Лорън Уайзбъргър
Нюйоркски светски хроники (24)

24

Само че преди заминаването предстоеше да преодолея „Луи Витон“. Купища „Луи Витон“. Колички, пълни с огромни куфари, куфари-карета, пътнически чанти, чанти-портманто, сакове и дамски чантички. С тях биха могли да се заредят представителният магазин на фирмата в Милано или бутикът на Пето Авеню. Явно всеки от пътниците беше получил съобщението на Кели, че „Луи Витон“ е единственият подходящ избор. Трима носачи с виненочервени униформи се мъчеха да прехвърлят всичко от терминала на летището до багажното отделение на самолета „Гълфстрийм“, но работата не им спореше. Елиса, Лио и Давид бяха тръгнали с лимузина за Тетърбъро, за да се уверят, че е приключила подготовката за кацането на хеликоптера, с който Филип и компания щяха да пристигнат на летището.

Не бях виждала Филип от сутринта. Когато излязох, той още спеше. Нагласих радиочасовника да го събуди след един час, а в колана му затъкнах бележка с напомняне, че трябва да бъде на площадката за хеликоптери на Уолстрийт не по-късно от шест часа вечерта.

От този момент нататък денят продължи да се скапва. В работата намерих факс от Уил. Посланието гласеше само: „Отврат!“, приложена беше изрезка от „Нюйоркски сензации“ със заглавие: „Гей ли е прочутият манхатънски купонджия или само объркан?“ Разбира се, авторката беше Вътрешната Ели. Откакто знаех коя е, дописките й ми изглеждаха още по-гнусни. Текстът беше безмилостен: „Филип Уестън, наследник на богатството на фамилията Уестън и виден представител на нюйоркския хайлайф, предизвика удивление, когато снощи беше забелязан в прословутия нощен клуб «Рокси». Уестън, чието име пресата свързваше с редакторки на рубриките за мода във «Вог», манекенки от Бразилия и начинаещи холивудски актриси, се беше усамотил с неизвестен младеж в едно сепаре. Когато разбра, че са го видели, яхна веспата и скоропостижно се изнесе при сегашната си изгора Бетина Робинсън, служителка в «Кели енд Къмпани» (виж снимката вдясно). Остана там до дванайсет часа на обед, а когато по-късно се появи в «Крават», явно го мъчеше тежък махмурлук. Свързахме се с пресаташето на Уестънови, но той отказа всякакъв коментар.“

„Виж снимката вдясно.“ Поне дузина пъти прочетох трите думи, преди да се престраша да погледна фотографията, заснета в „Бунгалото“ вечерта, когато се запознах с Филип. Предизвикателно се притисках към него, отметнала бях глава, сякаш обзета от екстаз и не забелязвах нито фотографа, нито факта, че прочутият плейбой ме е хванал за задника. Ако ми трябваше потвърждение колко пияна съм била онази вечер, снимката беше солидно доказателство. Материалът под фотографията, озаглавен: „Коя е Бетина Робинсън?“, представляваше подробна биографична справка за моя милост — дата и място на раждане (за щастие пишеше само „Ню Мексико“), образование, описание на предишната ми длъжност в „Ю Би Ес“ и на кръвната ми връзка с Уил, наречен „противоречив журналист, чиято рубрика е предназначена само за богатите хора от бялата раса, прехвърлили петдесетте.“ Естествено писанията на мръсницата бяха кошмарни, но дотук отговаряха на истината. Насилих се да прочета последния абзац и стомахът ми се преобърна. Аби беше намерила някой, който официално да потвърди, че „в Емъри съм минала през леглата на повечето студенти от горния курс“ и че „имало някакъв скандал, свързан с плагиатство на курсова работа, който бил замазан“. Цитиран беше друг достоверен източник, според когото съм „заговорничела да превзема «Кели енд Къмпани», въпреки че съм била абсолютно боса в тази област“. На молбата на Вътрешната Ели да обясни по-подробно, „източникът“ заявил: „Всеизвестно беше, че тя не пише сама курсовите си работи и гледа да свали асистент-преподавателите по дисциплините, които я затрудняват — всъщност всички учебни предмети.“ Дописката завършваше с изявлението, че от първия миг на запознанството си с Филип неуморно го преследвам, та благодарение на него да се прочуя и да напредна в новото си поприще.

Първата ми реакция беше да намеря Аби и да й причиня бавна и мъчителна смърт, само че преди това трябваше да се боря за оцеляването си — сякаш железен обръч притискаше гърдите ми и ме задушаваше. След няколко минути се поокопитих и отново бях в състояние да разсъждавам логично. По някакъв перверзен начин се възхищавах от самооценката на Аби — ако не ми беше приписала нейните грехове, щях да я поздравя за откровеността. Ала на часа забравих алтруистичните си мисли, защото Кели излезе от кабинета си и ентусиазирано се спусна към мен. Видях, че държи най-новия брой на „Нюйоркски сензации“ и се хили като смахната. Така се стреснах, че машинално се оттласнах назад на стола на колелца.

— Бет! Вече си го прочела, нали? — Вероятно изтълкува като отрицание реакцията ми и хвърли вестника на масата. — Ама как е възможно? Не прочете ли поне Жълтата справка? Рано сутринта момичетата ми се обадиха вкъщи, за да ми съобщят за тази дописка.

— Кели… не знам как да ти го обясня… мисълта ми е, че изглежда нелепо, но…

— Хитруша такава! Подведе дори мен. Мислех те за работлива пчеличка, която години наред се е трудила като къртица в банката и е живяла като монахиня, а сега разбирам, че си била истинска фурия. Нямаш представа колко бях изненадана. Всички те смятахме за… да речем, малко резервирана. Не подозирах за скритите ти заложби. Бог знае къде си се спотайвала през последните няколко години. Даваш ли си сметка, че на теб е посветена цяла бележка на авторката? Ето, прочети я.

— Прочетох я. — Вече не ми беше чудно, че вместо да е скандализирана, Кели е доволна от публикацията. — Знаеш, че няма нито една вярна дума, нали? С авторката бяхме състудентки и…

— Бет, на теб е отредено специално място. И то в „Нюйоркски сензации“! Да не говорим за грамадната снимка, на която приличаш на рок звезда. Наистина си звезда, Бет! Поздравявам те! Трябва да го отпразнуваме.

Тя забърза нанякъде — може би да поръча шампанско, а пък аз сериозно се замислих дали да не се преселя завинаги в Истанбул. След секунди мобилният ми телефон истерично зазвъня — всяко обаждане беше посвоему ужасно. Татко ме уведоми, че преди първата лекция в девет часа един студент му показал дописката. Попита ме какво ще предприема, за да „премахна петното от репутацията си“. След него ми позвъни мама и обясни, че сутринта чула как две доброволки, обслужващи горещата линия, коментират кога ще призная връзката си с антисемит и експлоататор и дали няма да се съглася да поговоря с някого за проблемите си, свързани с безразборния секс и самоподценяването. Някаква жена ми изпрати съобщение с предложение да ми стане пресаташе; тактично намекваше, че ако съм била под крилото й, скандалната дописка нямало да види бял свят. Неколцина светски хроникьори от малки провинциални вестници се свързаха с мен и попитаха дали съм съгласна да дам интервюта по телефона, свързани с важни теми като например разрива между Брад Пит и Дженифър Анистън или сексуалната ориентация на Филип. Мегу, приятелката на Майкъл, ми предаде от негово име, че са на мое разположение, ако искам да обсъдя някакви проблеми. Още преди да стигне до службата, Елиса се обади от таксито, за да ме поздрави за поредния успех. Марта, секретарката на Филип, също ме обсипа с похвали. Докато пътувах към аерогарата, позвъни и Саймън, за да ме успокои, че нито един достоен и сериозен човек не чете „Нюйоркски сензации“.

Най-добре беше да се преструвам, че нищо не се е случило, и да не се свързвам с никого, но тъй като заминавах, беше редно да се сбогувам с нашите. Реших да позвъня на мобилния телефон на баща ми. Надявах се да е изключен и да оставя само съобщение, с което им пожелавам приятно изкарване на уикенда. Нямах този късмет. Татко се обади още след първото позвъняване:

— Виж ти! Ан, ела, обажда се нашата прочута дъщеря. Бетина, майка ти иска да ти каже нещо.

Имаше тътрене, две-три изпиуквания, сякаш някой набираше номер, и после чух гласа на мама, висок и ясен:

— Бетина! Защо пишат тези лъжи за теб? Кажи, че не е истина, защото не знам какво да обяснявам на хората, когато ме питат. Доскоро не бих повярвала на нито една дума, но след като научих за онзи Уестън…

— Мамо, в момента не мога да обяснявам. На път съм за аерогарата. Разбира се, че всичко е лъжа — нима допускаш противното?

Тя въздъхна — не можах да преценя дали от облекчение или от неудовлетворение:

— Скъпа Бетина, сигурно разбираш колко се тревожа, особено след като внезапно разбрах, че водиш странен и загадъчен живот.

— Може да е странен, но не е загадъчен. Обещавам да ви обясня всичко, като се върна, но сега трябва да приключваме, че ще изпусна самолета. В неделя вечер ще бъда обратно в Ню Йорк и ще ви се обадя, става ли? Доскоро. Обичам ви.

Мама се поколеба дали да не продължи да ме притиска, накрая отново въздъхна:

— Добре, ще се чуем в неделя. Лек път, постарай се да разгледаш повече забележителности. И се опитай личният ти живот да не става обществено достояние.

Както вече казах, сутринта беше отвратителна, за сметка на това имах удоволствието да надзиравам товаренето на скъпите и прескъпи куфари и пътнически чанти и да се погрижа за осигуряването на достатъчни количества минерална вода „Евиан“ за пътниците на борда, затова не разполагах с достатъчно време да се тръшкам заради нещо толкова незначително като например, че съм представена като измамница и проститутка на страниците на най-модния и четен клюкарски вестник, очевидно попаднал в ръцете на всичките ми приятели, колеги и родственици. Самолетът трябваше да излети в девет часа и всички от нашата група вече бяха на аерогарата с изключение на една дама от висшето общество и „приятелят й“, които се обадиха, че колата им е попаднала в задръстване в тунела „Линкълн“. Тогава се разрази първата криза.

Оказа се, че куфарите са прекалено много и не се побират в багажното отделение. Единият носач обясни:

— Предвидено е всеки пътник да носи шест по-малки или четири по-големи куфара, но вашите хора са се увлекли.

— Какво разбирате под „увлекли“?

Човекът сбърчи чело:

— Ами например една дама има седем грамадни пътнически чанти плюс толкова голям куфар, че за да го качим, докарахме кран от хангара.

— Имате ли някакво предложение?

— Има само един изход — част от багажа да остане на гардероб.

След като разбрах, че ще се наложи да прибегнем до тази крайна мярка, реших да действам с добро и да убедя пътниците да вземат само най-необходимото. Отидох в пилотската кабина, взех микрофона и по вътрешната комуникационна система обясних за какво става въпрос. Не се изненадах, че призивът ми беше посрещнат с гневни подвиквания и дюдюкания.

— Сигурно се майтапиш! — Оливър истерично се разсмя. — Че това е частен самолет, за Бога! Кажи им да измислят нещо! — Като основател и собственик на преуспяващ инвестиционен фонд имаше навика да командва, освен това беше толкова богат, че в списание „Готам“ го бяха обявили за „най-желания ерген в Манхатън за 2004 година“.

— Дълбоко грешиш, ако си въобразяваш, че ще замина без всичките си обувки — обяви Камила — богатата наследница на голям козметичен концерн, докато отпиваше от чашата с шампанско. — За четири дни ми трябват дванайсет тоалета и по два чифта обувки за всеки. Няма да се откажа от нищичко!

— Настоявам всички сандъци да бъдат натоварени — обяви Алесандра. — След като съм се сетила да докарам празни сандъци за транспортиране на вещите, които смятам да купя, нека и те да се напънат и измислят как и къде да ги натоварят. — Майка й беше прочута с това, че също като Имелда Маркос всяка година пръскаше милиони долари за дрехи, обувки и чанти. Очевидно Алесандра вървеше по нейните стъпки.

— Не се тревожи, съкровище. Ела да пийнем нещичко. Остави онези да си блъскат главата с багажа — обади се Филип, който беше дошъл навреме, а сега се изтягаше на едно от кремавите кожени канапенца. Носеше карирана риза „Армани“, разкопчана повече от необходимото. На Елиса също не й пукаше — седеше в скута на Давид и се опитваше да включи преносимото си аудио устройство към стереосистемата на кабината.

„Чудесно! — помислих си. — Защо съм седнала да се притеснявам, след като на никого не му пука?“ Освен това проблемът не беше мой, стига да натовареха единствения ми куфар от непрестижната марка „Самсънайт“. Взех чашата шампанско, която ми поднесе стюардесата — млада жена със съвършена фигура, подчертавана от елегантната й тъмносиня униформа, и се заслушах в думите на един от пилотите — невероятно красив мъж със зашеметяваща усмивка. Наблюдавайки пътниците и екипажа, осъзнах, че с изключение на мен всички изглеждаха като герои от „Сладък живот“. Мисълта ме поизнерви.

— Полетът ще продължи десет часа, очакваме минимална турбуленция, докато летим над Атлантическия океан — обясни красавецът. Помислих си, че не е редно животът на всички ни да е поверен в ръцете на толкова сексапилен мъж, който сигурно пие много и му остава малко време за сън.

— Хелмут, какво ще кажеш да пренасочиш самолета към Миконос? — подхвърли Филип, който през годините явно беше прекарал повече време с пилота отколкото с баща си.

Компанията въодушевено приветства предложението.

— Миконос ли? — Камила повдигна вежди. — Чудесна идея. Там е много по-цивилизовано от Бейрут. Със сигурност знам, че има модни бутици.

Никой не пожела да й обясни, че не заминаваме за Бейрут.

Хелмут отново се усмихна:

— Само кажи, приятел, и ще ви отведа където пожелаете.

Женски глас, идващ от стълбичката на самолета, се извиси над другите.

— В Миконос ли отиваме? — обърна се тя към някого, който вървеше след нея. — Мислех, че пътуваме за Истанбул. Ще я убия тази моя секретарка, пак е объркала всичко. Толкова ми се искаше да си купя персийски килим!

Това би трябвало да е Изабел Вандемарк — закъснялата дама от хайлайфа, която не работеше нищо и не й беше притрябвала секретарка. Останах поразена от познанията й, че Истанбул е в Турция, но след миг нещо друго ме порази още по-силно. Спътникът й, който се появи след нея, беше Сами. Моят Сами!

— Скъпа, няма промяна в плановете, заминаваме за Истанбул. Момчетата само се шегуват. Знаеш какво ги прихваща, когато се споменат гръцките острови. Остави си чантата и ела да пийнем нещо. — Елиса се втурна да успокои жената, която бях виждала вече в парка заедно със Сами. — Но първо ни запознай със сладкия си приятел.

Сами се вцепени и се изчерви до уши, стори ми се, че ще припадне от неудобство, при това още не ме беше видял. Наведе глава и промърмори:

— Аз съм Сами. От „Бунгалото“.

Елиса недоумяващо го изгледа, а той сякаш се парализира и не забеляза, че спътницата му се „бори“ с грамадната си пътническа чанта (разбира се, модел на „Луи Витон“). Изабел го потупа по рамото и му посочи чантата. Той я вдигна, все едно беше лека като перце, и я пъхна под едно канапенце.

— „Бунгалото“ ли? Там ли сме се виждали? — замислено промърмори Елиса.

Спомних си как при всяко наше посещение в клуба тя флиртуваше със Сами, прегръщаше го, благодареше му и се държеше с него, сякаш бяха първи приятели. Знаех обаче, че сега не се преструва — наистина нямаше представа кой е. Забелязах, че всички са притихнали и с интерес наблюдават сцената; вероятно се питаха защо този привлекателен младеж им изглежда толкова познат.

— Работя в клуба — промълви той.

— Аха, ясно! — възкликна Елиса. — Прекарваш повече време там отколкото в службата, така ли? Да, напълно те разбирам. И на нас с Бет „Бунгалото“ е като втори дом, нали, скъпа? — Тя се изписка и отпи от шампанското, очевидно доволна, че е разгадала мистерията.

Сами потръпна, като чу името ми, ала продължи да се взира в Елиса, все едно му беше невъзможно да извърне очи. Едва след десетина секунди обърна глава, погледна ме и тъжно се усмихна. Странно, но не изглеждаше изненадан.

— Привет — каза… по-точно прошепна.

Изабел беше седнала до Елиса, другите отново разговаряха оживено, може би затова моментът ми се стори особено интимен.

— Здрасти — измънках, докато се опитвах да осмисля неочакваното развитие на събитията. Когато Кели ни връчи окончателния списък на групата, спомена как Изабел Вандемарк е приела да пътува само при условие, че я придружава секретарят й. Естествено шефката се съгласи. Това означаваше ли, че Изабел не е интимна приятелка на Сами? Въпрос, който изискваше незабавен отговор.

— Тук има свободно място — добавих и му махнах да се приближи.

Той погледна Изабел, която очевидно го беше забравила, и тръгна към мен, като прескачаше чанти и сакове. Толкова различен от крещящо облечения Лио и безупречно елегантния Филип, Сами изглеждаше мъжествен и уязвим в същото време. Седна до мен (изведнъж ми се стори, че са изтеглили въздуха от луксозната кабина на самолета) и заговори толкова тихо, че трябваше да се приведа към него, за да го чувам:

— Нямах представа, че и ти ще пътуваш. Много съжалявам…

— Изабел просто ти е съобщила, че заминавате за няколко дни за Истанбул, така ли? — прекъснах го.

— Може да не ти се вярва, но беше точно така. Миналата седмица спомена, че държи да я придружа на някакво рекламно пътуване, обаче едва вчера ми съобщи за окончателното си решение. Не пожелах да науча подробности, само си стегнах багажа.

— Просто заминаваш където ти нареди? Ами работата? Ами курсовете? Не проумявам как можеш да зарежеш всичко, за да й угодиш. Хората, които виждаш наоколо, не работят и нямат проблем да тръгнат за Истанбул, ако им скимне. Но с теб е различно. Само не ми казвай, че си напуснал!

Лицето му помръкна:

— Не, шефовете проявяват разбиране. Понякога настъпват извънредни обстоятелства…

— Ясно — прекъснах го подигравателно. — Обясненията ти са напълно задоволителни.

— Съжалявам, обаче сега не е моментът да обяснявам. Отношенията ми с Изабел са по-сложни, отколкото предполагаш.

Изведнъж ми домъчня за него — изглеждаше толкова нещастен.

— Извинявай, Сами. Не е моя работа. Изненадах се, затова реагирах така. — За съжаление той не ми дължеше обяснение. След ЦЕЛУВКАТА с него се бяхме видели един-единствен път, и то в „Бунгалото“. Тогава някакви бизнесмени с маскировъчни облекла се заяждаха, задето ги кара да чакат. Той само ме беше погледнал, усмихвайки се, докато минавах покрай вдигнатия велурен шнур.

— Да прекратим засега, а? Денят беше ужасен — промърмори Сами и затвори очи.

На мен ли го казваше? Мислено направих равносметка на последното денонощие — нашествието на пияния Филип, после гадната дописка в „Нюйоркски сензации“… Може би Сами не я беше прочел, което щеше да бъде единственото радостно събитие през целия ден.

Екипажът някак си разреши кризата с багажа и най-сетне самолетът се издигна в безлунното небе. Няколко минути след излитането Елиса заподрежда на масичката купчинки таблетки и започна да ги рекламира на вече отегчената компания, все едно водеше търг в „Сотби“.

— Предлагаме стимуланти и успокоителни. Кой иска да купонясва и кой да спи? Приятели, това няма да го пишете, нали? — предупреди репортерите, които апатично закимаха.

— Искам да спя! — изхленчи Изабел. — Имах тежък ден и съм капнала от умора.

— Аз също. — Лио си захвърли маратонките („Прада“ — разбира се) и ни даде възможност да се порадваме на грижливо напудрените му стъпала.

Давид кимна, дори Филип заяви, че е за предпочитане да поспят по време на полета, тъй като през следващите четири дни ги очакват безсънни нощи и луди купони.

— Ама че сте скучни! — Елиса разочаровано поклати глава. — Но след като сте решили да проспите пътуването, с какво да помогна?

Аржентинският мултимилионер Емануел, който до този момент буквално лочеше мартини от чаша, голяма колкото аквариум, вдигна глава и равнодушно попита:

— Какво предлагаш?

— Само кажи какво желаеш и ще го получиш. Така или иначе преди кацането трябва да изхвърлим всичко. Гледала съм „Среднощен експрес“ и не желая да попадна в местен затвор.

— Имаш право. Турците са особено стриктни по отношение на наркотиците — кимна Филип. — Бъдете спокойни, след като се настаним в хотела, портиерът ще ни достави необходимото.

— Искам два валиума — обяви Лио.

— За мен ксанакс.

— Имаш ли амбиън? Ако взема два и пийна нещо алкохолно, ще заспя.

— Раздаваш ли перкосет?

Пътниците търпеливо изчакаха реда си, докато Елиса обиколи кабината, безотказно изпълнявайки индивидуалните поръчки — оказа се, че разполага с достатъчно таблетки от всеки вид. Никой не забеляза, че със Сами отказахме щедрото й предложение. Запалих цигара, за да не изглеждам съвсем непорочна, но сред тази компания пушенето минаваше за невинно детско забавление. Сами заяви, че има силно главоболие, и поиска разрешение от Филип да полегне в другата кабина, където се намираше спалнята.

— Заповядай, приятел, възползвай се от удобствата. Само не се разполагай, защото може след малко да те помоля да напуснеш — заяви Филип и похотливо ме изгледа.

Призля ми, но не се издадох; обърнах се към плазмения монитор и се престорих, че с интерес гледам „Криминале“, който беше започнал току-що. Около трийсет секунди успях да не мисля за Сами, след това обаче Елиса седна до мен. Отстрани целофановата обвивка на поредната кутия „Марлборо Лайте“ и заговори:

— Ще ме осветлиш ли по въпроса кой всъщност е този човек?

— Кого имаш предвид? Сами ли?

— Човекът на Изабел. Какви ги дърдореше, че работи в „Бунгалото“?

— Охранител е там. Виждала си го поне хиляда пъти.

— Портиерът! Какво търси един портиер сред нас? — отвратено изсъска тя, но след секунда й хрумна нещо и се поусмихна. — Сетих се. Той е от „Даунтаун Бойс“. Да, сега всичко е ясно.

— За какво говориш? — попитах недоумяващо.

Елиса презрително ме изгледа:

— Боже мой, нима си толкова задръстена? „Даунтаун Бойс“ е агенция, която наема красиви мъже като бармани, охранители и сервитьори, за да обслужват частни партита. Самата ти използва услугите на подобна фирма, когато организира рекламното празненство на „Блекбъри“. Само че „Даунтаун Бойс“ е много по-престижна агенция. Публична тайна е, че младежите изпълняват всички желания на клиентите.

— За какво намекваш?

— Няма да се учудя, ако този Сами е платен компаньон на Изабел. Съпругът й не проявява интерес към светския живот, а някой трябва да я придружава на партитата.

— Омъжена е, така ли? — възкликнах. Това беше възможно най-хубавата новина през целия гаден ден.

— Шегуваш ли се? — Елиса изглеждаше поразена от невежеството ми. — Да не мислиш, че е най-известната дама от манхатънския хайлайф заради красотата си? Мъжът й е някакъв австрийски граф… доколкото тази титла има стойност, защото австрийските благородници са толкова много, че с лопата да ги ринеш. Така или иначе от осемдесета година насам той неизменно е сред стоте най-богати мъже в света според класацията на „Форбс“. Ти да не си помисли, че портиерът й е любовник?

Мълчанието ми беше достатъчно красноречиво.

— Боже, наистина си го помислила! Наивността ти е пленителна, Бет. Въобразяваш си, че жена като Изабел Вандемарк ще се принизи да ходи с портиер на нощен клуб, а? — Тя така се разсмя, че едва не се задави. — Това е най-смешният виц, който съм чувала. Изабел може да се чука с него, обаче той не й е гадже!

Сериозно обмислях дали да не прогоря с цигарата Елиса, само че новината така ме зарадва, че й простих. След няколко минути тя се отегчи от компанията ми, седна на коленете на Давид (очевидно запленен от бюста на Изабел) и се опита да флиртува с Филип, който задълбочено обсъждаше с Лио предимствата и недостатъците на това педикюристката да отстранява мъртвата кожа със специално ножче вместо с пемза. Фотографите и репортерите общуваха само помежду си — някои играеха покер, други се наливаха с бърбън. Останалите от групата вече бяха под влиянието на таблетките. Заспах, преди да стигна до онази сцена във филма, когато Ерик Столц забива иглата в гърдите на Ума Търман.