Лорън Уайзбъргър
Нюйоркски светски хроники (28)

28

Събитията от следващия ден почти ми се губеха. Мислех само за срещата със Сами, движех се и говорех като на сън. Не запомних нито думичка от онова, което обсъждахме на утринното съвещание, затова накрая помолих една от асистентките да ми направи копие от бележките си, за да не пропусна важно указание на Кели. До партито на „Плейбой“ оставаха само тринайсет дни и служителите от агенцията бяха в пълна мобилизация; лошото бе, че макар да бях определена за ръководител на екипа (разбира се, под командата на Кели), не бях в състояние да се съсредоточа. На обяд тайно отскочих до маникюристката. В три часа обявих, че отивам за кафе, и изтичах до ателието където ми бяха подкъсили новата секси рокля, купена през уикенда. След като удари шест, започнах да лъжа безогледно — измислих невероятни истории, свързани с родителите ми, вуйчо Уил и някаква болна приятелка; бях готова на всичко, само и само да си тръгна по-рано, да се прибера вкъщи и да имам време да си почина и да се разкрася. Изпратих по електронната поща съобщения на Кели и Елиса, че ще присъствам на партито на „Ин Стайл“, и точно в шест и половина излязох от службата.

Следващите часове преминаха в трескава подготовка (бръснене на крака, ексфолиране, скубане на вежди, оправяне на маникюра, маски с овлажняващ лосион, гримиране). Накрая, когато таксито спря пред „Бунгалото“, едва не се задуших от вълнение. Вчера след обяда в ресторанта Уил ме заведе в „Бергдорф“ и настоя да ми купи великолепната рокля, модел на „Чайкен“, с която бях сега. За пръв път притежавах толкова елегантна и скъпа дреха, а когато преди час я облякох и си сложих сребристите сандали и модните обици, подарени ми от Пенелъпи за рождения ми ден, разбрах, че вечерта ще бъде незабравима.

Изражението на Сами беше най-голямата ми награда. Той ме изгледа от глава до пети, без да пропуска и най-малката подробност. Усмивката му ставаше все по-широка, а когато приключи инспекцията, възкликна:

— Боже! — Възгласът беше последван от звук, напомнящ стенание, и аз си помислих, че има опасност да умра от щастие.

— Харесва ли ти? — подхвърлих и едва се сдържах да не се завъртя. Като по чудо бяхме сами на тротоара, поредната групичка пушачи беше влязла обратно в заведението.

— Невероятно си красива — искрено прошепна Сами.

— Благодаря. И ти изглеждаш прекрасно.

„Прави се, че не ти пука! — повтарях си. — Говори шеговито, избягвай сериозните теми, накарай го да те желае.“

— Уговорката за по-късно важи ли? — попита той и направи знак на две момичета, които се бяха приближили до кадифения шнур, да почакат.

— Разбира се. Стига да не си се отказал… — подхвърлих небрежно, макар че ми костваше много да се преструвам на безгрижна.

— Защо да се отказвам? Лошото е, че ще се наложи да ме изчакаш. Надявам се да се измъкна до един. Най-късно до един и петнайсет. „Старбъкс“ едва ли ще работи по това време, но знам едно свястно кафене наблизо.

Въздъхнах от облекчение, че уговорката ни остава в сила. Не ме беше грижа, че дотогава има най-малко три часа или че на другия ден в службата ще бъда като зомби. Нямаше никакво значение, защото търпението ми щеше да бъде възнаградено — щях да седя в ъглово сепаре, да облягам глава на силното рамо на Сами и кокетно да се смея на комплиментите, които той ми нашепва. Сигурна бях какво ще ми каже — че е крайно време да прекратим „връзките“ си с Филип и Изабел, за да престанем да се крием и да бъдем заедно; че за пръв път среща жена, която го разбира напълно, и колко е невероятно, че се познаваме едва ли не от деца. И още, че няма да ни е лесно, защото ще срещнем отпор в обществото, но трябва да се борим за щастието си. Възнамерявах да кимам утвърдително, да се преструвам, че обмислям думите му, а когато накрая го погледнех в очите и кажех, че съм съгласна, той щеше да ме прегърне и да ме целуне — отначало нежно, после все по-страстно. От този миг насетне щяхме да бъдем заедно във всеки смисъл на думата — най-добри приятели, любовници и сродни души, и макар да ни очакваха предизвикателства и трудности, щяхме да ги преодолеем. Много пъти бях чела подобни истории в любимите си романчета и сега чак не ми се вярваше, че същото се случва с мен.

— Добре, с удоволствие. — Кимнах му и преди той да каже нещо друго, грациозно (поне така смятах) минах край него, сама си отворих вратата и влязох в претъпкания клуб.

Трите часа изминаха невероятно бързо. Еуфорията не ме напускаше. Обикалях салона, спирах се да поговоря с хора, с които ме беше запознал Ейвъри, жизнерадостно си бъбрех с Елиса и Давид. Нищо не можеше да ми развали настроението; не се ядосах дори когато зърнах Аби, свряна в един тъмен ъгъл. Тя забеляза погледа ми и докато се усетя, цъфна до мен и се опита да ме прегърне. Отдръпнах се, отстъпих крачка назад, втренчих се в нея, сякаш се питах коя е, после безмълвно й обърнах гръб и се отдалечих. Проклетницата извика „Бет!“ и понечи да ме последва, но аз я спрях с ръка и тръгнах в противоположната посока, а когато стигнах до масата на „Кели енд Къмпани“, Аби беше изчезнала. Преспокойно си налях шампанско, седнах и изчаках Сами да ми даде знак, че можем да тръгваме.

Изминахме почти десет пресечки, преди да стигнем до ресторантче, на чиято витрина вече имаше коледна украса. Сами учтиво ме пропусна да вляза първа и ме поведе към едно ъглово сепаре, тъкмо както си бях представяла. Духнах си на пръстите, за да ги стопля, а когато обгърнах с длани чашата с горещ шоколад, Сами докосна ръката ми, и промълви:

— Бет, искам да те помоля нещо.

Едва се сдържах да не ахна. „Да ме помоли нещо ли? Какво? Да прекратя връзката с Филип? Или да бъда негова спътница в живота?“ Разбира се, щях да отговоря утвърдително, а после да подхвърля, че още е рано да кроим планове за бъдещето. Ала той бързо срути въздушните ми замъци:

— Моля те да бъдеш търпелива.

Загубих ума и дума. Търпелива ли? Това определено не беше прелюдия към предложение за брак. Не и според описанията в любовните романи. Както винаги при подобни изненадващи ситуации, способността да говоря свързано ме изостави — можех само да повтарям чутото.

— Търпелива ли?

— Бет, повече от всичко друго искам помежду ни да се получи, но трябва да ми дадеш малко време. Тази сутрин имах разговор по телефона, който буквално ме разби.

— Какъв разговор? — попитах със свито сърце.

— Обади ми се някакъв адвокат, съдружник в голяма юридическа кантора. Обясни, че представлява група инвеститори, които възнамеряват да отворят ресторант. Занимавали се с различни дейности, но досега нямали участие в ресторантьорството. Според адвоката търсели отличен главен готвач и щели да проведат нещо като конкурс. Той попита дали проявявам интерес.

Не знам какво очаквах да чуя, но във всеки случай не беше това. За щастие навреме се усетих как трябва да реагирам.

— Поздравявам те — казах. — Подобно предложение не е за изпускане.

Той облекчено въздъхна:

— Наистина е прекрасна възможност. Обаче ако се захвана и с това, ще бъда много зает. Инвеститорите искат след един месец да представя писмен проект за мястото, на което трябва да бъде ресторантът, моите идеи за обзавеждането и дори за менюто.

„Аха, ето защо ме моли да бъде търпелива!“ — помислих си.

Сами продължи:

— И сега времето едва ми стига, за да работя на две-три места и да посещавам курсовете, а през следващия месец не ще имам и една свободна минута. Нямам право да те моля да ме чакаш, но ако проявиш малко разбиране…

— Нито дума повече! — прекъснах го. — Напълно те разбирам и много се радвам за теб. — Машинално изричах подходящите фрази, а по-късно, когато се прибрах у дома и направих разбор на разговора, се поздравих за адекватната реакция. Наистина, очаквах съвсем друго, но като всяка героиня от любимите ми романчета щях да се боря за осъществяването на мечтите си.

Взех се в ръце и дори се усмихнах на Сами, който изглеждаше ужасно разстроен:

— Ще имаш страхотен успех! На добър час.

Той хвана ръката ми и не я пусна, докато не си тръгнахме. Сдържах сълзите си и си повтарях, че това е само едно малко препятствие, а крайната цел си заслужава. От малка бях научена да работя за всичко, което си струва, а Сами със сигурност си струваше. Ясно беше, че ни е писано да бъдем заедно.