Лорън Уайзбъргър
Нюйоркски светски хроники (31)

31

— Проба. Едно, две, три, проба. Чуваме ли се? — казах в микрофона на слушалката и зачаках всеки да ми се обади, за да се уверя, че устройствата работят. Последен с мен се свърза Лио, който беше номер шестнайсети. Отбелязах, че колегите са на линия и въздъхнах облекчено. Гостите вече прииждаха, а проблемите възникваха един след друг. Цялата ми самоувереност и перфектното планиране започнаха бързо да се стопяват, ставаше все по-трудно да овладявам паниката.

— Кали, чуваш ли ме? — изсъсках в микрофона.

— Да, Бет. Успокой се, всичко е наред.

— Ще се успокоя, ако ми кажеш, че подиумът е готов. Преди десет минути нямаше изгледи да бъде завършен.

— Току-що работниците издигнаха грамадния плакат със зайчетата на „Плейбой“. Нещата вървят по план.

— Елиса, охраната разполага ли с окончателния списък на хората от медиите? Сами е на входа, трябва да е наясно колко фотографи ще бъдат допуснати.

Крещях като малоумна и се мразех все повече с всяка изминала минута. Но бях изрекла с лекота името на Сами, а това беше прогрес. Когато преди няколко часа влязох в клуба, той издебна удобен момент, целуна ме и прошепна: „Стискам палци“. Стана ми толкова хубаво, че едва не припаднах. Щях да издържа кошмарната нощ само защото знаех, че той е близо до мен.

— Списъкът е готов. Ще бъдат допуснати само представителите гщ големите печатни издания и телевизионни компании, папараците от таблоидите нямат място сред гостите. Хората от охраната са инструктирани кои лица да пропускат през входа за важни персони. Един въпрос — кой е този Сами?

Нямаше как да я предупредя, че той също носи слушалка с микрофон и в момента чува разговора ни.

— Моментът не е подходящ за шегички! — срязах я. — Предай му списъка, ако обичаш.

— Изобщо не се сещам кой е… — плачливо заяви тя. — А, сигурно е шефът на фирмата, която отговаря за доставката на напитките. Защо му е нужен списък с важните гости?

— Елиса, Сами отговаря за охраната. Не ни се искаше да използваме портиерите на „Санкчуъри“, които приличат на гестаповци, и той се съгласи да ни помогне. Предполагам, че е отвън. Дай му списъка и си гледай другата работа!

Само че тя не се отказваше толкова лесно:

— О, загрях! Сами е жиголото на Изабел. Точно така! Беше с нас в Истанбул, нали? Тя се държеше с него като с роб. Ти смяташе, че са…

— Моля? Елиса? Не те чувам. Трябва да говоря с Дани, затова прекъсвам. Ще се чуем след малко. — Свалих слушалката и се строполих на едно канапенце. Предпочитах да не мисля каква ще бъде реакцията на Сами.

— К’во става? — обади се Дани, загледан в „зайчетата“, които припкаха насам-натам, подготвяйки се за атаките на похотливи мъже и ревниви съпруги.

— Всичко е нормално. Смятам, че сме напълно готови, нали?

— Абсолютно.

— Хрумва ли ти нещо, което съм пропуснала?

— Тц. — Той изпи на екс бирата си и се оригна.

Огледах се и се поуспокоих. Клубът беше преобразен в заведение, достойно за отпразнуването на петдесетата годишнина на прочутото списание. Двата входа — за важните персони и за представителите на медиите, бяха закрити с черни кадифени завеси с емблемата на „Плейбой“. Хората от охраната носеха официални костюми и дискретни слушалки с микрофони, за да не се набиват на очи. Гостите щяха да преминават по дълъг коридор, облицован в черно и завършващ с вита стълба, украсена с тънки черни завеси. Качвайки се по нея, всеки щеше да се озове на подиум, откъдето, наблюдаван от присъстващите, да пристъпи тържествено в залата. В дъното на салона се намираше барът, обслужван от трийсет и пет момичета по къси панталонки и сутиени, издокарани със задължителните заешки ушички. Стената зад плота беше покрита с грамаден колаж от увеличените снимки на голи жени, помествани във всеки брой на списанието през петдесетгодишното му съществуване. Другият край на помещението беше запазен за важните личности, отделени от останалите с кадифен шнур. Там канапенцата бяха облечени в черно кадифе, а на всяка стъклена маса имаше табелка с надпис „ЗАПАЗЕНА“ и кофички за изстудяване на напитки. В центъра на залата се издигаше кръгла сцена, наподобяваща триетажна торта. Предвидено беше в полунощ „зайчетата“ да затанцуват на платформите и от „тортата“ да се появи изненадата на вечерта. Грамадният дансинг беше около сцената, по периферията му бяха подредени ниски скамейки, също тапицирани в черно.

— Е, какво ще кажеш? — Кели се завъртя, за да демонстрира супертясната, суперкъса и почти прозрачна рокля. — Харесва ли ти?

— Изглеждаш невероятно! — възкликнах и бях искрена.

— Бет, искам да те представя на Хенри. Хенри, това е най-новата звезда в агенцията.

Симпатичен, но невзрачен човек на около четирийсет години ми подаде ръка и сърдечно се усмихна:

— Радвам се да се запознаем, Бет. Кели ми е разказвала много за теб.

— Надявам се, само хубави неща — изтърсих най-баналната фраза на света. — Приятна вечер. Купонът ще започне всеки момент.

Двамата се засмяха и се спогледаха с такава неподправена обич, че им завидях.

Към десет часа празненството беше вече в разгара си. Хеф беше заел заедно с шестте си приятелки двете най-представителни маси и се наливаше с „Джак Рабит“ — някаква комбинация от ром и диетична кока-кола. Около него се бяха разположили знаменитости и придружаващите ги лица: Джеймс Гандолфини, доктор Рут, Намела Андерсън, Хелън Гърли Браун, Ивана Тръмп… списъкът беше безкраен. Изглеждаха доволни от неограниченото количество шампанско, шоколадовите бонбони във форма на зайчета и пресните ягоди. Хората от „простолюдието“, вече обърнали по няколко питиета, бяха готови да танцуват. „Зайчетата“ неуморно обикаляха залата и наистина бяха много привлекателни — почти двеста момичета със заешки уши и опашчици и с черни копринени корсети прелъстително въртяха задници и пъчеха гърди, за да покажат малките табелки, на които бяха написани имената им и названията на родните им градове. Представителите на силния пол не подозираха, че истинският купон е в дамската тоалетна, където „зайчетата“ се събираха да пушат, да побъбрят и да осмиват мъжете, заплесващи се по тях. За да се изпишкат, трябваше да свалят сексапилното облекло, а после не можеха да го облекат без чужда помощ. Чаках да се освободи някоя кабинка и наблюдавах как една блондинка обгърна с длани грамадните гърди на друго момиче и попита:

— Истински ли са?

Надарената се изкиска:

— Приятелко, купени са от магазина. — Приклекна, наведе се, сплеска гърдите си и направи знак на блондинката да й вдигне ципа. Двете довършиха коктейлите, които тайно бяха внесли в тоалетната, оставиха на умивалника празните чаши и затичаха обратно към залата.

Щом се върнах при гостите, отново се свързах с колегите, за да разбера дали нещата вървят по план; за щастие нямаше големи издънки: сбиване между неколцина души, на бърза ръка укротени от Сами и помощниците му, и възмутени барманки с оплакване, че „зайчетата“ им крадат черешките за коктейли. Елиса изглеждаше трезва и държеше под око сектора за важни гости, Лио охраняваше бара и дансинга. Повиках няколко асистентки и им наредих да проверят дали всичко е готово за изненадващото изпълнение в полунощ; те безпрекословно се подчиниха и след няколко минути рапортуваха, че няма повод за безпокойство.

Изненадата, върху която работех неуморно след завръщането от Турция, беше моя идея и много държах да се представя отлично. Само ние с Кели, завеждащият рекламата на „Плейбой“ и самият Хеф знаехме какво ще се случи, ето защо с нетърпение очаквах реакцията на гостите. Тъкмо се канех да подсетя Сами и помощниците му в никакъв случай да не пускат Вихъра, ако се опита да влезе, и гласът му прозвуча в слушалката:

— Бет? Сами е. Джесика и Ашли пристигнаха.

— Разбрано. Идвам веднага.

Грабнах от бара един джин с тоник, за да подкупя Филип, но от него нямаше и следа. Налагаше се сама да придружа сестрите, затова наредих, ако някой види палавия англичанин, да му каже, че го чакам пред парадния вход. Озовах се на тротоара тъкмо когато почетните гостенки слизаха от бентлито, което им бяхме изпратили.

— Привет — казах. — Много се радваме, че дойдохте. Заповядайте, ще ви отведа до вашата маса.

Преведох ги по червения килим, като присвивах очи срещу светкавиците на фотоапаратите. Те позираха пред обективите с умението на професионални манекенки, уверено запазвайки равновесие върху сребристи сандали с убийствено високи токчета. Наперено минаха покрай Сами (който ми намигна) и аз благополучно ги отведох в сектора за важни персони, без да имат допир с простосмъртните. Повиках красивия младеж, който трябваше да ги обслужва, и хукнах да търся Филип. Без особен успех, въпреки че му изпратих куп съобщения и няколко пъти обиколих залата. Точно мислех да поставя задача на някого да провери дали хубавецът не се е натряскал до безпаметност и не е заспал на пода в мъжката тоалетна, когато видях, че остават само пет минути до дванайсет. Изтичах към кабинката на дисководещия и му дадох знак; той прекъсна по средата „Танцуваща кралица“ и пусна запис на биещи барабани. Това беше предварително уговореният сигнал. Хеф се изтръгна от прегръдките на сюрията момичета, тържествено се качи на най-долната платформа на сцената, оформена като триетажна торта, чукна по микрофона и извика:

— Благодаря на всички, че…

Прекъснаха го гръмките поздрави на гостите, които ръкопляскаха и крещяха:

— Хеф! Хеф! Хеф!

— Сърдечно ви благодаря — отново подхвана той. — Затова, че дойдохте да отпразнувате с мен и моите служителки… — Спря за миг и намигна, което предизвика още по-бурни аплодисменти — … петдесетата годишнина на списанието, прочуло се с интересни статии и, разбира се, с ослепителни красавици!

Докато произнасяше речта, присъстващите не преставаха да ръкопляскат и да надават приветствени възгласи, които накрая станаха оглушителни. Той благодари още веднъж и се върна при момичетата си. Неколцина мъже решиха, че официалната част е приключила, и тръгнаха обратно към бара, но се спряха, защото дисководещият пусна „Честит рожден ден“. Преди гостите да разберат какво става, от средата на „тортата“ започна да се издига малък кръгъл подиум, а зад прозрачната завеса, която го покриваше, се очерта женски силует. Настъпи гробна тишина. Белият воал около жената сякаш се стопи и всички видяха, че на малката сцена стои Ашанти — пленително красива, със светлосиня рокля и боа от пера. Тя се усмихна и запя. Никога не бях чувала толкова „секси“ вариант на „Честит рожден ден“, изпята навремето от Мерилин Монро по случай рождения ден на Джон Кенеди. Ашанти бе посветила изпълнението си на Хеф (наричайки го президент на палавите зайчета) и когато песента свърши, гостите буквално полудяха. Заваля дъжд от златни конфети, „зайчетата“ скочиха на най-ниската платформа, хванаха се под ръка и затанцуваха като в мюзикъла „Хорова линия“. Диджеят пусна „Винаги навреме“ и на дансинга настъпи истинско стълпотворение. Чух как някакъв мъж крещи в мобилния си телефон:

— Пич, това е купонът на века!

Елиса, Лио и Сами вече ме бяха информирали, че отзивите са блестящи, дори Кели ме поздрави. Не подозирах, че само след десетина минути положението внезапно ще излезе от контрол. Търсех Филип в сектора на важните персони, когато забелязах в най-тъмния ъгъл русокос мъж да притиска лице към пищните гърди на едно „зайче“. Огледах се с надеждата някой фотограф да заснеме как Филип целува циците на непознатото момиче, а след това да помести снимката във всички вестници, така че най-сетне да бъда свободна. Стори ми се странно, че се натиска с жена, но не смятах дълго да размишлявам върху това. Виждах лесен начин веднъж завинаги да се откопча от ненормалната връзка. След епизода в истанбулския хотел с Филип продължавахме да се държим, все едно нищо не се е случило — в името на неговата репутация и на моята кариера. Но положението ставаше все по-непоносимо и с удоволствие щях да приема ролята на прелъстена и изоставена само и само повече да не ме свързват с него. „Сега или никога!“ — помислих си. Наведох се и го потупах по рамото — бях готова да направя голяма сцена на ревност. Русокосият се обърна и се сопна:

— Какво искаш, мамка му? Не виждаш ли, че съм зает?

Призля ми. Не беше Филип! Човекът, с лице изкривено от гняв, беше… Ейвъри. Като ме видя, зяпна от изумление.

— Бет! — прошепна едва чуто.

— Ейвъри? — Знаех, че е той, но не бях в състояние нито да помръдна, нито да мисля. Машинално забелязах, че едрогърдата му „партньорка“ се усмихва самодоволно, но в първия момент не я разпознах, може би защото устните й бяха подути от целувките, а червилото й се беше размазало по брадичката и страните. Очакваше ме нов шок — след петнайсетина секунди осъзнах, че много добре познавам и нея. Беше Вихъра!

— Бет, не съм… ъъъ… не е каквото си мислиш… С Аби се познавате, нали? — Плувнал беше в пот, посочваше Абигейл, същевременно се преструваше, че я няма.

— Бет, здрасти. Радвам се да те видя. Четох за последните ти подвизи — изчурулика тя и със собственически жест прокара длан по гърба на Ейвъри, като се стараеше на всяка цена да видя това.

Безмълвно се взирах в нея — явно си въобразяваше, че още не знам кой се крие под тъпия псевдоним Вътрешната Ели. Всичко беше прекалено кошмарно, за да го възприема, и тъй като не знаех от кого първо да поискам сметка, просто стърчах там онемяла. Ейвъри изтълкува мълчанието ми като положителен знак и продължи да дрънка, завалвайки думите:

— Пенелъпи знае, че съм в Ню Йорк… известно й е, че си падам по нощния живот… но може би не бива да разбере за… ммм… за това. Трудно й е да се приспособи към живота в Калифорния и смятам, че ще е по-добре да не я разстройваме допълнително…

Аби безцеремонно засмука ухото му и дори притвори очи, все едно беше обзета от безумна страст. Ейвъри я отблъсна като досадна муха, изправи се, хвана ме под ръка и ме поведе нанякъде. Беше пиян до козирката, но още се държеше на крака.

След секунда излязох от вцепенението и се изтръгнах от хватката му.

— Мръсник такъв! — изсъсках. Искаше ми се да закрещя, ала някой сякаш ме стискаше за гърлото.

— Какво става? — обади се Аби; незабелязано ни беше последвала и отново се лепна за годеника на Пенелъпи. — Проблем ли има?

Втренчих се в нея и се изплаших от омразата си.

— Проблем ли? Не, никакъв. Само дето предчувствам, че няма да напишеш как си се пуснала на годеника на друга жена. Да, сигурна съм, че в утрешната ти рубрика няма да се споменава и думичка за двама ви с Ейвъри. Предполагам, че ще бъде публикувана пикантна историйка как съм откраднала бакшишите на барманките, надрусала съм се с танцьорките или съм правила групов секс с фотографите. Права ли съм?

Двамата ме зяпнаха. Първа се окопити Абигейл:

— Какви ги дърдориш, Бет? Пияна ли си?

— Напротив, трезва съм като монахиня. И знам, че ти си Вътрешната Ели. Няма да мирясам, докато не разглася новината из цял Ню Йорк. Ще се свържа с всички редактори, репортери и фотографи, за да ги осведомя за наглите ти лъжи. Разбира се, ще заплаша редакцията на вестника, че ще ги дам под съд за разпространяване на неверни сведения. Най-голямо удоволствие ще ми достави да разкажа цялата история на шефката ти. Бас държа, че ще й е интересно да научи как едва не те изхвърлиха от университета заради преписване на чужда курсова работа и как преспа за една нощ не с един, двама или трима, ами с четирима от отбора по бейзбол. Е, какво ще кажеш?

— Чуй, Бет… — отново подхвана Ейвъри; явно не беше слушал обвиненията ми, защото мислеше само как да си спаси кожата.

— Не, ти ме чуй! — просъсках толкова злобно, че сама се изненадах. — Давам ти една седмица да признаеш на Пенелъпи! Разбра ли? Една седмица, нито ден повече! Ако не го сториш, ще й кажа аз.

— Стегни се, Бет, не си даваш сметка какво говориш. Мамка му, дрънкаш, без да знаеш какво е станало! Между нас с Аби няма нищо.

— Една седмица! — повторих неумолимо, врътнах се и понечих да се отдалеча. Надявах се той да приеме насериозно думите ми и да не се налага да го изобличавам аз. Щеше да ми бъде много трудно да съобщя на най-добрата си приятелка, че скапаният й годеник се е върнал в Ню Йорк за пиянски забавления, зарязвайки я съвсем сама, а положението още повече се усложняваше, защото ледът помежду ни не беше стопен напълно.

Ейвъри ме настигна, вкопчи се в лакътя ми и ме дръпна толкова силно, че щях да падна, ако той не ме беше задържал. Накара ме да седна на едно канапе, наведе се (дъхът му вонеше на алкохол) и прошепна:

— Ще отрека всяка твоя дума! Как мислиш, на кого ще повярва Пенелъпи? На годеника си, когото обожава, откакто се помни, или на приятелката, дето я заряза на прощалната й вечеря, за да се чука с гаджето си? — Доближи се още повече, като се мъчеше да си придаде заплашително изражение, а пък аз се запитах дали е уместно да го изритам в топките, или жестът ще бъде прекалено агресивен. Не се страхувах от него, но близостта му ме отвращаваше. Преди да реагирам, сякаш някаква невидима сила отмести Ейвъри.

— Необходима ли ви е помощ, господине? — попита Сами, без да изпуска ризата му.

— Ти пък кой си? — злобно се сопна Ейвъри. — Разкарай се веднага и не си пъхай носа в чужди работи!

— От охраната съм и това ми е работата — да осигурявам спокойствието на гостите.

— Ако искаш да знаеш, дамата е моя приятелка. С нея разговаряме най-сърдечно. Доволен ли си? Хайде, чупката! — Ейвъри се изпъчи, опитвайки се да запази поне частица от достойнството си.

— Нима? Странно, но тя май е на друго мнение. Напуснете клуба.

— Приятел, успокой топката. Не съм те молил за помощ, ясно? С Бет се познаваме от сума години. Бъди така добър да се разкараш и да ни оставиш да си довършим разговора. Нямаш ли си друга работа? Например да сервираш напитки или нещо подобно?

Изплаших се, че Сами ще го цапардоса, но той дълбоко си пое въздух и се обърна към мен:

— Всичко наред ли е?

Исках да му обясня, че Ейвъри е бъдещият съпруг на Пенелъпи и че съм го видяла да се натиска с друга жена, а именно с Вихъра, която всъщност е Вътрешната Ели, и макар винаги да съм подозирала, че той изневерява на Пен, за пръв път го виждам толкова войнствено настроен. Исках да се хвърля на шията на Сами, сърдечно да му благодаря, задето бди над мен, и да го помоля за съвет какво да кажа на Пенелъпи и как да постъпя с Ейвъри.

За миг се изкуших да зарежа празненството и работата в агенцията, без да ми пука как ще ме изтипоса Вихъра в следващия си материал, да хвана Сами под ръка и веднъж завинаги да обърна гръб на този цирк. Той сякаш прочете мислите ми, защото се приведе към мен и ми прошепна:

— Овладей се. По-късно ще говорим, Бет.

Насилих се да изпълня съвета му и поне донякъде да възвърна душевното си равновесие, но изведнъж зърнах да се приближават Елиса и Филип, хванати под ръка.

— Какво става? — равнодушно попита Филип.

— Разкарай горилата, Елиса — кисело промърмори Ейвъри и си наля още едно питие. — Тъпакът си пъха носа където не му е работа. Разговарях с една стара приятелка, а той изведнъж откачи. Твой служител е, нали?

Филип загуби интерес към спора, тръсна се на канапето до Ейвъри и си наля водка с тоник. Елиса се намръщи — изражението й не вещаеше нищо добро: как така прислугата си позволява да създава проблеми на „любимия й купонджия“?

— Кой си ти? — изсъска на Сами.

Той я погледна и се усмихна, сякаш казваше: „Шегуваш ли се? Наскоро пътувахме заедно до Истанбул, а сега се преструваш, че не ме познаваш!“ Забеляза, че недоумението й е неподправено, и промърмори:

— Аз съм Сами. С теб често се виждаме в „Бунгалото“ и цели пет дни бяхме заедно в Истанбул. Тази вечер отговарям за охраната. — Говореше спокойно, без следа от ирония или сарказъм.

— Ммм, много интересно. Твърдиш, че само защото работиш като портиер в „Бунгалото“ и си жиголото на Изабел Вандемарк, имаш право да бъдеш груб с един от нашите приятели, и то принадлежащ към категорията „важни персони“? — Очевидно беше пияна и се опитваше да покаже, че е голяма клечка.

Сами спокойно обясни:

— Много съжалявам, но приятелят ти се натрапваше на госпожица Робинсън. Тя явно се чувстваше неловко, затова го помолих да насочи вниманието си към друг обект.

— Сами! Така се казваш, нали? Запомни, че Ейвъри Уейнрайт е сред най-добрите ни приятели; сигурна съм, че с нищо не е причинил неудобство на Бет. Всъщност самият ти нямаш работа тук. Не трябва ли да си отвън пред вратата, за да спираш разни навлеци?

— Елиса — промълвих колебливо. — Сами ми се притече на помощ, нищо повече.

— Защо го защитаваш, Бет? Ще съобщя на шефовете му, че е предизвикал инцидент с гост, на когото много държим. — Обърна се към Сами и му посочи празната бутилка от уиски: — Междувременно свърши нещо полезно и ни донеси още една бутилка.

— Скъпа Елиса, Бет го защитава, защото се чука с него — обади се женски глас. Абигейл незабелязано се беше присламчила към нас — Филип, как възприемаш новината, че гаджето ти си ляга с портиера на „Бунгалото“?

Той се усмихна и махна с ръка — изглежда нямаше никакво желание да обсъжда тъкмо с мен темата кой с кого спи.

— Може да ми изневерява, но е малко прекалено да я обвиняваме, че има връзка с портиера. Бет, не спиш с портиера, нали?

— И още как! — изкиска се Вихъра. — Елиса, ти би трябвало да ми съобщиш тази малка подробност? Толкова е очевидно, няма начин да не си се досетила.

Все едно ме удариха с чук по главата. „Ти би трябвало да ми съобщиш тази малка подробност!“ Ненадейно ми просветна. Аби винаги беше получавала нужната информация от Елиса! Всичко, до най-малката подробност! Едно не можех да разбера — защо Елиса ме е предала. Аби ми беше ясна — тази злобна и завистлива жена можеше да продаде душата на умиращата си майка, ако от това зависеше кариерата й. От край време не ме обичаше, ала кой да предположи, че таи толкова силна омраза към мен. Подозирах обаче, че ако й се удаде възможност, би постъпила така и с всеки друг. Но как бях заслужила такова отношение от Елиса?

Не знаейки какво друго да направи, Елиса се изкикоти и отпи от шампанското си. Погледна ме само веднъж, усети, че съм разбрала истината, и побърза да извърне очи, преди да й поискам обяснение. Ейвъри отново подхвана молбите, Сами отвратено сви устни и тръгна обратно към входната врата. Само Филип беше прекалено пиян или прекалено безразличен, за да проумее какво се случва.

— Нали не се чукаш с портиера, скъпа? — повтори и заусуква около пръста си кичур от косата на Аби; мръсницата не откъсваше поглед от мен и самодоволно се усмихваше. Ненадейно ми хрумна ужасяваща мисъл — запитах се дали не е знаел за комбината между Елиса и Вихъра и дали самият той не е участвал, та чрез клюките за връзката му с мен да прикрие обратните си наклонности.

— Ммм, интересен въпрос — подхвърлих. Ейвъри, Елиса, Филип, Аби и Сами се обърнаха и ме изгледаха. — Странно, че толкова се вълнуваш дали съм правила секс с „портиера“. Не вярвам да ревнуваш, защото с теб никога не сме стигнали по-далеч от целувка.

Филип изглеждаше така, сякаш всеки момент ще бъде гилотиниран.

— Не вярвате ли? — продължих с пълна пара. — Как е възможно вие, които знаете всичко за всички, да не предположите, че самопровъзгласилият се Божи дар за нюйоркчанките предпочита мъже? Е, понеже сте ми приятели, безплатно получавате тази поверителна информация.

Всички заговориха едновременно.

— Да, бе! — измънка Елиса.

— Готова е да злослови по адрес на всеки, за да се отърве — изсъска Вихъра.

— Миличка Бет, защо измисляш небивалици? — попита Филип. Стараеше се да говори равнодушно, но беше пребледнял като платно.

В този момент някой от сътрудниците извика в слушалката ми, че неочаквано е дошъл Пи Диди. Бил на купон наблизо и решил да се отбие и на нашето парти. Появата му би трябвало да ни въодушеви, но се оказа пълна катастрофа, защото той водеше със себе си още стотина души. Освен това заместникът на Сами, изплашен от голямата отговорност, ги беше накарал да чакат пред вратата. Изправена бях пред трудно решение. Как да постъпя? Да съобщя на Пи Диди, че не може да влезе, защото клубът е препълнен? Да му предложа маса в сектора за важни персони, при условие че го придружат само десет души? Или да измисля как да изгоня сто човека, за да настаня неговата компания. И на кого точно да възложа нелеката задача да преговаря с него?

Преди да се справя с неразборията около внезапната поява на Пи Диди, един от асистентите ми съобщи, че полицията дошла да арестува част от гостите (членовете на нашумяла тийнейджърска рок група), задето си купували дрога от някакъв дилър в тоалетната — за беда тъкмо тогава един от блюстителите на закона се отбил да се облекчи и ги хванал на местопрестъплението. Сам по себе си инцидентът не представляваше повод за тревога, но за съжаление на местопроизшествието имало и петима папараци и снимките в таблоидите щяха да помрачат впечатлението от разкошното тържество.

Последва паническо обаждане от Лио — неизвестно защо от компанията–доставчик не съобразили да осигурят достатъчно количество алкохол и шампанското било свършило.

— Невъзможно е! — сопнах се. — Знаеха колко души са поканени. Изрично подчертахме, че трябва да наблегнат на шампанското. „Зайчетата“ го предпочитат. Също и банкерите. Единственият начин да задържиш момичетата до късно, е да ги наливаш с шампанско. Едва дванайсет и половина е! Какво ще правим? — крещях в слушалката.

— Ще измисля нещо. Изпратих няколко души да обиколят магазините за алкохолни напитки, обаче ни трябват не няколко бутилки, а няколко каси.

— Бет, какво да правя с Пи Диди? — обади се Сами. — Започва да се изнервя.

— Бет, къде си? — Гневният глас на Кели прозвуча в другата ми слушалка. — Известно ли ти е, че полицията е дошла да арестува хлапетата от рок групата? На нашите партита НЕ АРЕСТУВАТ НИКОГО, чуваш ли? — Вече не беше симпатичната началничка, а яростен демон. — Искам те пред входната врата! Веднага! Всичко отива по дяволите, а теб те няма. Къде си, да му се не види?

Видях как Елиса сваля слушалката си. Съзнателно ме саботираше или бе толкова пияна, че не й пукаше изобщо. Тръсна се до Филип и го прегърна. Стиснах зъби и си казах, че няма да се изложа, въпреки че точно сега въобще не ме беше грижа за проблемите на Келн. След миг обаче се случи нещо, което ме накара да взема друго решение.

— Хей, приятел! Да, на теб говоря! — извика Филип. Забелязах, че от другата му страна е седнала Аби и също го прегръща, Ейвъри беше навел глава и бръщолевеше несвързано.

— На мен ли? — озадачено попита Сами.

— Да, мой човек. Бъди така добър и ни донеси нещо за пиене. Момичета, какво предпочитате? Шампанско или водка?

Сами се изчерви, сякаш го бяха зашлевили.

— Моля? Не съм сервитьор — промърмори.

Филип реши, че забележката е много духовита, и се запревива от смях; после подвикна:

— Важното е да донесеш пиячката, приятел. Подробностите не ме интересуват.

Не изчаках да видя дали Сами ще го удари, ще го пренебрегне или ще му връчи бутилката с водка. Мислех само как да се озова в удобното си легло и въобще не се вълнувах дали Пи Диди е довел един приятел или сто човека. Осъзнах, че прекарвам дните и повечето си нощи в компанията на най-противните хора на света (може би с изключение на Кели), а единственото ми възнаграждение беше кутия, пълна с изрезки от вестници, които оскърбяваха не само мен, но и най-скъпите ми хора. Наблюдавах как някакъв фотограф снима пияния Филип, чувах истеричните викове, разнасящи се от слушалките, сякаш беше настъпила международна криза, и си мислех за Уил, Пенелъпи, момичетата от читателския клуб, родителите ми и, разбира се, за Сами. Обзе ме спокойствие, каквото не бях изпитвала от месеци — свалих омразните слушалки, оставих ги на масата и заявих на Елиса:

— Аз бях дотук. — Обърнах се към Сами, без да се притеснявам кой ще ме чуе, и казах: — Отивам си вкъщи. Ако искаш, се отбий по-късно. Адресът е Двайсет и осма улица № 145, апартамент 1313. Ще те чакам.

Всички бяха онемели от изненада. Врътнах се, прекосих дансинга, отминах двойката, която почти се чукаше пред кабинката на диджея, и продължих към вратата. С крайчеца на окото си зърнах как Кели и асистентките, отговарящи за Списъка, флиртуват с Пи Диди. Успях да се измъкна, без да ме забележат. Пред клуба се беше събрала внушителна тълпа зяпачи, никой не ми обърна внимание. Тръгнах по улицата и на следващата пресечка спрях такси. Вече бях отворила вратата да се кача, когато чух Сами да ме вика. Той се спусна към мен и преди да успея да вляза в колата, махна на шофьора да продължи.

— Бет, размисли! Не го прави заради мен. Аз ще се справя. Върни се в клуба, после ще поговорим.

Изправих се на пръсти, целунах го и вдигнах ръка да спра друго такси:

— Не желая да се върна, Сами. Искам да се прибера у дома. Повече не издържам. Надявам се да наминеш по-късно. Доскоро.

— После добавих: — И аз ще се справя.

Таксито потегли и ме отведе далеч от кошмара.