Лорън Уайзбъргър
Нюйоркски светски хроники (14)

14

До края на деня всичко ми беше като в мъгла — ту се тръшках заради глупавото спречкване със Сами, ту заради „предателството“ на Пенелъпи. Двете неприятни случки, съчетани с факта, че ми бяха възложили организирането на важно мероприятие, което трябваше да се състои след по-малко от три седмици, предизвикваха у мен желанието да си легна на канапето у дома, да прегърна Милингтън и няколко пъти да изгледам „Когато Хари срещна Сали“ по „Ти Ен Ти“. Запасът ми от банални фрази се беше изчерпал, а тепърва ми предстоеше да прекося фоайето на жилищната сграда, където със сигурност щеше да ме заговори досадният и любопитен портиер. Изгалопирах до асансьора, натиснах копчето за повикване и тъкмо когато се поздравявах за победата си, той изникна като привидение.

— Успешен ли беше денят ти? — попита и широко се усмихна.

— Ами… да, нормално. А ти как си?

— „Нормално“ не означава „добре“, Бет — настоя той, а пък аз се запитах дали не излъчвам някакви флуиди, които подтикват хората да ме заговарят.

— Щеше да е пресилено, ако кажех, че денят ми е бил добър. Затова използвах думата „нормално“ — обясних, като се питах дали не е за предпочитане да се изкатеря до тринайсетия етаж, вместо да чакам асансьора и да водя идиотски разговор.

— Знаеш ли, имам усещането, че нещо ще подобри настроението ти — подхвърли умникът и ми намигна.

— Ммм, така ли? — Отчаяно се взирах във вратата на асансьора, сякаш със силата на волята си можех да я накарам да се отвори. — Дано.

— Слушай какво ти казвам и запомни пророчеството ми. Гарантирам, че след няколко минути нещо много ще те зарадва. — Изрече го толкова уверено (тонът му беше на човек, който загадъчно казва: „Знам тайна, за която не подозираш“), че се обърнах да го погледна.

— Трябва ли да ме предупредиш за нещо? Да не би някой да ме чака горе? — попитах подозрително.

— Достатъчно ти подсказах — изтананика досадникът. — И без това не е моя работа. Доскоро. — Козирува, обърна се и се затътри обратно към външната врата, а пък аз се запитах дали ще ме остави на мира, ако учтиво го помоля никога повече да не ме заговаря.

Слязох от асансьора, тръгнах по коридора и едва когато завих към апартамента с щастливия номер 1313, разбрах за какво намекваше тъпакът. На вратата беше облегнат най-фантастичният букет, който бях виждала, и какъвто никога не бях получавала. Отначало си помислих, че цветята са за друг човек и по погрешка са оставени там, но като се приближих, видях името си, написано с черен маркер на плика, пъхнат в целофанената обвивка. След като се изясни, че букетът наистина е за мен, веднага реших, че ми го е изпратил Сами в знак на разкаяние за гадното си поведение. Знаех си, че не е злобен. А жестът му беше достоен за най-изискания джентълмен. Прекрасен начин да ми се извини. Мислено изпратих послание към цветята, които олицетворяваха Сами:

„И аз съжалявам, задето се държах така. Не знам защо все се заяждах, още повече, че оттогава не преставам да мисля за теб. С удоволствие ще приема поканата ти за вечеря и се надявам да забравиш днешния нелеп разговор. Ако искаш да знаеш, вече виждам в теб бащата на неродените си деца, затова е крайно време да се опознаем. На отрочетата ни ще им бъде забавно, когато разказваме как бракът ни е започнал с пререкание и букет, поднесен за извинение. Толкова е романтично, че сърцето ми се свива! Да, мили, прощавам ти и моля и ти да ми простиш. Знай, че малкото недоразумение само ще подсили любовта и връзката ни.“

Прегърнах грамадния букет, докато отключвах. Приятната изненада така повиши настроението ми, че почти не забелязах как Милингтън се вкопчи в крака ми. Поднасянето на цветя неизменно присъстваше в любимите ми романчета, което правеше удоволствието от великолепния подарък още по-голямо. Трийсет и шест рози в различни оттенъци на червеното и розовото бяха подредени в ниска купа, пълна с блестящи черни камъчета. Липсваше обичайната допълнителна украса — противни клончета аспарагус, панделки или спираловидни ленти, което само подчертаваше красотата на цветята. Кремавата картичка също беше разкошна. С треперещи ръце побързах да я извадя от плика, ала щом зърнах подписа, си помислих, че ще припадна. Текстът гласеше: „Кукло, с най-голямо удоволствие приемам да бъда домакин на тържеството за промоцията на «Блекбъри». Бъди сигурна, че това ще бъде партито на годината! Гениална си! Целувам те страстно. Филип.“

Няколко пъти препрочетох написаното, за да се уверя, че съм го разбрала правилно, после отново го прочетох, тъй като все още ми се струваше невероятно. Откъде Филип беше научил адреса ми? Как така знаеше за празненството, след като още не му бях казала? И най-важното — подаръкът не беше от Сами в знак на вечна любов! Захвърлих картичката, оставих цветята върху кухненския плот и отчаяно се тръснах на канапето. След секунди телефонът и мобилният ми апарат зазвъняха едновременно — номерата, изписани на екранчетата, подсилиха разочарованието ми — търсеха ме Елиса и Уил.

Включих мобилния, не изчаках Елиса да проговори, а я помолих да изчака, после вдигнах слушалката и казах здрасти на скъпия ми вуйчо.

— Душичко, как си? Закъсняваш, затова със Саймън решихме, че самостоятелно ще се напиваш заради публичното си унижение. Като утеха ще ти кажа, че си излязла страхотно на снимката в „Нюйоркски сензации“. Предлагам да се натряскаме заедно. Тръгваш ли вече?

Проклятие! Бях забравила за вечерята! Въпреки че откакто завърших университета, четвъртъците у вуйчо ми бяха традиция, напоследък няколко пъти ги пропуснах поради служебна заетост, а днес въобще не си спомних, че Уил и Саймън ще ме чакат.

— Извинявай, но ще позакъснея. Допреди секунди бях в службата и се отбих вкъщи само да нахраня Милингтън. Тъкмо тръгвах, когато телефонът иззвъня.

— Добре, съкровище, ще повярвам на историята ти, съшита с бели конци, щом не можа да измислиш нещо по-оригинално, но да знаеш, че няма да ти простя, ако не дойдеш и тази вечер. Чакаме те, чуваш ли?

— Идвам след няколко минути… — Затворих, без да кажа дочуване, и заговорих по клетъчния телефон: — Извинявай, Елиса. Вуйчо Уил ме търсеше и…

— Бет! Не знаеш какво стана! Ще ти съобщя най-прекрасната новина на света! Дръж се, за да не паднеш. Божичко, толкова съм развълнувана!

Казах си, че няма да издържа второ съобщение за годеж, седнах на канапето и търпеливо зачаках, защото знаех, че Елиса веднага ще изплюе камъчето.

— Няма да познаеш с кого говорих току-що… — Тя замълча, явно очакваше да я попитам, затова събрах последните си сили и промърморих:

— С кого?

— С най-желания ерген в Ню Йорк, чието сърце вече не е свободно. Със самия Филип Уестън! Обади се да покани целия ни екип на някакво парти, по една случайност аз вдигнах телефона и… Бет, не ми се сърди, моля те! Не издържах на изкушението. Попитах го дали е съгласен да бъде домакин на празненството за промоцията на модела „Блекбъри“, а той прие много радушно. — Тя постепенно повишаваше тон и вече направо крещеше.

Престорих се на изненадана:

— Така ли? Чудесно. Разбира се, че не ти се сърдя. Тъкмо ми спести време, иначе аз трябваше да му се обадя. Как ти се стори — той зарадва ли се или се съгласи само от учтивост? — Въобще не ми пукаше как е реагирал Филип, но не се сещах какво друго да питам.

— Ами… на практика не говорих с него, но съм сигурна, че му е много приятно.

— Не разбирам… Току-що каза, че той ти е телефонирал, и…

— Така ли казах? Пардон! — Елиса се изкиска. — Всъщност ми позвъни секретарката му, предадох й нашата покана, а тя отвърна, че Филип щял да приеме на драго сърце. Смятай нещата за уредени, Бет, и не се безпокой. Е, какво ще кажеш?

— Предполагам, че имаш право, защото получих от него цветя и картичка, с която потвърждава ангажимента.

— Ооо! Господи! Филип Уестън ти е изпратил цветя! Няма начин, сто на сто е влюбен в теб. Какъв невероятен мъж. — Тя замечтано въздъхна.

— Прощавай, Елиса, но имам уговорка за вечеря и закъснявам. Много благодаря, че си уредила всичко с Филип.

— Закъде си се разбързала? С него ли ще излизате?

— А, не. Ще вечерям у вуйчо Уил, после веднага си лягам. Откакто съм във вашата агенция, всяка вечер се прибирам след полунощ и съм…

— Знам! Не е ли страхотно? Няма друга работа, която да изисква всяка вечер да ходиш по купони. Големи късметлийки сме, да знаеш! — Тя отново въздъхна и замълча, вероятно за да ми даде възможност да осъзная колко съм щастлива.

— Така е. Още веднъж благодаря, Елиса. Приятно изкарване тази вечер.

— Винаги е приятно — изчурулика тя. — И още нещо, Бет. Кели те назначи само заради вуйчо ти, но засега се справяш чудесно.

Ох! Двусмислените изявления бяха типични за Елиса — уж комплимент, а всъщност целеше да ме ужили. Нямах сили да отвърна с удар на удара, затова само казах:

— Мислиш ли? Благодаря. Много държа на мнението ти.

— Не те хваля напразно. Първо свали Филип Уестън, сега Кели ти възложи сама да организираш престижно рекламно събитие. Аз го постигнах едва една година след постъпването си в агенцията.

— Кое постигна — свалката или напредъка в кариерата?

— И двете.

Засмяхме се, после побързах да затворя, преди да ми е проглушила ушите с въодушевените си крясъци. В момента ми се струваше, че тя наистина ми е приятелка.

Набързо почесах Милингтън зад ушите, още по-бързо навлякох джинси и сако, печално погледнах цветята и хукнах надолу по стълбите, за да взема такси. Имах ключ от апартамента на Уил. Чух, че двамата със Саймън се карат в кабинета, затова реших да изчакам в ултрамодерното фоайе и седнах на мраморната скамейка под картина на Анди Уорхол. Бяхме го изучавали в часовете по история на изкуството, но не си спомнях нищичко нито за картините, нито за филмите му.

— Не разбирам защо го каниш у дома — недоволстваше Саймън.

— А пък аз не разбирам какво не ти е ясно. Той ми е приятел, сега е в Ню Йорк и ще бъде невъзпитано да не се срещна с него — невъзмутимо заяви вуйчо ми.

— Уил, той мрази гейовете! Изкарва си хляба благодарение на тази омраза. Плащат му за това! Ние с теб сме гейове. Какво не разбираш?

— О, не ме занимавай с подробности, миличък. Всички правим публични изявления, които не отговарят на схващанията ни. Важното е да се разпалват противоречията, защото именно това привлича интереса на публиката. Миналата седмица дори аз, в пристъп на слабост или халюцинация, написах в моята рубрика, че рапът сам по себе си е форма на изкуство. Смяташ ли, че някой ми е повярвал? Същото е и с Ръш. Преструва се, че мрази евреите и хомосексуалистите само за да си вдигне рейтинга.

— Толкова си наивен, Уил! Повече не издържам.

Чух затръшване на врата, тежка въздишка, шум от изсипването на кубчета лед в чаша. Време беше да се появя.

— Бет! Съкровище! Не подозирах, че вече си тук! Имаше ли удоволствието да бъдеш свидетелка на поредното ни сдърпване?

Целунах Уил по гладко избръснатата буза и се настаних на любимия си жълто-зелен шезлонг.

— Уви, да. Наистина ли възнамеряваш да поканиш тук Ръш Лимбо? — добавих недоверчиво, макар че всъщност не бях изненадана.

— Точно така. Гостувал съм му поне шест пъти, пък и той е голям симпатяга. Разбира се, не подозирах колко е бил дрогиран по време на моите посещения, но именно затова ми е още по-симпатичен. — Той въздъхна и добави: — Да сменим темата. Кажи ми какво ново има в приказния ти живот.

Често си задавах въпроса как е възможно да не му пука за нищо. Веднъж (бях десетгодишна) мама ми обясни, че вуйчо Уил е хомосексуалист, а Саймън е неговият партньор, и че когато двама души са щастливи заедно, подробности като пол, раса или религия са без значение. (Естествено това правило не важеше, ако ми хрумнеше да се омъжа за друговерец. Родителите ми бяха безкрайно либерални и широко скроени по отношение на всички освен собствената им дъщеря.) След няколко седмици Уил и Саймън ни дойдоха на гости. Седнахме да вечеряме — менюто се състоеше от кълнове, семена и гадни вегетариански манджи с бобени растения.

— Вуйчо Уил, какво е да си гей? — изтърсих и звънливото ми детско гласче прокънтя като камбанка.

Той повдигна вежди, обърна се първо към родителите ми, после към Саймън, накрая ме погледна в очите и каза:

— Много е приятно, душко. Разбира се, бил съм и с момичета, но скоро разбрах, че не са за мен, ако се сещаш за какво става въпрос.

Не се сещах, но се забавлявах като гледах израженията на нашите.

— Със Саймън в едно легло ли спите? Също като мама и татко? — продължих да разпитвам, като се насилвах да говоря възможно най-невинно.

— Да, миличко. Има малка разлика, но иначе сме като всяка брачна двойка. — Той отпи от уискито, което нашите пазеха специално за гостуванията му, и се усмихна на партньора си. — Караме се и се сдобряваме, не се страхувам да му кажа, че дори той не може да носи бял ленен панталон преди настъпването на месец юни.

— Хм, много интересна тема избрахте. — Баща ми се прокашля.

— Важното е да запомниш, Бет, че трябва да се отнасяш еднакво с всекиго, независимо колко се различава от теб.

Пфу! Нямах интерес към поредната лекция за любовта и уважението, затова реших да задам още един въпрос:

— Кога разбра, че си гей, вуйчо Уил?

Той сякаш се позамисли, отново отпи от скоча и преспокойно отвърна:

— Мисля, че се случи, докато бях в армията. Един ден сякаш се пробудих от дълбок сън и осъзнах, че от известно време спя с командира. — После добави: — Да, като се замисля, това беше истинско прозрение.

Нямаше значение, че не знаех точно какво означава „да спиш с някого“; достатъчно беше, че татко ахна, а мама кръвнишки изгледа скъпия си брат. След много години отново попитах Уил кога е осъзнал обратните си наклонности, а той се засмя:

— Не съм сигурен дали е било в казармата, но това несъмнено беше историята подходяща за разказване по време на вечеря.

Върнах се към действителността. Вуйчо Уил преспокойно отпиваше от мартинито си и чакаше да му опиша новия си вълнуващ живот. Преди да измисля нещо що-годе забавно, той отново заговори:

— Сигурно си получила покана за Фестивала на листопада, организиран от родителите ти.

Въздъхнах:

— Уви, да.

Всяка година през последната седмица на октомври нашите устройваха празненство, което бяха нарекли „Фестивал на листопада“. Преди няколко дни мама се обади и след като учтиво попита за новата ми работа, която според нея и татко беше само една идея по-добра от това да пълня гушите на банкерите, ми напомни, че ежегодното празненство ще бъде следващата събота и е желателно да присъствам. Вуйчо ми и Саймън винаги приемаха поканата, но в последния момент измисляха някакво оправдание, да не заминат за Покипси.

— Може да отидем с моята кола — подхвърли Уил, при което го изгледах много учудено. — Между другото, как е новата работа? Ако се съди по това, което чета в пресата, ти си намерила своето призвание. — Не се усмихна, но очите му игриво заблестяха.

Пернах го по рамото и добавих не особено радостно:

— Сигурно говориш за новата дописка в „Нюйоркски сензации“. Не проумявам едно — защо преследват тъкмо мен?

— Преследват всички, миличко. Нищо не бива да те учудва, след като единствената цел на авторите на подобни рубрики, били те в печата, или в интернет, е да опишат менюто в „Конде Нает“. Чете ли последното писание?

— Мислех, че дописката със снимката е последната — изтръпнах, скова ме познатият страх.

— Грешиш, душко. Преди около час секретарката ми изпрати по факса „най-горещата новина“.

— Гадна ли е? — попитах, макар че не исках да чуя отговора.

— Да речем, че не е ласкателна и за двама ни.

— Наумили са си да ме дебнат и да ме подлагат на унижения, а аз съм безпомощна да им се противопоставя. Сега пък са се заяли с теб, така ли?

— Бъди спокойна, мога да се отбранявам. Признавам, че ми е неприятно, но ще се справя. Колкото до теб… имаш право: безпомощна си. Един съвет от мен — гледай да не направиш някоя глупост, когато си на обществено място и в компанията на онзи господин. Но защо ли те съветвам? Ти си достатъчно разумна, за да го разбереш и сама.

Кимнах:

— Все пак не смятам, че битието ми е достатъчно интересно за репортерите от клюкарските рубрики. Не съм прочута личност. Обикалям заведенията и нощните клубове, защото такава ми е работата, но ето че изведнъж животът ми се превръща в стока за обществено ползване.

— Не твоят живот, а неговият — изтъкна Уил и машинално докосна платинения пръстен, който Саймън наричаше „венчална халка“, а вуйчо ми — „предпазната мрежа на Саймън“.

— Имаш право. Не знам как да се измъкна от омагьосания кръг. Където и да отида, неизменно се сблъсквам с вездесъщия господин Филип Уестън. Положението е доста сложно.

— В какъв смисъл?

Преди да отговоря, Саймън влетя в дневната (приличаше на тайфун с ленен костюм в екрю), а Уил беззвучно произнесе „Сръдльо!“

Неволно се усмихнах и започнах да обяснявам:

— Залогът е доста висок. Не харесвам Филип като човек, но…

— Съкровище! Това не бива да те спира да ходиш с някого — прекъсна ме Уил и добави иронично: — Ако спяхме само с тези, които харесваме да сме го закъсали досега.

— Случаят е по-различен… Не спя с него. По-точно той не спи с мен.

— Признавам, че съм озадачен.

— Отначало не исках… поне така си мислех. Смятах Филип за досаден тъпанар и макар че мнението ми се потвърди, у него има нещо много привлекателно. Естествено минусите му са повече от плюсовете, освен това се различава от другите ми познати. Започвам да мисля, че не се интересува от жени — виждаме се всяка вечер и щях да разбера, ако ходеше с някоя.

Уил понечи да каже нещо, но стисна устни, позамисли се и едва тогава промълви:

— Разбирам. Откровено казано, не съм изненадан.

— Как не те е срам! Толкова ли съм грозна?

— Скъпа, нямам нито време, нито желание да те обсипвам с комплименти. Много добре знаеш, че не става въпрос за външността ти. Не съм изненадан, защото мъжете, които най-много говорят за секс и се правят на големи любовници, обикновено не ги бива в леглото. Повечето хора, които имат задоволителен полов живот, предпочитат да го пазят в тайна. Което означава, че положението е най-изгодно за теб.

— Нима? В какъв смисъл?

— Доколкото схванах, Кели и колегите ти много държат да продължиш връзката си с британеца. Имам ли право?

— Да. Племенницата ти е проститутка и вината е изцяло твоя!

Той пропусна покрай ушите си моята реплика и продължи да разсъждава:

— Както вече казах, всичко е в твоя полза. Можеш да продължиш да се виждаш с красавеца за радост на шефката ти, без да правиш нещо, което ти е неприятно. Накратко, да обираш лаврите, без да си даваш много зор.

Теорията му беше доста оригинална и ми допадаше повече, отколкото да се мисля за проститутка. Искаше ми се да му разкажа за Сами, дори да поискам съвета му, но ми се струваше нелепо. Преди да се реша, мобилният ми телефон иззвъня.

— Филип е — съобщих и както обикновено се запитах дали да се обадя. — Сякаш интуитивно избира най-неподходящите моменти, за да ми звъни.

— Обади се, съкровище. Ще потърся Саймън, за да го успокоя. Голямо мрънкало е този човек.

— Ало? — казах, преструвайки се, че не знам кой ме търси.

— Моля, изчакайте обаждане от Филип Уестън — наперено произнесе някаква жена, вероятно секретарката му.

След секунда чух гласа на самия Филип:

— Бет! Къде си? Изпратих шофьора да те търси, но не си си вкъщи. Нямам представа къде другаде би могла да бъдеш.

Да му се не види! Нима ме обвиняваше, че имам собствен живот, в който той няма място?

— Извинете, кой се обажда? — попитах официално.

— О, престани да се правиш на идиотка! Обажда се Филип. Тази вечер купонът в „Бунгалото“ е жесток. Идвай веднага.

— Благодаря, че си се сетил за мен, но имам друг ангажимент. Невъзможно ми е да дойда.

Чувах гласа на Еминем, който гърмеше от уредбата, после някакъв мъж каза нещо.

— Един тип иска да ти предам много поздрави от него, Бет. Не знаех, че си толкова близка с „горилата“, любима. Май идваш тук по-често, отколкото предполагах. Как ти е името, приятел?

Ако имах избор, щях да предпочета смъртта пред това да разговарям със Сами чрез Филип. Но преди да сменя темата или да помоля уважаемия Уестън да се премести другаде, за да го чувам по-добре, той възкликна:

— Разговора ли ми подслушваш, човече? Я чупката!

Потреперих, идваше ми да потъна в земята.

— Филип, благодаря за прекрасните цветя — изтърсих в отчаян опит да отвлека вниманието му от Сами. — И съм много щастлива, че ще бъдеш домакин на партито на „Блекбъри“.

— Моля? Чакай малко. — Той отново заговори с някого. — „Горилата“ се казва Сами и твърди, че работите заедно по организирането на някакво тържество. Какви ги говори този, Бет?

— Тъкмо това ти обяснявах. Става въпрос за промоцията на „Блекбъри“. — Вече крещях, защото шумът от другата страна на линията беше оглушителен. — Партито, на което ще бъдеш домакин… нали заедно с цветята ми изпрати бележка, че приемаш? — обяснявах, сякаш говоря с изкуфял старец.

— Цветя ли? — озадачено промърмори Филип.

— Онези, които ми изпрати днес. Помниш ли?

— Аха. Сигурно Марта ги е изпратила. Много я бива по тези подробности — знае на кого и кога да обърне внимание. Тя е най-сладкото ми момиче.

Сега пък аз се обърках.

— Марта ли? Коя е тя? — смотолевих.

— Моята секретарката. Тя организира живота ми, старае се да се представям добре навсякъде. Справя се отлично, нали?

Макар че не го виждах, знаех, че широко се усмихва. Тази Марта определено се справяше — вероятно не й беше лесно да оказва внимание на всички гаджета на Филип, да организира партита и да се грижи прислужницата да не степва чаршафите му.

— Съобщи ли ти, че е приела от твое име да бъдеш домакин на това тържество? — С нечовешки усилия се сдържах да не закрещя истерично.

— Не, миличка, но няма значение. Щом Марта е приела, значи и аз приемам. Тя ще ми каже кога и къде е купонът… Какво? Задръж така, „горилата“ иска да говори с теб. Казва, че е по служба.

Не! Не биваше да го допусна. Почти бях забравила, че Сами е там и без да иска слуша разговора ни. Разбрал беше за гафа с цветята, от което ми стана още по-неприятно. Освен това тонът, с който му говореше Филип, беше отвратителен.

— Чакай! Филип, недей…

— Привет, Бет. — Беше Сами. Съвсем онемях. — Чуваш ли ме?

— Да — промълвих и усетих трепета, който обзема героините в любимите ми романчета.

— Виж какво, исках само да…

Без да се замисля, го прекъснах и изтърсих:

— Извинявай, задето Филип се държа с теб като задник, обаче не му се сърди, защото той е тъкмо такъв.

За миг настъпи тишина, после Сами сърдечно се засмя:

— Е, ти го каза. Но да знаеш, че подкрепям мнението ти. — Чух приглушен говор, Сами извика: — Ще ти го пазя, докато се върнеш, приятел.

— Какво става? — попитах.

— Гаджето… приятелят ти видя… ъъъ… някого и влезе в клуба да го поздрави. Остави ми телефона си. Дано не се разстрои, ако някое такси случайно прегази апарата. Слушай, искам да се извиня за днес. Не знам какво ме прихвана, но нямах право да ти говоря така. В крайна сметка с теб почти не се познаваме. Поведението ми беше непростимо…

Ето го извинението, което очаквах! Милият Сами беше толкова искрен! Трогна ме така, сякаш беше цъфнал под прозореца ми по боксерки „Калвин Клайн“, каквито предчувствах, че носи, и ми беше направил серенада. Искаше ми се да се озова направо в скута му, но успях да запазя хладнокръвие.

— Не говори така — прекъснах го. — Съжалявам, че ти се сопнах. И двамата сме виновни, затова предлагам да забравим днешния ден.

— Супер! Ейми ми възложи да ти съдействам за организирането на партито, затова се надявам случилото се да не повлияе на съвместната ни работа.

„На съвместната ни работа ли?“ — помислих си и измънках:

— Няма. Не се притеснявай.

Очевидно не бях успяла да прикрия разочарованието си, защото той се смути и добави:

— И на приятелството ни, разбира се.

Знаех, че се е изчервил, и единственото ми желание беше да го погаля по лицето, а после пламенно да се притисна до него.

— Да. На приятелството ни. — С всеки изминал миг положението ставаше все по-неловко, затова си казах, че макар гласът на Сами да гали ухото ми, трябва да прекратя разговора, преди да е свършил зле.

— Хей, Бет! Почти забравих да ти съобщя най-важното. Ейми каза, че „Бунгалото“ ще бъде на разположение за вашето парти. Бъди спокойна, регистрацията е официална. Единственото условие е да поканите няколко души по неин избор, иначе списъкът с гостите зависи изцяло от вас. Честно казано, учуден съм — обикновено тя държи да диктува условията.

— Чудесна новина! — възкликнах възможно най-ентусиазирано. — Много благодаря.

Някакви жени се закискаха, една от тях няколко пъти повтори името му — явно се опитваше да привлече вниманието му.

— Е, дългът ме зове. Радвам се, че си поговорихме, Бет. И благодаря, че не ми се сърдиш за днес. Може ли да ти се обадя утре, за да… обсъдим някои подробности?

— Да. Добре. — Бързах да прекъсна, защото Уил се върна в дневната и седна на любимото си кресло. В ръката му забелязах нещо, което ужасяващо приличаше на вестник. — До утре. Дочуване.

— С гаджето ли говореше? — попита той и посегна за чашата си с мартини.

— Не. — Въздъхнах и също взех своята. — Уви, не.

— Виж, не искам да ти развалям настроението, но рано или късно ще се наложи да прочетеш поредния шедьовър. — Прокашля се и взе вестника. — Дописката е на Вътрешната Ели. Пише за пътуването си до Лос Анджелис и за филмовите звезди, с които се е срещнала. Следва кратко самохвално слово за популярността й сред дизайнерите, които се надпреварвали да й предлагат моделите си, за да ги носи на светските събития. После се захваща с нас. Бележката е кратка, но злобна. Слушай: „Тъй като всяка приятелка на Филип Уестън е и наша приятелка, осъзнахме, че знаем твърде малко за новата му любов Бет Робинсън. Известно ни е, че е завършила Емъри и е работила в банка «Ю Би Ес», а сега е новото момиче-чудо в рекламната агенция «Кели енд Къмпани», но съвсем наскоро разбрахме, че е племенница на светския хроникьор Уил Дейвис. Какво ли мисли за лудориите на племенницата си някогашният арбитър на всичко важно, случващо се в Манхатън, чиято слава вече залязва? Склонни сме да вярваме, че не е въодушевен от публичното й излагане…“ Това е всичко. — Уил смачка на топка вестника и го запрати в стената.

Призля ми, сякаш току-що се бях събудила от кошмар, в който седях гола-голеничка в училищната закусвалня.

— Извинявай, Уил! — възкликнах. — Не подозирах, че ще те въвлекат в тази тъпа история. Не обръщай внимание на мнението й за твоята рубрика, защото не е вярно — добавих неискрено.

— Млъкни, миличко. И двамата знаем, че тя има право. Така или иначе не можем да контролираме писанията на жълтата преса, затова нека временно ги забравим. Хайде да вечеряме. — Стараеше се да говори убедително, но изражението му показваше друго. Стана ми криво, обзе ме носталгия по времената преди началото на новия ми по-изтънчен живот.