Лорън Уайзбъргър
Нюйоркски светски хроники (8)

8

Събуди ме гневен мъжки глас. Отначало се запитах дали някой не е застанал до мен и не ме налага с лопата по главата. Ритъмът на пулсиращата болка беше почти успокояващ, докато не осъзнах къде се намирам. Вместо блузата и панталона, с които бях предишната вечер, носех тесни сиви боксерки „Калвин Клайн“ и грамадна черна тениска с надпис „Спортен клуб Л.А“.

„Без паника! — заповядах си, като се мъчех в същото време да разбера какво казва мъжкият глас. — Мисли! Къде беше снощи и какво правеше?“ Нямах навик да изпадам в безсъзнание и да се събуждам на чужди места, затова се поздравих, че съм в състояние да разсъждавам що-годе трезво. „Да видим… съобщение от Елиса, вечеря в «Киприани»… от там с такси до «Бунгалото», танцувах с… някакъв англичанин“. Мамка му! Последният ми спомен беше, че танцувам в клуба с непознат мъж, а сега бях в чуждо легло — грамадно и удобно, с изнервящо меки чаршафи, но все пак чуждо.

— Колко пъти да ти повтарям да не переш с гореща вода чаршафи „Пратези“! Мъжът вече крещеше. Скочих от леглото и се огледах, търсейки път за бягство, но като се доближих до прозореца, разбрах, че се намирам най-малко на двайсетия етаж.

— Да, господине, много съжалявам — плачливо каза жена, която говореше със силен испански акцент.

— Склонен съм да повярвам, че наистина съжаляваш, Мария. Търпелив човек съм, но това не може да продължава. Боя се, че се налага да те уволня.

— Господине, ако ми позволите само…

— Не, Мария, решението ми е окончателно! Ще ти платя надницата до края на седмицата, но искам веднага да напуснеш.

Чух шумолене, приглушен плач, някъде се затръшна врата, после настъпи тишина.

Стомахът ми сигнализира, че повече няма да издържи последствията от махмурлука. „Да му се не види, къде ли е тоалетната?“ — помислих си. Бях изправена пред труден избор — или непознатият да ме види гола, или как повръщам, защото очевидно нямаше време да намеря и дрехите си, и тоалетната. Той влезе в стаята и ме спаси от моралната дилема.

— Добро утро — каза, без да ме погледне. — Пооправи ли се? Снощи беше в ужасно състояние.

Видът му така ме шашна, че забравих за повръщането. Бялата тениска и широкият бял панталон още повече подчертаваха зашеметяващия му тен, правилните му зъби също бяха ослепително бели. Приличаше на Енрике от „Любовницата на магната“, беше толкова красив, че ставаше за корицата на някое от любимите ми романчета.

— Ъъъ, да, така изглежда — смотолевих. — Ако щеш вярвай, но не ми се беше случвало досега. Страхувам се, че дори не помня името ти.

Той сякаш за пръв път забеляза, че съм човек, а не придатък към леглото, и седна до мен.

— Казвам се Филип. Филип Уестън. И не бери грижа: нищо не се е случило помежду ни. Доведох те тук, защото не можах да намеря две таксита и не ми се заобикаляше през Ист Сайд. Бъди спокойна, не съм някакъв перверзник, който се възползва от жени в безпомощно състояние. Всъщност съм адвокат — добави гордо, а пък аз за пореден път си помислих колко изискан е аристократичният му английски акцент.

— Много благодаря — измънках. — Всъщност не пих много, но след като танцувах с теб, всичко ми се губи.

— Случва се. Ужасно стресираща сутрин, не мислиш ли? Ненавиждам, когато ми нарушават спокойствието след упражненията по йога.

Изкушавах се да кажа: „Какъв стрес? Не си се събудил в чуждо легло, нали?“, обаче се въздържах — щеше да е проява на свръх нахалство.

— Хванах прислужницата да накисва във вряла вода чаршафите „Пратези“ — продължи той. — Какъв е смисълът да имаш прислужница, след като непрекъснато трябва да я гледаш в ръцете да не направи някоя беля? Представяш ли си каква катастрофа щеше да настъпи, ако не се бях намесил навреме?

Обратен! Определено беше обратен. Не беше Енрике, а неговият хомосексуален приятел Емилио. О, какво облекчение!

— Какво по-точно щеше да стане? — попитах. Винаги настройвах пералнята на програмата за гореща вода и използвах центрофугата, защото мислех, че това е най-бързият начин за изсушаване на прането. От друга страна, купувах спалното бельо от „Таргет“ и не му отделях прекалено много внимание.

— Какво ли? Наистина ли не разбираш? — Филип прекоси спалнята и се напръска с „Хелмут Ланг“. — Чаршафите щяха да се степат, ето какво! Комплектът струва четири хиляди долара, а онази неграмотница беше на път да ги унищожи.

Той остави шишето с одеколона и започна да втрива в лицето си някаква течност — надявах се да е афтършейв, но подозирах, че всъщност е овлажняващ лосион.

— О! Ами… не знаех, че едни чаршафи могат да струват цяло състояние. И аз щях да се ядосам, ако бях дала толкова пари за тях.

— Много съжалявам, задето стана свидетелка на тази сцена.

Филип свали тениската си; широките му мускулести гърди бяха гладки и съвършени. Жалко, че такъв привлекателен мъж беше обратен. Любезният ми домакин отиде в банята, чух шум от пусната вода, а не след дълго той се появи само с пешкир около кръста; взе си риза от грамадния дрешник, подаде ми моите прилежно сгънати дрехи и излезе, за да се преоблека.

— Можеш ли да се прибереш сама? — провикна се от коридора. — Аз отивам на работа. Имаме ранно съвещание.

Работа! Божи мили, съвсем бях забравила, че не съм безработна! Погледнах часовника на нощното шкафче и се успокоих — едва минаваше седем. В този ранен час Филип вече се беше върнал от курса по йога, и то при положение, че снощи не се бяхме прибрали преди три. Спомних си кога за пръв и последен път ходих на йога. Трийсет минути се мъчех да спазвам указанията на инструкторката, но когато заехме позата, незнайно защо наречена „полумесец“, и тя заяви, че тази поза се равнява на осем часа сън, без да искам, изсумтях. Жената попита има ли някакъв проблем. За щастие се въздържах да кажа онова, което ми беше на върха езика. Как така никой досега не беше осветлил човечеството за магическото свойство на позата „полумесец“. Защо столетия наред хората са пропилявали една трета от живота си в сън, когато са могли да заместят това с половинминутна чупка в кръста? Измънках, че идеята е много интересна и се изнизах, когато водещата на курса беше с гръб към нас.

Тръгнах по коридор, по-дълъг от целия ми апартамент; ослушвах се откъде идва гласът на Филип, за да открия местонахождението му, като пътьом надниквах в помещенията от двете страни. По стените висяха абстрактни картини, дървените подове бяха в интересен контраст със стилните мебели. Получаваше се впечатлението, че цялото обзавеждане е пренесено тук направо от изложбената зала на прочут дизайнер. Видях още една баня, спалня, всекидневна и кабинет (стените бяха заети от полици с книги, имаше два мощни компютъра „Мак“ и поставка за бутилки с вино), докато намерих Филип в кухнята — стоеше до мраморния плот и пускаше парченца червен портокал в свръхмодерна сокоизстисквачка.

— Наистина ли ходиш на йога? — попитах. — Не познавам мъже, които си падат по това. („По-точно не познавам хетеросексуални почитатели на йогата“ — добавих наум.)

— Разбира се. Упражненията развиват физиката, освен това пречистват съзнанието. Вие, американците, сте луди по йога, но има защо. Трябва някой път да дойдеш с мен. — Преди да се усетя какво става, Филип ме повдигна на плота, леко разтвори бедрата ми, за да се доближи максимално, и започна да ме целува по шията.

Машинално скочих на земята, в резултат на което още по-силно се притиснах до него.

— Смятах, че си… не си ли… ъъъ…

Той впери в мен невероятните си зелени очи — явно очакваше да продължа.

— Мисълта ми е, че предвид снощи и всичко друго — скъпите чаршафи и курса по йога…

Филип мълчеше. „Да му се не види, защо не ми помогне малко?“

— Не си ли гей? — Затаих дъх, надявах се да не е прикрит хомосексуалист или още по-лошо, обратен, който се мрази заради наклонностите си.

— Гей ли?

— Ами да. В смисъл, че харесваш мъже…

— Сериозно ли говориш?

— Ами… стори ми се, че…

— Гей… Смяташ ме за хомосексуалист?

Почувствах се така, сякаш се намирам на снимачната площадка на някакво телевизионно риалити шоу, където всички освен мен са посветени в тайната. Насочващи улики — твърде много на брой, но абсолютно никаква достоверна информация. Мъчех се бързо да сглобя мозайката, ала не можех да напасна парченцата.

— Вярно е, че изобщо не те познавам. Направи ми впечатление обаче, че се обличаш много елегантно, жилището ти е невероятно изискано и… ъъъ… използваш одеколон „Хелмут Ланг“. Моят приятел Майкъл например няма представа кой е Хелмут Ланг…

Той се усмихна, при което прекрасните му бели зъби отново проблеснаха, после разроши косата ми, все едно бях мъничко дете:

— Може би общуваш с неподходящи мъже. Уверявам те, че съм напълно хетеросексуален. Просто се научих да ценя хубавите неща. Ела, ако побързаме, ще имам време да те закарам до вас. — Наметна тънка кашмирена жилетка („Бърбъри“) и си взе ключовете.

Явно имаше още много да уча. Междувременно обаче трябваше да се явя на работа. Докато асансьорът се спускаше към фоайето, не разменихме нито дума, но милият Филип ме притисна до стената на кабината и страстно ме целуна. Усещането беше едновременно изумително и безкрайно неприятно.

— Ммм, много си сладка! Чакай да те вкуся още веднъж. — Преди отново да използва лицето ми като близалка, вратата на асансьора се отвори и двамата униформени портиери станаха свидетели на появата ни.

— Махайте се! — Слизайки, Филип вдигна ръка, за да ги отпрати. — Днес нямам настроение.

Двамата се изкискаха (очевидно бяха свикнали да го виждат с различни жени) и безмълвно отвориха вратата. Едва когато се озовахме на улицата, разбрах, че съм пренощувала в прочутата сграда „Архива“ в Гринич на около една пряка от реката.

— Къде живееш? — попита Филип и извади сребриста каска изпод седалката на невероятния скутер „Веспа“, скрит под брезентово покривало с монограм.

— Мъри Хил. Става ли?

Той подигравателно се изсмя:

— Не знам. Ти кажи дали става. Определено не изгарям от желание да живея в Мъри Хил, обаче на теб може да ти харесва.

— Питах дали ти е удобно да ме закараш до там — процедих с леден тон. Започваше да ми писва от внезапните промени в настроението му. — Нищо не ми струва да взема такси.

— Както желаеш, скъпа. Кварталът ти ми е на път — обясни, докато вадеше ключовете от джоба на панталона си и прикрепваше чантата „Ермес“ към багажника на скутера. — Да тръгваме, ако не възразяваш. Имам важно съвещание. — Яхна седалката и едва сега благоволи да ме погледне. — Е, какво решаваш?

За миг изгубих ума и дума. Филип щракна с пръсти, сякаш да ме извади от транса:

— Казвай, малката. Ще се возиш ли с мен или не? Много умуваш. Снощи беше доста по-решителна…

Като всяко друго момиче цял живот бях мечтала да имам повод да зашлевя някой самонадеян мръсник, но сега след появилата се възможност, съвсем онемяла от наглото щракане с пръсти и намека, че снощи сме правили секс, просто се обърнах и тръгнах по улицата.

Филип подвикна (звучеше леко обезпокоен):

— Не бъди толкова чувствителна, мила. Само се пошегувах. Снощи не се случи нищичко. Нито ти, нито аз… — Продължих да вървя, все едно не го чувах. — Добре. Както кажеш. Точно в този момент нямам време за драми, но отново ще те потърся. Много рядко се случва жена да устои на чара ми, затова съм заинтригуван. Остави на портиера телефонния си номер и ще ти се обадя.

Двигателят на веспата забръмча, после чух скърцане на гуми. Въпреки че почти ме бяха нарекли „ревлива уличница“, имах усещането, че съм победителка от двубоя… разбира се, ако Филип казваше истината и действително не бях преспала с него.

Приятното чувство продължи около четирийсет минути, през които се прибрах с такси у дома, набързо се измих в банята, обилно се напръсках с дезодорант под мишниците, а навсякъде другаде се намазах с овлажняващ лосион. Въртях се из апартамента, търсех чисти дрехи и се питах как ще стана добра майка, след като изоставям кучето си на произвола на съдбата. Милингтън се беше пъхнал под масичката и отказваше да излезе, освен това за наказание ми се беше изпишкал върху възглавницата, обаче нямах време да почистя. Забързах към станцията на метрото. По пътя спрях веднъж да повърна дискретно в уличен контейнер за смет (имах десетгодишен опит в драйфането след тежки запои и вече се бях усъвършенствала да го правя елегантно), след което си пробих път сред тълпите на перона и цъфнах в службата само с една минута закъснение. Мечтаех си за единствения лек срещу махмурлук — дълго кафе от уличен автомат и сандвич с яйца, бекон и сирене, но Елиса ми махна да отида при нея. Беше запазила място до най-големия прозорец и очевидно изгаряше от нетърпение да говори с мен.

Общото помещение представляваше грамаден правоъгълник, заобиколен от всички страни от кабинетите на съдружниците и неколцина важни персони. Нямаше бюра, само две много големи маси с формата на полумесец, съединени в окръжност; на две места окръжността се прекъсваше, за да ни позволи достъп до факсовете и принтерите в средата. Бяха ни раздали преносими компютри, които можехме да заключим в шкафа или да вземем със себе си у дома, а работните места не бяха фиксирани. Всички предпочитахме да седнем така, че Кели да не вижда мониторите ни от кабинета си. Днес Елиса беше осигурила прекрасни позиции. Оставих компютъра си на масата и внимателно отстраних капачката на чашата с кафе, за да не разлея нито една скъпоценна капчица. Колежката ми буквално изпръхтя от нетърпение:

— Седни, да му се не види! Стига си се мотала! Умирам от любопитство, разкажи ми всичко, ама всичко!

— Какво да ти разкажа? Снощи изкарах страхотно. Благодаря, че ме покани.

— Млъкни! — изпищя тя. Вече бях забелязала, че пищенето е предпочитаният от нея начин за общуване. — Как беше… ъъъ… Фелипе?

— Фелипе ли? Да не би да говориш за Филип? Сигурна съм, че не е испанец.

— Не се прави на ударена! Невероятен мъж, нали?

— Откровено казано, стори ми се малко смотан — заявих и донякъде бях искрена. Естествено премълчах, че именно затова много ме заинтригува. Елиса ахна и слисано ме изгледа.

— Какво каза? — прошепна.

— Че ми се стори малко…

— Чух те. — Недоволството й нарастваше. — Обаче не проумявам защо. Като те гледах как му се натискаш, когато танцувахте, реших, че го харесваш. Много го бива, нали? Опитът си казва думата.

Може би още говореше за танцуването, но замечтаният й поглед опроверга предположението ми.

— Елиса, за какво намекваш?

— Стегни се, Бет. Става въпрос за Филип Уестън.

— Името трябва ли да ми говори нещо?

— Божичко, унизително е да си толкова невежа! Наистина ли не знаеш кой е Филип Уестън? Учил е в Итън и в Оксфорд, завършил е право в Йейл. Той е най-младият адвокат, който някога е бил съдружник в „Симпсънс Тачър“. Дядо му е херцог, баща му притежава повечето земи между Манчестър и Лондон плюс големи парцели в Единбург. С парите от попечителския фонд на младия Уестън може да се изплати националният дълг. По едно време той ходеше с Гуинет Полтроу, сега през леглото му минават моделите на „Виктория’с Сикрет“, в списание „Ню Йорк“ го бяха нарекли „Адонис на нощния живот“. Някой от тези факти да ти е познат?

— Всъщност не — избърборих, докато се мъчех да обобщя чутото — трудна задача, като се има предвид, че ушите ми пищяха. Херцог? Гуинет Полтроу?

— Каква ирония — въздъхна Елиса. — Всяка жена на света мечтае да прави секс с Филип Уестън, а ти лягаш с него, без да подозираш кой е!

— Какво говориш? — измрънках, а наум добавих: „Ако под «правене на секс» разбираш да слушам как той уволнява прислужницата, задето е съсипала чаршафи за четири хиляди долара, с него действително прекарахме бурна нощ.“

— Бет, престани да се правиш на света вода ненапита. Снощи всички те видяхме!

Гласът й идваше някъде отдалеч; в момента беше невъзможно да възприема нещо друго, освен факта, че мъжът, който е бил гадже на Гуинет Полтроу, не само ме е видял гола, ами е имал „удоволствието“ да зърне старомодното ми бельо и необръснатите ми крака.

— Нищо не се случи — измънках, докато обмислях как по-бързо да си стегна багажа, да сменя името си и да се преселя в Бутан.

— Ооо, добре! — Тя се усмихна и заговорнически ми намигна.

— Честна дума. Вярно, събудих се в апартамента му и бях с негови дрехи, но помежду ни наистина не се случи нищо.

Елиса смаяно ме зяпна — изглеждаше безкрайно разочарована.

— Как е възможно да устоиш на такъв мъж?

— Ти спала ли си с него? — попитах в пристъп на внезапно прозрение.

Тя ме изгледа така, сякаш я бях зашлевила:

— Не!

— Извинявай, не намеквах, че… Само се пошегувах. Дори не съм си представяла, че…

— Не бъркай с пръст в раната. Отдавна съм му хвърлила око, обаче Филип дори не ме поглежда. Непрекъснато се засичаме по заведенията и той много добре знае коя съм, та си мисля, че може би е въпрос на време, докато… — Погледът й отново стана замечтан.

Покашлях се и я върнах към действителността. Бях поласкана, че снощи Филип ме е предпочел пред нея, ала тя на бърза ръка попари самочувствието ми, като произнесе с плачевен тон:

— Готов е да спи с всяко готино гадже, което му попадне, затова не разбирам защо ме отбягва.

— С всяко ли? — изписуках. Искаше ми се още малко да се порадвам на илюзията, че съм голямата любов на Филип Уестън.

— Почти с всяко. Чудя се защо не ми обръща внимание. Може би не харесва слаби жени.

Намекът, макар и непреднамерен, ми причини болка. Не проговорих, а зачаках тя да продължи разбора.

— Да видим… Кали ходеше с него, но това бе отдавна, много преди той да се прочуе. Гадже му беше едно от момичета, които съставят Списъка, а също и онова маце, дето миналия месец се снимаше за корицата на „Мари Клер“…

Елиса изреждаше красиви жени, чиито имена бях срещала в клюкарските рубрики, а на мен все повече ми призляваше. За щастие след дванайсетото име Кели ме повика и аз влязох в кабинета й, който приличаше на зоологически ад. Мебелите бяха тапицирани с материи на зеброви и тигрови шарки, навсякъде имаше разхвърляни грамадни космати възглавници, а килимът беше на леопардови петна.

— Как вървят нещата, Бет? — усмихнато попита тя, направи ми знак да затворя вратата и да седна на стол, покрит с кожата на някакво дългокосместо животно.

— Ъъъ… първата ми седмица в агенцията беше много интересна.

— Чудесно. И аз мисля така. — Усмивката й стана още по-широка.

— Наистина се радвам, че съм сред вас; обещавам да запомня всичко, на което ме учат, та по-скоро да заработя активно, вместо само да гледам — заявих, като се постарах изявлението ми да прозвучи искрено.

— Браво на теб. А сега ми разкажи за снощи. — Тя скръсти ръце и се приведе към мен.

— За снощи, така ли? Ами… отидох на вечеря с Елиса и неколцина други колеги, прекарахме страхотно. Наистина съм заобиколена от чудесни хора. Разбира се, друг път няма да им позволявам да ме задържат толкова до късно… — Засмях се, като се опитвах да звуча безгрижно. За пръв път ми се случваше да обсъждам с шефа среднощните си запои. И през ум не би ми минало да разкажа на Арън за похожденията си, но Кели май изгаряше от нетърпение да ги научи.

— Няма да позволиш да те задържат чак до сутринта… — поправи ме тя, ухили се и не довърши фразата.

Подозирах, че сме на границата между професионалното и личното, и не възнамерявах да я прекрача.

— Изкарахме чудесно. Колегите са невероятни… — Давах си сметка, че се повтарям, но друго не ми идваше наум.

Кели наклони глава и още повече се приведе, като разположи големите си, но стегнати гърди върху плота на бюрото:

— Скъпа Бет, нима очакваш да прекараш една нощ с Филип Уестън без целият свят да научи за това?

Тя побутна към мен компютърна разпечатка, взех я с треперещи ръце. Веднага познах най-новата клюкарска рубрика „Всичко за всички“, която снощи беше обсъждана от Елиса и Аби. Публикацията фигурираше в интернет страницата на „Нюйоркски сензации“ и заглавието гласеше: „Загадъчна млада жена прекарва нощта с Уестън“. Описано бе как предишната вечер в „Бунгало № 8“ някакво „симпатично младо създание се лепнало“ за г-н Уестън; достоверни източници твърдели, че въпросното създание отскоро работи в агенцията „Кели енд Къмпани“. Анонимната авторка завършваше с призив към читателите да следят рубриката, за да разберат дали загадъчната непозната отново ще се появи в светлините на прожекторите.

Въпреки комплиментът „симпатично младо създание“, който без съмнение присъстваше с цел запълване на място, сърцето ми се сви и ужасено се втренчих в Кели.

— Разпитвам всички познати в Манхатън, за да разбера коя е авторката — продължи тя. — Гениална е! Не е за вярване, че толкова бързо разпространява най-горещите новини. Може би това е предимството на интернет страницата, макар да подозирам, че тези… тези писания са дневниците на хора, чиито творби никой не публикува.

— Кели, не е каквото си мислиш. Ще ти обясня. Стана така, че след вечерята ние…

— Миличка, знам точно какво се е случило — прекъсна ме тя. — И съм много доволна.

— Моля? — Вече бях сигурна, че ще ме уволни и е доволна, задето снощните ми подвизи са й дали повод да го стори.

— Ама разбира се! Това е идеалният сценарий. Филип Уестън, „Бунгало № 8“, спомената е нашата агенция. Моля те само следващия път да направиш така, че да бъдеш пред очите и на репортер от „Пейдж Сикс“. Прекрасна реклама, само че рубриката е сравнително нова и още не я четат толкова много хора.

Понечих да кажа нещо, но от гърлото ми не излезе и звук. Кели явно не забеляза, че съм онемяла, и продължи с пълна пара:

— Фантастичен е, нали? Между нас казано, от край време си падам по него.

— По кого? По Филип ли?

— Естествено, глупачето ми! Всяка жена е луда по него. Невероятен мъж е. Не стига, че името му присъства на видно място в цялата преса, ами изглежда главозамайващо, когато е гол до кръста.

Забелязах нещо изумително — тя придоби същото замечтано изражение като Елиса.

— Ходила ли си с него? — попитах и с цялото си сърце пожелах отговорът да е отрицателен.

— Де да бях! Симпатична съм, но не достатъчно, за да ме хареса Филип. Сигурно се питаш откъде знам как изглежда без риза? Веднъж присъствах на благотворително събитие с наддаване. Наградата беше среща с Филип Уестън. Заедно с още триста жени буквално откачихме, когато той свали ризата си. Всичко се случваше като на филм — прекрасно и много трогателно.

Отпуснах се и забравих за секунда, че разговарям с моята шефка.

— Когато тази сутрин излезе от банята, и аз го видях гол до кръста. Наистина прилича на древногръцки бог — изтърсих, без да съобразя как ще бъде изтълкувана репликата ми.

Кели рязко извърна глава и ме изгледа със завист и любопитство.

— Предполагам, че когато отново ти се обади, ще излезеш с него. — Каза го така, все едно се подразбираше.

— Не съм сигурна, че ще ме потърси — измънках; ако ще да настоявах до посиняване, никой нямаше да ми повярва, че не съм спала с него.

Тя дълго се взира в мен, после широко се усмихна:

— Миличка, може би не го осъзнаваш, но си много красива. Всеизвестно е, че Филип Уестън е луд по красиви жени. Разбира се, че ще ти се обади. Да не си посмяла да откажеш, чуваш ли? Кани го на всички наши прояви и не се старай да идваш навреме на работа, след като предишната нощ си била с него.

Внезапно изпитах опияняващо чувство, подобно на първата любов. Идваше ми да я прегърна и да я разцелувам.

— Ами… добре. Ще го имам предвид.

— Чудесно. Много се радвам, че ти е излязъл късметът! Дръж ме в течение. Готова ли си да започнем работа?

— О, да! — Готова бях на всичко, само и само да приключим странния разговор. — Ще ми обясниш за Списъка, нали?

— Точно така. Първото, което трябва да запомниш: Списъкът е най-важното оръдие за осигуряване на успеха на фирмата. Не представляваме нищо без знаменитостите, които обещаваме на нашите клиенти, затова посветихме дълги години на съставянето на една от най-подробните база данни в тази индустрия. Седни до мен, за да ти покажа.

Придърпах до бюрото й косматия стол, тя отвори една иконка на монитора и прошепна:

— Ето го. Моето творение. Най-пълният списък на важни персони във всяка област.

На екрана се виждаше нещо като търсачка в интернет. Трябваше да маркираш желаната тема и да посочиш функцията „намери“. Информацията обхващаше Ню Йорк, Лос Анджелис, Маями и градовете по югоизточното крайбрежие, но имаше и друг по-кратък списък за още дванайсет града в Съединените щати и двайсет и четири в чужбина. Критериите за търсенето изглеждаха безкрайни.

Във вертикалната колона отляво на екрана бяха посочени различни области: изкуство, литература, филмово продуцентство, вестници, мода, звукозаписни компании, общество, елитни фигури в медиите, финанси, списания, архитектура, търговия на дребно, разни.

— Въвеждаш данни за типа човек, който търсиш, и програмата ти дава пълна информация. Гледай. — Тя посочи с мишката „литература“ и „общество“ и ми показа хиляди отговори. — Знаем всичко за всеки. Трите имена, домашен адрес, адрес на местоработата, всички номера на телефони, факсове и пейджъри, местонахождението на всички вили, били те в планината или край океана, адресите на къщи или апартаменти в чужбина, рождената дата на брачния партньор или партньорка, имената на децата и на бавачките им. Програмата дава възможност за още по-голямо стесняване на издирването, като осигурява информация дали търсеното лице е хетеро или хомосексуално, необвързано, моногамно или изневерява на партньора си, дали си пада по купоните и пътуването, името му често ли се споменава в светската хроника. Много лесно е да избереш подходящия човек, след като знаеш абсолютно всичко за него, нали?

Само кимнах, защото не намерих уместен отговор.

— Да вземем например вуйчо ти. — Кели написа името му и на монитора се появи пълна информация: адресът и домашният телефон, длъжността му във вестника и названието на неговата рубрика, годините, откакто упражнява тази професия, рождената му дата и кратка забележка за честите му пътувания до Ки Уест и Европа. В препратките той спадаше към категориите „хомосексуалист“, „литература“, „вестници“ и „елитни фигури в медиите“. Забелязах, че липсва категория „реакционер, привърженик на християнската коалиция“, но си замълчах.

— Списъкът е невероятен, нали? И това не е всичко. Може би ти е направило впечатление, че в тази база данни няма редови журналисти или знаменитости. За тях имаме отделна електронна картотека, защото са най-важните групи.

— Отделна ли?

— Естествено. Погледни. — Тя затвори първата програма и щракна с мишката на иконка с надпис „Преса“. — Към елитните фигури в медиите спадат хора като вуйчо ти, Франк Рич, Дан Радър, Барбара Уолтърс, Рупърт Мърдок, Морт Цукерман, Том Брокоу, Томас Фридман и така нататък, които, разбира се, присъстват на различните празненства и чествания заради известността си, но от тях не се очаква да ги отразят. Самите те са знаменитости в собствената си област. Ето защо се наложи да съставим втора база данни за всички служители в редакциите на вестниците и списанията, телевизията и радиото, които ще спомогнат за отразяване на събитието, обещано на нашите клиенти. Разбира се, понякога има преливане на категориите. Случва се дама от висшето общество да работи за някое списание, или човек от киното да пише рецензии за местен вестник, затова препратките са много важни.

Наведох се, взех мишката и набързо прегледах отделни те области; забелязах, че тази на медиите беше разделена на подкатегории, което даваше възможност за бързо намиране на журналисти, пишещи за музикални прояви, живопис, туристически забележителности, мода, театър и кино, спорт, клюки и светски събития.

— Поразена съм! — възкликнах. — Колко души са включени в Списъка?

— Приблизително трийсет и пет хиляди. Още не си видяла информацията за знаменитостите, която е от най-голямо значение за нас. — Кели отново щракна с мишката и на монитора излезе списък на най-богатите, най-красивите и най-прочутите хора в света. — Името на всеки е придружено от сведения за неговия или нейния издател, агент, сътрудници, семеен статус, настоящи и бъдещи проекти, предпочитани авиолинии, цветя, минерална вода, кафе, алкохол, хотели, модни дизайнери и музика. Почти ежечасно въвеждаме настъпилите промени.

Тя отвори справката за Чарлийз Терон; видях, че филмовата звезда има къщи в Южна Африка, Малибу и Холивуд Хилс, че сега ходи със Стюарт Таунсенд, пътува само първа класа с „Америкън Еърлайнс“ или с частни самолети, в момента снима в Рим, а след пет месеца има ангажимент за друг филм, поддържа персонал от четирима, като агентът й временно завежда и връзки те с обществеността.

— Как се осъвременяват данните? Как е възможно да знаете тези подробности?

Кели отметна глава — явно беше доволна, че ме е изненадала.

— Елиса те запозна с момичетата, които подготвят Списъка, нали?

Кимнах.

— Не е най-интересната работа на света, но те имат много връзки, пък и получават добри премиални, за да четат всички възможни публикации в печата или в интернет и да обновяват информацията. Самите момичета произхождат от семейства с високо обществено положение и непрекъснато присъстват на едно или друго светско събитие. Тази сутрин в списание „Ню Йорк“ излезе класацията на петдесетте нюйоркчани на възраст под трийсет години, които са най-прочути в своите области. Ако досега не са били включени, имената им вече са в нашия Списък.

— Невероятно. Честна дума.

— Така е. Опитай и ти да съставиш списък. Да речем, че организираме празненство по случай откриването на първия магазин на „Аспри“ в Съединените щати. Шефовете на компанията се безпокоят, че търговската им марка не е популярна в Америка както в Англия, и търсят начини да я рекламират. Подбери петстотин души, които да си пасват. Нека сто от тях да бъдат знаменитости и представители на престижни медии. В действителност на тържеството ще присъстват най-много двеста човека, но този списък ще ти бъде за упражнение.

Нямах нищо против упражненията, само че кратката лекция на Кели ни беше отнела цялата сутрин. Все още не бях взела мерки против махмурлука, а той отново набираше скорост и изискваше непосредственото ми внимание.

— Добре. Ще го имаш в понеделник — казах възможно най-бодро и се изправих полека, защото се страхувах, че стомахът ми ще се преобърне.

— Помисли и за малки сувенири, които да се раздават на празненството. О, и още нещо.

— Да?

— Ще се видите ли с Филип през почивните дни?

— Филип ли? Кой е Филип? — Помислих, че говори за Списъка, но явно се бяхме върнали към личния ми живот.

— Ама че си шегобийка — изкиска се тя. — Питам за разкошния мъж, в чието легло си спала снощи. Ще се видите, нали?

— А, за този Филип ли става дума? Не беше каквото мислиш, Кели. Не знам как да го обясня, но…

— Нито дума повече, Бет! Не ми дължиш обяснения. Нямам намерение да се меся в живота ти — добави тя, без да схване абсурда в ситуацията. — Все пак се надявам да излезеш с него през уикенда. Може да вечеряте в „Мацури“ или да се отбиете в „Бунгалото“.

— Не знам дали ще ми се обади, но ако ме потърси, тогава сигурно ще…

— Бъди сигурна, че ще се обади, Бет. И да не си посмяла да го отблъснеш, защото ще бъде чиста лудост. Е, днес си тръгвам по-рано. Всичко хубаво и весели почивни дни.

— Благодаря подобно. — Заднешком заотстъпвах към вратата. Не беше за вярване, че току-що обещах на шефката си да продължа да спя с човека, с когото все още не бях преспала. — Довиждане до понеделник.

Кели ми се усмихна окуражително. Тръгнах обратно към кръглата маса, но няколко пъти ме спираха колеги, които многозначително се усмихваха и подхвърляха „Браво!“ или „Браво за Филип!“. На компютъра си намерих бележка от Елиса, която ми съобщаваше, че отива да обядва (менюто й се състоеше от един литър минерална вода, няколко малки сурови моркова и половин дузина цигари „Марлборо Лайт“), затова вдигнах телефона и се обадих на Пенелъпи.

— Хей, как си? — попита тя.

— Нормално. А ти? — Шепнех като човек, който се страхува, че ако повиши глас, наблизо ще избухне бомба.

— Чувствам се чудесно. Благодаря, че снощи ме покани на вечеря. Беше… хм… много интересно.

— Разбирам. Не ти хареса.

— Не е вярно! Не съм казала подобно нещо. Просто беше… различно от онова, с което сме свикнали. Дано не ми се сърдиш, че си тръгнах рано, обаче бях капнала от умора. Как продължи партито?

— Питаш от учтивост или днес не си погледнала вестника? — Стисках палци да не го е прочела.

— Да, само се правя на учтива. Още сутринта Ейвъри ми изпрати копие от дописката. Не знаеш какво ми костваше да не ти се обадя веднага. Искам най-подробно описание на събитието. Започни с: „Когато го срещнах в «Бунгалото», той беше с черна раирана риза и черен панталон; почерпи ме с водка «Столичная» и спрайт.“ И продължи в същия дух, ако обичаш.

— Пен, сега не мога да говоря — прошепнах, вдигнах очи и забелязах, че колегите са наострили уши, макар да се преструват на съсредоточени в работата си.

— Хубава работа, Бет! Спала си с най-готиния тип на света, а отказваш да споделиш с мен! Ейвъри непрекъснато разправя, че всяка жена в Манхатън обожава Филип Уестън.

— Не съм спала с него! — извиках. Кали, Лио плюс няколко сътрудници ме погледнаха и се ухилиха.

— Вярвам ти — беззвучно произнесе Лио.

— Да, бе! — прошепна някой.

Кали направи красноречив жест, все едно казваше: „Не сме ТОЛКОВА ТЪПИ!“.

За малко се почувствах поласкана. Какво от това, че е леко курвенско да легнеш с мъж, с когото току–що си се запознала? По-добре всички да мислят, че Филип Уестън е благоволил да прави секс с мен, отколкото да предполагат, че ме е приютил от съжаление и чувство за дълг и въобще не сме спали.

— Божичко, колко сме докачливи! — възкликна Пенелъпи. — Добре, не си се чукала с него. Вярвам ти. Въпросът е защо не си го направила. Едва ли е необходимо да ти напомням, че от две години живееш като монахиня. За кого се пазиш? Всички смятат, че Филип Уестън е неотразим.

За пръв път през този ден се засмях. Да му се не види, какво толкова се е случило? Щом не ме заплашваше уволнение за авантюрата ми, така бързо придобила популярност, защо да не се порадвам на съмнителната си слава?

— Честно казано, събитията от снощи почти ми се губят — прошепнах, — но като се прибера вкъщи, ще ти разкажа каквото си спомням.

— Няма да стане. С Ейвъри сме канени на вечеря у техните. Не мога да откажа. Искаш ли утре да се видим в „Блек дор“?

— С удоволствие, но с момичета от клуба сме се уговорили да вечеряме в „Пикола Италия“.

Тя въздъхна:

— Май ще трябва да го отложим за другия уикенд, защото цялата следваща седмица ще бъда по работа в Синсинати. Да се разберем за събота?

Доскоро съобразявах плановете си само с момичетата от литературния клуб, Уил и Пенелъпи, но сега понякога се налагаше да работя и през почивните дни.

— Добре. Току-що обещах на Кели с неколцина колеги да потърсим подходящо заведение за купона на „Плейбой“. Събитието ще бъде след шест месеца, но всички вече са изпаднали в паника. Ще дойдеш ли с нас?

Пенелъпи се поколеба. Явно идеята не й допадна, обаче не можеше да ми откаже, защото вече беше казала, че е свободни.

— Ами… добре — измънка. — Ще се уточним през седмицата. И ако случайно си „спомниш“ нещичко за снощи, надявам се да го споделиш.

— Ама че си гадна! — изсъсках.

Тя само се засмя.

— Приятно изкарване със свекъра и свекървата. Слушай внимателно, когато поръчват колко внучета искат, от какъв тюл да бъдат и какъв цвят да са очите им. В края на краищата вече имаш известни отговорности…

Отдавна не я бях чувала да се смее от сърце.

— Бетина Робинсън, как се осмеляваш? Отчитайки доста лековатото ти поведение през последните двайсет и четири часа, не смятам, че имаш право да раздаваш съвети… Доскоро.

— Чао. — Затворих телефона и реших, че единственият лек след подобна нощ и сутрин е втори сандвич с бекон, яйце и сирене. Предстоеше ми да си напиша домашното, възложено от Кели, но работата можеше да почака. Не и махмурлукът.