.

— Определено — съгласи се Кортни. — Питам се обаче колко други мъже спадат към категорията „не го броя за чукане“. Ще ни осветлиш ли, Джейни?

Алекс се върна от кухничката, в която се побираха само котлон и хладилник. Поднесе ни чашите, пълни догоре, и възкликна:

— Защо да обсъждаме „Непослушното момче“, когато си имаме непослушно момиче?

Без повече подканяне подхванахме темата.