Лорън Уайзбъргър
Нюйоркски светски хроники (19)

19

Самолетът на Джей Зи пристигна няколко минути по-рано. Рапърът се оказа много учтив и внимателен. Почти всички поканени дойдоха на партито, а онези, дето в последния момент цъфнаха пред клуба, като по чудо бяха хора, които бихме искали да присъстват. Господин Кронър беше настанен на специална маса с табелка „служебна“ и цялата вечер прекара в компанията на колегите си. По мое нареждане плеяда красиви момичета непрекъснато се отбиваха да се запознаят с него.

Най-приятно бях изненадана от Филип. Изпитвах ужас, че ще се напие и ще ме изложи, но той се държа учудващо прилично. Не се надруса и не започна да натиска някоя хубавица… поне не го направи пред фотографите, което беше най-важното. По различни начини му бях намекнала, че като домакин трябва да се държи приятелски с всички, ала се оказа, че предупрежденията ми са били излишни. През цялата вечер поведението му беше безупречно.

Обикаляше сред гостите, ръкуваше се с бизнесмените, поръчваше напитки на банкерите, с типичен Клинтъновски чар потупваше по гърбовете знаменитостите. С лекота разговаряше, усмихваше се и се шегуваше — и мъжете, и жените бяха запленени от него. Едва тази вечер разбрах защо репортерите от клюкарските хроники неотлъчно са по петите му, а дамите изпадат в захлас, когато им обърне внимание. Беше магнетичен и непринуден, неизменно ставаше център на вниманието и всички около него сякаш преставаха да съществуват. Установих, че енергичността му е заразителна и че за съжаление той все още ме привлича.

Единствената опасност от провал настъпи, когато научих, че самолетът на Саманта Ронсън не е излетял от Лондон и оставаме без диджей. Но и този път късметът ми проработи. Няколко секунди по-късно се обади рекламният агент на Джейк Джилехал с молба да включим клиента му в списъка на поканените. Наскоро бях прочела статия, озаглавена „Как сами да си бъдем диджеи“, и реших да импровизирам. Помолих Джейк и другите знаменитости да си донесат музиката и по за един час всеки да бъде дисководещ, след като Джей Зи приключи двайсетминутния си ангажимент. Идеята се оказа блестяща. Звездите възторжено приеха предложението ми, всеки донесе подбор от любимите си парчета, а гостите останаха очаровани. Всичко друго мина като по вода. Нямаше бой за чантичките с подаръци, нахалници без покани не се опитаха да се промъкнат в клуба и да провалят посланието: „Всички млади, модни и известни личности са на купона в чест на «Блекбъри», което означава, че самият модел «Блекбъри» е последният писък на модата. Ето защо вие, които прочетете за фантастичното събитие, трябва да притежавате този компютър, за да бъдете млади, модни и известни.“

Тържеството имаше невероятен успех. Кели беше доволна, клиентът въодушевен (макар и леко скандализиран и пиян до козирката — очевидно господин Кронър не беше свикнал с неограничените количества алкохол, които се лееха през цялата вечер), а фотографите усърдно заснемаха всяка знаменитост, която нашите помощници изтикваха пред обективите. Да не говорим за това, как се отрази събитието върху любовния ми живот.

По едно време, когато реших, че всичко е наред и мога да се отпусна за няколко минути, излязох пред клуба под обичайния предлог, че искам да изпуша една цигара. Сами пак четеше оръфана книга с меки корици — този път „Крахът на империята“ от Ричард Русо.

— Хубаво ли си изкарваш? — попита и се наведе да ми запали цигарата. Закрих с длани запалката, за да не изгасне от вятъра, и когато докоснах ръката на Сами, сърцето ми запърха. Не знаех дали изпитвам похот, любов, или съм на прага на инфаркт, а и не ме беше грижа.

— Колкото и да е странно, да. — Засмях се, изведнъж ми стана хубаво. — Ако преди няколко месеца ми беше казал, че ще организирам парти с домакин Филип Уестън и с гост изпълнител Джей Зи, щях да си помисля, че си друсан. Справях се с работата в банката, но я мразех. Почти бях забравила какво е да искаш нещо да се получи добре. Усещането ми харесва.

— Явно се е получило. Всички говорят за теб.

— Така ли? Като чуя тази фраза, ме побиват тръпки.

Той се обърна, прегледа списъка и пропусна няколко момичета, после пак ми заговори:

— Отзивите са само положителни. Гостите изказват възхищение от организационните ти умения. Самият аз не помня откога не сме имали парти, което да мине толкова гладко.

— Сериозно? — Давах си сметка, че разговорът е нелеп. Ставаше въпрос за най-обикновено планиране на някакво глупаво тържество, но комплиментите на Сами стопляха душата ми.

— Без съмнение. Въпросът е обичаш ли да правиш това?

— Според мен „обичам“ е твърде пресилена дума за каквото и да било — отбелязах, а Сами така се засмя, че ми се прииска да обгърна с длани лицето му и да го разцелувам. — Е, не е като да работиш за „Корпуса на мира“, но засега ме удовлетворява. Може би защото е нещо ново и ме изправя пред предизвикателства.

Лицето му изведнъж помръкна, той измънка с половин уста:

— Радвам се.

— Какво ще правиш през двата почивни дни? — изтърсих ни в клин, ни в ръкав, за да сменя темата, без да съобразя, че ще прозвучи, сякаш го каня на среща. — Ще ходиш ли някъде с приятелката си? — добавих, за да му покажа, че съм наясно с положението.

По киселото му изражение разбрах, че съм прекрачила границата — Сами не желаеше да си пъхам носа в интимния му живот.

— Аз… такова… не исках да…

— Не се притеснявай — прекъсна ме той и се облегна на вратата, като че ли му прилоша. — Положението е доста сложно. Дълга история… нямам време за обяснения. А сега на въпроса — през уикенда ще се прибера вкъщи. Баща ми не е добре, а аз от няколко месеца не съм имал възможност да си отида да го видя.

— Къде живее баща ти?

Той се втренчи в мен, сякаш се мъчеше да разгадае изражението ми, после промълви:

— В Покипси.

Нямаше да остана така поразена, ако беше казал, че е роден и израснал в Лаос. Помислих си, че се подиграва с мен — някак си е разбрал, че съм от това забутано градче и че през уикенда ще гостувам на родителите си, и е решил да си направи майтап. Погледнах го, усмихваше се кротко, докато чакаше да асимилирам поразяващата информация, но явно не лъжеше.

— Град Покипси, щат Ню Йорк ли? — беше единственото, което успях да кажа.

— Единственият и неповторим.

— Не може да бъде! И аз съм от там…

— Знам. Обаче реших, че си ме забравила. Аз те помня — добави, загледан в сградата от другата страна на улицата.

В този момент парченцата от мозайката си дойдоха по местата. Едва сега разбрах защо все имах смътното усещане, че отнякъде познавам Сами. Спомних си как веднъж пак стояхме пред „Бунгалото“ и той подхвърли, че на девойката, току-що влязла в клуба, май й трябват уроци по хипарски шик и за тази цел трябва да обмени опит с жителите на някое градче в северната част на щат Ню Йорк. В паметта ми възкръсна срещата ни в „Старбъкс“, когато той приглади косата на тила си и жестът ми се стори ужасно познат, само дето не си спомнях къде съм го виждала; също и годежното тържество на Пенелъпи, когато Сами не ме пусна в клуба и се взираше в мен, сякаш очакваше да му кажа нещо. Да, сега си обяснявах натрапчивото усещане, че вече съм го виждала някъде. Това бе Самюъл Стивънс, пичът от нашата гимназия, който беше прекалено съвършен. Злите езици го бяха обявили за обратен, защото беше висок, строен и невероятно красив, но не тренираше никакъв спорт, не излизаше с момичета (всъщност не общуваше с никого), а през свободното си време работеше в няколко известни местни заведения. Като тийнейджъри го мислехме за самодоволен и арогантен тип — бяхме прекалено млади да разберем, че е много стеснителен единак и не се вписва сред нас. Спомних си часовете по трудово обучение, когато с него бяхме на една маса — той съсредоточено работеше върху дървените подноси, лопатките и другите вещи, които се опитвахме да направим, мълчеше си и никога не флиртуваше с момичетата. Беше младеж, в когото всичките ми съученички биха се влюбили до полуда, но в действителност го мразеха, защото изглеждаше недосегаем, отдавна надраснал юношеската възраст и толкова надут, че едва ли забелязваше хората около себе си. Набързо изчислих, че не съм го виждала от дванайсет години. Когато бях в девети клас, той бе в единайсети — виждахме се само в часовете по трудово, а след като завърши гимназия, изчезна.

— Боже мой, защо толкова време си мълча? — възкликнах. Извадих цигара, предложих и на него. Той запали и въздъхна:

— Не знам. Може би трябваше… Разбрах, че нямаш представа кой съм, не ти казах още при първата ни среща, а с течение на времето ми ставаше все по-неловко. Онова, което си спомням за теб е как, докато всички майсторяха по нещо в часа на господин Мерц, ти пишеше писма. Често се питах откъде ти хрумват толкова теми. Кой беше късметлията?

Почти бях забравила този свой навик, откакто не живеех с родителите си и никой не ме питаше ежедневно какво съм сторила за спасяването на света. Щом се научих да пиша, нашите ми показаха как да съчинявам писма и аз възторжено прегърнах идеята с писалка и хартия да служа на една благородна кауза. Пишех на конгресмени, сенатори, шефове на концерни, организации за опазване на околната среда и понякога на президента. Всяка вечер около масата с нашите разговаряхме за някаква голяма несправедливост, на другия ден пишех поредното послание, изразявайки справедливия си гняв относно смъртното наказание, изсичането на горите, разрешението за продажба на противозачатъчни на тийнейджъри или несправедливите емиграционни закони. Сега си давам сметка колко високопарен е бил тонът ми, но мама и татко така ме обсипваха с похвали, че се пристрастих към писмата като към наркотик. През последната година в гимназията поразредих писането, но го прекратих окончателно едва когато мое гадже в университета случайно прочете една от епистоларните ми творби и присмехулно подхвърли колко мило е, че се опитвам да спася света. А може би причината не беше в ироничното изказване, а във факта, че начинът на живот на нашите вече не ми допадаше. Престанах да бъда откачената хипарка, която работеше за благото на човечеството и станах нормално момиче с нормални интереси. Понякога се питах дали не съм била прекалено крайна в отхвърлянето на тяхната философия и на предишния си живот. Може би съществуваше златната среда, но честно казано работата в банката и в агенцията на Кели не ме беше върнала обратно към годините на саможертва. От време на време родителите ми с тъга си припомняха колко „въздействащи“ са били писмата ми, колко справедливи каузи съм защитавала, но изглежда вече се бяха примирили, че отдавна съм загърбила работата за добруването на човечеството.

Изведнъж се сепнах и забелязах, че Сами ме гледа изпитателно.

— Късметлия ли? О, говориш за писмата. Не бяха адресирани до някое гадже — тогава си нямах приятел. Момчетата не си падаха по мацки с многобройни плитчици и с еспадрили. Писмата бяха до… въображаеми личности.

— Е, аз винаги съм смятал, че си много готина.

Неизвестно защо се почувствах по-щастлива, отколкото ако ми се беше обяснил във вечна любов. Не ми остана време да се зарадвам, защото получих съобщение по телефона. Текстът гласеше: „Кукло, къде си? Искам шампанско веднага.“ Нямах представа защо Филип не се обърне към някой от невероятно красивите сервитьори, но така или иначе трябваше да се върна в клуба.

— Виж, Сами, влизам обратно, за да се погрижа всички да се натряскат достатъчно, че да им е хубаво, но не чак толкова, че да започнат да вършат глупости. Преди това един бърз въпрос — искаш ли утре да пътуваме заедно до вкъщи?

— До вкъщи ли? До Покипси? И ти ли заминаваш?

— Няма начин да пропусна ежегодния Фестивал на листопада.

— Фестивал на листопада ли? — Той отново се обърна да пропусне мъж и жена, толкова пияни, че едва се държаха на крака, но това не им пречеше да се опипват.

— Не питай. Става дума за празненство, което моите родителите организират всяка година и присъствието ми е задължително. Почти съм сигурна, че вуйчо Уил няма да дойде — винаги измисля някаква спешна работа в последната минута, но ще ми даде колата си. Ако искаш, мога да те взема — добавих, като се надявах да не бъда шофьор и на попрезрялата му приятелка.

— Ъъъ, може… тоест… ще бъде чудесно. Смятах в събота сутринта да взема автобуса.

— Мисля да тръгна утре след работа и ако си свободен, ще ми бъде приятно да пътуваме заедно — Радвах се, че за пръв път със Сами разговаряме като нормални хора.

— С удоволствие приемам поканата — отвърна той.

„Че как няма да е доволен, след като си спестява четири часа път с автобус“ — помислих си, но побързах да кажа:

— Чудесно. Да се срещнем при вуйчо ми да речем… в шест. Той живее на Сентръл парк уест близо до Шейсет и осма улица. Е, разбрахме ли се?

Сами едва успя да кимне, преди Филип да изникне до мен и буквално да ме завлече обратно в клуба. Не се вбесих, защото бях обзета от приятно предчувствие за утрешния ден. В щастлив унес обикалях залата, приемах комплиментите на персонала и на гостите, които ме хвалеха, че „купонът е страхотен“. В два след полунощ, когато всички започнаха да се разотиват, казах на Филип, че ме боли глава и се прибрах с такси. У дома веднага си легнах, като се възнаградих със „Слим Джим“ и новия роман на „Арлекин“. Беше най-прекрасната вечер в живота ми.