Лорън Уайзбъргър
Нюйоркски светски хроники (12)

12

— Тази вечер искам да предложа тост за Бет. — Кортни вдигна чашата си.

Тъкмо четях по мобилния телефон съобщение от Кели, която учтиво молеше (по-точно нареждаше) да се „мярна“ на една филмова премиера, организирана от Кали и Лио. Прожекцията щеше да свърши в единайсет часа, което означаваше, че ще мога да остана около половин час на купона в „Бунгалото“, да се прибера вкъщи към дванайсет и половина и в един вече да съм в леглото — седмици наред не ми се беше случвало да си легна в толкова ранен час. Сепнах се като чух името си и набързо приключих пресмятането на ум.

— За мен ли? По какъв случай? — попитах разсеяно. Момичетата от литературния кръжок ме изгледаха, сякаш не проумяваха как е възможно да съм толкова глупава. Първа заговори Джейни:

— Извинявай, но да не мислиш, че живеем във вакуум? Че нямаме други интереси, освен така любимите ни романчета?

Глътнах си езика. Подозирах накъде бие, но бях безсилна да предотвратя катастрофата.

Джил наряза в купа зелени лимони, посипа ги със захар, смачка ги и изсипа в напитката ми малко от сместа. Едва тогава благоволи да обясни:

— Бет, всички четем „Нюйоркски сензации“. Смяташ ли, че има човек, който да не следи рубриката? От няколко дни авторката се занимава само с теб. Кога възнамеряваше да споделиш с нас, че ходиш с Филип Уестън? — Произнесе името преднамерено бавно, а другите се засмяха.

— Чакайте, момичета, има някакво недоразумение. Той не ми е гадже.

— Аманда Рос е на друго мнение — намеси се Алекс, чиято коса днес беше боядисана в противно зеленикавия цвят на повръщано. Не повярвах на ушите си; никога не бих допуснала, че дори хората от Ист Вилидж, принадлежащи към артистичния свят, четат противната клюкарска колонка.

— Ами да — кимна Вика. — Май излизаш с него всяка вечер. И защо не? Този Филип е един от най-красивите мъже, които съм виждала.

За миг се замислих. Филип безспорно беше неотразим, всяка жена на възраст от петнайсет до петдесет години безумно го желаеше. Защо да не „призная“, че излизам с него? Никой не подозираше, че не съм стъпила в апартамента му от онази нощ, когато случайно се озовах там. Нямаше да ми повярват, ако кажех, че с него никога не сме говорили по телефона нито сме планирали да излезем заедно. Служебните ми задължения изискваха да организирам партита, а той смяташе за свой дълг да не пропуска светско събитие, затова бе съвсем логично често да се озоваваме на едно и също място по едно и също време. Разбира се, „често“ означаваше „непрекъснато“.

Защо да обяснявам, че при всяка среща с него разговаряхме само по няколко минути, но винаги се случваше така, че когато той заставаше до мен и ме прегръщаше през раменете (или плъзваше длан по задните ми части, или ме целуваше по шията), отнякъде изникваше фотограф? От вестникарските публикации излизаше, че с Филип сме неразделни, докато в действителност с него се виждахме само случайно и колкото да изпием по едно питие. Онова, което репортерите от жълтата преса наричаха „страстно натискане“, беше сексуално колкото прегръдките ми с Милингтън. Не проумявах защо някой ще се интересува от невинните ми срещи.

— Симпатичен е, нали? — подхвърлих. Казвах самата истина. Филип Уестън беше сред най-арогантните мъже, които познавах, ала не можех да отрека, че изпитвам абсурдно и необяснимо привличане към него.

— О, да! И да не забравяме, че той е най-съвършеният представител на мъжете, които се описват в романите на „Арлекин“, само дето наистина съществува. — Кортни замечтано въздъхна. — Мисля, че героят в следващата ми книга ще прилича на него.

— На Филип ли? — Трудно ми беше да си представя, който и да е главен герой в книжка на „Арлекин“ да се тръшка заради степаните си чаршафи, но може би жанрът трябваше да бъде осъвременен.

— Защо говориш така, Бет? Той е висок, красив, очарователен и богат. Дори е чужденец — изтъкна тя и посочи едрия мъжага по набедрена препаска на корицата на „Сладка страстна любов“. — По-хубав е и от Доминик, което е забележително, защото Доминик е нарисуван да изглежда като най-съблазнителния мъж на света.

Кортни имаше право. От всичките ми познати само Филип идеално пасваше на облика на романтичния герой… разбира се, ако си затворех очите за неприятния му характер.

След още половин час обсъждане на предимствата на господин Уестън обявих, че си тръгвам — трябваше да се прибера вкъщи и да се преоблека за купона след филмовата прожекция. Естествено първият, когото видях в „Бунгалото“, беше въпросният господин.

— Бет, запознай се с моите приятели от Англия.

Той ме целуна по устните. Е, не можех да си кривя душата — усещането беше прелестно. Изщрака фотоапарат. Да му се не види! Въпреки че от няколко седмици неочаквано бях станала обект на репортери и фотографи, не можех да свикна, че започват да ме снимат още щом изляза от къщи.

— Здрасти — промърморих. Филип наистина приличаше на литературния герой Доминик, само че беше по-красив. — Може ли да те изоставя за малко? Трябва да намеря Кели и да се уверя, че всичко е наред.

— Добре, любима. На връщане ще ми вземеш ли един коктейл? Ще ти бъда задължен до гроб! — Той тръгна към приятелите си. Изглеждаше радостен като момченце, което си играе в парка.

За по-малко от час се видях с Кели, попитах Лио и Кали трябва ли им помощ, махнах на Елиса, която се натискаше с Давид, представих се на двама потенциални клиенти (прочутия дизайнер Алвин Вали и друг човек, когото Кели нарече „най-известния стилист в Холивуд“) и занесох на Филип водка с тоник. Малко по-късно тихомълком се изнизах и се прибрах у дома в дванайсет и четвърт — цели петнайсет минути по-рано от предвиденото. Бях скапана и реших, че глупавите ритуали като миене на зъби и почистване на грима са губене на време, затова когато будилникът ме събуди след около шест часа, изглеждах кошмарно.

Разпечатах Жълтата справка и я прочетох, докато пиех кафе и закусвах кифла със стафиди. Естествено материалът от „Нюйоркски сензации“ беше на видно място и както очаквах, снощната ми целувка с Филип беше увековечена на много голяма снимка, и то в едър план. Виждаше се само тилът на господин Уестън; за сметка на това фотографът, фокусирайки върху лицето ми, беше хванал замечтано изражение, вероятно дължащо се на притворените ми очи, които се взираха в прочутия плейбой с обожание. Или с пиянски захлас — зависи от интерпретацията. Очаквах го още след като чух изщракването на фотоапарата, но като видях голямата снимка, ми призля. Освен това днешният материал беше паметен — вече не ме наричаха „момичето на Филип“, „новото момиче“ или „стажантката от рекламната агенция“, най-накрая имах самоличност. Под снимката (в случай, че в щата бе останал човек, който да не знае всичко за мен) беше написано с грамадни букви: „Очевидно тя не е временно явление… Бетина Робинсън умее да се забавлява.“

Усещах странна смесица от неудобство, че хората ще ме видят в тази поза, гняв от преиначаването на истината и тъга и разочарование, че вече нямам право на личен живот.

Разстоянието от станцията на метрото до службата беше само три пресечки, но днес ми се стори по-дълго с десет километра, а настроението ми още повече се развали, след като чух две момичета да говорят за „новата приятелка на Филип Уестън… как й беше името?“

Едва успях да оставя върху стъклената маса преносимия си компютър и всички ме заобиколиха.

— Сигурно вече сте видели снимката — измърморих и се тръснах на стола.

— Не е нищо ново — каза Кели разочаровано. — В дописката се споменава само, че някой си Филип Уестън често е забелязван в компанията на някоя си госпожица Бетина… — това ли е истинското ти име? — затова е редно да бъдат приемани като любовници.

— Любовници ли? — попитах смаяно. Ужасена от снимката, бях забравила да прочета дописката.

— О, да. Според неназован източник, вие двамата прекарвате заедно всяка нощ след забавленията в прочути модни заведения като „Бунгалото“.

— С Филип дори не сме близки — възразих.

— Снимките са най-сигурното доказателство, Бет. И слава Богу, че опровергават твърденията ти. — Кели обърна плоския монитор на компютъра си така, че всички да се порадват на снимките ми с Филип.

За пореден път се запитах как се случи така, че личният и професионалният ми живот не само се смесиха, но и напълно зависеха един от друг. Дори слабоумен щеше да разбере, че познанството ми с Филип накара новите ми колеги с главоломна бързина да ме приемат като една от тях.

— Добре, обаче с него наистина не сме любовници — измънках. Боже мой, защо всички отказваха да ме изслушат, да ме разберат?

— Е, няма значение. Каквото и да правиш, продължавай в същия дух. Известно ли ти е, че „Ти Мобайл“ поискаха да ги представляваме само защото ходиш с някой си господин Уестън?

Всички заръкопляскаха.

— Страхотна изненада, нали, Бет? Рано сутринта ми се обадиха от техния рекламен отдел. Искат да представим на младите нюйоркчани новия модел миникомпютър „Блекбъри“ и са се спрели на нас, защото имаме контакти в тези среди. Разбира се, моделът вече е много популярен сред финансистите на Уолстрийт, освен това всички знаменитости (плюс не толкова прочути личности) в Холивуд го притежават, но продажбите в Ню Йорк все още са незадоволителни. Естествено ние ще се постараем това да се промени. Имам удоволствието да съобщя, че ще отговаряш за организирането на тази проява. Ще се отчиташ само на мен.

— Аз ли? — заекнах.

— Тяхната представителка каза, че много се радва, задето ти ще планираш празненството, а Филип ще бъде домакин. Накратко, нещата се подреждат прекрасно — изчурулика Кели, без да си дава сметка, че най-вероятно Филип не знае фамилното ми име, камо ли да се съгласи да бъде домакин на партито само защото аз го моля.

— Ако ти е необходимо нещо, обръщай се към Кали. — Погледнах Кали и забелязах, че въобще не е въодушевена от ролята на втора цигулка. — Всеки от нас е готов да ти помогне с каквото може. Тържеството ще бъде на 18 ноември, затова е хубаво веднага да се захванеш за работа.

Набързо изчислих, че до тази дата остават по-малко от три седмици, а когато казах, че времето е прекалено малко, Елиса раздразнено се намеси:

— О, я престани! Толкова е лесно. Избираш заведение, намираш спонсори, поръчваш поканите, съставяш списъка на гостите, а през последната седмица се свързваш с пресата. Всички ще се надпреварват да отразят събитие, на което присъства Филип, затова няма да се преумориш Бог знае колко.