Лорън Уайзбъргър
Нюйоркски светски хроники (23)

23

Във вторник вечерта Пенелъпи най-сетне ми се обади — бях я търсила поне хиляда пъти. След неприятния епизод с прощалната вечеря си поставих за цел да й телефонирам често, но и двете се оказахме толкова заети, че все не успявах да я чуя. Усещах, че се е отдалечила и в прекия, и в преносния смисъл, но нещата не се свеждаха само до това. Макар да твърдеше, че ми е простила, задето си тръгнах с Филип, знаех, че не е превъзмогнала обидата. Още не й бях разказала как Сами ме целуна и за реакцията на нашите, когато разбраха, че ходя с прословутия капиталист и експлоататор Уестън, нито за откритието, че Вихъра е автор на клюките за мен.

През последните три часа си приготвях багажа, през пет минути звънях на Пенелъпи и се питах какво ли прави Сами и дали се готви да скъса с приятелката си, за да бъдем заедно. Казвах си, че ще избере най-правилното решение, а именно: да остави онази маминка и да се впусне в бурна връзка с мен. Беше очевидно… поне така си мислех.

Тъкмо редях поредното сълзливо послание, Пенелъпи най-сетне вдигна слушалката.

— Привет, аз съм — каза тихо и малко колебливо.

— Здрасти. Как си?

— Добре. Извинявай, че не ти се обадих по-скоро.

— Няма значение, знам, че си много заета. Обаждам се да се сбогувам. Утре заминавам за Турция. Ще отсъствам само няколко дни, но исках да те предупредя.

— Турция ли? Защо?

— По работа, представяш ли си? Имаме нови клиенти — членовете на някаква Асоциация на собствениците на клубове, които искат да рекламираме нощния живот в Истанбул. Най-общо казано, ще заведем там известни личности от Манхатън и ще се погрижим пресата да отрази пребиваването им.

— Божичко, май извади късмет с тази работа. Изглежда вълнуваща. Ще имаш ли време да разгледаш забележителностите? Чувала съм да казват, че църквата Света София била незабравима. Също и Синята джамия. Имало корабчета, с които туристите прекосяват Босфора… Ще бъде невероятно преживяване, Бет.

Не ми се обясняваше, че подобни възвишени занимания не се предвиждат и че задачата ми е да обикалям заведенията и да осигурявам достатъчно наркотици и алкохол на „стълбовете на обществения живот в Манхатън“, затова побързах да сменя темата:

— Да, сигурно ще бъде чудесно. А сега кажи какво става с теб.

— Нищо особено.

— Пенелъпи! Ако не ме лъже паметта, вече си в Калифорния. Как се справяш с новия живот? Разкажи ми всичко от игла до конец. — Запалих цигара и придърпах на скута си Милингтън; накратко, подготвих се за дълго описание, ала приятелката ми явно не беше въодушевена.

— Ами… засега всичко е нормално — каза уклончиво.

— Май не си доволна. Каква е причината?

— Не знам — въздъхна тя. — Тук е много хубаво… Имаме голям апартамент в Санта Моника близо до плажа, освен това е чудесно да сме толкова далеч от нашите и от родителите на Ейвъри. На пръв поглед всичко е прекрасно, обаче…

— Какво?

— Мислех, че Ейвъри ще поулегне и ще престане да кръстосва заведенията, но той веднага си намери компания. Напоследък почти не го виждам. Докато започнат лекциите през януари, има още пет седмици на безделие и разюздан нощен живот.

— Миличка, не говори така. Сигурно се мъчи да свикне с новия живот. Започнат ли учебните занятия, годеникът ти ще се укроти.

— Дано. Сигурно имаш право. Въпросът е, че той… той… е, няма значение.

— Пенелъпи! Какво премълчаваш?

— Няма да ти кажа, защото ще си помислиш, че съм ужасна.

— Нека ти напомня, че разговаряш с жена, която „ходи с някого, защото професията й го изисква“. Тъкмо сега нямам право да осъждам когото и да било.

Тя отново въздъхна:

— Онази вечер, докато той беше във „Вайсрой“, прегледах електронната му поща и открих няколко много обезпокояващи съобщения.

— Само не ми казвай, че всеки от вас има достъп до електронната кореспонденция на другия! — възкликнах ужасено.

— Не, разбира се. Но той е толкова предсказуем. Написах името на любимия му клуб и се оказа, че съм улучила паролата.

— Какво откри? — попитах нетърпеливо. И през ум не ми мина да я упрекна. Месеци наред дебнех Камерън, обаче той пишеше прекалено бързо и така не се добрах до паролата.

— Може би реагирам твърде емоционално, но прочетох няколко много симпатични послания до негова бивша колежка от Ню Йорк.

— Какво означава „симпатични“?

— Възхваляваше я до небето, задето издържала на пиене повече от всяка негова позната.

— Леле, какъв донжуан! Спокойно може да напише наръчник по прелъстяване.

— Нали? Невероятно, но ми се стори, че той флиртува. И още нещо — подписал е писмата като „Пипи“.

— Не думай! Не е педал, нали? Никой хетеросексуален мъж не се подписва така.

— Не знам… С мен никога не се е лигавил по този начин. Отначало се вбесих, после ме хвана шубето. Снощи… по-точно в три сутринта, когато господинът благоволи да се прибере вкъщи, го попитах дали поддържа връзки с някого от службата и преди да повърне, той отрече. Дали не прибързвам с обвиненията? Още по-подозрително е, че тази сутрин беше необичайно мил и дори предложи да обиколим магазините и да прекараме заедно целия ден…

Чудех се какво да кажа. До сватбата оставаха повече от осем месеца — все още имаше макар и малка надежда Пенелъпи да осъзнае, че годеникът й е боклук и няма смисъл да си пропилява живота с него. С удоволствие бих наляла масло в огъня, но тя сама трябваше да стигне до правилния извод.

Заговорих, като внимателно подбирах думите си:

— Във всяка връзка има върхове и спадове. Затова хората първо се сгодяват. Годежът е за това. Ако откриеш, че помежду ви има различия, които ще попречат на съвместния ви живот, още не е късно да…

— Бет, криво ме разбра! — сопна се Пенелъпи, а пък аз се почувствах, сякаш ме е зашлевила. — Обичам Ейвъри и ще се омъжа за него. Само реших да споделя с най-добрата си приятелка подозренията си. Вече си давам сметка, че те са безпочвени и параноични. Проблемът не е в годеника ми, а в мен. Трябва да съм по-уверена в чувствата му, това е всичко.

— Разбира се. Имаш право. Не намеквах да развалиш годежа. Винаги можеш да ми се довериш. Извинявай, ако съм те засегнала.

— Няма значение. Напоследък съм доста потисната. Май ме измъчва носталгия. Благодаря, че ме изслуша. Как вървят нещата при теб? Филип как е?

Не проумявах как се стигна дотам, че най-добрата ми приятелка смяташе Филип за мое гадже и не подозираше за чувствата ми към Сами. Не се бяхме чували от няколко седмици, но отчуждението ни беше започнало преди месеци. Докато с Пенелъпи работехме в банката и всяка вечер се отбивахме в „Блек дор“, бе немислимо да целуна мъж като Сами и да не споделя веднага с нея. И ето ни сега — не бяхме разговаряли откровено цяла вечност. Или поне на мен ми се струваше така.

— Нещата са доста сложни. Всички, включително самият Филип, мислят, че той ми е гадже, обаче не е вярно. — Давах си сметка, че изявлението ми изглежда безсмислено, но нямах сили за подробни обяснения.

— Е, може да съм несправедлива към него, ала смятам, че не е подходящ за теб, Бет.

Запитах се какво ли щеше да каже, ако й бяха известни подробностите за фамилията Уестън, които ми разкри мама.

— Знам, Пен. В момента съм много объркана.

— Ще обясниш ли каква е причината?

— Струва ми се, че работата е обсебила съществуването ми. Шефката май не прави разлика между случващото се в службата и в личния ми живот. Сега разбра ли?

— Не. Какво общо има началничката с живота ти извън службата?

— Ами… първо чувствам отговорност пред Уил, тъй като той ми намери тази работа и очаква да се представя добре. Не искам да го посрамя, защото знам, че използва всичките си връзки. Мисля, че засега се справям, но успехът ми зависи от Филип. — Знаех, че пак бръщолевя несвързано. Пенелъпи сигурно си мислеше, че говоря на китайски, но точно в момента нямах желание да изяснявам обстановката.

— Добре… — колебливо промърмори тя. — Нямам представа за какво говориш, обаче знай, че съм винаги до теб: само на едно обаждане разстояние.

— Знам, скъпа, благодаря ти. Още веднъж извинявай, задето не останах на прощалното ти тържество. Чувствам се като предателка.

— Не се упреквай. Знам, че не искаше да стане така.

— Божичко, за малко щях да забравя! Видяла си, че в „Нюйоркски сензации“ напоследък пускат злобни клюки за мен, нали?

— Естествено — трудно е да не ги забележиш.

— Знаеш ли коя е авторката на материалите?

— Някоя си Ели… Вътрешната Ели.

— Известно ли ти е кой се крие под този псевдоним?

— Не. Важно ли е?

— Авторката, скъпа моя Пен, е Аби. Аби Вихъра. Мръсницата ме преследва като сянка и пише гадости по мой адрес.

Пенелъпи ахна:

— Сигурна ли си? Какво ще предприемеш? Трябва да й затвориш устата!

Изсумтях:

— С най-голямо удоволствие. Само че Кели ми го съобщи под секрет и настоя да не издавам тайната пред никого. Откога искам да ти го кажа, но с теб не сме се чували толкова дълго, че и сега щях да забравя. Не е ли глупаво? Не подозирах, че тази Аби изпитва толкова силна омраза към мен.

— Странно е. Знам, че не те харесва, нито пък мен, ако трябва да сме откровени, но действията й са прекалено гадни дори за нея.

— Мисля си само как ще й поискам обяснение, а няма начин да го направя. Чак ми идва да пукна от яд. — Погледнах часовника и скочих като ужилена. — Господи, кога стана осем часът? Извинявай, но трябва да затварям. Тази вечер читателският клуб се събира у дома, а още не съм се подготвила.

— Не знам защо, но ми харесва, че още четеш тези глупости. Истинска романтичка си, Бет.

Едва не й доверих за Сами и целувката, обаче в последния момент се отказах и подхвърлих:

— Ами да, винаги съм била оптимистка.

След разговора с Пенелъпи се почувствах малко по-добре. Нямах време за губене — би трябвало цялата вечер да правя справки в електронната търсачка „Гугъл“ и да чета информация за хората, с които щях да пътувам до Турция, но сърце не ми даваше да отменя сбирката на читателския клуб. Загубих цял час, докато се подготвя, ала когато домофонът иззвъня, с удовлетворение отбелязах, че си е струвало труда.

След като момичетата се настаниха удобно, обявих, че тази вечер е посветена на латино темата, в чест на книгата, която щяхме да обсъждаме, а именно „Купена от нейния латиноамерикански любовник“. На корицата висок мъж със смокинг (предполагаемият латиноамерикански любовник) стоеше на палубата на яхта и прегръщаше елегантна жена с вечерна рокля.

— Приготвила съм сангрия и маргарити — добавих.

Всички заръкопляскаха.

— Освен това предлагам латиноамерикански деликатеси — кесадиля, бурито, лютив чипс и синапен сос. За десерт имаме кексчета „Магнолия“.

— Не разбирам какво е общото между кексчетата с розова глазура и латино темата — промърмори Кортни и си взе едно.

— Само те не се вписват. Не можах да се сетя за испански десерт, който да предпочитам пред тях. — В този момент Милингтън излая от скривалището си под умивалника в кухнята. Извиках му:

— Ела, момчето ми.

Той се появи с царствена походка, демонстрирайки сомбрерото си.

— Бет, как ти дойде на ум! — Джил се засмя и прегърна кученцето, за да разгледа шапката.

— Хитро е, нали? Виж, сомбрерото има дори каишка за под брадичката и не пада.

Джейни си взе още една кесадиля и замислено промърмори:

— Бет, неузнаваема си. Като си спомня каква беше в началото… честно казано, впечатлена съм.

Засмях се:

— Това е благодарение на новата ми работа. Сега и насън мога да организирам парти.

Първо хапнахме и пийнахме, коктейлите ни замаяха приятно и вече можехме съвсем откровено да признаем колко ни е харесала книгата, която предстоеше да обсъдим. Когато Вика извади нейния оръфан екземпляр, всички бяхме напълно зашеметени от питиетата.

— И така, ще прочета анотацията в интернет. — Тя разгърна разпечатката. — Готови ли сте?

Закимахме. Вика се усмихна и зачете:

— „Испанският милионер Сезар Монтарес пожелава Розалинда още в първия миг, в който я вижда. Никога досега не е изпитвал подобно магнетично привличане. Ала той презира меркантилните жени — онези, които стават любовници или съпруги на много по-възрастни мъже. Розалинда пък е твърдо решена да не се омъжва заради пари… докато Сезар не открива тайните й дългове. Сега може да я купи за своя любовница, а Розалинда няма избор, освен да плати неговата цена…“ Майчице! Тръпки ме побиха. Какво мислите, момичета?

— Толкова е романтично, когато той за пръв път я вижда в крайбрежния ресторант — въздъхна Кортни. — На мига разбира, че Розалинда е голямата му любов. Защо в реалния живот няма мъже като него?

„Убедена съм, че Сами е такъв“ — казах си и мислите ми се зареяха към онази единствена, но толкова нежна целувка.

В продължение на половин час обсъждахме любимите си герои, обратите в сюжета и сексуалните сцени, после се отплеснахме на лични теми — едни разказваха за работата си, други за семейни проблеми, но разговорът се въртеше предимно около мъжете.

Наближаваше полунощ, а пък аз още не бях започнала да си стягам багажа за пътуването. Ненадейно домофонът избръмча, а когато натиснах бутона, чух гласа на портиера Шеймъс:

— Някой си Филип Уестън иска да те види, Бет. Да го пусна ли?

— Филип! Филип е тук, така ли? — Не осъзнавах, че съм изрекла на глас мислите си, докато Шеймъс не отвърна:

— Точно така, слънчице.

Изпаднах в паника и запелтечих:

— Ами… аз… имам гости. Помоли го да ми се обади, когато се прибере вкъщи.

— Миличка Бети, пусни ме при теб. Този приятел тук… как ти е името, друже? Шеймъс? Симпатяга си ти, Шеймъс. Та с моят приятел си пием по биричка и си говорим каква сладурана си ти. А сега бъди добро момиче и ме покани.

Огледах скъсаните си джинси и развлечената тениска и се запитах на какво дължа среднощното посещение на господин Уестън. Ако ставаше дума за друг мъж, отговорът щеше да е очевиден, ала досега Филип не ме беше търсил в пристъп на пиянска забрава. Въздъхнах:

— Какво пък толкова. Качи се.

— Мили Боже, Филип Уестън е тук, така ли? Ще го видим сега! — ахна Джейни. — Господи, изглеждаме ужасно. Ти също, Бет.

Разбира се, тя беше права, само че нямах време да се разкрася.

— Бет, няма да се измъкнеш толкова лесно. Ще си тръгнем, обаче другия път трябва да ни разкажеш всичко, абсолютно всичко — заплашително обяви Вика.

Кортни кимна:

— Открай време твърдиш, че писанията в „Нюйоркски сензации“ се неверни, ала сега с очите си виждаме как Филип Уестън цъфва при теб посред нощ. Заслужаваме да чуем всяка пикантна подробност.

Отвън се почука, а после някой глухо тупна. Отворих вратата — залитайки, Филип влезе в апартамента.

— Миличка Бет, малко съм пийнал — избърбори завалено и се облегна на стената.

— Виждам. Ела. — Повлякох го към канапето; той едва тътреше крака, а момичетата отстъпиха встрани, за да ни направят път.

— Филип Уестън! — прошепна Джейни.

— Самият той. — Неканеният гост се ухили, огледа всички и се тръсна на канапето. — Сладурче, откъде се взеха тези готини гаджета?

Кортни се втренчи в него, после се обърна към мен:

— Бет, тръгваме си. Хайде, момичета, да ги оставим… ъъъ… насаме. Убедена съм, че на следващата сбирка тя ще ни разкаже всички подробности. Като стана дума, какво ще четем дотогава?

Алекс извади от чантата си книжле, озаглавено „Любовницата на магната“:

— Предлагам тази.

— Добре — кимнах. — Благодаря, че дойдохте, момичета.

— Ние ти благодарим — натърти Джейни.

Джил ме прегърна и прошепна:

— Нямам търпение да разбера продължението.

След като си отидоха, вече можех да обърна внимание на пияния англичанин:

— Какво искаш? Кафе или чай?

— Предпочитам джин с тоник, съкровище. Ще ми дойде много добре.

Налях вода в електрическия чайник, включих го, взех стол и седнах колкото е възможно по-далеч от Филип, за да се спася от вонята на алкохол, която сякаш се излъчваше от порите му. Въпреки това той пак изглеждаше невероятно красив. Лицето му беше с толкова силен загар, че не личеше колко е пребледняло, дори разрошената му коса беше очарователна.

— Е, къде се натряска така? — подхвърлих, питайки се дали ще изтрезнее достатъчно, че след няколко часа да се качи на самолета.

— Ами отбих се тук-там. Проклетата репортерка ме следваше по петите заедно с тъпия фотограф. Казах им да се разкарат, но май се довлякоха чак до тук. — Той посегна да погали Милингтън, обаче животинчето изръмжа и побягна. — Ела, кученце! Ела да кажеш здрасти на Филип. Какво му става на кучето ти, кукло?

— От край време изпитва неприязън към високи пияни англичани с мокасини „Гучи“ на бос крак. Нищо лично, не се притеснявай.

Бог знае защо репликата му се стори много забавна и той така се запревива от смях, че едва не падна от канапето.

— Щом домашният ти любимец не ме харесва, поне ти ме поздрави подобаващо. Ела при мен, любима.

Чайникът завря; докато отивах към кухничката, видях, че Милингтън се е свил в банята и трепери.

— Съкровище, не биваше да си правиш толкова труд — провикна се Филип. Направи ми впечатление, че вече говори по-свързано.

— Не ми струва нищо да ти приготвя един чай.

— Миличко, думата ми е за това секси облеклото. Честно, готов съм да те изчукам, каквото и да носиш. — Филип отново се закиска до припадък, а пък аз се запитах как е възможно да се дрънкат подобни глупости.

Подадох му чашата, за награда получих ощипване по задника.

— Престани — въздъхнах.

Вместо да ме послуша, с изненадваща сила той ме придърпа на коленете си.

— Всички смятат, че си ми гадже — заяви. Отново заваляше думите.

— Странно, нали? Особено като се има предвид, че с теб не сме били… интимни.

— Не се оплакваш, нали? — попита бързо; сега изглеждаше напълно трезвен.

— От какво да се оплаквам?

— Ела по-близо, миличка. Целуни ме.

— От това по-близо няма накъде — отвърнах, като се стараех да дишам през носа.

Филип пъхна ръка под тениската ми и започна да прокарва длан по гърба ми. Усещането беше толкова приятно, че за миг се отплеснах; забравих, че ме милва пияният Филип, а не примерно Сами. Машинално го прегърнах и притиснах устни до неговите. В първия момент не разбрах, че той не отвръща на целувката ми, а се мъчи да протестира.

— По-кротко, любима! — Изгледа ме така, все едно се бях съблякла гола и се бях опитала да го изнасиля.

— Какво става? Защо си такъв? Защо? — възкликнах. Този път нямаше да му позволя да се измъкне с недомлъвки за неподходящите обстоятелства. Исках веднъж завинаги да се уверя, че той по-скоро би умрял, отколкото да ме докосне.

— Какви са тези въпроси, кукло? Знаеш, че те харесвам. Къде е тоалетната? Ще отскоча до там, после ще поговорим.

Слязох от коленете му и отидох да взема от хладилника бутилка „Стела Артоа“ Бях купила бирата преди около година, след като прочетох в „Гламър“, че винаги трябва да имаш по една бутилка в хладилника в случай, че те изненада мъжка компания, а сега мислено благодарих на редакцията за мъдрия съвет. Като се върнах в дневната, Филип седеше със затворени очи на канапето.

— Филип, стани, донесох ти бира.

— Ммм… — измуча той, но клепачите му потрепнаха — издайнически знак, че се преструва на заспал.

— Ставай веднага! Може да си пиян до козирката, обаче не спиш. Искаш ли да ти повикам такси?

— Ммм… Ще подремна, любима. — С изненадваща ловкост се просна на канапето, без да си свали мокасините, и притисна до гърдите си една декоративна възглавничка.

Малко след два часа завих с одеяло хъркащия Филип, измъкнах от банята все още треперещия Милингтън и заедно с него си легнах, без да се съблека или да загася. Бях капнала от умора, багажа щях да стегна сутринта. Утешавах се, че дори в момента всичко да е адски скапано, утре по това време ще бъда в самолета на път за един от най-красивите и екзотични градове на света.