Лорън Уайзбъргър
Нюйоркски светски хроники (13)

13

Най-сетне съвещанието приключи. Грабнах преносимия компютър и се отправих към „Старбъкс“, за да обмисля (въпреки че изобщо нямах желание) откъде да започна организирането на рекламното парти. Тайно се надявах Филип да се съгласи да играе ролята на домакин, само ако приема да спя с него. Така поне щях да имам утехата, че той ме желае, ала знаех, че надеждите ми са напразни. Разбира се, всички предполагаха, че вече сме консумирали връзката си, но не го бяхме сторили. Безспорно той беше толкова съблазнителен, че щеше да е престъпление да не легна с него. Но в действителност и двамата упорито се стараехме да не се стигне до там. Което изобщо не беше трудно предвид факта, че Филип май искаше само да се целуваме пред фотообективите и камерите. Няколко пъти с половин уста ми предложи да отидем в прословутия му апартамент, непрекъснато подхвърляше двусмислени забележки, но така и не предприе решителни стъпки и изглеждаше облекчен, когато го отблъсквах и си тръгвах сама. Почти не ми оставаше време да размишлявам по въпроса, обаче подозирах, че той има тайно гадже (или може би пет), при което прекарва всяка нощ, а за пред хората се преструва, че ходи с мен. Донякъде ми беше обидно — въпреки че отказвах да правя секс с него, отчаяно исках да ми предложи да се любим, само че помежду ни сякаш имаше негласно споразумение да запазим статуквото.

Оставих съобщение на Ейми Сако, че желаем да запазим „Бунгалото“ за рекламното парти на „Ти Мобайл“. В този момент Пенелъпи ми се обади по другата линия.

— Брей, каква приятна изненада! — възкликнах. — Какви заслуги имам, та да ме търсиш по това време? Как е Арън, виждала ли си го напоследък?

— Знаеш ли колко се улесни животът ми след твоето напускане? — промърмори тя. — Не се обиждай, но почти си струва да се лиша от присъствието ти, само и само вече да не чувам хитрия лаф за частните съвещания. Как е любовникът?

— За новото ми гадже ли питаш? Фантастичен мъж е.

— Разкажи ми нещо повече за него — неискрено подхвърли Пенелъпи. Знаех, че не понася Филип, но беше достатъчно възпитана и още не ми го беше казала в очите.

— Да видим… Животът ми е безкраен празник. Всяка вечер съм на някакъв купон, на който присъства и Филип. Той остава с мен поне няколко минути, преди да започне да флиртува с всяка жена, която му се изпречи пред очите. Често ми разрешава да му занеса любимата напитка, а именно водка с тоник. Аз пък му позволявам да ме целуне пред фотографите, после всеки си тръгва по пътя. Никакъв секс, между другото. Откакто се запознах с него, дори една нощ не съм прекарала в апартамента му… — Нямах намерение да споделям с Пенелъпи другите още по-унизителни подробности.

— Нищо чудно да е така преситен от секса с всички манекенки, актриси и видни дами от Лондон, Лос Анжелис и Ню Йорк, че да няма сили за още една връзка.

— Казвала ли съм ти, че си най-прекрасната приятелка, Пен? Винаги знаеш как да ме утешиш.

Тя се засмя:

— Благодаря. Е, достатъчно време отделихме за твоите приключения. Да поговорим за МЕН. Трябва да ти съобщя нещо.

— Бременна си и чувстваш угризения, задето искаш да махнеш детето, след като си сгодена и достатъчно възрастна да отговаряш за постъпките си, така ли? — Приведох се към телефона, сякаш тя можеше да ме види.

Пенелъпи въздъхна — представих си каква гримаса прави.

— Бременна си и бебето не е от Ейвъри. — Последва нова въздишка, затова опитах за трети път. — Бременна си и…

— Бет! — Резкият й тон ми подсказа, че за разлика от мен на нея изобщо не й е забавно.

— Извинявай. Какво е станало?

— Свършено е.

— Какво?!

— Край! Дотук бях!

— Боже мой, не! — възкликнах и след като тя не отговори, добавих: — Твърдо ли си решена? — Мълчание от другата страна на линията. — Сериозно ли говориш? Защо така внезапно? Как го преживяваш?

Едва сдържах радостта си, че в крайна сметка бракът й с онзи охлюв няма да се състои.

— Честно ли? Не очаквах, че ще съм толкова щастлива. Отдавна мислех да го направя, а сега с трепет очаквам бъдещето.

Отпих от кафето си и се опитах да смеля неочакваната информация.

— Нямаше да си толкова радостна, ако си нямаше друг — изтърсих накрая. — Веднага кажи кой е. Между другото, нямах представа, че с Ейвъри не се разбирате. Как можа да го скриеш от мен? И още нещо — какво ще стане с пръстена? Според правилата на етикецията трябва да го върнеш, щом ти разваляш годежа. Божичко, само не ми казвай, че Ейвъри ти изневерява! — Престорих се на ужасена, все едно подобна възможност беше невероятна. — Ако този мръсник…

— Бет, престани. Не напускам Ейвъри, а скапаната работа — просъска тя, за да не я чуят колежките в съседните килийки.

— Напускаш банката ли? Поздравявам те! Как така се реши?

— Нямах избор. Ейвъри ще прави докторат по право в Калифорнийския университет, затова се местим там. Занятията започват през януари, но решихме да заминем още сега, за да се устроим и опознаем обстановката.

— Калифорнийският университет ли?

— Ъхъ.

— Значи не изоставяш Ейвъри, а мен! — изстенах.

Пенелъпи въздъхна:

— Не те изоставям. Напускам тази работа и този град и заминавам за Калифорния. Може би само за три години, още не знам. Ще ми идваш на гости през февруари, когато тук е толкова студено, че дни наред не можеш да си подадеш носа навън.

— Свършиха ли се университетите по Източния бряг? Ейвъри трябва да е наистина страхотен егоист, за да те завлече чак до там!

— Бет, престани да дрънкаш и се радвай за мен. Калифорнийският университет е много престижен, пък и на мен промяната ще ми се отрази добре. Двайсет и три години от живота си съм прекарала в Ню Йорк. Несъмнено ще се върна тук, но сега ми се иска малко разнообразие.

Реших, че е редно да я окуража, пък дори и с половин уста.

— Миличка, извинявай, задето реагирах така, обаче ми дойде като гръм от ясно небе. Въобще не си ми казвала, че той кандидатства за този университет. Радвам се, че желанието ти за промяна ще се осъществи. А аз обещавам, че ще направя много сериозен опит да не мисля как ще ми се отрази това.

— Не сме говорили по този въпрос, защото Ейвъри си подаде документите в последния момент, а пък аз смятах, че той никога няма да замине за Калифорния. Освен това не мисля, че Бог знае колко ще ти липсвам. Имаш нови колеги и приятели и дори предчувствам, че ще ти е по-добре без мен.

Тя бърбореше престорено лекомислено, ала и двете знаехме, че за пръв път от много време насам се опитва да ми каже нещо важно. Вместо да я опровергая, заявих:

— Е, трябва да ви устроим страхотно прощално празненство.

— Както се досещаш, родителките вече са се захванали с организацията. Заминаваме съвсем скоро, затова вечерята ще бъде в събота във „Фор Сизънс“. Май тогава се пада и Хелоуин. Ще дойдеш, нали? Ще бъде ужасно, но си длъжна да присъстваш — Пенелъпи се прокашля и добави: — Разбира се, поканата важи и за Филип.

— Миличка Пен, как мога да не дойда? И ще спестя на всички ви удоволствието от компанията на Филип. Знам, че разказите за степани чаршафи и хвалбите за познанства с тази или онази известна личност са много интересни, но не искам да ти развалям вечерта… — Телефонът ми избръмча, търсеха ме по другата линия. На екранчето се изписа непознат номер, започващ с 917. Реших да отговоря — може би беше свързано с рекламното тържество. — Извинявай, Пен, налага се да прекъсна. Може ли да ти се обадя по-късно?

— Естествено.

— Добре, ще се чуем след няколко минути. Поздравления. Щом си щастлива и аз се радвам, макар че много ще ми липсваш.

Пенелъпи затвори, а пък аз побързах да се прехвърля на другата линия, преди да се включи гласовата поща.

Някакъв мъж попита прекалено официално:

— Ако обичате, с Бет ли говоря?

— Същата.

— Бет, на телефона е Сами. Преди малко си търсила Ейми Сако във връзка с една резервация.

Сами? Не беше ли това името на „горилата“ пред „Бунгало № 8“? Едва ли сред служителите на Ейми имаше двама души с такова име. Хм, за пръв път чувах охранител да бъде и в управата на клуб.

— Да. Здравей, как си? — отвърнах делово, макар да бях сигурна, че той нито ми знае името, нито ме помни.

— Добре, благодаря. Получихме съобщението ти и Ейми помоли да ти позвъня, защото е заета през целия следобед…

Вой на сирени заглуши края на изречението.

— Извинявай, нищо не чувам! — изкрещях, опитвайки се да надвикам ужасния звук. — Тук нещо вие страхотно — сигурно са поне осем противопожарни коли.

— И аз чувам шумотевицата, но не по телефона. Къде си?

— В „Старбъкс“ на Осма улица и Бродуей. Защо питаш?

— Не може да бъде! Намирам се на отсрещния тротоар. Тъкмо си тръгвах от курса и получих съобщението на Ейми да ти се обадя. Стой там, идвам веднага.

Сами прекъсна връзката; за миг се втренчих в телефона, после извадих от чантата си гланц за устни и четка за коса и хукнах към тоалетната, която естествено беше заета. Видях го да приближава към входната врата и задъхано спринтирах обратно до масата, преди да ме е забелязал.

Най-важното в момента беше да изиграя ролята на равнодушна делова жена, само че беше невъзможно — знаех, че ще се задавя, ако отпия от кафето, или ще изпусна телефона, ако се престоря, че говоря с някого, затова само се загледах в бележника си — погледът ми беше толкова настойчив, че се изплаших да не би хартията да се запали. Мислената равносметка на физическото ми състояние разкри дълъг списък от стереотипни реакции — треперещи ръце, сърце, биещо до пръсване, пресъхнала уста, които означаваха само едно. Очевидно тялото ми подсказваше, че харесвам Сами или направо съм луда по него. Предполагах, че така се е чувствала Виктория от „Ласките на магната“, преди за пръв път да остане насаме с Марчело. Изпитвах непознато чувство на възбуда и трескаво очакване, за което досега само бях чела в любимите си романи.

Преди да го видя, усетих присъствието му. Когато се приближи до масата, ме лъхна божествена миризма на прясно изпечен хляб, курабийки или нещо също толкова вкусно. Вероятно изминаха трийсет секунди, през които Сами се взираше в мен, а пък аз упорито се взирах в бележника, накрая събрах смелост да вдигна поглед, точно когато се канеше да ме заговори.

— Здрасти — казах.

— Здравей. — Сами машинално затърка някакво петно (май от брашно) върху черния си панталон, но престана, като разбра, че го наблюдавам.

— Ъъъ… седни — изпелтечих, чудейки се защо е невъзможно да направя едно гладко разбираемо изречение.

— Добре. Аз реших, че е по-лесно да поговорим лично, след като и без това бях наблизо.

— Да. Много разумно. Май спомена, че ходиш на курс. За барман ли се обучаваш? Винаги съм мечтала да бъда барманка. — Давах си сметка, че бръщолевя глупости, но не можех да спра. — Сигурно е много полезно да умееш да приготвяш коктейли, дори и да не работиш в бар. Ако поканиш гости, всички ще се учудват на уменията ти…

Сами за пръв път се ухили — мегаватова усмивка озари лицето му. Помислих си, че ще умра, ако престане да се усмихва.

— Не уча за барман, а за сладкар.

Стори ми се абсурдно, че портиер на нощен клуб се интересува от приготвяне на сладкиши, и все пак беше похвално, задето той има странични занимания. Всяка вечер да решава кого да пусне в клуба, преценявайки го само по външност, може би повдигаше самочувствието му, но без съмнение бе доста досадно.

— Така ли? Колко интересно! Готвиш ли през свободното си време? — Питах само от учтивост и за съжаление тонът ми ме издаде. — Мисълта ми е… питам се дали това е твоята страст.

— Страст ли? — Той отново се усмихна. — Не бих се изразил така, но наистина обичам да готвя. Пък и това ми е професията.

Пфу! Не беше за вярване, че си го връща, задето бях използвала онази нелепа дума.

— Това ти е професията ли? — попитах и сама се възмутих от надменния си тон. — Извинявай, просто се изненадах.

— Всъщност, карам курсове за главен готвач — избърбори Сами и извърна очи.

— Главен готвач! Наистина ли? Къде?

— Още не работя никъде. Завърших Висшето училище по кулинария, а сега допълнително посещавам вечерни курсове. Този е по сладкарство.

— Какво предизвика интереса ти към тази професия?

— Ами… полезна е. Когато живеех с нашите, можех да правя само омлет. Докато бях в гимназията, с един приятел заминахме през ваканцията за Итака и аз се хванах като сервитьор в хотел „Статлър“ в кампуса на университета Корнел. Веднъж управителят видя как доливам чашата на някакъв клиент, като държа каната с кафе на около метър височина, и буквално превъртя. Необяснимо защо, след този случай му станах симпатичен и ме убеди да кандидатствам в местната школа по хотелиерство. Издейства ми няколко стипендии, а пък аз през цялото обучение не престанах да работя — бях пиколо, сервитьор, служител на рецепцията, барман и какво ли не още, а когато се дипломирах, същият човек ми уреди стаж в престижен ресторант във Франция. Всичко, което съм постигнал, дължа на него.

Осъзнавах, че съм зяпнала от изненада и едва ли представлявам привлекателна гледка, но за щастие Сами ме спаси от пореден гаф, като добави с усмивка:

— Сигурно се чудиш защо съм станал охранител в „Бунгалото“, а?

— Защо не? Щом ти харесва…

— Сега карам нещо като стаж. Мисля, че съм работил във всички нюйоркски ресторанти, но опитът ще ми бъде от полза, когато открия собствено заведение. Надявам се да се случи по-скоро. — Сигурно продължавах да го зяпам глуповато, защото той се засмя. — Разбира се, първата и най-важна причина са парите. Човек може да си докарва прилична заплата, ако работи и като барман, и като портиер, затова го правя. Пък и така не мога да излизам вечер и да харча спестяванията си, което е още едно преимущество. Всеизвестно е, че да се отвори ресторант в Ню Йорк, изисква много пари. Знам още, че за да има успех начинанието, трябва да си наясно кой е важна клечка и кой само се преструва на голяма работа, кой с кого спи и така нататък. Откровено казано, клюките не ме интересуват, но тъй като не съм от класата на тези хора, няма по-добър начин да ги изуча, освен като ги наблюдавам в естествената им среда. — Сами изведнъж затисна с длан устата си и гузно ме изгледа. — Май сгафих. Не исках да обидя теб и приятелите ти, обаче…

Влюбена бях в него! И то лудо! Едва се сдържах да не го прегърна и да впия устни в неговите. Само че първо трябваше да изясня недоразумението. Неприятно ми беше, задето мисли онези хора за мои приятели и си въобразява, че ходя с човек, чиито чаршафи струват колкото автомобила на родителите ми.

— Моля те, нито дума повече! — казах и понечих да го докосна, но в последната секунда се стреснах и ръката ми увисна във въздуха. Всяка героиня от романите на „Арлекин“ щеше да прояви достатъчно смелост и да окуражи обекта на желанието си, но аз явно не бях жена от такава висока класа. — Поздравявам те за упорството. Бог знае какви циркове виждаш всяка вечер.

Той само това и чакаше:

— Неописуемо е. Представи си, тези хора имат толкова много пари и свободно време, но не се занимават с нищо, освен всяка вечер да ме молят да ги пусна в този или онзи клуб!

— Е, не отричай, че е приятно толкова прочути персони да любезничат с теб.

— О, я се стегни! И двамата знаем истината. Подмазват ми се, защото искат нещо от мен, а не защото ме познават и уважават. Топлите им чувства се изпаряват, щом влязат в заведението. И сопола си няма да хвърлят върху мен, ако ме видят далеч от вълшебния кадифен шнур. — Сами огорчено въздъхна. Забелязах, че като се намръщи, челото му се сбърчва, в резултат на което изглежда още по-сладък. Изведнъж изпитах желание да го прегърна. — Не слушай какви ги дърдоря, Бет. Не вземам работата си толкова на сериозно, затова и не ми пука от отношението на онези снобари. Готов съм да понеса всичко, стига по-бързо да постигна заветната си цел и някой ден да притежавам ресторант.

Отчаяно исках да продължи да говори за каквото и да било, за да гледам красивото му лице, устните и красноречивите му жестове, ала Сами беше изчерпал темата. Канех се да кажа, че напълно го разбирам и че се различавам от „снобарите“, но той ме изпревари:

— Надух ти главата, нали? У теб има нещо, което предизвиква към изповеди. — Усмивката му беше толкова мила, че дъхът ми спря. — Ще ти бъда задължен, ако не споделиш с колегите си разговора ни. За мен е много по-лесно, ако истината не се знае, разбираш ли?

Разбирах, и то много добре. По-лесно бе хората да не знаят какъв си и към какво се стремиш — така няма да се опитват да те причислят към категорията „струва си да ми бъде приятел“ или „не си струва да го забелязвам“. Няма да интригантстват и да се стараят да обърнат нещата в тяхна полза или бавно, но сигурно да подронват самочувствието ти, защото само така ще избият комплексите си за малоценност. Вуйчо Уил често казваше на шега: „Ако не можеш да притежаваш нещо, омаловажи го“, но хората от тази прослойка на обществото изобщо не се шегуваха.

— Да — отвърнах. — Наясно съм. Мисля, че това, което правиш, е страхотно — добавих с известно усилие.

Ослепителната му усмивка пак проблесна. Отчаяно се напъвах да измисля нещо, което отново да предизвика прекрасното явление, но в този момент Сами си спомни, че сме тук по работа.

— Ще си взема кафе и ще обсъдим подробностите. — Говореше спокойно и уверено, нямаше и следа от уязвимия младеж, който бе разкрил сърцето си пред мен. — Да ти донеса ли нещо?

Поклатих глава и посочих чашата си.

— Не искаш ли голямо капучино без захар, с ванилия и обезмаслено мляко? — възкликна Сами, все едно бях допуснала сериозно нарушение. Засмях се и отново поклатих глава. — Смяташ, че се шегувам ли? Всеки път, когато дойда тук, си поръчвам тъкмо това.

— Не може да бъде!

— Вярно е, заклевам се. Двайсет и няколко години пиех само черно кафе. Понякога слагах захар или исках да ми приготвят безкофеиново, но без разни там екстри. После един приятел взе да ме убеждава колко хубаво е кафето с мляко. Малко след това мой състудент обяви, че добавянето на различни аромати придава още по-приятен вкус на капучиното. Послушах го и нещата излязоха от контрол. Ще ми се поне веднъж да ми откажат напитката, да ми кажат: „Вземи се в ръце, Сами. Бъди истински мъж и пий само черно кафе.“ Обаче това не се случва, а пък аз нямам достатъчно воля.

Той тръгна да си поръча любимата напитка. Видях как момичето, обслужващо кафе машината, му се усмихна прелъстително, сякаш казваше: „Твоя съм, ако ме искаш.“ Бях спряла да дишам и поех глътка въздух едва когато Сами отново седна до мен и заяви:

— Стига съм те занимавал със себе си. Да се хващаме за работа, а? — С длан приглади косата на тила си, а на мен ми се стори, че поне милион пъти съм виждала този жест.

— Разбира се. Давай — промърморих и се насилих да си придам делово изражение.

— Първо да уточним колко души ще присъстват.

— Не съм сигурна, тъй като още не съм изготвила окончателния списък — смотолевих (нямах никакво намерение да признавам, че засега няма никакъв списък), — но мисля, че ще бъдат около двеста.

— „Кели енд Къмпани“ ли ще осигури всичко, или ще се възползвате от нашите услуги?

И по този въпрос не бях мислила, ала за щастие си спомних какво сме обсъждали на съвещанията в агенцията и отговорих горе–долу смислено:

— Ще осигуря спонсори, които ще доставят алкохола, но ще използваме вашите бармани. Както и вашата… вашата…

— Охрана ли? — услужливо подсказа той.

— Да. Само че това ще уточним допълнително.

— Чудесно. Засега само „Парцел 61“ не е ангажиран за тази дата, но Ейми може би ще промени графика. Кой ще бъде домакин на партито?

— Ами… един човек на име Филип Уестън. Той е… ъъъ…

— Знам кой е. Гаджето ти, нали? Напоследък често ви виждам заедно по нощните клубове. Ейми ще изпадне във възторг от присъствието на знаменития господин Уестън и със сигурност ще направи така, че „Бунгалото“ да бъде на ваше разположение на въпросната дата.

Побързах да отрека:

— Филип не ми е гадже. Не е каквото изглежда. С него сме познати, но нищо пове…

— Не ми дължиш обяснение — прекъсна ме той. — Според мен този тип е голям тъпанар, обаче аз съм само едно просто момче и не разбирам от разните там префинени маниери. Отношенията помежду ви не ми влизат в работата.

Стори ми се, че долавям горчивина в гласа му… а може би само ми се искаше да е така.

— Да, не си пъхай носа в чужди работи — заявих толкова студено, че Сами потрепери.

Допи капучиното, взе си чантата и каза:

— Е, това беше. Ще говоря с Ейми и ще ти съобщя решението и. Предполагам, че ще уреди „Бунгалото“ да е свободно за вашето мероприятие. Както вече казах, ще бъде поласкана, задето господин английският аристократ устройва парти в нейно заведение. Кажи му незабавно да вземе мерки, та тенът му да не избледнее дотогава.

— Благодаря за загрижеността. Непременно ще му предам. А на теб пожелавам приятно печене на сладки. Смятам да контактувам директно с Ейми, защото макар да ми е забавно да слушам нападките ти, не разполагам с време за словесни дуели. — Изправих се и макар краката ми да се подкосяваха, с най-царствената си походка тръгнах към вратата, като се питах как е възможно нещата да се влошат така за толкова кратко време.

Миг преди да изляза, той извика:

— Бет!

„Хм! Вече съжалява — помислих си. — Ще започне да се оправдава, че е уморен, че напоследък е под непрекъснат стрес и не си доспива, но не е възнамерявал да си го изкара на мен. А може би безумно ме ревнува от Филип, затова не се въздържа да ме клъвне.“ Каквато и да беше причината, щях да му простя, след като коленопреклонно ме помоли за прошка.

Обърнах се. Очаквах, че Сами тича към мен, за да се извини, обаче той посочваше нещо и ми махаше. Видях, че показва клетъчния ми телефон, който, разбира се, зазвъня, преди да стигна до масата.

Сами погледна екранчето, за миг лицето му се изкриви от неприязън, после пресилено се усмихна:

— Какво съвпадение! Търси те прочутият плейбой! Да се обадя ли вместо теб и да го помоля да предаде съобщение? Бъди спокойна, обещавам да му кажа, че се връщаме с яхтата от Кан, а не, че седим в „Старбъкс“.

— Дай ми го веднага! — възкликнах. Идваше ми да се напляскам, задето съм въвела в апарата номера на Филип. Изтръгнах телефона от Сами (мимоходом отбелязах колко приятен е допирът до ръката му), натиснах бутона за изключване и пуснах апарата в чантата си.

— Не го прави заради мен. Говори си спокойно — подсмихна се той.

— Нищо не правя заради теб! — озъбих се. — Имам право да реша дали да разговарям с някого или не.

Втурнах се обратно към вратата, но преди да изляза, не издържах и се обърнах. Сами ме наблюдаваше и клатеше глава. Докривя ми — събитията не се бяха развили като в „Ласките на магната“. Поразмислих и настроението ми леко се подобри — в крайна сметка всяка нова връзка (дори в романите) отначало е трудна и се натъква на препятствия. Нямах намерение да се отказвам. Засега.