Сузана Киърсли
Пръстенът на София (9)

7.

Ако има нещо, което може да се каже за мен, то е, че наистина съм дъщеря на баща си в не едно отношение. Ако нещо ми се струваше безсмислено, го атакувах с оръжията на логиката. Когато този метод не даде резултат, след като изчетох всичките си бележки и всички записки на Хук и не намерих да се споменава нито малкото име на капитан Гордън, нито името на кораба му, нито каквото и да било за капитан Хамилтън, преминах към втората си тактика за справяне с проблемни ситуации: поставяне на нещата в ред.

Изборът ми бе да нарисувам това, което бях запомнила от руините на Слейнс, да го съпоставя със страниците, които бях написала, и да се опитам да нарисувам план на замъка, така както си го бях представила. Докато не получех истинските планове от доктор Уиър, това поне щеше да ми помогне да разхождам героите си напред-назад, без да обърквам помещенията — например да пратя София единия ден да завие наляво, за да стигне до салона, а другия ден надясно.

Баща ми щеше да нарече това, което правех в момента, „оцветяване на карти“. Така наричаше процеса, при който според него прахосвах време и усилия, за да изгладя нещо съвсем второстепенно, както когато в гимназията оцветявах картите за часа по география — слагах синьо около бреговата ивица и полагах сенки по долините и хълмовете. Татко обаче винаги го казваше с обич, като че ли и той знаеше, че понякога това, от което човешкият мозък има най-голяма нужда, е просто да оцвети някоя и друга карта.

Чертаенето на плана на замъка ме изпълни с чувство на удовлетворение от постигнатото, всички тези чисто изрисувани линии по листа и имената на стаите, написани с големи букви. Не разполагах с цветни моливи, иначе със сигурност щях да оцветя скицата просто заради удоволствието. Все едно, и така беше добре и когато приключих, се почувствах ободрена.

Поставих картата отстрани до компютъра си, за да мога да я виждам, докато работя, и отидох да си направя сандвич. Стоях до прозореца, поглъщах обяда си и гледах към морето, без да мисля за нищо особено, когато видях кучето.

То тичаше по плажа и ушите му щастливо плющяха на вятъра, докато шляпаше из разпенените краища на вълните, като че ли не усещаше студа; гонеше нещо кръгло и ярко оцветено, което се търкаляше по пясъка. Топка за тенис, предположих, и се загледах как кучето триумфално я хваща и се обръща, за да се втурне обратно по пътя, откъдето бе дошло. Болонка на кафяви и бели петна.

Още преди да видя човека, към когото тичаше кучето — строен мъж, напъхал ръце дълбоко в джобовете си и изправил рамене срещу вятъра — оставих чинията си и се огледах за четката за зъби. Както и за палтото си.

Не знаех защо точно го правя. Ако поисках, можех да дам поне пет обяснения. Онзи първи ден този мъж се бе държал любезно с мен и след цяла сутрин, прекарана затворена в къщурката, изпитвах желание да изляза и да поговоря с някого. А освен това харесвах кучето му. Точно това си повтарях през целия път надолу по хълма, по тясното дървено мостче и покрай големите дюни. Когато обаче стигнах до плажа и мъжът обърна глава и ми се усмихна за добър ден, разбрах, че нито едно от тези обяснения не е истинската причина.

Тази сутрин той приличаше повече на пират — весел пират с дълга, тъмна коса, разрошена от вятъра, и бели блестящи зъби на фона на добре поддържаната брада.

— Значи указанията ми не са ви помогнали, така ли? — усмихна ми се той.

— Моля?

— Последния път, когато се срещнахме, се бяхте запътили към Питърхед. Не успяхте ли да намерите пътя?

— О! Намерих го, благодаря. Просто се върнах.

— Да, виждам.

— Взех една къща под наем — продължих — за зимата.

Сивите му очи с интерес проследиха посоката, в която посочих.

— Какво, онази старата на Уорд Хил?

— Да.

— Говори се, че е била наета от някаква писателка.

— Точно така. От мен.

Той ме измери с поглед от глава до пети.

— Не приличате на писателка.

Повдигнах вежди.

— Това като комплимент ли да го приема?

— Да. Защото го казах като комплимент.

Кучето се завърна с кални лапи, неспирно въртяща се опашка и влажен нос, който се опитваше да се завре в коленете ми. Почесах клепналите му уши и казах:

— Здравей, Ангъс.

В отговор болонката пльосна очаквателно топката за тенис до обувката ми. Вдигнах я и й доставих удоволствието да я хвърля отново колкото се може по-далеч.

Мъжът до мен изглеждаше впечатлен.

— Хвърляте много добре.

— Благодаря. Баща ми играеше бейзбол — отвърнах, като че ли това даваше логично обяснение на факта, че аз хвърлям добре. А после, осъзнала, че така и не сме се представили един на друг, казах: — Аз съм Кари, между другото.

Той пое протегнатата ми ръка и по време на този кратък контакт усетих как по дланта ми пламва топъл електрически ток и запълзява нагоре към рамото ми.

— Аз съм Греъм.

— Здравей.

„Той наистина има най-прекрасната усмивка на света“ — помислих си. Беше неочаквана и искрена, съвършените зъби проблеснаха на фона на старателно оформената брада, подрязана късо до линията на челюстта. Той обърна глава, за да проследи напредъка на кучето, и аз почувствах, че тази усмивка ми липсва.

— И така, Кари, кажи ми какво пишеш.

Знаех, че всеки, с когото се запозная в Крудън Бей, ще ми зададе същия въпрос, така че накрая ще трябва да си измисля някой спретнат, кратък отговор, съставен от едно-единствено изречение — нещо, с което да задоволя любопитството на хората, без да ги карам да заспят от скука. Опитах се и сега да дам такъв:

— Роман, в който действието се развива в Слейнс през осемнайсети век.

Очаквах, че ще кимне или ще каже, че това звучи много интересно, и с това темата ще приключи. Вместо това той отново обърна глава към мен, наклонил лице така, че силният вятър да отмята косата встрани от лицето му.

— Наистина ли? Коя година?

Казах му и той кимна.

— Френско-шотландското нашествие, нали така? Или може би трябва да го нарека по-скоро опит за нашествие — нали в крайна сметка не се е увенчало с бляскав успех. — За миг се наведе да издърпа топката измежду зъбите на Ангъс и отново му я хвърли, на няколко метра по-далеч, отколкото бях успяла да я хвърля аз. — Интересен избор — продължи Греъм — за роман. Изобщо не знам някой да е писал на тази тема — не и роман, във всеки случай. За това нашествие едва-едва се споменава в историческите книги, а камо ли в други.

Опитах се да прикрия изненадата си, задето мъжът пред мен бе наясно какво пише в историческите книги — не защото имах някакви резерви по отношение на интелигентността му, а защото от външността му и от начина, по който се движеше, по-скоро бих очаквала да се чувства по-удобно на някое футболно игрище, отколкото в библиотека. Великолепна преценка имах, няма що.

Не бях забелязала, че кучето не бърза да се върне, но Греъм не бе пропуснал това закъснение. Той погледна към протежението на брега, присвил очи на вятъра, и изсвири остро през зъби, за да повика болонката обратно.

— Мисля, че се е наранил — каза той и наистина, когато Ангъс се приближи към нас, видях, че куца. Топката все още беше в устата му, но едната му лапа бе изпъната напред — очевидно го болеше.

— Стъпил е на нещо — предположи Греъм и се наведе да провери. — Прилича на счупено стъкло. Порязването не е особено сериозно, но трябва да почистя пясъка.

— Можеш да използваш мивката в кухнята ми — предложих.

Той вдигна Ангъс и го притисна до гърдите си, както би направил с ранено дете, и докато ги водех през белия мост и нагоре по пътеката по Уорд Хил, не мислех за нищо друго, освен за кучето. Когато обаче и двамата се озоваха вътре, къщурката изведнъж ми се стори съвсем малка и ми стана неловко.

— Съжалявам за бъркотията — смотолевих и се опитах да му разчистя място да постави кучето на кухненския плот.

— Не се притеснявай, виждал съм тази кухня и по-зле. Има ли кърпа в шкафа? Една от онези старите, жълтите, ще свърши работа, недей да даваш хубава.

Спрях, както премествах една чаша, и се загледах в него. А после нещо в паметта ми прищракна и си спомних как Джими Кийт ми разказваше за синовете си. Беше казал: „Стюи е по-малкият, а брат му Греъм е в университета в Абърдийн“.

— Да не би фамилното ви име случайно да е Кийт? — попитах.

— Да.

Ето защо изглеждаше толкова у дома си в тази къщурка и защо знаеше местната история. Би трябвало да я знае — нали я преподаваше в университета.

Той ме погледна, без да пуска лапата на кучето под течащата вода.

— Какво има?

Отклоних погледа си и се усмихнах.

— Нищо. Ще отида да донеса кърпа.

Намерих кърпите, за които ми говореше — жълти и прибрани на дъното на шкафа — и избрах една, която изглеждаше износена, но чиста.

Той ми благодари, без да вдига поглед, и продължи да работи върху раната. Имаше хубави ръце, забелязах аз, чисти, сръчни и силни, но същевременно докосването им по лапата на болонката бе нежно.

— Да не би татко да ти е разправял разни приказки за мен, а? — попита той. — Това ли е проблемът?

— Не. Просто не спирам да се натъквам на членове на семейството ти — първо на брат ти, а сега на теб. Нали тук, в Крудън Бей, не се подвизават още цял куп Кийтовци?

— Ако не броиш братовчедите, оставаме само ние, двамата. — Все още загледан надолу и съсредоточен в работата си, той попита: — Как се запозна с брат ми?

— Пътувахме с един и същи самолет. Той ме докара от летището.

Това го накара да обърне глава към мен.

— От летището ли?

— Да, в Абърдийн.

— Знам къде е летището — рече той. — Когато обаче те видях миналата седмица, ти пътуваше към Питърхед и шофираше сама. Как се озова оттам на летището?

Обясних му. Разказът ми звучеше странно дори в собствените ми уши — историята как бях погледнала към замъка Слейнс и бях разбрала, че трябва да остана близо до него, а после бях отлетяла до Париж, за да си събера нещата, и после обратно, при това само за няколко дни. Дори и да си помисли, че има нещо странно, Греъм не каза нищо. Когато приключих, той откъсна една дълга ивица от края на кърпата и внимателно я уви около лапата на Ангъс.

— Значи си приключила с Франция — обобщи той.

— Да, така изглежда. Сега, когато съм тук, книгата върви наистина добре.

— Е, това е хубаво. Ето — каза той на кучето, — сега как е? По-добре ли е?

Ангъс протегна врат да оближе лицето на Греъм и той се разсмя и го почеса по клепналите уши.

— Така, сега ще потегляме и ще оставим дамата да се върне към работата си.

Не исках да си тръгват. Исках да останат. Исках да му кажа, че пиша най-вече вечер и през следобедите съм свободна, че мога да направя чай и може би ще можем да поговорим… Не знаех обаче как бих могла да го кажа, без да звуча прекалено настойчиво, а освен това той не ми бе дал никаква реална причина да вярвам, че ще приеме, или да си мисля, че ме харесва дори една десета толкова, колкото аз го харесвах.

Така че замълчах, докато той отново ми благодареше за помощта, вдигаше Ангъс и отваряше вратата. Точно тогава се спря и погледна надолу към мен. Очевидно размишляваше.

— Били ли сте в Бълърс О’Бюън?

— Къде?

Той повтори името, като се стараеше да говори бавно.

— Една морска пещера недалеч оттук, на север.

— Не, не съм.

— Понеже си мислех, че ако искате да се поразходите, утре мога да ви заведа там.

Изненадана, отвърнах:

— Ще ми бъде приятно.

— Добре тогава. Десет часа как ви звучи? Нали можете да слезете по пътеката покрай брега?

— Без проблеми — уверих го.

— Значи ще се видим утре.

Отново ме озари с проблясването на усмивката си и докато я гледах, осъзнах защо не можех да се отърва от чувството, че съм виждала лицето на Стюарт някъде преди. Братята не си приличаха чак толкова много, но все пак имаше лека прилика, при все че чертите на Греъм според мен издаваха сила на характера — сила, която липсваше в лицето на по-красивия му брат.

Може Стюарт да бе мъж, приятен за гледане, но Греъм бе мъж, когото не можех да престана да гледам.

Може би това бе причината, задето първото, което направих, като си тръгна, бе да грабна тетрадката си. В частта, озаглавена „Герои“, изписах цели три ръкописни страници — подробно описание на мъж, чиито очи напомняха цвета на зимно море.

Все още не знаех как точно ще го използвам, но имах чувството, че довечера, като започна да пиша, той ще се появи на някое място в историята, нахлувайки с тази негова небрежна, гъвкава крачка, с пълното право да е там.

 

 

Беше почти време за вечеря, когато на вратата се почука.

Знаех, че едва ли е Греъм, но на лицето ми все пак сигурно се бе изписала поне следа от разочарование, щом видях, че е доктор Уиър, защото той каза с извинителен тон:

— Надявам се, че не прекъсвам работата ви?

Овладях се и отвърнах любезно:

— О, не, разбира се, че не. Моля, влезте.

— Няма да остана дълго. — Избърса обувките си и влезе. — Обещах на Елси, че ще се прибера преди мръкване. Намерих онези планове, за които ви разказвах — плановете, които показват Слейнс такъв, какъвто е бил в началото, преди графовете от викторианската епоха да започнат да го променят. Освен това намерих няколко снимки и си помислих, че може да ви се сторят интересни. Само че къде ги оставих? — Той започна да рови в джоба на палтото си и извади малък плик. Бе сложил плановете в тръба от кафяв картон, която на свой ред бе поставил в прозрачна пластмасова торбичка, за да не се намокрят. Уместна предпазливост, отбелязах аз, тъй като силният вятър откъм морето бе напръскал стъклата на очилата на доктора със ситни капки.

Доктор Уиър ги свали и ги избърса, докато аз оставях плановете и снимките на работната си маса.

— Нямам скоч — казах, — но мога да направя чай или кафе.

— Не, скъпа моя, добре съм. — Огледа се наоколо с неприкрит интерес и одобрение. — Джими е направил това местенце много уютно.

— Той е чудесен.

— Да, всички Кийтовци са такива — осведоми ме докторът. — Дори Стюарт, въпреки всичките си грешки. Виждам, че ви е довел у дома здрава и невредима.

— Да.

— Стюарт е добро момче, но… — Докторът като че ли внимателно подбираше думите, с които да ме предупреди за опасността. — В много отношения си е все още хлапе. — Което, реших аз, звучеше като бащинско предупреждение.

Усмихнах се, за да му покажа, че няма защо да се притеснява.

— Да, забелязах. — А после, като се преструвах на неосведомена, попитах: — Какъв е другият брат? Онзи, който преподава?

— Греъм? Е, Греъм е съвсем различен от Стюарт. Много различен. — Замълча. — Сега, като се замисля, той е човек, с когото непременно трябва да поговорите. Притежава забележителна памет, а освен това има къде и да потърси материали, които да ви помогнат. Освен това самият той е малко нещо якобит. Вероятно знае всичко, което си заслужава да се знае, за 1708 година. Сега живее в Абърдийн, но идва тук почти всеки уикенд. Може някой път да го видите на плажа — има си куче, една малка болонка. — Потупа с пръст по часовника си. — Кое време стана? Трябва да тръгвам. Задръжте снимките дотогава, докато ви трябват. Плановете също. Надявам се, че ще са ви от полза.

Знаех, че ще бъдат, и му го казах.

„Имай предвид — предупредих се, когато докторът си тръгна и отново останах сама, — че вероятно ще превърнат цялата ти сутрешна работа в губене на време.“ Прекосих стаята, седнах на работната си маса и избутах саморъчно измайсторения от мен план на замъка настрана, за да отворя място за истинския.

Той се изхлузи гладко от тубуса и аз го разгърнах на масата. Ето го — истинския план на замъка Слейнс, начертан в малък мащаб, с прилежно отбелязани помещения.

Разгледах го, а после се намръщих. Без да вярвам на очите си, посегнах към плана, който бях нарисувала тази сутрин, положих го внимателно до оригиналния и започнах да ги сравнявам.

„Няма начин — възкликнах, — просто не е възможно.“ Но ето, че беше.

Двата плана бяха еднакви.

Не просто си приличаха. Не, те бяха изцяло, абсолютно идентични. Кухнята и приемната, стаята, където спеше София, малката ъглова стая за шиене — всички те бяха там, на местата, където ги бях поставила в романа си, където ги бях видяла във въображението си.

Но как? Как бе възможно, който и да било да нарисува нещо, което не е виждал никога през живота си?

Почувствах как подсъзнанието ми се размърдва, а тайнственият женски глас, който бях чула преди, отново прозвуча в главата ми.

— Ето, виждаш ли, сърцето ми завинаги е приковано към това място… — прошепна той.

Само че този път гласът, който чух, не беше на София.

Беше моят собствен.

 

 

Гласът на Джейн звучеше успокояващо от другата страна на телефонната линия.

— Добре, признавам, че наистина е странно.

— Думата не е „странно“ — поправих я. — Това е просто смахнато!

— Кари, скъпа, ти притежаваш фотографска памет. Можеш да изрецитираш всяка дума от разговор, който сме водили преди три години. Казвам ти, просто си видяла плановете на замъка някъде преди, това е всичко. Просто си забравила.

— Ако паметта ми наистина е толкова страхотна, колкото казваш, защо съм забравила?

Тя въздъхна.

— Не спори с агента си. Просто приеми, че съм права.

Усмихнах се на тази реплика. Никога не съм се и опитвала да споря с Джейн, защото знаех, че не мога да спечеля. Когато беше сигурна, че е права, можех по-скоро да преместя планина, отколкото да я разубедя.

— Нали не мислиш, че откачам?

— Когато започнеш да печелиш от лотарията — обеща ми тя, — тогава ще си помисля, че си смахната. Ако искаш да чуеш истината, смятам, че просто си дотолкова погълната от тази книга, че се изтощаваш докрай. Имаш нужда от една вечер почивка. Просто да си вдигнеш краката нависоко и да не правиш нищо.

Отбелязах, че ако не пиша, просто нямам какво друго да правя. В къщата нямаше телевизия.

— Значи си намери някоя кръчма и обърни няколко чаши.

— Не, това също не става. Утре сутринта имам разходка по крайбрежната пътека и не мога да си позволя да се събудя с махмурлук.

Гласът й стана обвинителен:

— Ти ми обеща, че няма да се изкачваш по тази пътека сама.

— Няма да съм сама. — Още в мига, в който го казах, пожелах да си взема думите назад. Джейн притежава инстинкт, не по-лош от този на плъх, да подушва неизказаното. В никакъв случай нямаше да успея да задържа Греъм Кийт извън обсега на радара й.

— О, така ли? — Отговорът й представляваше упражнение по нехайно любопитство. — И кой ще дойде с теб?

— Един познат на хазяина ми. — Опитах се да я отклоня от дирята и й разказах как Джими се е върнал от любимото си заведение с цял списък хора, с които очакваше да се срещна. — Изготвил ми е цяла програма.

— Много любезно от негова страна. — Но след тази забележка тя се върна направо на онова, което я вълнуваше: — И какъв е приятелят му? Млад? Стар? Привлекателен?

— Преподава история — отвърнах, — в университета в Абърдийн.

— Не това те питах.

— Е, според досегашния ти опит как изглеждат професорите по история?

Тя ми позволи да приключа темата дотук, но не я познавах от вчера и знаех, че не е свършила с въпросите. Това бе само началото.

— Както и да е — нареди ми тя, — не пиши довечера. Очевидно на клетия ти мозък му трябва почивка.

— Може би си права.

— Разбира се, че съм права. Звънни ми утре след разходката, става ли? Просто за да знам, че не си паднала от скалите?

— Да, мамо.

Но наистина последвах съвета й тази вечер да не работя. Дори не продължих проучванията си, макар че статиите, които доктор Уиър ми бе дал предната вечер, за замъка Слейнс, както и копията от разказите на Самюъл Джонсън и Бозуел за престоя им там, си стояха в папката, примамливо близо до фотьойла ми. Преднамерено отказах да им обърна внимание; вместо това си направих чаша чай, включих електрическата печка и седнах във фотьойла, без да правя абсолютно нищо, докато накрая заспах.