Лорън Уайзбъргър
Нюйоркски светски хроники (32)

32

— Обясни ми отново как някой ден животът ми ще стане по-хубав — помолих Пенелъпи. Намирахме се в дневната, лежах на канапето, облечена в анцуг. През последните месеци, не изпитвах никакво желание да нося други дрехи.

— Непременно ще се случи, скъпа. Виж колко прекрасен е моят живот — иронично подхвърли тя.

— Какво има по телевизията тази вечер? Сети ли се да запишеш на видео предишния епизод на „Отчаяни съпруги“? — попитах апатично.

Пенелъпи престана да прелиства „Мари Клер“ и намръщено ме изгледа:

— Защо да го записвам? Гледахме го в неделя.

— Искам отново да го гледам — изплаках. — Нищо свястно ли не ни се намира под ръка? Защо нямаме нито един епизод на „Истински светове“? — Толкова ми беше криво, че ми идваше да ревна.

— Бет, престани! Крайно време е да се стегнеш.

Пен имаше право. Потънала в отчаяние и постоянно в депресия, този път бях безработна по съвсем различен начин. Не се радвах на бездействието, не спях до късно, не предприемах вълнуващи експедиции до магазина за шоколадови изделия, не правех дълги разходки из непознати квартали. И работа не се опитвах да си намеря, затова едва свързвах двата края с подаянията на Уил, който ме беше назначил за нещатна асистентка. Сутрин сядах на канапето (разбира се, по анцуг), издирвах в интернет необходимите сведения, след което с чувство за изпълнен дълг цял ден се размотавах из апартамента. Но вече леко ме притесняваше фактът, че Пенелъпи, която би трябвало да бъде много по-отчаяна от мен, започваше да се съвзема.

Със Сами не се бяхме чували, откакто ми телефонира сутринта след партито на „Плейбой“. Веднага след него беше звъннала Пенелъпи, за да ми каже, че е говорила с Ейвъри и „знае всичко“. Обадил й се още от „Санкчуъри“, казал, че се е напил и „случайно“ целунал непознато момиче. Беше разтревожена, но и готова да му прости. Събрах смелост и й разказах цялата история. Тя му поискала обяснение и подлецът признал, че спи с Аби и че е имало и други жени.

Пенелъпи наредила на икономката (изпратена от родителите на Ейвъри „като подарък за годежа“) да опакова всичките й вещи и да ги изпрати възможно най-бързо в Ню Йорк. После с кредитната карта на Ейвъри купила два билета за самолет първа класа, наела си възможно най-луксозната лимузина, да я закара до летището, и по време на полета се наливала с шампанско, докато лежала на двете седалки. Бях я посрещнала и завела направо в „Блек дор“, за да се натряскаме до забрава. През първите седмици тя спеше при родителите си, които, за тяхна чест, нито веднъж не й намекнаха да размисли и да се сдобри с Ейвъри, но един ден заяви, че повече не издържа, и се премести при мен.

Близо пет месеца бяхме нещастни и безработни; разделяхме си наема, наливахме се с вино и гледахме глупости по телевизията. Всичко беше съвършено до момента, в който Пенелъпи си намери работа в малка инвестиционна банка в Кънектикът и обяви, че след две седмици се изнася в собствено жилище. Със сигурност не можехме да продължим така до безкрай, въпреки това ми беше криво, чувствах се измамена. Пенелъпи дори подхвърли, че банкерът, който провел събеседването, бил много симпатичен. Истината блесна безпощадна и неумолима — Пенелъпи продължаваше напред, а на мен беше съдено завинаги да остана емоционална развалина.

— Според теб колко трябва да чакам, преди да отида в неговия ресторант? — попитах за хиляден път.

— Вече ти казах — готова съм да те придружа за кураж. Може идеята да не е от най-разумните, но ще се забавляваме.

— Прочете ли дописката в „Уолстрийт Джърнъл“? Отзивите са блестящи. Нареждат Сами сред „най-добрите нови готвачи през последните пет години“.

— Знам, скъпа, знам. Голямо признание е, нали? Не се ли радваш заради него?

— Нямаш представа — прошепнах.

— За какво?

— Нищо… нищо. Разбира се, че се радвам на успеха му. Обаче ми се искаше да се радвам заедно с него.

Сами беше открил ресторанта си (очарователно малко заведение, което въобще не изглеждаше като част от верига ресторанти) преди седем седмици, без да прави масирана реклама. Така и нямаше да разбера, ако Уил не го беше споменал по време на една от редовните ни вечери. Оттогава неизменно следях прогреса му. Отначало информацията в интернет беше оскъдна — кратка биографична справка за главния готвач и няколко подробности за бившия собственик. Симпатичното ресторантче в италиански стил, намиращо се в Ист Сайд, било проект на известен инвестиционен банкер, впоследствие уличен в незаконни машинации и осъден на три години затвор. Наложило се да продаде имуществото си, за да плати огромната глоба, наложена му от Комисията за ценни книжа и акции, и съдружниците на Сами купили заведението на много изгодна цена. Тъй като то вече било основно ремонтирано, Сами успял да го открие в рекордно кратък срок — някакви си три месеца и половина. В различни интернет-страници намерих отзиви на клиенти, ресторантът беше споменат и в кратка статия за модернизирането на района. После се случи нещо невероятно — само за четиринайсет дни заведението на Сами се превърна от квартално ресторантче в най-посещаваното място в града.

Франк Бруни му отреди едно от челните места в класацията на „Ню Йорк таймс“ — нещо нечувано за непознат главен готвач и първото му заведение. Другите вестници и списания го последваха с хвалебствени дописки. Миналата седмица в „Ню Йорк мегъзин“ бе публикуван материал с бомбастичното заглавие „Единствения ресторант в Ню Йорк, който си струва да посетите“. Доскоро неизвестното заведение се превърна в заветна цел на всички сноби и прочути личности. Имаше обаче една основна пречка — Сами не приемаше резервации. Изключение не се правеше за никого и при никакви обстоятелства. Във всяко свое интервю (разбира се, не пропусках нито едно) заявяваше, че всеки клиент е добре дошъл, но не бива да очаква специално отношение. „Дълги години бях принуден да решавам кой да бъде допуснат и кой не — допълваше той — и ми е дошло до гуша. Който желае да се храни при мен, трябва да знае, че ще бъде третиран наравно с останалите клиенти.“ Това беше категоричното му изискване.

— Божичко, така никой няма да стъпи в ресторанта! — възкликнах, след като прочетох първото интервю.

— Смяташ ли? — попита Пенелъпи.

— За да се прочуе едно заведение, служителката, записваща резервациите, трябва да твърди, че масите са запазени за шест месеца напред.

Тя се засмя.

— Говоря сериозно. Познавам тези хора. Ако им се откаже нещо, те го искат два пъти повече. Най-бързия и сигурен начин Сами да преуспее, е да твърди, че няма свободни места за половин година напред, и да вдигне цените на ордьоврите и напитките съответно с осем и четири долара. Освен това да назначи сервитьори, които си въобразяват, че е под достойнството им да обслужват клиентите, и салонни управителки с вид на херцогини, гледащи с презрение гостите.

За щастие мрачните ми предсказания не се сбъднаха — тактиката на Сами се оказа невероятно печеливша.

В дописката на „Ню Йорк Джърнъл“ се разказваше как доскоро в метрополиса били на мода пищни откривания на суперлуксозни заведения, в които работят прочути главни готвачи, но на хората вече явно им били омръзнали показната помпозност и парвенющина и мечтаели за отлично меню в уютен ресторант. Тъкмо това предлагаше Сами. Толкова се гордеех с него, че ми идваше да се разплача, когато четях за заведението му или чувах някой да го хвали. Изгарях от желание да го разгледам, обаче Сами изобщо не ме търсеше, камо ли да ме покани.

Пенелъпи ми подаде купчина менюта за доставка на храна за вкъщи:

— Избери си нещо. Това е прощалната ни вечеря и аз черпя. Да хапнем, пък после може да излезем да пийнем по нещо.

Изгледах я така, сякаш беше предложила да се качим на самолет за Бангладеш:

— Да излезем ли? Шегуваш се. — Равнодушно прегледах менютата и промърморих: — Нищо не ми харесва.

Тя грабна папката и възкликна:

— Нищо ли? Предлагат се китайска, индийска, италианска, виетнамска и тайванска храна, хамбургери, суши, пица… и какво ли още не. Избирай, Бет.

— Поръчай каквото искаш — все ми е едно.

Тя набра номера на някакъв индийски ресторант и поръча пилешко с екзотични подправки и ароматен ориз и цяла кошничка специални питки. Затвори телефона и се обърна към мен:

— Питам те за последен път — какво искаш да правим през този уикенд?

Въздъхнах и отново се проснах на канапето:

— Не ми пука. Голямо чудо, че е рожденият ми ден. Стига ми, че ще трябва да почерпя момичетата от читателския клуб. Не разбирам защо толкова настояваш. Предпочитам да забравим тази дата.

Тя презрително изсумтя:

— Да, бе! Всеки разправя, че не го интересува рожденият му ден, но в действителност тайно иска близките му да го почетат. Предлагам в събота вечер да устроим скромна вечеря. Ще се обадим на Майкъл, на няколко души от „Ю Би Ес“, на момичетата от читателския клуб…

— Прекрасна идея — прекъснах я, — но Уил вече ме покани на вечеря в събота. Спомена, че ще бъдем в някакво много хубаво заведение. Ще дойдеш ли и ти?

Когато донесоха храната, някак успях да се надигна (задните ми части се уголемяваха с всеки изминал ден) и се дотътрих до кухненската маса. Изведнъж осъзнах колко тежко ще ми бъде без Пенелъпи. През кошмарните пет месеца нямаше да оцелея без нея и най-важното — отново се бяхме сближили. Ни в клин, ни в ръкав станах и я прегърнах.

Тя се облещи:

— Защо изведнъж толкова се разчувства?

— Ще ми липсваш, Пен. Много ще ми липсваш.