Сузана Киърсли
Пръстенът на София (27)

XII

От последния път, когато корабът на капитан Гордън се бе появил покрай бреговете на Слейнс, бе изминало толкова време, че София бе започнала да се чуди какво се е случило с него. От време на време гостите носеха новини за всички промени, които течаха в Шотландия и Англия в резултат от обединението на двата народа, и тя знаеше, че тези промени се отразяват и на шотландския флот. Можеше само да предполага, че заповедите на капитан Гордън са били променени и той вече не плава по предишния си курс.

Затова остана изненадана, когато в една прекрасна синя утрин в края на октомври се събуди и погледна през прозореца, видя вече познатите мачти и кораба му, закотвен под скалите.

Той не се беше променил; чертите му бяха все така привлекателни, а маниерите — все тъй галантни както преди.

— Кълна се, Ваша Светлост, всеки път, когато идвам в Слейнс, младата госпожица Патерсън изглежда все по-красива.

Той целуна ръката й с жар и при все че нежните му жестове не допадаха на София, тя изпита облекчение, че и той, както всички останали, освен Кирсти, не бе забелязал състоянието й. Всъщност то и не й личеше — вече бе в петия месец и коремът й все още беше плосък, макар да бе започнал да се закръгля, а кройката на роклите й бе така благоприятна за прикриване на промените, че можеше да измине още известно време, преди да я разкрият. Чувстваше се здрава, заредена с енергия, която избликваше отвътре и я изпълваше с щастие и любов към целия свят. Може би точно това сияние бе забелязал капитан Гордън.

Той остана за обяд и когато разляха виното, взе чашата си и вдигна тост за младия крал Джеймс.

— Дано Бог даде да пристигне скоро.

Графинята отпи и усмихната свали чашата си.

— Ако зависеше само от Бог, не се съмнявам, че кралят щеше вече да е тук. Но Бог поверява делата си в ръцете на хората и точно там е бедата.

— Какво казва херцогът на Пърт, вашият брат? Той е в Сен Жермен и се радва на доверието на краля, нали така? Каква според него е причината за закъснението им?

— Брат ми ми съобщава малко неща в писмата си, защото се бои, че може да попаднат в чужди ръце. Но е също толкова нетърпелив като нас, останалите — отвърна тя. — Предчувствам, че корените на проблема се крият не в Сен Жермен, а във Версай. В крайна сметка решаващата дума в това начинание има кралят на Франция и корабите не могат да отплават без негово нареждане.

— В тяхна защита — поде капитан Гордън — трябва да призная, че напоследък ветровете не са много благоприятни. Когато потегляхме от Ярмут миналия месец, пострадахме толкова лошо от една буря, че бяхме принудени да се върнем, а след няколко седмици, когато влизахме в Лейт, ветровете бяха толкова силни, че успях да сляза с лодка на брега едва три дни след като хвърлихме котва. Не че имах нещо против, защото истината е, че вече бях използвал всичките си възможности да забавя пътуването.

— Защо ще искате да го правите? — попита графът.

— За да дам възможност на френския флот да слезе на бреговете ни безпрепятствено. Надявах се, че досега вече ще са довели младия Джеймс, защото мина доста време, откакто моят кораб и аз самият бяхме преместени на новата си позиция в кралския флот на Великобритания. И аз, и капитан Хамилтън се явихме пред Върховното командване на флота в началото на август, за да получим новите си пълномощия и новите имена на корабите си, тъй като вече имаше английски кораби, наречени „Крал Уилям“ и „Кралица Мери“. Моят кораб сега се казва „Единбург“, а този на капитан Хамилтън — „Глазгоу“. След това и двата бяха прегледани, за да се установи дали са годни за плаване, и това отне време, а после бяха изтеглени на сух док за ремонт, така че през цялото това време нямаше нито един кораб, който да охранява тази част от северното крайбрежие. Кралят щеше да стори добре, ако се бе възползвал от този момент, но — продължи той и сви рамене — поради причини, които не проумявам, не го направи, а след това ми наредиха да се върна на север. Единственото, което можех да сторя, бе да забавям напредването си чрез всевъзможни злополуки. Несъмнено сте чули за това, което сполетя „Единбург“ в Лейт? — Огледа изпълнените им с очакване лица. — Не? Тогава сте пропуснали един много забавен разказ. Екипажът ми — обясни той — вдигна бунт.

Графинята удивено вдигна вежди.

— Вашият екипаж?

— Знам. Трудно е да се разбере, нали, като се има предвид колко ме обичат подчинените ми. — В усмивката му имаше самонадеяност, но и доброта. — Мога да ви уверя, че не го постигнах никак лесно. — Той набоде парче говеждо с върха на ножа си. — Няколко дни преди това пуснах слух, че след Лейт ще потеглим за Западна Индия. Моите хора, които в по-голямата си част са принудени да служат във флота против волята си, съвсем не останаха възхитени от перспективата да пътуват чак до Западна Индия с всички опасности и трудности на пътя. По времето, когато стигнахме в Лейт, вече бяха страшно възбудени и неспокойни. И така, слязох на брега и останах известно време там под претекст, че чакам от държавната хазна да уредят закриването на старите ми сметки и ето че докато ме нямаше, стотина души от екипажа ми избягали с лодки. — Той се ухили. — Трябваха ни две седмици, за да ги намерим и да ги убедим да се качат обратно на борда. През което време, разбира се, не можех да отплавам.

Графинята се опита да го изгледа неодобрително, но не успя.

— Надявам се, че не сте ги наказали, след като са се върнали.

— Кого, моите хора ли? Не, всичко беше простено и те се завърнаха към обичайната си работа, като приеха съвета ми в бъдеще да не дават ухо на празни слухове.

— О, Томас — поклати глава графинята, която вече не се и опитваше да прикрие усмивката си.

Той небрежно сви рамене.

— Във всеки случай едва ли ще прибягна втори път до тази тактика. Не бих могъл да подтикна екипажа си към втори бунт, без това да се отрази пагубно на репутацията ми, а колкото и да обичам своя крал, не горя от желание да пожертвам доброто си име заради него. — Но го изрече така нехайно, че София остана с чувството, че въпреки показната си проява на гордост и себелюбие, капитан Гордън бе готов да пожертва далеч повече от доброто си име, ако се наложи. Той продължи: — Не, ще трябва да намеря друг начин да задържа тези води чисти за него. Не би трябвало да е особено трудно. Не съм получавал съобщения за никакви кораби на север, които да искат конвой, а и по този бряг отдавна не са се мяркали капери, така че нямаме причина излишно да удължаваме този патрул, нито пък да се държим близо до брега. Без съмнение климатичните условия ще ме принудят да стоя далече от брега за известно време — предположи той съвсем сериозно, — а бурите толкова далеч на север могат да нанесат на един кораб такива щети, че докато стигнем до Англия, може да се случат толкова много дребни повреди, че вероятно ще ни трябват поправки. В действителност е възможно „Единбург“ да се нуждае от такъв сериозен ремонт, че да се наложи да го изтеглят на сух док, а когато това стане, няма да се учудя, ако изведнъж изникне някакъв неотложен делови въпрос, който да ме застави да помоля за разрешение да прекарам няколко дни в Лондон. И така, с малко късмет — довърши той, — пътят на краля може да се окаже свободен до Коледа.

От края на масата графът попита невярващо:

— Можете ли да го постигнете?

— Мога да опитам.

— Трябва да внимавате — напомни графинята.

— Внимавам.

— Вие сте добър човек — погледна го признателно тя. — И възнамерявам да се погрижа младият крал Джеймс да разбере това.

Гордън я озари с усмивка и сви рамене.

— След завръщането си може да ме възнагради — рече той, — като ме направи адмирал.

Когато обядът приключи, той се облегна назад и погледна корема си с престорено недоволство.

— Вашата готвачка се опитва да ме накара да надебелея всеки път, когато идвам тук.

— Не готвачката ви накара да изядете три порции пудинг — отбеляза графинята.

— Вярно, права сте. Все пак няма да е зле да се пораздвижа малко, иначе нищо чудно корабът ми да потъне, когато се върна на него. Питам се — продължи той с небрежен глас и погледна към местата по протежението на масата — дали вашата прекрасна госпожица Патерсън няма да се съгласи да ме придружи за една разходка из градината.

С три глави, обърнати към нея в очакване на отговора й, София не можа да измисли никакъв благопристоен предлог да откаже предложението му. Можеше да обяви, че я боли глава, но нямаше да е убедително, след като се бе държала нормално по време на целия обяд. Освен това точно сега графинята я наблюдаваше с майчински интерес. София не можеше да я разочарова, като се държи грубо с любимия й гостенин. Тя кимна.

— Разбира се.

В градината беше хладно. Стените спираха хапещия вятър откъм морето, но въздухът бе изпълнен с мразовития дъх на есента. Онези цветя, които все още не бяха загинали, се бяха запътили натам и всичко наоколо навяваше чувство на безнадеждност. И все пак една пойна птичка, една-единствена, кацнала на високата стена, смело пееше своята песен, необезкуражена от пустотата наоколо.

След заминаването на Морай, София не смееше да излиза често в градината. Няколко пъти бе идвала тук заедно с графинята, за да се поразходят и да се възхитят на пищните летни цветя, а веднъж бе излязла с Кирсти да й помогне да наберат билки. Но всеки път изпитваше неприятното чувство от близостта на Били Уик, все едно дали го виждаше да работи на открито, или се скатаваше невидим зад някой обрасъл с плевели ъгъл. Каменната му колиба с тъмни стъкла на прозорците приличаше на чудовищна, огромна жаба, разположила се в най-долния край на градините срещу високите разкривени дървета, обкръжаващи потока, и София не можеше да погледне натам, без да изпита в сърцето си чувство на страх от нещо зло, което я наблюдаваше и чакаше.

Днес Били Уик се виждаше отдалеч: работеше с ножиците сред клоните на люляковото дърво — същото дърво, под което бе стояла с Морай онази последна вечер, когато цветовете му се бяха посипали върху й и той я бе целунал…

— Трябва да призная — заговори Гордън, — че когато ви видях за първи път, не знаех как ще се приспособите към живота в Слейнс. Изглеждахте прекалено кротка, а графинята е… — направи кратка пауза, за да намери дума, с която да я опише — много енергична жена.

София разбираше, че тези думи бяха изречени като комплимент, но въпреки това изпита необходимост да каже нещо в защита на графинята.

— Тя е много интелигентна и елегантна жена.

— Да, такава е. И е съвсем ясно, че обучава и вас как се постига това. През тези няколко месеца вие се променихте.

Можеше да му каже, че се е променила повече, отколкото той може да си представи и това не е заслуга на графинята, но се задоволи само да изрече учтиво:

— Към по-добро, надявам се.

— Наистина. — Наведе глава и й се усмихна. Не й бе предложил ръката си, а вървеше до нея, без да се смущава. — Ще ми простите ли, ако ви кажа, че когато пристигнахте, все още изглеждахте като момиче, а за краткото време, откакто сте тук, сте се превърнали в жена. Това е изумителна метаморфоза.

Той открито проявяваше интереса си и можеше да е казвал същото на всяко момиче, което му е харесвало, но София едва се спря да не положи закрилнически ръка върху корема си, като че ли се боеше, че капитанът може да види тайната, която я бе променила.

— Ласкаете ме — рече тя.

— Казвам истината.

Зад рамото му Били Уик ги наблюдаваше мълчаливо, привидно зает с ножиците си. Изведнъж й се стори непоносимо да го гледа как кастри люляковото дърво, да вижда как останалите без листа клони падат осквернени на сухата земя. София погледна към Гордън.

— Да тръгнем ли по някоя друга алея? Слънцето свети в очите ми.

— Разбира се.

Той избра алея, която минаваше покрай лехите с рози. Окапалите им избелели листенца се бяха разпилели под трънените стебла. Гордън бръкна в джоба на палтото си и извади малко пакетче, което задържа в ръката си.

— Докато бях в Лондон и чаках да поправят „Единбург“, ги видях на витрината на един магазин. Накараха ме да се сетя за вас.

Щеше да й подаде пакета, но тя се поколеба.

— Капитан Гордън…

— Моля ви. — Той спря на място и й се усмихна с най-убедителната си усмивка. — Това е само една дреболия.

София неохотно пое подаръка и разкъса хартиената опаковка, за да види чифт изящни ръкавици от бяла кожа, избродирани със злато. Задържа ги безмълвно в ръцете си, като си мислеше за последното посещение на Гордън в Слейнс, когато бе седнала върху ръкавиците на Морай, за да скрие, че току-що ги беше носила.

— Казах ви, струва ми се, че ръцете ви заслужават да имат по-мека защита от ръкавиците на господин Морай.

Тя си спомни.

— Да, наистина го казахте. — Задържа прекрасните ръкавици още един миг в ръката си, а после ги протегна обратно към него. — Не мога да ги приема. Няма да е правилно.

— Защо? — настояваше той, очевидно развеселен. София осъзна, че това е друг вид танц, не като онзи, в който я бе повел коварният херцог на Хамилтън — тук стъпките не бяха толкова сложни, но тя все пак не можеше да си позволи да направи крачка в погрешната посока. Капитан Гордън бе мъж, чието красиво лице и чар несъмнено бяха спечелили много сърца и сега той очевидно искаше да прибави София към списъка на завоеванията си.

Тя можеше просто да участва в играта му за известно време, докато се върне Морай… но знаеше, че ще й тежи на съвестта, затова се опита, без да му разкрива всичко, да го накара да я разбере.

— Вие сте много мил, капитан Гордън, и вашият подарък е подбран много грижливо, но усещам, че ми го предлагате с определени очаквания, и не бих могла да ви обидя, като приема чувства, на които не мога да отвърна с взаимност.

Веждата му леко се повдигна нагоре, сякаш мисълта, че може да му откаже, никога не му бе хрумвала. За една мъчително дълга минута София си помисли, че го е обидила, но накрая той пое ръкавиците и каза:

— Виждам.

От начина, по който погледът му се плъзна надолу по тялото й и после нагоре със слаба усмивка, признавайки поражението си, тя разбра, че той наистина вижда.

— Може би съм сгрешил, като съм си мислел, че ще имате нужда от ръкавиците. Изглежда, че тези на господин Морай ви подхождат достатъчно добре.

Погледът й я издаде — даде му потвърждение и тя го разбра.

— И така — попита тихо той. — Графинята знае ли?

София поклати глава. Внезапната опасност от това, че бе разкрил тайната й, я накара да изстине от ужас. Тя вдигна към него умолителен поглед.

— Нали няма да й кажете?

Той остана безмълвен толкова дълго, че тя не бе сигурна какво ще отговори. После внимателно пъхна красивите ръкавици в джоба на палтото си и отново срещна погледа й с цялата си предишна галантност.

— Имате думата ми — обеща й той и й предложи ръката си: — А сега да се връщаме. Корабът и екипажът ми ме чакат и усещам, че отдавна трябваше да съм си тръгнал.

 

 

София се боеше най-много от реакцията на графинята, но когато „Единбург“ отново се устреми на север, всичко, което тя каза, беше:

— Капитан Гордън е чаровен мъж.

Главата й бе приведена над бродерията, думите бяха изречени така разсеяно, като че ли не искаше да прекъсва концентрацията си. София обаче усети паузата, която последва тези думи, и разбра, че от нея се очаква да отговори.

— Да — промълви тя. — Много чаровен мъж.

— Ако бях по-млада, вероятно щях да се влюбя в него. Но такъв мъж — продължи графинята — не е за всяка жена.

После вдигна поглед и в усмихнатите й очи София прочете разбиране и прошка. И при все че никога не заговориха направо по този въпрос, тя беше сигурна, че по някакъв начин графинята е разбрала същината на това, което се бе случило между нея и капитан Гордън на градинската алея, и че каквито и надежди да е хранила, се е отказала от тях без съжаление и никога повече няма да спомене и дума за тях.

 

 

Нямаше нужда да поглеждам в „Старият шотландски флот“, за да знам, че това, което бях написала, отговаря на истината, но все пак го направих. Всичко беше там: преименуването на кораба на капитан Гордън „Крал Уилям“ на „Единбург“, пътуването му на север през октомври и бунтът на екипажа му в Лейт.

По всичко личеше, че след това той се е опитал да удържи на думата си да направи всичко възможно корабът му да не се изпречва на пътя на крал Джеймс и неговата френска армия, когато пристигнат.

„Корабът — бе написал той в един доклад — пострада много от лошото време на север и има нужда от поправки.“ А по-късно, след като бе поискал и получил разрешение да изтегли „Единбург“ на сух док, през декември бе писал до адмиралтейството: „Всички докове тук понастоящем са пълни и все още не може да се определи кога някой от тях ще бъде освободен“. А през януари бе докладвал, че корабът е бил прегледан от майстор — строител, който е заключил, че „Единбург“ се нуждае от сериозни поправки или от цялостно обновяване. „За известно време присъствието ми тук няма да е необходимо — заключаваше капитан Гордън, — поради което ви моля да съобщите на Негово Кралско Височество, че желая да получа отпуск, за да дойда в града…“

„Умно — помислих си, докато затварях книгата. — Рисковано, но умно.“ Гордън бе успял да запази морето чисто за своя крал.

Подозирах обаче, че обитателите на Слейнс трябва да се тревожат повече за опасностите, които се движат по сушата.