Сузана Киърсли
Пръстенът на София (17)

11.

Ангъс вдигна тревога още при първото ми почукване и не престана да лае, докато не дойдоха да ми отворят. Джими ми задържа вратата широко отворена с усмивка за добре дошла.

— Да, да, моме. Влизай и не се бой заради кучето, туй е само Ангъс. Не хапе. Дай ми палтото и чадъра, ще ги окача да се сушат.

Приятно ми бе да пристъпя от сивата мъгла и дъжда навън, в топлината на малкия, тесен коридор с пожълтели тапети. Днес миризмата на готвено не бе избледняваща, а силна и свежа. Изглежда, че Джими бе удържал на обещанието си за печено телешко; богатият аромат на ястието ме обгърна на мястото, където бях застанала, и ми напомни, че дотолкова се бях увлякла в писането, че забравих да закуся и вече умирах от глад.

Ангъс, видял, че това съм аз, бе спрял да лае и сега се втурна към мен, въртейки опашка, да подуши краката ми с надежда да получи малко внимание. Наведох се да го почеша по ушите и казах:

— Здравей, Ангъс, — а после се усетих и бързо се върнах назад към разговора с Джими, за да се уверя, че бе споменал името на кучето. Наистина беше, но си помислих, че трябва да съм по-внимателна, ако ще се преструвам, че това е първата ми среща с Греъм.

— Искаш ли шери? — предложи ми Джими. — Жена ми обичаше да пийва по малко шери в неделя преди обед.

— Да, моля.

Когато се отправих след него към всекидневната, усетих как между ребрата ми преминава тръпка на очакване. Трябваше да си поема дълбоко дъх, да се подготвя. Това може да не беше първият път, в който щях да видя Греъм, но щеше да бъде първият, след като ме бе целунал, и установих, че се чувствам нервна.

Ако миналата нощ не бях толкова заета с писане, вероятно щях да анализирам целувката до безкрай. Щях да знам дали е искал да го направи, или вече се колебае за новото русло, по което току-що бяха поели отношенията ни.

Той бе наследил маниерите на баща си. Щом влязох в дневната, се изправи и когато очите му срещнаха моите, всички съмнения изчезнаха. Със същия успех можехме да сме единствените двама души в тази стая.

Само че не бяхме.

Не бях забелязала мъжа, застанал от лявата ми страна, докато една ръка не се протегна към рамото ми и не усетих дъха на Стюарт по бузата си; той се навеждаше да ме поздрави с целувка, която леко миришеше на бира.

— Виждаш ли? Казах ти, че няма да се бавя дълго. — Все още с ръка на рамото ми, той се обърна към брат си: — Греъм, това е Кари. Кари, запознай се с брат ми Греъм.

Извадена от равновесие от този нов обрат на събитията, преминах през етапите на запознанството, водена от чист рефлекс, докато твърдата наелектризираща топлина от ръкостискането на Греъм не ми помогна да се овладея. Учтиво, но преднамерено направих крачка напред, измъквайки се от хватката на Стюарт, и избрах най-близкото кресло до това, в което седеше Греъм, след което отправих усмивка покрай двамата братя към баща им, завтекъл се през стаята да ми предложи чаша, старателно напълнена с нещо, което приличаше на сухо шери.

— Благодаря — казах на Джими. — Обедът ухае чудесно.

— Няма да го хвалиш толкоз, след като го изядеш.

— Точно затова гледа първо да ни напие — и Стюарт повдигна полуизпитата си чаша като доказателство. Без да обърне внимание на моята маневра със столовете, той седна на онзи, който бе с лице към мен, изпъна крака напред и избута Ангъс настрана. Кучето недоволно се измести. — И така — попита ме ведро Стюарт, — как я кара цялата тази седмица без мен?

— О, справих се.

— Отиде в Единбург — обади се Джими.

Почувствах как погледът на Греъм се плъзва покрай мен, а после Стюарт каза:

— В Единбург? — Веждите му любопитно се повдигнаха. — И защо?

— Просто някои проучвания.

— Да — разбъбри се Джими, — нямаше я цялата седмица и не се върна чак до петък вечер. Здравата ме разтревожи. Не обичам мома да пътува сама през нощта. Що не почака и не се върна сутринта? — попита ме той.

— Бях готова да се върна вкъщи — бе единственото обяснение, което можех да му дам, без да разкривам, че единствената причина да искам да се върна навреме е срещата ми с Греъм в събота.

Ако Греъм заподозря нещо, той го запази за себе си.

— Намерихте ли това, което търсехте? — зададе любезно въпрос той и когато главата ми се извъртя към него, спокойно добави: — За проучването?

— Да, намерих доста неща. — И понеже това ми даваше нещо полезно, върху което да се съсредоточа, му разказах някои от новите факти, които бях научила от документите на Хамилтън.

Стюарт се облегна назад и попита:

— И кой беше херцогът на Хамилтън?

— Джеймс Дъглас — обясни Греъм, — четвъртият херцог на Хамилтън.

— А, той ли! Разбира се. — Стюарт завъртя очи, а Греъм се ухили и каза на брат си:

— Не се дръж като магаре.

— Не всички лягаме и ставаме с исторически книги.

— Херцогът на Хамилтън — заговори Греъм бавно, като че ли говореше на малко дете — е бил един от най-важните хора в Шотландия около началото на осемнайсети век. Говорил е като патриот и е бил в редицата на наследяване на шотландския трон. В действителност някои протестанти, включително и той самият, смятали, че е по-добър кандидат за крал от всеки от прогонените Стюарт.

— Е, май всеки е щял да бъде по-добър от Стюартите — подхвърли брат му, но извивката на устните му, докато вдигаше чашата си, показваше, че дразни Греъм нарочно.

Без да му обръща внимание, Греъм се обърна към мен:

— Играе ли важна роля в книгата ти?

— Херцогът ли? Доста често се появява на заден план. Дотук действието се развива главно в Слейнс, но имаше една сцена в началото, където той за кратко среща моята героиня в Единбург. И всеки от героите ми, разбира се, си има свое мнение за участието на херцога в Обединението.

— Същото е и с някои историци.

Стюарт изпразни чашата си и изсумтя:

— Отново ме объркваш. Какво обединение?

Греъм направи кратка пауза и после се обърна със сух глас към мен:

— Трябва да извиниш брат ми. Неговите познания по историята на страната ни започват и свършват със „Смело сърце“.

Стюарт се опита да си придаде обиден вид, но не успя, а после с присъщата си добронамереност и чар каза:

— Давай тогава. Осветли ме.

Очите на Греъм бяха изпълнени с блага търпимост.

— Робърт Брус го имаше в „Смело сърце“, така че нали знаеш кой е бил?

— Да. Кралят на Шотландия.

— Неговата дъщеря се омъжила в рода Стюарт и оттук нататък тръгва линията на Стюартите, която преминава през още двама Робъртовци и цял куп Джеймсовци, преди да стигне до Мери, шотландската кралица. Нали си чувал за нея?

— Мило момиче, нещастни женитби — ухили се Стюарт, облегна се удобно назад и се приготви да изиграе отредената от брат му роля.

— Синът на Мери, още един Джеймс, станал наследник на кралица Елизабет Английска, която умряла бездетна. Ето ти сега един Стюарт, крал на Шотландия и на Англия, въпреки че самият той се държи повече като англичанин, отколкото като шотландец, и почти не стъпва тук. Същото важи и за сина му, Чарлс I, на когото му се замайва главата от собствената му власт, така че Кромуел и неговите хора излизат на сцената, за да разяснят, че народът трябва да има власт и че им е писнало от крале, след което свалят Чарлс I от трона му и му отсичат главата.

— Това ли е то?

— После англичаните, след продължила години наред гражданска война, през която Кромуел и неговият парламент се разпореждат със страната, решават, че в крайна сметка ще им е по-добре с крале, отколкото без, затова канят сина на стария крал Чарлс Стюарт — Чарлс II — да се върне и да заеме трона. А когато той умира през 1685, крал става неговият брат Джеймс. По принцип това не би представлявало проблем, обаче Джеймс е католик. Ревностен католик. И англичаните не само се боят, че той се опитва да премахне тяхната така трудно извоювана протестантска религия, а се боят също така, че ще сключи съюз с краля на Франция, католик и най-големия враг на англичаните. Освен това английската аристокрация не си пада по крале, които не слушат парламента, а Джеймс, като всички Стюарти, взема много присърце концепцията за „божественото право на кралете“.

Той направи пауза, за да отпие глътка чисто уиски. После продължи с разказа си.

— Благородниците започват да си мислят да се отърват от Джеймс и да сложат на трона някого, който също като тях е протестант и враг на французите. И разполагат с идеалния кандидат, тъй като дъщерята на Джеймс, Мери, е омъжена за протестант, който от години води война срещу французите и е хвърлил око на английския трон дълго преди това: Уилям, принца на Оранж. Това, че е холандец, няма значение, защото е съпруг на Мери, така че ако тя стане кралица, един акт на парламента ще му бъде достатъчен, за да управлява като крал редом с нея.

Обаче, докато благородниците кроят планове, втората съпруга на Джеймс ражда син. Сега англичаните са изправени пред проблем, тъй като според закона за наследяването на трона мъжете имат предимство пред жените, тоест започва да се очертава перспективата страната им да се насади с цяла линия католически крале, освен ако не направят нещо, и то бързо. Пускат слух, че новороденият принц не е никакъв принц, а случайно дете, което Джеймс е вкарал в стаята на своята кралица в затоплен тиган, за да си осигури наследник. Тази история не звучи особено убедително, но за онези, които само търсят причина да се надигнат срещу Джеймс, представлява достатъчно оправдание.

Това, което следва оттук нататък, не е точно война — прилича по-скоро на игра на шах, в която членовете на парламента и благородниците постоянно преминават ту на една, ту на друга страна — и след шест месеца Джеймс, неговата кралица и момченцето им вече са избягали във Франция. Това не е първото бягство на Джеймс — още като дете, когато баща му Чарлс I се намирал в центъра на гражданска война, Джеймс бил отведен от майка си във Франция в безопасност. И въпреки че баща му бил обезглавен и за известно време Стюартите били принудени да живеят в изгнание, в крайна сметка англичаните ги помолили да се върнат и да заемат трона. Джеймс помни това и вярва, че и този път ще се случи същото, ако просто си кротува и изчака нещата да се успокоят. Така че той отвежда своята кралица и принца да живеят в Сен Жермен, където самият той е прекарал в изгнание момчешките си години, и през пролетта на 1689 година дъщеря му Мери и нейният съпруг Уилям вече са заели английския трон, а Шотландия, след проведено гласуване, също се обявява за Уилям. И така — продължи той — страната ни се оказва разделена на фракции — тези, най-вече презвитерианците, които могат да изтърпят властването на Мери, защото е шотландка, а освен това и протестантка, и онези, които смятат, че тя няма право да управлява, не и когато баща й е още жив, а брат й е пред нея в линията за наследяване. Тази втора група, онези, които искат да върнат крал Джеймс на трона му, се наричат якобити — от „Яков“, латинския вариант на „Джеймс“.

Стюарт вдигна ръка.

— Позволено ли ми е да си налея още едно питие?

— Да — усмихна се Греъм и сръбна още една глътка уиски, докато брат му за кратко излезе от стаята и се върна с пълна чаша и въпрос към баща им.

— Печката трябва ли все още да е включена?

— А, не — и Джими забързано излезе от стаята.

Докато сядаше, Стюарт ме осведоми:

— Не съществува месо, което татко да не изгори така, че да не можеш да разбереш какво е.

Греъм се включи в шегата и сви рамене.

— Е, ние въпреки това го ядем.

— Само я предупреждавам — заяви Стюарт. — И така, докъде бяхме стигнали? Струва ми се, че те питах за Обединението, а засега ти изобщо не си го споменал. — И ми подметна като странична забележка: — Академиците все се отклоняват от темата.

— Значи, с крал Уилям на трона — продължи търпеливо Греъм краткия си обзор — Шотландия се оказва в невероятен безпорядък и трябва да преживее една безкрайна верига от злополучни събития. През последните години на века реколтата е толкова слаба, че хората масово умират от глад, докато английските закони и мита задушават шотландската търговия и мореплаването. А когато шотландски банкери създават компания, чиято цел е да основе колония в Дариен, Панама, и да отклони част от оборота на английската Източноиндийска компания, англичаните провалят цялото начинание, като първо правят всичко възможно никой чужденец да не инвестира в новата компания, така че всички пари да трябва да се съберат от шотландците, и после като осигуряват разпадането на колонията, отрязват доставките и помощта, която би помогнала на колонизаторите да оцелеят. Когато Дариен пропада, инвеститорите загубват всичко. Шотландия не само остава без пукната пара, а и затъва в дългове и вече нямаме какво да продадем, освен независимостта си — допълни той. — Уилям е овдовял, но все още воюва с Франция. Не иска, след като умре, да остави на френския крал каквито и да било силни карти, а докато Шотландия е самостоятелна страна, винаги е налице заплахата, че крал Джеймс Стюарт, или неговият син, младият Джеймс, може с подкрепата на французите да си възвърне поне шотландската корона и да причини беди на Англия. В представите на Уилям е напълно логично, че както троновете на Англия и Шотландия са се обединили преди около стотина години, сега трябва да се обединят и парламентите им и да се създаде една-единствена страна — Великобритания.

— Аха — каза Стюарт, започвайки да разбира.

— И когато Уилям умира, той завещава тази политика на обединение на кралица Ана, сестра на съпругата му и втора дъщеря на стария крал Джеймс, който е избягал в Шотландия през 1689 година. Ана е малко по-симпатична от сестра си — ако не друго, тя поне признава в частните си разговори, че младият крал Джеймс е неин полубрат и съществуват големи надежди, че тъй като самата тя няма живи деца, ще го направи свой наследник. Нейните съветници обаче си имат своя собствена цел и скоро подреждат нещата така, че тя да избере за свой наследник друг роднина от немския двор в Хановер.

Шотландският парламент отговаря, че няма да приеме възцаряването на Хановерската династия, освен ако Шотландия не бъде освободена от английското влияние и не получи правото на отказ от участие в онези области от външната политика, които противоречат на собствените й интереси, като военния конфликт с Франция и във война с Испания^[1].

— Предполагам — рискува Стюарт, — че англичаните не са се съгласили.

— Ударили са ни — обясни Греъм, — с Акта за чужденците, в който черно на бяло пише, че ако ние, шотландците, не седнем на масата за преговори, за да обсъдим Обединението, всеки шотландец, живеещ в Англия, ще бъде третиран като чужденец и всички имоти в Англия, притежавани от шотландци, ще бъдат репарирани, а износът ни — замразен.

— Значи не сме имали избор — заключи Стюарт.

Брат му погледна към него.

— Винаги има избор. Обаче шотландските благородници както винаги са притежавали богати имоти от двете страни на границата и малко от тях са били готови да рискуват собственото си благосъстояние, така че накрая седнали на въпросната маса за преговори. А нашият приятел херцогът на Хамилтън предложил изборът на пълномощници, които да преговарят за сключването на Обединението, да бъде оставен на кралица Ана. Поставил въпроса на светкавично гласуване в парламента, когато всички противници на Обединението не били там, и той бил приет с минимален брой гласове, което означавало, че излъчените пълномощници до един били положително настроени към съюза. Това било едно от типичните за него дребни, коварни дела.

— И Обединението било прието.

Греъм се ухили.

— Не си ли ходил на училище?

— Е, сега нали си имаме свой парламент.

— Да, но съвсем отскоро. Боже господи, Стюи, не можеш да не си спомняш онази огромна кампания из цялата страна за правото на местно самоуправление на Шотландската национална партия? Това, че всички бяха излезли да маршируват по улиците? — Стюарт го изгледа с празен поглед и Греъм поклати глава. — Ти си безнадежден случай, знаеш ли го?

Стюарт сви рамене и без да се засяга от думите на брат си, отвърна:

— Най-вероятно съм бил в чужбина, когато е ставало всичко това.

— По-вероятно е да си бил в кръчмата.

— Възможно е — съгласи се Стюарт. — Има ли някакво значение?

— Не, освен ако един ден децата ти не те попитат къде си бил в деня, в който парламентът ни е бил открит отново след почти тристагодишно прекъсване.

Самата аз тайничко си мислех, че в това отношение няма да има проблем. Стюарт Кийт не бе от мъжете, които се женят и създават деца. За него животът бе само едно страхотно забавление. Да остане само с една жена, докато остарее, или да седи и да бави ревящи бебета просто не бе в неговия стил.

Интересно би ми било да си седя на стола и да наблюдавам двамата, докато Греъм изнасяше урока си по история — те бяха така различни и все пак бяха братя във всяко едно отношение. Под постоянното заяждане се криеше дълбока взаимна привързаност и уважение. Беше съвсем ясно, че наистина се обичат и харесват.

След като се върна, за да ни каже, че обядът е готов, Джими допълни триъгълника; от начина, по който тримата мъже се държаха един с друг, можех да кажа, че тази къща винаги е била един щастлив дом.

Можех да кажа също така, че от доста време в този дом не е имало женско присъствие. Сега това бе едно мъжко домакинство — достатъчно бе да погледнеш всевъзможните практични глинени съдове на простата маса, на която седнахме да се храним, за да го разбереш.

От бюфета една снимка със сребърна рамка ни се усмихваше. Джими забеляза, че я гледам.

— Жена ми — рече той. — Изобел.

Нямаше защо да ми го казва. Вече познавах очи, които също като нейните имаха цвета на Северно море през зимата.

— Красива е — прошепнах.

— Да. Срамота е, че сега я няма тук. Щеше да те пита цял куп въпроси за книгите ти. Все искаше и тя да напише книга.

— Като се замисля за това, тя вероятно щеше да ти помогне за проучванията ти — обади се Греъм. — Семейството на майка ми има стари корени тук.

— Истина е — кимна Джими. — Щеше да ти каже куп истории, моме. И да те нахрани по-хубаво.

— Нищо й няма на храната — уверих го.

Телешкото печено бе наистина почерняло и малко сухо, точно както ме бе предупредил Стюарт, но със соса си вървеше съвсем добре, а морковите и печените картофи, макар че и те бяха позагорели, бяха учудващо вкусни.

— Не го окуражавай — посъветва ме Стюарт. Беше заел стола до мен и от време на време ръката му се отъркваше о моята. Знаех, че тази демонстрация на близост не е случайна, но освен да стана, да взема стола си и да го преместя настрана нямаше какво друго да направя. Можех само да се надявам, че Греъм, който седеше точно срещу мен от другата страна на масата, ще разбере.

Не можех да кажа какво си мисли.

Не така си бях представяла този следобед. Мислех, че ще сме само Джими, аз и Греъм, че двамата ще можем да си поговорим и че може би след това той ще ме изпрати до вкъщи и… е, кой би могъл да каже какво щеше да се случи тогава?

Стюарт обаче си имаше свои идеи. Макар че по време на урока по история на Греъм се бе задоволил да седи и да слуша, сега изглеждаше решен да не губи централната роля. Всеки път, когато разговорът се отклонеше от него, той умело го връщаше в старото му русло и Греъм с невъзмутимо спокойствие го оставяше да го прави.

Когато обядът приключи, вече бях сърдита и на двамата: на Стюарт, задето открито си пазеше територията около мен като куче, за да предупреди брат си да стои настрана, и на Греъм, който просто си седеше, облегнат удобно назад, и го оставяше да прави каквото си ще.

Заради Джими останах, докато изпихме кафето, и той започна да разчиства съдовете, за да ги измие. Предложих да му помогна, но той решително поклати глава.

— Не, не, не си прави труд, моме. Пази си силите за писането.

Тези думи ми дадоха възможността да му благодаря за обяда и да оповестя, че си тръгвам.

— Тази сутрин оставих книгата по средата на една глава и трябва да я довърша.

— Хубаво. Просто ме остави да занеса това в кухнята. — Джими, натрупал чиниите на камара в ръцете си, погледна към Стюарт. — Стюи, стига си се мъчил да се измъкнеш, момче, ами ела и й донеси палтото.

Стюарт отиде да го вземе, Джими излезе след него и аз останах сама с Греъм.

Почувствах, че ме наблюдава. Очите ми останаха твърдо вперени в покривката пред мен, докато обмислях думи, с които да заговоря, отхвърлях ги и отново се опитвах да измисля какво да кажа.

Той обаче проговори пръв. Каза:

— Най-грижливо обмислените планове на мишките и хората…

Знаех, че се опитва да ме накара да се усмихна. Не го направих.

— Осъзнаваш, че Стюарт смята, че си негова, нали? — попита Греъм.

— Знам. — Вдигнах глава и срещнах погледа му. — Не съм.

— Знам. — Гласът му бе тих, изпълнен с молба да го разбера. — Но той ми е брат.

„И какво точно трябваше да означава това?“ — ядосах се аз. Че след като брат му има такива очевидни намерения към мен, той смята, че е нередно да се намесва? Че без значение какво мисля аз или факта, че между нас явно става нещо, Греъм смяташе, че е най-добре да забравим за това, да се откажем, защото брат му може да възрази?

— Заповядай — Стюарт нахълта през вратата на всекидневната с палтото ми в ръка. Помислих си, че единственото хубаво нещо у егоцентричните мъже е, че не забелязват нищо около себе си. Всеки друг, влязъл в тази стая в този момент, положително щеше да усети, че атмосферата между мен и Греъм е натежала от напрежение.

Стюарт обаче само ми помогна да облека палтото си, а Джими, който се върна в стаята, каза:

— Искаш ли някое от момчетата да те изпрати до вас?

— Не, всичко е наред.

Отново му благодарих за обяда и все още с гръб към Стюарт някак си успях да изпиша на устните си бледо подобие на усмивка, което отправих към Греъм.

— Ще се оправя — казах им. — Сама.

 

 

„Няма проблем“ — самоуспокоявах се аз. Бях дошла в Крудън Бей, за да работя, да напиша книгата си. Така или иначе нямах време да се впускам в романтични истории.

Водата във ваната ми беше хладка, но аз се отпуснах дълбоко в нея, докато водата докосна брадичката ми. Героите ми ми говореха както винаги, когато бях във ваната, но аз се опитах да заглуша гласовете им и най-вече спокойния глас на Джон Морай, чиито сиви, бдителни очи, като че ли бяха навсякъде около мен.

Съжалявах, че съм му придала външността на Греъм. Сега вече не можех да я променя — той бе придобил ясно определена форма и нямаше да се съгласи да я промени току-така, но наистина нямах нужда от герой, който всеки ден да ми напомня за мъжа, който ме бе захвърлил.

Гласът на Морай тихо изрече нещо. Въздъхнах и се завъртях, за да взема химикалката и хартията, които държах до ваната.

— Добре — казах. — Задръж така.

Записах думите му, а после гласът на София изрече някакъв отговор; след по-малко от минута вече бях извадила запушалката, бях излязла от ваната и закопчах дрехите си, за да мога да седна пред компютъра. Усмихнах се слабо при мисълта как най-лошите неща в личния ми живот понякога ставаха източник на най-добрите обрати в сюжетната линия.

Когато едва вчера бях стояла и разговаряла с Греъм в обора, заобиколени от конете и свитото в сеното куче, също като в сцената, която току-що бях описала в книгата си, си мислех как животът отразява изкуството.

„А сега е време — рекох си — изкуството да отрази живота.“