Сузана Киърсли
Пръстенът на София (18)

VII

Погледът на Морай се бе зареял към морето. София се разтревожи и отново попита:

— Какво има?

Още докато задаваше въпроса, тя също го видя — някакъв кораб тъкмо навлизаше в полезрението им покрай назъбената земя на юг от тях. Все още не можеше да види флага му, но нещо в начина, по който се придвижваше дебнешком покрай бреговата линия, я накара да застане нащрек.

Без да променя изражението си, Морай обърна коня си обратно.

— Трябва да се връщаме.

Тя не възрази, обърна кобилата и тръгна след него със същия бавен, премерен ход, който им осигуряваше малко предимство пред безмълвното напредване на тези издути платна. София знаеше, че той поддържа този бавен ход единствено за да не я плаши и че чувството му за кавалерство няма да му позволи да увеличи скоростта, затова по свое собствено решение накара кобилата да се впусне в галоп.

Морай, за миг оставен зад гърба й, бързо я настигна и когато стигнаха двора пред конюшните на Слейнс, той протегна ръка да поеме юздите на кобилата, за да я спре.

Не се усмихваше, не точно, но в очите му се таяха весели искрици.

— Вярвам, че когато човек участва в надбягвания, е редно да предупреди противника си кога да тръгне. — Скачайки от седлото, той се приближи до София и постави ръце на кръста й, за да й помогне да слезе.

— Не исках да се надпреварваме — побърза да обясни тя. — Исках само…

— Да — рече той, — знам какво искахте.

София вече бе стъпила на земята, но той не отмести ръцете си. Държеше я много по-различно от Били Уик — неговите ръце бяха нежни и тя знаеше, че трябва да се освободи от хвата им… но не изпитваше ни най-малко желание да се отдръпне. Конят, чието топло тяло тя все още чувстваше зад гърба си, се превърна в жива стена, отделяща я от всичко, освен от раменете на Джон Морай и лицето му, когато погледна надолу към нея.

— Ако ви се стори, че стъпките ми са прекалено бавни — промълви той, — трябва само да ми кажете.

Тя знаеше, че не говори само за ездата. Почувства как по врата й плъзва червенина и се издига към бузите й, докато в гърдите й сърцето се блъскаше обезумяло в корсета й… от какво? Не страх, но нещо странно близко до това чувство, сякаш я плашеше мисълта какво може да се случи, ако отговори нещо, каквото и да е.

— Полковник Морай! — Чу се тропотът на бягащи крака и Рори се втурна към тях, този път, без да обръща внимание на интимната поза, в която бяха застанали — сега го занимаваха други, по-важни неща. — Нейна Светлост моли да отидете при нея, без да се бавите.

София почувства как ръцете му падат от кръста й, докато Морай кимаше официално и се сбогуваше с нея.

— Ще ме извините, нали?

— Разбира се. — София с облекчение установи, че все още може да говори и че гласът й звучи почти нормално, а когато направи една крачка и че треперещите й крака могат да се движат и да я държат права.

Все още носеше ръкавиците на Морай. Неохотно ги свали, но когато се обърна, за да му ги върне, той вече бе прекосил половината двор и черната пелерина на раменете му се полюшваше равномерно в ритъм с войнишката му крачка. София откъсна поглед от него, сгъна черните кожени ръкавици в ръцете си и се обърна, за да попита Рори дали знае кой кораб се приближава към Слейнс, но той също си бе тръгнал и вече почти бе достигнал вратата на обора, повел двата коня.

Останала сама в двора, тя изведнъж почувства пристъп на паника, която я накара да вдигне полите си и да побегне необмислено, като малко дете, към огромната врата, през която току-що бе изчезнал Морай.

Внезапният полумрак вътре я заслепи и тя се сблъска с някакъв мъж. Не беше Морай.

— Братовчедке — засмя се графът на Ерол с приятния си, любезен глас. — Накъде сте се запътили с такава бързина?

— Извинете ме — рече София и скри ръката, която държеше ръкавиците, зад гърба си. — Има един кораб…

— „Крал Уилям“, да. Тръгнах да ви търся точно по тази причина, тъй като майка ми ме осведоми, че капитанът на този кораб изпитва интерес към вашето благополучие и положително ще пожелае да ви види заедно със семейството, когато слезе на брега. — Усмивката му беше мила и насмешлива, като на брат. — Ще искате ли да смените роклята си?

Със свободната си ръка София приглади дрехата с ясното съзнание, че се е напрашила от ездата, но когато пръстите й стигнаха до кръста, изведнъж си спомниха топлината от ръката на Морай на това място и й се прииска все още да не сменя роклята си, като че ли ако го стореше, споменът за допира му щеше да изчезне.

— Благодаря, но не — отвърна тя и пръстите на ръката й стиснаха още по-здраво кожените ръкавици, които държеше зад гърба си.

— Тогава елате. — Графът протегна ръка. — Ще почакаме вашия капитан Гордън в приемната.

Графинята се присъедини към тях няколко минути по-късно.

— Господин Морай — съобщи тя — се съгласи да остане в стаята си, докато се уверим, че капитан Гордън е дошъл сам.

— Мъдро решение — отбеляза синът й. — Макар че не съм съвсем сигурен, че трябва да се срещне дори с капитан Гордън. Ти как мислиш?

— Той е приятел.

— Петстотин лири са си петстотин лири — напомни й графът. — И по-незначителни мъже са ставали предатели за далеч по-малки суми.

— Томас Гордън не е предател.

— Тогава, както винаги, трябва да се преклоня пред способността ти за преценка. — Преплел ръце зад гърба си, той прекоси приемната и застана до прозореца, загледан в кораба, който сега се отдалечаваше от брега. — Виждам, че „Крал Уилям“ вече не носи белия кръст на свети Андрей на синьо поле на флага си.

Майка му се приближи да погледне.

— Какъв е флагът сега?

— Флагът на новото Обединение, с двата кръста — на свети Андрей и на свети Георги — отговори синът й и гласът му прозвуча остро от събралата се в него горчивина. — Което означава, че нашият шотландски флот вече не съществува.

— Е, добре — въздъхна майка му. — Така или иначе това бяха само три кораба.

— Да, но тези три кораба си бяха наши — подчерта той, — а сега и те са загубени за нас. Чудя се дали нашият приятел, херцогът на Хамилтън, се радва на цената, която платихме, за да може да запази земите си в Ланкашир.

Докато майката и синът разговаряха, София се мъчеше да реши какво да направи с ръкавиците на Морай, които все още стискаше в ръка. Не мислеше, че графинята или графът ще имат възражения, задето е излязла на езда с Морай, но можеха да я попитат защо държи в ръцете си някои от личните му вещи. Тъй като не видя място, където да скрие ръкавиците, тя седна и ги сложи под себе си на стола.

Все още седеше там, когато доложиха за идването на капитан Гордън.

Той влезе в стаята с наперената походка, която тя си спомняше. Изглеждаше много привлекателен в дългото си синьо палто със златни ширити и излъскани копчета, които ярко блестяха на плата. След като поздрави първо графинята, а после и графа, той прекоси стаята, пое ръката на София и я вдигна към устните си, като й се поклони ниско с чаровна усмивка.

— И, госпожице Патерсън, вярвам, че сте се възстановили от последния си опит да участвате в надбягване с коне?

— Да, сър, благодаря ви.

— Радвам се да го чуя.

Докато капитанът се изправяше и пускаше ръката й, графът безцеремонно попита:

— Сам ли дойдохте?

— Да. Капитан Хамилтън е на няколко часа път зад мен.

— В такъв случай — усмихна му се графинята — се надявам, че ще имате време да обядвате с нас.

— За мен ще бъде чест. — Гледайки я право в очите, подхвърли нехайно: — Разбрах, че може би имате и друг гостенин.

— Така е.

— Дойдох веднага щом можах.

Преди да продължи, той хвърли поглед към София, ала графът, забелязал колебанието му, го насърчи:

— Чувствайте се свободен да говорите, когато госпожица Патерсън е с нас, както ако бяхме сами. Тя се радва на пълното ни доверие. — С тези думи графът пристъпи напред, застана до стола на София и отпусна ръка на него, за да придаде допълнителна тежест на думите си. — Полковник Хук пристигна преди няколко дни и сега пътува из страната, за да преговаря с благородниците, които са добре разположени към делото ни. С нас обаче остана един друг човек, който, ако желаете, може да ви запознае с мислите на нашия млад крал.

Капитан Гордън се намръщи.

— Кой е този човек?

От вратата гласът на Морай изрече спокойно:

— Вярвам, че става въпрос за мен. — А после се обърна към графинята: — Ще ме извините, но от прозореца на стаята си видях съвсем ясно, че капитанът слезе на брега сам.

Очите на капитана се присвиха леко, като че ли се мъчеше да разпознае Морай, докато изричаше:

— На вашите услуги, господин…

— Морай.

Сега вече беше сигурен, че го познава и капитан Гордън заяви:

— Вече сме се срещали. Преди три години, преди смъртта на баща ви.

— Спомням си срещата ни. — Макар че гласът на Морай бе равен, в него нямаше никаква топлина и на София той й прозвуча дори малко предизвикателно.

След минутен размисъл капитан Гордън продължи:

— Доколкото си спомням, по онова време служехте на краля на Франция.

— Да. И все още му служа.

— И той ли ви нареди да се върнете в Шотландия, при положение че за главата ви е обявена награда?

— Не е работа на войника да разпитва този, който дава заповедите — отговори сухо Морай. — Мой дълг е да ги следвам. Не можех да откажа да дойда тук повече, отколкото вие бихте могли да откажете да издигнете знамето на Обединението на мачтата си.

Тук се намеси графинята:

— Томас, господин Морай напълно осъзнава многобройните опасности, които поражда пребиваването му в Шотландия. Точно затова реши, че най-добре ще е да остане с нас в Слейнс.

Гласът й както винаги успокои напрежението. Капитан Гордън се обърна към Морай:

— Не исках да намекна, че сте безразсъден.

— Така ли?

— Да. — И капитанът додаде с предразполагаща усмивка: — А вие сте прав: ако имах избор, нямаше да плавам под знамето на Обединението. Да ви кажа поверително, може и да не продължа да плавам задълго под него.

— И защо така? — смръщи вежди графът.

— Скоро може да ми се наложи да напусна службата. — Раменете на капитан Гордън се повдигнаха леко и съжалително. — Сега, след Обединението, и от мен, и от всички други офицери ще поискат да положим клетва, с която трябва да се отрека от крал Джеймс и да заявя, че той няма право на трона.

— О, Томас — въздъхна графинята.

— Носил съм тази униформа с гордост в продължение на много години, но не възнамерявам да действам в противоречие със съвестта си — отсече капитан Гордън. — Няма да положа клетвата.

— Какво ще правите?

Капитан Гордън отново погледна към Морай и за миг София се уплаши, че може да си мисли, точно както се бе опасявал графът, за тези петстотин лири и за луксозния живот, който можеше да си купи с тях. Мислите на капитана обаче течаха в съвсем различна посока. Той каза:

— Ако смятах, че френският крал ще приеме услугите ми, с радост щях да отплавам с фрегатата си за Франция при първия знак от негова страна.

Графът, който все още стоеше зад стола на София, тихо му напомни:

— Със същия успех можете да се окажете на служба на краля на Шотландия, ако Бог е милостив към нас.

— Да се надяваме на това. — И капитанът насочи мислите си към други въпроси. — Какво стана с френския кораб, който е довел при вас полковник Хук и господин Морай?

Графът отговори:

— Наредихме на капитана да отплава за Норвегия и да се върне след три седмици. Надяваме се, че ще успеете да го избегнете.

На привлекателното лице на капитана се изписа лека гримаса.

— Мога да ви обещая само, че няма да се върна на това крайбрежие през следващите петнайсет дни, и ви умолявам да направите така, че вашият френски капитан да не остава задълго в тези води. Не се съмнявам, че ако се срещаме прекалено често, младият капитан Хамилтън, който плава зад мен на „Кралица Мери“ и не споделя убежденията ми, ще стане подозрителен. Какъвто всъщност — добави той — ще стане и екипажът ми. На борда на кораба ми има един офицер, трима сержанти, трима ефрейтори и двама барабанчици, както и четирийсет и двама зорки часови, които трябва да останат с мен по време на цялото пътуване. Няма да е лесно да опазя тази тайна от толкова много хора. — След минутен размисъл той продължи: — Последния път, когато полковник Хук дойде в Слейнс, дадох на капитана на кораба му определени сигнали, които да подаде, за да мога да го разпозная, ако се срещнем в морето. Помните ли ги?

Графът изглеждаше несигурен, но графинята кимна.

— Да, все още ги пазим.

— В такъв случай предайте тези сигнали на капитана на вашия френски кораб, щом се върне, ще се опитам да го избегна, ако се срещнем. — След като приключи с този въпрос, той се обърна и озари София с топлата си усмивка. — Но както обикновено, нашият разговор започна да става прекалено мрачен за такава нежна компания. А и аз положително бих предпочел да чуя нещо за приключенията на госпожица Патерсън тук, в Слейнс.

Тя видя, че графинята също се усмихва, видимо доволна от вниманието, с което капитанът отрупваше София.

— Сър — рече София, — не съм преживяла никакви приключения.

— В такъв случай трябва да се погрижим да променим това.

Морай стоеше и ги гледаше безизразно, но София почувства тежестта на сивите му очи върху себе си и изпита облекчение, когато една млада прислужничка се появи на вратата, за да обяви, че вечерята ще бъде сервирана всеки момент.

Облекчението й обаче не продължи дълго. Капитанът й предложи ръка.

— Мога ли да ви придружа?

Не можеше да му откаже, без да обиди почти всички присъстващи, затова кимна и стана. Но бе забравила, че ръкавиците на Морай са под нея. Когато се изправи, едната от тях падна на пода и капитан Гордън се наведе, за да я вдигне.

— Какво е това?

София не можа да се сети какво да отговори. Хваната в капан, тя заби очи в пода, докато отчаяно се мъчеше да измисли правдоподобно обяснение. Преди да успее обаче, видя как два ботуша небрежно пристъпват към нея, докато Морай прекосяваше стаята, за да вземе другата ръкавица от стола, на който София бе седяла само допреди миг.

— Чудех се какво ли е станало с тях — подхвърли Морай.

— Ваши ли са? — попита капитан Гордън.

— Да. Нали не сте си помислили, че са на госпожица Патерсън, с нейните малки ръце? — Гласът му отхвърляше възможността София да е свързана с ръкавиците, но това не спря капитана да го погледне с по-голям интерес, както някой фехтовач би преценил с поглед силата на нов противник.

Капитанът се усмихна слабо.

— Не. — И като пое ръцете на София в своите и ги вдигна нагоре, рече: — Меки ръце като тези имат нужда от по-нежно покритие. — Подаде втората ръкавица на Морай. — За в бъдеще трябва повече да внимавате къде ги оставяте, ако не искате да ги изгубите.

— Не се бойте — отвърна Морай, взе ръкавицата от ръката на Гордън, нави я заедно с другата и пъхна и двете в колана си. — Не губя така лесно това, което е мое.

След тези думи отстъпи назад, за да направи място на София да мине пред него, хваната за ръката от капитан Гордън, и с лека усмивка ги последва.