Лорън Уайзбъргър
Нюйоркски светски хроники (25)

25

Пристигнахме в Истанбул навреме и от луксозната кабина на самолета се озовахме направо в луксозни лимузини. Бяха изпратени от Асоциацията на собствениците на нощни клубове, която Кемал Авигдор, дошъл да ни посрещне, назоваваше с абревиатурата АСНК. Въпросният господин явно беше получил указанията на Кели относно почестите, които трябва да бъдат оказани на важните гости, и от самолета до лимузините минахме по почетна червена пътека. Кемал беше красив, поразяващо красиви бяха и двете момичета, които представи като свои секретарки, но очевидно по едно или друго време бяха минали през леглото му. Ако някой американец се издокараше с такъв костюм — черен, с вталено сако и тесен панталон, щеше да изглежда смешен, обаче на Кемал му стоеше прекрасно. Зелената риза, съчетана с елегантна вратовръзка, подчертаваше смуглото му лице и зелените му очи. Аксесоарите към облеклото също бяха идеално подбрани — мокасини „Ферагамо“, часовник „Филип Патек“ и кожена чантичка на колана, която би накарала всеки нормален мъж да потъне в земята от срам, но в случая подчертаваше мъжествеността на господин Авидгор. Според мен беше на около трийсет и пет, но нямаше да се изненадам, ако се окажеше по-млад или по-възрастен. Най-силно впечатление ми направи, че той се обърна по име към всеки гост.

С Елиса и Лио се качихме на лимузината на господин Авидгор, който настоя да го наричаме Кемал, а останалите се настаниха в другите коли. Докато пътувахме към града, той набързо ни разказа какво планират за уикенда и подчерта, че нашата обща цел е да осигурим фантастично изкарване на гостите. Помоли да го уведомяваме за всичките им желания („Готов съм да им осигуря всичко — момчета, момичета, кожени изделия, редки храни и напитки, дори вещества за повишаване на настроението“), а той щял да се погрижи за останалото. Раздаде ни програми за престоя на групата, които повече приличаха на списъци със заведения — през деня гостите бяха свободни, за да „почиват и да релаксират в салоните за красота, да пазаруват и да правят слънчеви бани на плажа“, за сметка на това нощните часове бяха запълнени „до дупка“. Всяка вечер щяхме да бъдем в прочути ресторанти, да посетим по две прочути нощни заведения и като мнозина млади турци и туристи от Европа да осъмнем в прочут нощен клуб. Фотографите щяха да заснемат всяка минута от невероятното забавление. Кемал заяви, че очаква силно въздействие на рекламата — в края на краищата всеки ще пожелае да посети същия ресторант, в който прочутият Филип Уестън е консумирал агнешки кебап с източни подправки.

Настаняването в хотела мина сравнително гладко, само шестима души се оплакаха — един се жалваше, че стаята му е прекалено близо до помещението за камериерките, друг, че хавлиените кърпи са недостатъчни, трети негодуваше, задето през прозореца се виждала джамия; после на гостите беше сервиран лек обяд в ресторанта на последния етаж, откъдето се разкриваше гледка към величествения дворец Топкапи. След като всички обявиха, че са смазани от пътуването със свръхлуксозния самолет и трябва да си отдъхнат, тайно се изнизах от хотела и изминах няколкото пресечки до прочутия закрит пазар; изгарях от нетърпение да разгледам невероятното изобилие от стоки, да се насладя на местния колорит. Продавачите започнаха да ми подвикват на развален английски, че имат тъкмо каквото търся. Бродех между сергиите, отрупани с броеници, сребърни бижута, килими, бурканчета с екзотични подправки и какво ли още не; търговците пушеха наргилетата си и отпиваха чай от малки чашки. Харесах си светлосин кашмирен шал и започнах да се пазаря с продавача, който беше най-малко деветдесетгодишен. Ненадейно някой ме потупа по рамото.

— Имаш ли представа, че се пазариш за отстъпка, която отговаря на четирийсет цента? — усмихнато попита Сами.

— Разбира се — излъгах.

— Тогава какъв е смисълът?

— Явно не си запознат с местните обичаи. Продавачите очакват да се пазариш и дори ще ги оскърбиш, ако веднага се съгласиш с цената.

— Нима? — Той любезно попита прегърбения старец: — Господине, колко искате за този шал?

— Шест долара американски, сър. Обърни внимание на изработка — правила го моя внучка. Красиво много, нали? — Дядката се усмихна: нямаше нито един зъб в устата, но усмивката му беше много дружелюбна.

— Ще го вземем. — Сами извади от портфейла си няколко банкноти и ги притисна в костеливата длан на продавача. — Благодаря, господине.

— Аз благодаря вас, сър. Красив шал за красиво момиче. Приятен ден. — Той тупна Сами по гърба, после пак захапа мундщука на наргилето.

— Имаш право. — Сами отново се засмя. — Явно много го оскърбих. — Повдигна косата ми, за да завърже шала.

— Не трябваше… — Опитах се да протестирам.

— Исках да ти подаря нещо като извинение, че се появих без предупреждение. Наистина не знаех, че и ти ще пътуваш, Бет. Съжалявам, че стана така.

— О, я престани! — подхвърлих небрежно. — Няма за какво да се извиняваш.

— Ще пиеш ли кафе с мен? Пристигнахме преди няколко часа, а още не съм опитал прочутото турско кафе. Съгласна ли си?

— Добре. В справочника пише, че най-известното кафене е наблизо.

— Справочник ли?

— Ами да. Прочутият туристически наръчник „Лоунли Планет“. Задължителен е при всяко пътуване в чужда страна.

— Боже, каква провинциалистка си! — Той закачливо подръпна краищата на синьото шалче. — Отседнали сме във „Фор Сизънс“, имаме на разположение лимузини, движим се сред приказно богати хора, а ти следваш указанията в някакъв си туристически справочник за простолюдието. Не е за вярване!

— Защо ти се струва толкова невероятно? Може би искам да видя нещо, което не интересува любителите на нощни клубове.

Сами поклати глава, дръпна ципа на раничката си, порови вътре и извади същия справочник:

— Ето защо. Хайде да намерим прословутото кафене.

Седнахме до една масичка и със знаци обяснихме, че искаме две кафета. Сервираха ни ги в малки чашки заедно с чинийка със сиропирани сладки.

Отпих от гъстата ароматна течност:

— Може ли да ти задам един въпрос?

— Давай.

— Какви са отношенията ти с Изабел? — попитах уж равнодушно.

Лицето му помръкна. Той не отговори, само стисна зъби и се втренчи в масата.

— Извинявай, не е моя работа — побързах да кажа, за да не разваля магията на момента.

— Сложно е — отговори Сами.

— Предположих. — Загледах се в котенцето, което скочи върху купчина килими, а продавачката, младо момиче, му донесе паничка с мляко. — Съжалявам, че попитах — казах най-накрая. — Не биваше да си пъхам носа, където не трябва. Да си пием кафето и да говорим за друго.

— Плаща ми, за да бъда с нея — промълви Сами и за пръв път ме погледна в очите.

Не знаех как да реагирам. Не бях поразена, защото изявлението на Елиса ме беше подготвило за най-лошото, но спокойствието на Сами ми се стори много странно.

— Така ли? Искаш да кажеш, че работиш в агенция, която наема готини мъже като бармани и сервитьори ли?

Той се засмя:

— Не съм минал по този път, но ти благодаря, задето смяташ, че отговарям на високите им стандарти.

— В такъв случай нищо не разбирам.

— Много клиенти ни виждат в „Бунгалото“, а после ни ангажират за техни празненства. Миналото лято Изабел идваше всяка вечер в клуба и явно й допаднах. Предложи да ми плаща няколко хилядарки на вечер, за да работя като барман на частните й партита и да посрещам гостите на благотворителните балове, които често устройва. След като я избраха за организатор на годишното тържество на нюйоркските ботанически градини, реши да ме назначи за асистент. Предполагам, че се спря на мен, защото мога да правя и друго.

— Друго ли? Плаща ти, за да спиш с нея, така ли? — изтърсих, преди да се усетя.

— Не! — сопна се Сами, после явно съжали и добави с по-мек тон: — Извинявай. Не е странно, че си си го помислила. Просто съм чувствителен на тази тема. Не, не спя с нея, но не знам още колко време ще се измъквам. С всеки изминал ден става все по-ясно, че и това влиза в задълженията ми.

— Ами мъжът й?

— Какво за него?

— Не му ли пука, че е назначила за секретар красив младеж, който непрекъснато е в дома й, помага й по време на благотворителните празненства и я придружава на романтични пътувания до Истанбул? Вероятно не е много доволен.

— Че защо да не е доволен? От Изабел се иска само да е дискретна, да не го излага и винаги да е на негово разположение за различни обществени прояви. Предполагам, че се радва, задето не му се налага да присъства на непрекъснатите купони, организирани от нея, да й прави комплименти и надълго и нашироко да обсъжда дали повече я харесва в модели на Стела Маккартни или на Алегзандър Маккуин. На практика той ми дава заплатата. Свестен човек е.

Загубих ума и дума; докато се чудех какво да кажа, за да не засегна Сами, той продължи:

— За мен това е много добре платена работа. Мечтая за собствено заведение и не мога да откажа шестцифрена заплата, която получавам срещу задължението да прекарвам няколко часа седмично в компанията на красива жена.

— Шестцифрена заплата! Шегуваш се.

— Не. Иначе нямаше да приема. Наистина се чувствам като жиголо и ми е ужасно унизително, но стискам зъби и си мисля за крайната цел. Която, между другото, може би ще осъществя по-бързо от очакваното.

— Така ли? Как?

— Засега е само проект. Миналата седмица няколко бивши колеги от Института по кулинария ми предложиха да им стана съдружник.

— Разкажи ми нещо повече — помолих и се преместих по-близо до него.

— Става въпрос за веригата ресторанти „Хюстън“, които вече са популярни в Калифорния. За съжаление менюто е „запазена марка“ и няма да мога да покажа уменията си, но заведението ще бъде мое… и на съдружниците, разбира се.

— Чудесна новина — заявих, като се мъчех да проявя поне мъничко ентусиазъм. — Щастлив ли си?

Сами се позамисли, после въздъхна:

— Не бих казал, че съм щастлив, обаче си давам сметка, че не бива да пропускам тази възможност. Не е това, за което мечтая, но е стъпка във вярната посока. На този етап е невъзможно да осъществя напълно идеите си. В отговор на въпроса ти ще кажа, че не изгарям от желание да притежавам една трета от ресторант от веригата „Хюстън“. Само че ще приема, за да се спася от работата в „Бунгалото“. Пък и това е добра отправна точка, не мислиш ли?

— Имаш право — отвърнах. — Прекрасна възможност е.

— Засега. — Той направи знак да ни донесат още две кафета, отпи от чашата и заяви: — Твой ред е.

— За какво? — попитах, макар да се досещах накъде бие.

— Какви са отношенията ти с господин Уестън?

— Ами… сложно е.

Сами се засмя, забели очи:

— Много е забавно да повтаряш думите ми. Хайде, бъди откровена, виж как се изповядах пред теб. Не проумявам защо изобщо си се хванала с този пуяк.

— Какво имаш предвид?

— Нищо, само дето с него сте толкова различни.

— В какъв смисъл? — Разбира се, знаех за какво говори, но ми се искаше да го поизмъча.

— Не се прави, че не разбираш, Бет. Знам какво е да си от Покипси и да попаднеш сред елита на Ню Йорк. Само че не разбирам какво си му харесала на Уестън. Може да се движиш в компанията на тези хора, ала това не означава, че си една от тях. Което, между другото, е в твоя полза.

— Не съм обвързана с Филип.

— Всички клюкарски рубрики поместват снимки, на които неизменно си с него. Да му се не види, виждам ви непрекъснато заедно в „Бунгалото“! Може би според теб това не е обвързване, но той още не го е разбрал.

— Честно казано, не знам как да го обясня, защото самата аз още не съм наясно. Сякаш помежду ни има негласно споразумение да се преструваме на любовници, въпреки че никога не сме били интимни.

— Какво?! Невъзможно е!

— Напротив. Ще излъжа, ако кажа, че не съм се питала защо той не проявява интерес, но наистина не сме минали по този път.

Сами допи кафето, втренчи се в чашата размишлявайки:

— Искаш да кажеш, че не си правила секс с него, така ли?

— И дума не е ставало. И за да бъда честна докрай, ще призная, че няколко пъти се опитах да го прелъстя. Той винаги имаше някакво извинение. Бил махмурлия… Прекарал бил предишната нощ с друга жена… Откъдето и да го погледнеш, е доста унизително, но така стоят нещата. Странното е, че предполагаемата връзка с него се отрази положително на кариерата ми. Кели се радва на рекламата, която той прави на агенцията, а от мен се иска само да се усмихвам пред обективите на фоторепортерите. Неприятно ми е, но нямам друг изход. Както вече споменах, помежду ни има негласно споразумение — аз играя ролята на негово гадже, а той подпомага издигането ми в службата. Изглежда долнопробно, обаче сделката е честна. И двамата получаваме каквото искаме. — Сякаш тежък товар падна от плещите ми. Истинско облекчение бе да споделя с някого мислите, които ме измъчваха от няколко месеца.

— Да знаеш, че не чух нито думичка.

— Чудесно. Благодаря, че ме изслуша. Не ти се натрапих, сам пожела да научиш истината.

— „Изключих“, след като каза, че не сте спали заедно. Наистина ли не ходиш с него? — попита, все така забил поглед в чашката, която сега въртеше между пръстите си.

— Сами, виждаш какъв е Филип. Неспособен е да се обвърже с когото и да било. Нямам представа защо избра мен за „гадже“ и не ми пука, защото повдига самочувствието ми. Обаче никога не мога да бъда с такъв човек. Дори да има страхотни коремни мускули.

— Страхотни коремни мускули, така ли? — Преди да се усетя, той вдигна нагоре пуловера си. — По-страхотни от тези ли?

Ахнах и неволно протегнах ръка, за да го докосна:

— Може би.

— Може би ли? Ела тук — каза Сами и ме придърпа към себе си.

Този път се целунахме „истински“, като се опитвахме да се доближим, доколкото позволяваха ниските столчета.

— Забранено е! — Някакъв нисичък мъж почука два пъти по масичката. — Тук е обществено място.

Като ужилени се отдръпнахме един от друг. Сами се извини на човека, после се обърна и ме погледна:

— Дали това беше първото ни натискане на обществено място?

— Абсолютно! — засмях се радостно. — Според мен дори беше повече от натискане. И то посред прочутия пазар в Истанбул!

— Че има ли по-подходящо място? — Сами ми подаде ръка, помогна ми да се изправя, тръгнахме да излизаме. Ненадейно той спря и се обърна към мен: — За мен това е сериозно, Бет. Не играя игрички с теб.

— Аз също — прошепнах, задавена от вълнение.

— Ще ми се отново да те целуна, но се страхувам да не ме екстрадират за нарушаване на обществения ред. — Сами ме прегърна през раменете. — Все някак ще оцелеем, докато се върнем в Ню Йорк. Ще се измъкваме незабелязано, когато можем, но трябва много да внимаваме да не ни разобличат.

Кимнах, въпреки че единственото ми желание бе да пусна в напитките на Изабел и Филип достатъчно таблетки валиум, че да заспят вечен сън. Не! Не беше честно. Не заслужаваха да умрат. Реших да ги пощадя при условие, че вземат еднопосочни билети до най-забутаното африканско село.

Отне ни повече от час, за да изминем краткото разстояние до хотела. Влизахме във всеки вход и използвахме като прикритие всяко дърво или скамейка, за да се целуваме. Когато зърнахме в далечината яркоосветеното фоайе на „Фор Сизънс“, вече бях установила с почти абсолютна сигурност, че Сами носи боксерки „Калвин Клайн“.

— Ти влизаш първа — нареди той. — Върши си работата, заради която си тук, но обещай по никакъв повод да не докосваш Филип Уестън. Призлява ми, като си представя, че с него сте в една стая. — Стисна устни и потрепери от отвращение.

— О, и аз съм щастлива, че всяка нощ ще лягаш до Изабел и ще й правиш комплименти за изящното бельо. — Прилоша ми, като си представих двамата в леглото.

— Тръгвай! — Той за последен път впи устни в моите. — Ще се видим на вечеря.

— Добре — промълвих, после неочаквано за самата себе си изтърсих: — Ще ми липсваш.

Ухилих се на портиера като някоя надрусана наркоманка и с танцова стъпка тръгнах към асансьора. Прекрасното настроение не ме напусна дори когато влязох в „младоженския апартамент“ и видях Филип, проснат на леглото. Беше гол, само около кръста си беше увил хавлиена кърпа, очите му бяха скрити зад копринена маска.

— Къде беше, любима? Имам жесток махмурлук, а ти ме заряза сам — произнесе плачливо. — Направи ми студен компрес.

— Направи си сам — изчуруликах. — Отивам на турска баня. Вземи един–два аспирина и се облечи. Най-късно в осем без петнайсет да бъдеш във фоайето, чуваш ли? — Силно треснах вратата, за да вдигна повече шум, и весело заподскачах по коридора към банята. Записах си час за масаж и педикюр за следващата сутрин, поръчах си чаша ментов чай и седнах в сауната, ухаеща на евкалипт, мечтаейки за Сами.