Лорън Уайзбъргър
Нюйоркски светски хроники (18)

18

Когато си двайсет и седем годишна и телефонът иззвъни посред нощ, първата ти мисъл е, че някой мъж, попрекалил с алкохола, иска да го „приютиш“, а не че се е случил ужасен гаф в службата. Но когато в три и половина сутринта мобилният ми телефон звънна, нещо ми подсказваше какво да очаквам.

— Бети ли е? — попита някаква жена; ако се съди по гласа й, не беше първа младост.

— Ало? Кой се обажда? Бет е на телефона — измънках сънено, въпреки че вече седях в леглото и бях взела писалка и бележник.

— Бети, обажда се госпожа Картър. — След като не реагирах, тя уточни: — Майката на Джей Зи.

Изстенах наум, но се насилих да бъда любезна:

— Здравейте, госпожо Картър.

Набързо си припомних списъка на поканените — въпросната дама спадаше към категорията „майка на знаменитост“.

— Много се радваме, че на утрешното парти ще присъства синът ви и цялата му банд… компания. С нетърпение очакваме голямото събитие. — Слушах се как дърдоря и се поздравих заради фалшивата си искреност.

— Именно затова те безпокоя, миличка. Надявам се да не съм те събудила. Казах си, че момиче с твоята професия едва ли си е легнало в дванайсет вечерта. Така ли е, скъпа?

— Ъъъ… не се притеснявайте. Между другото, тук в Ню Йорк, часът е три след полунощ, но няма значение. Можете да ме търсите по всяко време. Има ли някакъв проблем? — добавих и мислено заповтарях: „Не! Само това не!“. Какво още можеше да поиска, след като вече бях осигурила чек за 100 000 долара, най-хубавите апартаменти в най-скъпия хотел и самолетни билети в бизнес класа за нея, синчето й и известното му гадже, плюс още деветима близки приятели.

— А, нищо особено, скъпа. Момчето ми току-що се обади — не вижда смисъл да пътува с толкова ранен полет. Желае да смениш билетите за по-късно.

— По-късно ли?

— Ами да. За по-късен полет.

— Разбрах ви много добре — казах прекалено рязко. — Въпросът е, че партито започва в седем и е предвидено момчето ви да кацне в два, иначе има опасност да закъснее.

— Е, сигурна съм, че ще измислиш нещо, миличка. Каня се да си легна, за да съм свежа за утре — пътуването от Ел Ей до Ню Йорк винаги ме уморява. Прати ми факс, като уредиш нещата. Чао!

Чао ли? Мамка й на дъртофелата! Запратих в стената мобилния телефон и не изпитах никакво удовлетворение, когато апаратът издаде немощен звук миг преди капачето за батериите да отхвръкне. Милингтън пъхна глава под възглавницата с надеждата да се спаси от гнева ми. Запитах се дали не е прекалено късно да развия пристрастеност към транквилантите. Или болкоуспокояващите. Или към двете. За щастие бюрата на авиокомпаниите работеха денонощно и аз започнах да набирам по стационарния телефон номера на „Америкън Еърлайнс“, преди да унищожа друга полезна вещ.

Служителката, която се обади, май също като мен беше капнала от умора и изнервена — явно ме очакваше неприятен разговор.

— Привет. Имам въпрос. Направих резервации за дванайсет души за утрешния ви полет в осем часа от Лос Анжелис до Ню Йорк, но хората предпочитат да летят малко по-късно. Възможно ли е да уредим нещо?

— Име! — излая тя. Звучеше не само равнодушно, както очаквах, но беше и неподозирано агресивна. Питах се дали няма „случайно“ да прекъсне връзката — противен обичай на служителите, когато искаш да ти свършат работа.

— Ъъъ… резервацията е на името на Глория Картър. Билетите са за бизнес класа.

Настъпи напрегната тишина, после жената попита:

— Глория Картър ли? Онази Глория Картър, дето е майка на Джей Зи?

Не проумявах как е възможно хората да знаят подобни подробности, ала щастието ненадейно ми се беше усмихнало и трябваше да се възползвам.

— Същата. Джей Зи лети за частно парти в Ню Йорк, придружават го майка му и неколцина приятели. Ако сте от Ню Йорк, най-сърдечно ви каня на събитието — тъкмо ще го чуете да пее на живо.

Тя ахна:

— Сериозно ли говорите? За съжаление работя в Тампа, обаче брат ми живее в Куинс и много ще се зарадва на поканата.

— Ще ми помогнете ли да променим резервацията? Искам да пристигнат най-много час-два по-късно. По принцип самолетът пристига ли навреме?

— Миличка, този полет винаги има закъснение — изчурулика тя, а на мен ми призля. — Но не много голямо… Да видим… Имаме самолет, който излита от Лос Анджелис в десет и каца в Нюарк в шестнайсет часа. Устройва ли ви?

— Да, да! Имате ли дванайсет места? — попитах обнадеждено. Започвах да си мисля, че тази жена е прероден ангел.

Служителката се засмя… по-точно се изкиска. Много лош знак!

— Имаме, но в различни класи. Предлагам ви четири в бизнес класата, шест в първа и две в туристическата. Естествено ще трябва да доплатите за първа класа, което прави… общо десет хиляди долара. Съгласна ли сте?

Сега аз се изкисках. Изобщо не ми беше до смях, но алтернативата беше да ревна.

— Имам ли избор? — попитах примирено.

— Не — отвърна тя подозрително жизнерадостно. — Съветвам ви да не умувате, защото вече ангажираха едно от местата в бизнес класата.

— Резервирайте ги! — извиках. — Веднага!

Продиктувах й номера на служебната си кредитна карта. Реших, че този изход е по-добър, отколкото да съобщя на госпожа Джей Зи, че няма по-късни полети и да рискувам синът й да откаже ангажимента. Като приключих, отново се проснах на леглото и заспах на мига.

Когато радиочасовникът ме събуди след два часа, имах чувството, че сякаш съм спала върху циментов под. За щастие предишната вечер грижливо си бях опаковала в отделна чанта дрехите за партито и само трябваше да се опитам да не заспя отново под душа.

Казах си, че има дни, в които не бива да се стискам за такси. Спрях едно и с удоволствие се отпуснах на задната седалка. Пътуването с кола предоставяше още едно предимство — тъй като не бях в метрото, където сигналът се заглушаваше, имах възможност да прегледам няколко интернет страници, като използвах новеничкия си „Блекбъри“ — подарък от фирмата, за да „се запозная с продукта им“. Прегледах клиповете от премиерата на „Шрек 2“ и, разбира се, клюкарската рубрика на „Нюйоркски сензации“, посветена на двама ни с Филип и… злощастния ми делови костюм.

Естествено само на три пресечки от жилището ми таксито попадна в задръстване, но реших (напук на съвета на шофьора) на всяка цена да остана в превозното средство, разполагащо с климатик, независимо от сумата, която щях да платя, и от времето, необходимо за преодоляване на разстоянието до службата. Нямаше да седя със скръстени ръце — тъкмо щях да довърша пълния списък със справки, свързани с тазвечерното празненство. Отворих пликче с пикантен чипс, запалих цигара (с разрешение на таксиметровия шофьор) и проверих мобилния си телефон, за да се уверя, че майката на Джей Зи не ме е търсила през четирите часа, изминали от последния ни разговор. За съжаление и Пенелъпи не се беше обаждала. Това бе най-дългият период, през който не си бяхме говорили (цели пет дни), ако не се брои лятната ваканция след първата година в университета. Тогава аз бях във Флоренция, а тя замина за Австралия с Ейвъри, чиято цел беше да се научи да кара сърф и да поработи върху тена си. След злощастната вечеря поне два пъти дневно се опитвах да се свържа с Пенелъпи, оставях съобщения на домашния, служебния и на мобилния й телефон, дори на телефона на родителите й, но никой не вдигаше, а тя не ми се обади. Обясненията, които диктувах — че Филип се е появил по поръчение на Елиса и че не съм си измислила оправдание, за да напусна нейното празненство, ми се струваха неубедителни и плоски, а на Пенелъпи навярно й изглеждаха като нагла лъжа. Най-лошото беше, че с Ейвъри заминаваха тази вечер. Майка й беше уредила багажът им да бъде изпратен по влака, а двамата годеници да се качат на самолета само с ръчни чанти. Майкъл, който явно не подозираше какво става, предишния ден ми беше оставил съобщение с покана да ги изпратим, ала аз знаех, че Пенелъпи не иска да ме вижда. Единственото днешно съобщение беше от Кели, за да ми напомни, че иска да намери списъка на бюрото си, а после заедно да уточним подробностите. Разгърнах изпомачканите страници, със зъби измъкнах капачката на писалката, но после реших, че няма смисъл да започвам, тъй като след малко ще бъда в агенцията. Разполагах с достатъчно време, докато шефката се появи, а сега най-важното беше да уведомя Джей Зи и компанията му, че съм им намерила места за по-късния полет, и да се погрижа да не изпуснат самолета.

Набързо прегледах Жълтата справка и за пръв път не се нервирах. „Пейдж Сикс“ бяха удържали на обещанието си и предстоящото рекламно парти беше представено като едно от най-вълнуващите събития на сезона: Научихме, че Джей Зи неочаквано ще се появи тази вечер на парти в „Бунгало № 8“ по повод пускането на пазара на новите миникомпютри „Блекбъри“. Бет Робинсън от „Кели енд Къмпани“ отказа да потвърди слуховете, но осведомени лица казват, че рапърът е приятел с гаджето на госпожицата, прословутия Филип Уестън, и няма да пропусне тържеството. Тук е мястото да споменем, че господин Уестън и приятелите му са били видени в събота вечерта на купон по случай Хелоуин в компанията на бразилски манекенки, най-младата от които е едва четиринайсет годишна.

Потънах в задоволство — все едно бяха създали рекламна страница за новия модел „Блекбъри“ — всички важни данни, от името на компанията производител до намека за рапъра, се споменаваха според моите указания. Кели щеше да бъде впечатлена. Поздравих се за добре свършената работа и отново се върнах назад към уроците на Елиса.

— Запомни, че има голяма разлика между журналистическа сензация и доброжелателна услуга — обясняваше, посочвайки разхвърляните по масата разпечатки на клюкарските рубрики.

— Моля? Не те разбирам.

— Ще ти дам пример. — Беше извадила цитат на фризьорка, обслужваща филмови продукции, която първа забелязала как се налага да отпускат костюмите на Джулия Робъртс, и предположила, че прочутата актриса е бременна. — От „Пейдж Сикс“ първи са интервюирали стилистката. Какво е това: сензационна новина или услуга?

— Мен ли питаш?

— Бет, трябва да си наясно с тези неща. Как иначе ще осигуриш на клиентите рекламата, за която си плащат?

— Ами… — Поколебах се и стрелях напосоки: — Май е сензация.

— Правилно. Защо?

— Елиса, разбирам, че има нещо важно, но не проумявам какво. Ако ми обясниш, вместо да ме разпитваш, ще спестиш време и на двете ни — добавих с усмивка.

Тя театрално въздъхна:

— Ако си беше направила труда да помислиш, щеше да доловиш разликата. Любопитната и малко скандална новина е „сензация“. Споменаването, че тази или онази известна личност е присъствала на това или онова парти, е „услуга“. Не можеш да поискаш услуга от светските хроникьори, ако не им предоставиш нещо сензационно. Информацията е разменна монета, срещу която получаваш услуги.

— Искаш да кажеш, че някоя рекламна агенция е искала името на клиента й да бъде поместено в светските хроники, а в замяна е предоставила клюката за Джулия Робъртс. — Струваше ми се ужасно пошло, но изглеждаше логично.

— Точно така.

Бях извлякла поука от лекциите на Елиса. Реших, че от „Пейдж Сикс“ ще проявят интерес към информацията, че неколцина от най-желаните мъже в Ню Йорк се забавляват с непълнолетни бразилки. Така и стана, а след като предоставих и обичайните „жокери“ — подробни справки за мястото на тържеството, гостите, храните и напитките, една от техните дописнички обеща да отрази партито за промоцията на „Блекбъри“. Оказа се не чак толкова трудно, колкото предполагах. Беше неморално, но съвсем лесно за изпълнение.

До появата на Кели в девет часа вече бях съставила списъка и три пъти бях проверила дали факсът за променения полет е получен от Джей Зи, майка му, рекламния му агент, мениджъра и още половин дузина хора, които щяха да пътуват с тях. В девет и десет грабнах дебелата папка с важна документация, победоносно влязох в кабинета на шефката и се настаних на канапенцето с дамаска на тигрови шарки.

— Всичко ли е наред за довечера, Бет? — попита тя, докато отпиваше от диетичната кока-кола и преглеждаше съобщенията по електронната поща.

— Нещо повече. Погледни. — Подадох й вестник „Поуст“.

Тя задълбочено изчете материала; забелязах, че след всяка дума усмивката й става все по-широка.

— Велики Боже! Твое дело ли е? — възкликна накрая.

Едва се сдържах да не скоча на крака и да затанцувам.

— Да — отвърнах с престорено равнодушие, въпреки че стомахът ми се свиваше от възбуда.

— Как го направи? Никога не отразяват събитията предварително.

— Да речем, че много внимателно изслушах лекцията на Елиса, която ми обясни разликата между сензация и услуга. Мисля, че клиентите ни ще бъдат доволни.

— Фан-тастич-но, Бет! Невероятно! — След като за трети път прочете рубриката, тя вдигна телефона: — Незабавно изпрати по факса този материал на господин Кронър от „Блекбъри“. Кажи му, че след малко ще му се обадя. — Затвори и ме погледна. — Началото е много добро. А сега искам пълен отчет за организацията на вечерта.

— Всичко е под контрол. „Жокерите“ бяха поместени още преди десет дни във всички ежедневници и седмични издания. — Подадох й копие и продължих, докато тя го преглеждаше: — Репортери от „Ню Йорк мегъзин“, „Готам“, „Обзървър“ и „Ентъртейнмънт Уикли“ потвърдиха, че ще присъстват. Като жест на добра воля поканих и неколцина журналисти от списания, които излизат веднъж месечно, макар да знам, че няма да отразят събитието.

— Ами „Дейли Нюз“?

— Засега не са се обадили, но очаквам да изпратят някого, затова охранителите имат нареждания да пускат всички с редовни журналистически карти.

Кели кимна:

— Като стана дума, надявам се входът да се охранява добре. Няма да допуснем онези от „Грей Гууз“ да доведат случайни хора, нали?

Този момент от подготовката доста ме притесняваше. От „Грей Гууз“ предложиха да спонсорират събитието и да осигурят алкохол за хиляди долари срещу условието фирменият им знак да бъде отпечатан на поканите и обещание от наша страна, че ще присъстват репортери от всички известни медии. Проявиха разбиране, задето няма да допуснем гости, които не сме одобрили и не сме включили в списъка, но навикът на спонсорите да водят един куп приятели и колеги беше печално известен. Обсъдих проблема със Сами (едва ли се налагаше, защото той имаше богат опит с подобни партита и знаеше как да се справя с навлеците) и той ме увери, че няма да има неприятни изненади.

— Всички ще положим максимални усилия това да не се случи — отвърнах. — Сами е най-опитният охранител в „Бунгалото“ и довечера той ще бъде на входа. Вече говорих с него. — „И същевременно си мислех как да изтегля колагена от устните на приятелката му, но това е друга тема.“

За разлика от Елиса, Кели веднага разбра за кого говоря.

— Чудесно. Мисля, че му сече пипето… във всеки случай е най-умният сред портиерите. Кои важни персони потвърдиха присъствието си?

— На първо място Джей Зи и компанията му. И още Клоуи Севини, Бетси Джонсън, Софи Дал, Карсън Дейли, Криси Хайнц, Никол Ричи и Джон Стюарт. Също и няколко манекенки и светски личности. Предполагам обаче, че ще дойдат още мнозина, привлечени от концерта на рапъра. Няма да се учудя, ако се появят Бритни или Бионсе, или Нели, а може и някоя друга знаменитост, която в момента е в Ню Йорк. Охраната е предупредена.

— Кой одобри списъка?

— Прегледах го и с Филип, и с Елиса, а господин Кронър от „Блекбъри“ имаше последната дума. Стори ми се изключително доволен, че сме осигурили толкова много знаменитости.

Кели допи кока-колата и се наведе да извади друга бутилка от хладилника под бюрото си.

— Дотук добре. Продължавай, Бет.

Вървяхме към приключване и бях въодушевена — очевидно Кели беше във възторг от подготовката. Откакто ми възложи организирането на важното събитие, се трудех неуморно ден след ден и макар да си давах сметка колко нелепо е всичко, това занимание ми харесваше. Нещо повече — справях се много по-добре отколкото в банката. Почти бях забравила какво е работата да те удовлетворява и затова сега резултатите ме радваха.

— Диджей ще бъде Саманта Ронсън, а тя знае как да възпламени публиката. От „Бунгалото“ отговарят за украсата — инструктирани са да бъде шик, но не претрупана. В ранния следобед ще отида да проверя какво са направили, очаквам да има много свещи и, разбира се, палми, осветени отдолу. Пък и едва ли декорацията има толкова голямо значение — обзалагам се, че всички ще гледат само манекенките.

Кели веднага попита със строгостта на армейски сержант:

— Колко и кои момичета ще бъдат?

— Както обикновено поканих всички супермодели; обърнах се обаче и към една нова агенция, наречена „Красиви бармани“ — те наемат актьори и модели да обслужват бара и да сервират напитките. На партито на Калвин Клайн преди две седмици видях как работят и ангажирах цяла рота хубавци с условието, че всички трябва да са дългокоси и да бъдат в бяло от глава до пети. Разкош ни са и правят силно впечатление… — Изведнъж се сепнах. Аз ли говорех? Май започвах да вярвам на глупостите, които бръщолевех. — Сътрудниците подготвят и чантичките с подаръци. Всяка ще съдържа бутилчица „Скай“, червило и сенки за очи „Мак“, последния брой на „Ю Ес Уикли“, талон за трийсет процентно намаление в „Барнис“ и тъмни очила „Кейт Спейд“.

— Не знаех, че има очила с марката „Кейт Спейд“ — отбеляза Кели, която вече довършваше и втората половинлитрова бутилка кока-кола.

— Аз също. Предполагам, затова тя държи да ги рекламира и предложи да ги включим в подаръците. — Реших, че е време да приключвам. — Ами това е в общи линии. Разговарях с господин Кронър и го инструктирах кои теми да избягва и на какво да наблегне, когато дава интервюта. Разбира се, през цялата вечер ще следя да не се получи фал, макар да очаквам, че всичко ще протече много гладко. А, свързах се и с Филип и му дадох да разбере, че като домакин на тържеството не бива да се крие в тоалетните, похотливо да зяпа малолетните манекенки или да смърка кокаин пред очите на всички. Не мога да гарантирам, че ще играе по правилата, но поне е информиран за тях.

— Е, не го съди толкова строго, Бет. В края на краищата всички отиват на партито да се забавляват, затова не бива да ограничаваме Филип. Гледай само да го държиш далеч от репортерите. Ясно ли е?

— Разбира се. — Кимнах, макар да се чудех как да държа фотографите и журналистите на разстояние от човека, заради когото са поканени. Реших, че по-късно ще взема необходимите мерки, като използвам тактиката „подмазвай се и заплашвай“, на която Филип май реагираше. — И още нещо, Кели. Много съжалявам за антирекламата в „Нюйоркски сензации“. Представа си нямам защо журналистка, която дори не ме познава, си е поставила за цел да ме изкара кръгла глупачка.

Кели състрадателно ме изгледа. Запитах се дали злостната кампания не я тревожи. Макар че досега ме уверяваше как връзката мис Филип Уестън е направила добра реклама на „Кели енд Къмпани“ (докато аз от притеснение щях да хвана язва в очакване на всеки следващ брой), може би вече й беше писнало от нападките. Също както и на мен.

— Бет, трябва да ти кажа нещо — произнесе тържествено и се наведе за нова бутилка кока-кола.

От тона й ме побиха тръпки. „Ето, че се случи! — помислих си. — Ще ме уволни заради нещо, което не зависи от мен. Изглежда й е неприятно, че ще ме изрита — близка е с Уил, но явно няма избор. Провалих се с гръм и трясък, защото в рекламния бизнес най-важното е как нещата са представени от медиите. На практика тя е длъжна да ме уволни, задето за толкова кратко време съсипах агенцията й, създадена с много труд и усилия. Божичко, как ще кажа на Уил? Ами на нашите? Как да обясня, че ме освобождават само защото някаква психопатка ме дебне на всяка крачка и се е посветила на оплюването ми?“ Взех да изчислявам колко време ще ми отнеме да преработя трудовата си автобиография и да започна да си търся работа, междувременно Кели отново отпи от бутилката и се прокашля:

— Бет, обещай, че онова, което ще ти кажа, си остава между нас.

Въздъхнах от облекчение. Това определено не беше прелюдия към уволнение.

— Ама разбира се — избърборих. — Щом така искаш… няма да го споделям с никого.

— Онзи ден обядвах с една жена от „Ралф Лорен“. Ако се съгласят да работим заедно, ще бъдат най-големите ни клиенти…

Кимнах и зачаках да продължи.

— Ето защо е толкова важно да си държиш езика зад зъбите. Кажеш ли на някого, тя ще разбере, че съм издала тайната и завинаги ще ги загубим като клиенти.

Придадох си сериозно изражение:

— Разбирам.

— Свързано е с „Нюйоркски сензации“…

— Имаш предвид рубриката на Вътрешната Ели?

Кели ме изгледа:

— Именно. Както знаеш, това е псевдоним. Въпросната дама е взела изключителни мерки да запази в тайна самоличността си, за да си пъха носа навсякъде и да разговаря с хората, без да подозират коя е. Съмнявам се, че името й ти говори нещо, но авторката на рубриката е някоя си… Абигейл Ейбрамс.

Не знам защо, но миг преди тя да изрече името, вече знаех отговора. До този момент и през ум не ми минаваше, че скандалната репортерка е моя отдавнашна позната, ала изведнъж нещо ми проблесна и разбрах, че ще чуя името на Аби. Така или иначе новината ме завари неподготвена, затова временно загубих дар слово; безмълвно се взирах в Кели, задушавах се, без да мога да си поема въздух, също както в пети клас в час по физическо, след като ми забиха топка в корема. „Възможно ли е да съм толкова загубена? Но как бих могла да се досетя?“ Помъчих се да вникна в онова, което Кели продължаваше да говори. Всички неистини, злобни намеци и нагли лъжи бяха излезли изпод перото не на друг, а на досадната Аби, „вихъра на медийния свят“.

„Боже мой, защо ме мрази толкова? Защо? Защо? Защо? Разбира се, с нея никога не сме се обичали, това е факт. Все пак какво я подтиква да ми съсипе живота? Какво съм й направила?“

Кели явно изтълкува потреса ми като знак, че нямам представа за кого говори, защото добави:

— И на мен името ми е непознато. Дамата е абсолютно неизвестна, което между другото е много хитро — хората няма да се усъмнят в човек, за когото не са чували. Жената от „Ралф Лорен“ е снаха на тази Аби и ме накара да се закълна, че ще пазя тайна, макар да имах чувството, че й се иска да разтръби новината. Така или иначе, не казвай нито думичка никому, но ако случайно се засечеш с тази дама, постарай се да й пробуташ точните снимки и информация.

Помислих си, че Кели ми издава самоличността на авторката, за да я избягвам на всяка цена, ала след миг разбрах, че съм сгрешила.

— Сега можеш да я използваш — продължи тя. — Преструвай се, че случайно си се изпуснала, та онази да си мисли, че е попаднала на сензация — така ще осигурим на нашите клиенти още по-добра реклама.

— Чудесна идея — измънках. Нямах търпение да седна пред компютъра и да прочета отново всяка дума, написана от Аби. Да му се не види, каква беше тайната на успеха й? Кой я беше допуснал в света на богатите и красивите? Бог знае колко доволна е била, че се е натъкнала на златна мина онази вечер в „Бунгалото“, когато се запознах с Филип. Сега вече всичко си идваше на мястото — където и да отидех напоследък, тя изникваше изневиделица, винаги готова да ме жегне с иронична забележка или презрителен поглед.

— Достатъчно по тази тема — обяви Кели. — Съсредоточи се върху това, довечера всичко да мине гладко. Ще бъде страхотен купон, нали?

Измърморих нещо утвърдително и се изнизах от кабинета й. Умът ми беше зает с друго — вече обмислях най-добрата стратегия да се противопоставя на Аби. Съществуваха милион възможности, всяка от тях безкрайно примамлива. Едва когато седнах пред компютъра, осъзнах, че съм безпомощна. Не можех да кажа никому, а най-малко на Аби, че знам кой се крие под псевдонима Вътрешната Ели.

Помъчих се да се съсредоточа. Изрязах дописките от „Пейдж Сикс“ и ги прикрепих с лепенки за стъклената маса, после влязох в интернет, за да проверя дали самолетът на Джей Зи е излетял от Лос Анжелис по разписание, което увеличаваше шансовете да пристигне навреме в Ню Йорк. Засега всичко вървеше гладко. Възложих на двама помощници да ангажират коли, да отидат на летището и да не мърдат от там, докато рапърът и антуражът му не пристигнат. Мярката беше излишна, защото от хотел „Мъри тайм“ щяха да изпратят лимузини, но исках някой да потвърди, че Джей Зи вече е в Ню Йорк и че пътува към хотела. Позвъних на Сами (о, как се разтуптя сърцето ми!), той ме увери, че приготовленията вървят без засечка и ще приключат в ранния следобед. Не ми оставаше друго, освен с трепет да чакам съдбовната вечер.