Лорън Уайзбъргър
Нюйоркски светски хроники (11)

11

— Здравейте, деца! — Кели влезе в залата за съвещания. Както всеки божи ден, и днес носеше обувки с много висок ток. — Надявам се, всички вече сте прочели днешната Жълта справка.

— Разбира се — обади се Лио, седнал в другия край на голямата стъклена маса, която беше по-подходяща за скъп ресторант отколкото за канцелария. — Нашата любима нова колежка пак е спомената.

Сърцето ми отново се сви, стомахът ми се преобърна. Днес бях закъсняла с десет минути и още не бях чела Жълтата справка — очевидно голям пропуск от моя страна. Всяка сутрин една от сътрудничките идваше в шест, за да изготви нещо като преглед на рубриките и дописките. Всичко във вестниците и списанията, което засяга наши клиенти. В девет оставяше разпечатките на бюрата ни, обаче всеки от нас първо преглеждаше интернет страниците, преминавайки през „Пейдж Сикс“, писанията на Лиз Смит, Ръш и Малой, „Ю Ес Ей Тудей“, „Варайъти“, „Нюйоркски сензации“ и така нататък. Хубаво е да знаеш отрано, ако се е случило нещо неприятно, че телефонът ти ще звъни непрекъснато. Жълтата справка беше по-скоро формалност, отколкото съобщаване на най-пресните новини. Единствената важна информация, която получавахме от нея, беше — кои знаменитости и защо са пристигнали в Ню Йорк, къде са отседнали (и под какво име) и как да ги подкупим или да измолим присъствието им на празненство, организирано от нашата агенция. Ама че гадост! Цели четири седмици веднага след събуждането си влизах в интернет и анализирах всяка страница, а след няколко часа ми сервираха в писмен вид същата информация, но тъкмо днес, когато трябваше да съм в час с последните клюки, закъснях за работа.

— Още не съм чела справката — смотолевих. — Освен това новината едва ли е сензационна, като се има предвид, че бях в „Санкчуъри“ с всички вас, а после се прибрах вкъщи. Сама — побързах да добавя, все едно им дължах обяснение.

— Да видим… — Кели взе разпечатка на рубрика в интернет и зачете: — „Новата служителка в «Кели енд Къмпани» изглежда твърдо решена да бъде в унисон с колегите си, известни като върли купонджии. Безименното момиче е забелязано в събота вечерта в «Санкчуъри» заедно с други представители на агенцията, за които се предполага, че избират заведение за свръхмистериозно парти на «Плейбой», тоест съчетават полезното с приятното. По-късно въпросната млада дама е напуснала заведението в компанията на Филип Уестън и непозната манекенка. Къде ли са отишли? Имаме известни предположения…“ — Тя вдигна глава и ми се усмихна.

— За какво намекват? Защото това са само намеци, и то злостни! — избухнах. — Мамка му, кой е написал тази гадост?

— На снимката ясно се вижда как се качваш в таксито заедно с Филип и онова невероятно красиво момиче, затова не е трудно да се досетиш за какво намекват.

Кели буквално сияеше. Беше на седмото небе, задето най-новата й служителка е изтипосана в таблоидите и се предполага, че е правила шведска тройка с богат самонадеян плейбой и петнайсетгодишната девойка, поверена на грижите му.

Струваше ми се, меко казано, странно да говорим за това на ежеседмичното съвещание, на което трябваше да обсъдим свършеното предишната вечер.

— Кели, искрено съжалявам за въздействието на тези писания върху твоята репутация и облика на компанията. Откровено казано, не проумявам кого го интересува животът ми, но искам да знаеш, че не се е случило нищо, което…

— Най-новата служителка в „Кели енд Къмпани“! Разбираш ли каква реклама ни правят? Надявам се следващия път да споменат името ти. Предполагам, че не са се добрали до него, тъй като още не си в официалния списък на агенцията.

Забелязах, че Елиса се насилва да се усмихне, обаче е пребледняла и изглежда зле.

— Наричат ни „купонджии“ — гордо отбеляза Лио.

— И споменават тържеството на „Плейбой“ — намеси се Кали.

— Нямам представа кой ги е информирал — избърборих. — Отгоре на всичко нито думичка не е вярна.

— Миличка Бет, пет пари не давам дали написаното отговаря на истината. Важното е, че за агенцията се пише. Отскоро си с нас, но ни направи много добра реклама. Продължавай в същия дух.

След тази похвала най-сетне задействахме нашата „работилница за идеи“ — любим термин на Кели.

— Да започваме — подкани ни тя. — Следващия месец ни предстои да организираме премиерата на продължението на „Шрек“. Поканите трябва да бъдат разпратени през следващите две седмици. Кали, ти отговаряш за тази работа.

— Не разбирам защо се занимаваме с премиерата на филм за деца — измрънка Кали. Вече бях забелязала, че при всяко съвещание все е недоволна от нещо. — Защо студията не си организира тържеството?

— Въпросът е реторичен, нали? Занимаваме се с премиери, защото организирането им е лесно и добре платено. Разбира се, „Дрийм Уъркс“ имат отдел за връзки с обществеността, но както знаеш, хората им са заети с рекламирането на по-сериозните филми, освен това почти всички прочути журналисти работят в Ню Йорк. Накратко, ние имаме връзките, които им липсват.

— Знам, знам — изпъшка Кали, но Елиса я стрелна с поглед и тя се поизправи на стола. — Просто филмите за деца са толкова скучни!

— Добре. Ако не желаеш да поемеш работата, сигурна съм, че Елиса или Лио, или Бет ще се справят…

— Не, не отказвам! Освен това имам опит с подобни мероприятия. И така, някой пази ли документацията за тържеството, което организирахме през лятото по случай премиерата на „Хари Потър“?

— Веднага я получаваш. — Лио извади дебела папка. — Беше през август, неделя следобед, в имението на Кристи Бринкли в Бриджхамптън. Празненството започна в единайсет часа, а прожекцията на филма беше от дванайсет до тринайсет и трийсет, за да имат време всички да се върнат в града. За забавление на децата бяха осигурени езерца, пълни с натрошен лед и кутийки плодов сок. Организирахме езда на понита, малка зоологическа градина с домашни любимци, машина за захарен памук и за изкуствен сняг, неколцина клоуни. За родителите се грижеха сръчни и внимателни сервитьорки, които осигуряваха напитки от скрития бар; най-вече се котираха мимози и „Блъди Мери“, водка с портокалов сок, шампанско, маргарити и сангрия, но по желание се поднасяха и дайкири и пина колада. Децата си бяха довели Сюзан Сарандън, Кати Корик, Ерин Лодър, Ръсел Саймънс, Кортни Кокс и още стотици по-малко известни, но също толкова фотогенични личности. Фотографиите бяха поместени в „Пийпъл“, „Ю Ес Уикли“, „Стар“, „Сънди Стайлс“, „Вог“ и в дузина интернет страници, посветени на светския живот. „Уорнър Брос“ останаха много доволни.

Кели плесна с ръце, все едно беше учителка, приканваща към внимание:

— И така, деца, очевидно сме намерили вярната формула. Партито няма да бъде в Хамптънс, но ще се придържаме към същия формат. Харесвам „Клиър вю“ в Челси, защото разрешават организирането на събития във фоайето. Други предложения?

— Обичайните хамбургери — обади се Елиса. — Може да устроим и търсене на скрити сладкиши.

— Сладолед — добави Лио.

— Балони, магьосници, състезания по рисуване, автомати за дъвки — равнодушно подхвърли Кали.

— Човек, гримиран и облечен като Шрек.

— Художник, който ще боядисва в зелено лицата на децата.

— Не, родителите не обичат да оплескват отрочетата им. Какво ще кажете за мини трамплини?

— Шегуваш ли се? Ами ако някое хлапе се пребие? Все едно да сложиш светлинен надпис „Съдете ни!“ Като стана дума, какво ще кажете думата Шрек да бъде написана на грамадна стена от зелени електрически крушки?

Всички закимаха. Почувствах се неловко, че не съм дала нито една идея, но досега не бях присъствала на филмова премиера и знаех само, че актьорите минават по червен килим.

— Не може ли вместо червен килимът да бъде зелен? — подхвърлих, преди да се замисля колко глупаво е предложението ми. Подготвих се за подигравки, но колегите изглеждаха въодушевени.

— Чудесна идея, Бет. Килимът ще бъде зелен, в края ще има голям подиум, на който всеки ще може да бъде фотографиран… Така. Изглежда с „Шрек“ няма да имаме проблеми. Да се заемем с важната работа. Докъде сме с партито на „Плейбой“?

Лицето на Елиса вече не беше толкова бледо, тя изглеждаше по-съсредоточена. Хрумна ми, че може би ревнува заради шумотевицата, която Кели вдигна около моята история с Филип, но след секунда си помислих: „Невъзможно е да ми завижда, та тя е толкова съвършена!“ Наблюдавах я, когато се изправи (днес беше с невероятна рокля на Диана фон Фюрстенберг) и посочи с четката си за коса таблото за съобщения:

— Както виждате, до крайния срок остават сто и двайсет дни. След като огледахме куп заведения и доста поспорихме помежду си, избрахме „Санкчуъри“. Лио, ако обичаш, осведоми ни как ще се осъществи материално-техническото осигуряване.

Той я изгледа намръщено, сякаш казваше: „Откога си ми началничка?“, обаче само се прокашля и обясни, че е водил разговори с много компании, които осигуряват всичко, от мебелировката до осветлението, и в края на седмицата ще представи кратък списък на най-благонадеждните.

— Мисля, че в крайна сметка както винаги ще изберем „Бюро Батек“ — добави.

Съвещанието продължи още час и половина, после Кели ни освободи с указанието да обядваме в заведение, в което „ще видим важни персони или ще бъдем видени“. Излъгах, че имам личен ангажимент и вместо да отида с другите в „Пастис“, избрах една западнала пицария на няколко пресечки от агенцията. Знаех, че там няма опасност да се засека с някого от службата. Седнах в тясното сепаре до тоалетната и веднага се обадих на Уил. Изненадах се, когато го намерих на служебния му телефон.

— Защо си там? — попитах. — Нали не е крайният срок за предаване на материал?

Познавах навика му да отива в редакцията на вестника не повече от веднъж–два пъти седмично, и то само в краен случай.

— Здрасти, скъпа. Още се мъча с тазседмичната рубрика. — Уил замълча за миг, после добави: — Всъщност напоследък пиша много трудно.

По тона му личеше, че е разочарован и примирен — чувства, нетипични за него.

— Добре ли си, Уил? Кажи какво се е случило? — попитах, като се насилих поне за няколко секунди да забравя собствените си проблеми.

Той тежко въздъхна:

— Уви, нищо интересно, съкровище. Читателите на „Уил — човекът от народа“ все повече намаляват. Няколко вестника отказаха да поместват рубриката ми. Новият редактор, който е трийсет и шест годишен и е опериран от чувство за хумор, непрекъснато ми повтаря, че „съвременните“ читатели са по-чувствителни към обществените събития, затова трябвало да смекча тона и да се съобразявам с конюнктурата. Разбира се, казах му да го духа, обаче знам, че няма да ме остави на мира. Пък и защо някой ще чете моите писания, като има възможност да научи за млади и красиви организаторки на тържества, които имат връзка с богати, красиви и известни светски лъвове?

— Видял си материала!

— Естествено. Да вярвам ли, че има някаква истина в тези долнопробни драсканици?

— Не, разбира се! — изкрещях толкова високо, че касиерката се обърна и ме изгледа продължително. — С Филип се видяхме в „Санкчуъри“, където бях по работа. Заедно се качихме на такси, защото беше по-лесно. Момичето е приятелка на семейство Уестън, при това е едва петнайсетгодишна. Възмутена съм от скандалните намеци!

— В такъв случай тази Аманда Рос си върши много добре работата. Радвай се, че не са цитирали името ти, душко. Обаче не си въобразявай, че информацията ще остане задълго в тайна.

— Що за чудовище е тази жена, Уил? Сигурно си се запознал с нея по един или друг повод.

Като го чух как се изкиска, си помислих най-лошото.

— Да съм се запознал с нея ли? Най-вероятно съм я виждал, съкровище, но не знам коя е. Аманда Рос е псевдоним. Бог знае коя драскачка се крие под него.

Изненадах се, защото очаквах Уил да е по-осведомен.

— Нямаш ли някакво предположение? — попитах.

— Не, миличка. Чувал съм да се спрягат няколко имена, ала това са само слухове. Може да е бившата редакторка на „Харпърс Базар“… ъъъ, как се казваше? Става въпрос за онази, дето сега е безработна и за да си отмъсти, пише унищожителни рецензии за книги… А, сетих се — казва се Кейт Бетс. Напълно е способна да съчини такава помия.

— Която и да е, не е честно да измисля небивалици. Дано по-скоро пренасочи вниманието си към по-интересна личност, която наистина води скандален живот. Не си струва да се занимава с мен. — Отрязах си парченце от пицата и си помислих, че отдавна не съм вкусвала толкова божествена храна.

— Разбирам те, душко, и ти влизам в положението. Извинявай, но се налага да се върна към проклетия материал. Тази седмица много ми се опъва. Ще се чуем пак. Да те чакаме ли на вечеря в четвъртък?

— Разбира се — отговорих машинално. После си спомних, че в четвъртък имам ангажимент, свързан с представянето на нов парфюм на „Гучи“. Знаех, че утре ще трябва да се обадя на Уил и да откажа поканата, но сега сърце не ми даваше да го разочаровам, и без друго беше в лошо настроение. — Приемам с удоволствие. Доскоро.

Довърших вкусната пица и си поръчах второ парче, което също изконсумирах за рекордно кратко време. Апатично се взирах в оръфания брой на „Поуст“, който някой беше оставил на масата, и се стреснах, когато мобилният ми телефон иззвъня. На екранчето се появи думата „Нашите“.

— Ало? — казах. Питах се дали се обажда майка ми или баща ми. А може би двамата едновременно, както имаха навика да говорят с мен по дериватите вкъщи.

— Бет, ти ли си? — извика мама. — Чуваш ли ме? — Говореше по-високо от необходимото, защото беше убедена, че когато ме открива на мобилния ми телефон, аз задължително съм на някое шумно парти.

— Чувам те много добре, мамо. Как си?

— Нямам много време, защото закъснявам за работа, но днес една колежка каза, че е видяла снимката ти в интернет. Заедно с теб били фотографирани някакъв прочут младеж и друго момиче.

Сънувах ли? Майка ми, която едва отскоро имаше електронна поща, сега четеше по интернет клюкарските вестникарски рубрики! Побързах да се оправдая:

— Не е каквото мислиш, мамо. Бях служебно в клуба и някой репортер ме е снимал.

— Бет, много съм развълнувана! Поздравявам те! Нямам търпение да видя снимката. Помолих баща ти да намери страницата и да ми я разпечата, но Бог знае защо той не можа да я отвори. Разпечатай я ти и като идваш другия път, на всяка цена да ни я донесеш, чуваш ли?

— Добре — промърморих покорно. — Обаче не разбирам защо правиш от мухата слон. Снимка като снимка, освен това не бях в клуба да се забавлявам, а по работа. Сега трябва да приключвам. В службата ме чакат. Ще ти се обадя по-късно, става ли?

— Добре, скъпа. Още веднъж те поздравявам. От вчера си на работа, както се казва, а вече си известна личност.

„Ако знаеше истината…“ — помислих си, след като изключих телефона. Имах късмет, че баща ми нямаше представа как да чете безплатно по интернет „Нюйоркски сензации“ — услуга, която се предлагаше на любителите на „високостойностна литература“. Засега бях в безопасност. Поне докато някой не разпечаташе скандалната снимка с още по-скандалния текст и не я покажеше на нашите.