Сузана Киърсли
Пръстенът на София (4)

I

Тя се бореше отчаяно да не заспи. Нуждата от сън я връхлиташе на концентрични вълни в ритъм с движенията на коня и успокояваше умореното й тяло, докато най-накрая усети как се отпуска и се предава. Тъмнината я обгръщаше и тя се потопи в нея. Но скоро започна леко да се изхлузва от седлото и загубата на равновесие внезапно я разбуди рязко. Стисна по-здраво юздите. Конят, уморен не по-малко от самата нея, отговори с раздразнено движение на главата и я погледна с тъмно, изпълнено с укор око, преди отново да обърне муцуна обратно на север.

Очите на свещеника, който яздеше до нея, бяха изпълнени с повече разбиране.

— Много ли се уморихме? Остана ни още малко път и ми се иска тази вечер пътуването ни да свърши, но ако смятате, че не можете да продължите…

— Мога, господин Хол. — И тя се изправи на седлото, за да го докаже. Нямаше никакво желание да спира сега, когато бе толкова близо до целта. Откакто бе потеглила от западните графства, бяха изминали две седмици и всяка частица от тялото й я болеше от ездата. Разбира се, бяха спрели в Единбург — една нощ в истинско легло и баня с гореща вода — но споменът за тази вечер изглеждаше толкова далечен. Оттогава бяха изтекли цели четири дълги дни.

Тя затвори очи и се опита да си го припомни: леглото с червените и бели завеси, прясно изгладените чаршафи, ухаещи сладко до лицето й, усмихнатата прислужничка, донесла кофата с вода и легена, и неочакваната доброта на домакина й, херцога на Хамилтън. Бе чувала за него, естествено, в днешно време бяха малко хората, които нямаха твърдо определено мнение за великия Джеймс Дъглас, херцога на Хамилтън, който бе стоял начело на парламента в Единбург и отдавна бе считан за един от най-ревностните патриоти в Шотландия.

Симпатиите му към краля изгнаник от династията Стюарт, прокуден във Франция, макар и не изразени открито, бяха предмет на всеобщ шепот. София бе чувала, че като млад го арестували за участие в заговор на якобитите и го били затворили в Тауър — огромна грешка от страна на правителството, послужила единствено да увеличи популярността на херцога сред шотландските му сънародници, които не изпитваха особена любов нито към Англия, нито към нейните закони, още по-малко сега, след провъзгласения миналата зима Акт на обединението, който с един-единствен безкръвен удар бе отнел на шотландците последните трошици независимост, останали им от времето на Уолъс и Брус^[1]. Сега Шотландия нямаше правителство; в Единбург нямаше парламент. Неговите членове бяха принудени да се оттеглят в именията си, някои по-богати със земите, които бяха получили благодарение на съгласието си за Обединението, а други — огорчени и готови за бунт, говорейки открито за вдигане на оръжие.

Сключваха се съюзи, които до съвсем скоро се считаха за немислими. Тя бе чувала слуховете, че собствените й роднини от западните графства, всички до един твърдоглави презвитерианци, възпитани в ненавист към якобитите, сега искат да се присъединят към тях в заговора за възстановяването на католическия крал Джеймс Стюарт на шотландския трон. По-добре да ги управлява католик, но шотландец, така смятаха те, отколкото кралица Ана Английска или, още по-лошо, германският принц, когото кралицата бе провъзгласила за свой наследник.

Чудила се бе, когато срещна херцога на Хамилтън, каква точно бе неговата позиция по въпроса. Положително не можеше да става и дума за възстановяване на Стюартите на трона, без той да го знае — имаше твърде много връзки и бе прекалено влиятелен, за да остане в неведение. Тя знаеше, че някои го смятат за якобит, и все пак се бе оженил за англичанка, имаше земи в Англия, в Ланкашир и, изглежда, се чувстваше изцяло в свои води в двора на кралица Ана — толкова, колкото и тук, в Шотландия. Трудно бе да отгатнеш на коя страна ще застане, ако избухне война.

Докато изпълняваше ролята на домакин, той изобщо не заговори за политика, но тя и не очакваше, че ще го направи. Бяха му се натресли съвсем неочаквано, с доста голяма доза нежелание, поне от нейна страна, когато придружаващият я като официален компаньон неин родственик се бе разболял още със самото им пристигане в Единбург. Тогава се позова на някакво слабо познанство с херцога, тъй като някога бе служил на майка му — вдовстващата херцогиня — и така успя да осигури на себе си и на своята млада повереница подслон за през нощта в огромните апартаменти на херцога в двореца Холирудхаус.

Приеха я любезно и й поднесоха храна, каквато през дългите дни на пътуването си бе забравила, че съществува — месо, риба и вдигащи пара зеленчуци, придружени от вино в кристални бокали, които отразяваха светлината на свещите и искряха като скъпоценни камъни. Стаята, където я отведоха да преспи, бе спалнята на съпругата на херцога, която бе на посещение у роднини в Северна Англия, и бе приказна със завесите си в червено и златно, индийската ракла и огромни гоблени, а на една от стените бе окачено най-голямото огледало, което бе виждала някога през живота си.

Тя хвърли с въздишка поглед към отражението си с надеждата, че огледалото ще покаже по-различен образ от този на съсипаната от пътя жена, която се взираше в нея с разрошени, потъмнели от праха къдрици и зачервени очи, обкръжени от безсънни сенки. После се обърна и се изми над легена, при все че нямаше видима полза — отражението в огледалото си остана все така мръсно.

Тя потърси утеха в съня.

На сутринта закуси, а след това я посети самият херцог на Хамилтън. Тя го намери толкова очарователен, колкото подсказваше и репутацията му. Говореха, че в младостта си е оставил в дворцовите среди име на дързък и галантен мъж. Сега, в средната му възраст, чертите на лицето му се бяха отпуснали, а и вече не бе толкова строен в кръста, но не бе загубил нищо от галантността си. Тъмната му перука се спускаше по раменете в модни къдрици, поклонът му бе изящен и той й бе целунал ръка, като че имаше пред себе си жена, равна нему по ранг.

— Значи ви оставиха на моите грижи, както изглежда — каза той. — Боя се, че вашият роднина е сериозно болен, има пристъпи на треска. Погрижих се да го настанят възможно най-удобно и повиках жена да се погрижи за него, но за известно време той няма да бъде в състояние да язди.

— О, разбирам. — Тя наведе глава разочарована.

— Толкова неудобен ли намирате апартамента си, че нямате търпение да си тръгнете? — Шегуваше се, разбира се, но в гласа му имаше истинско любопитство да види реакцията й.

— О, не, не е това, Ваша милост. Просто… — Но истината бе, че не можеше да назове конкретна причина за нежеланието си да остане тук, освен това, че искаше вече да е към края на пътуването си, а не в средата му. Не познаваше жената, при която отиваше — тя не бе нейна кръвна роднина, а роднина на чичо й по брачна линия, жена с богатство и власт, която някаква неведома сила бе накарала да й пише след скорошната смърт на чичо й, че би желала да я вземе при себе си и да й предложи дом.

Дом. Тази дума бе упражнила върху нея силно притегателно въздействие; същото, което й оказваше сега.

— Просто — отвърна след кратко колебание — на север ме очакват.

За миг херцогът се вгледа изпитателно в лицето й, а после рече:

— Моля, седнете.

Тя седна неудобно на тясната пейка до прозореца, а херцогът зае стола с кадифена тапицерия срещу нея, без да спира да я наблюдава с интерес.

— Разбрах, че отивате при графиня Ерол — започна той, — в замъка Слейнс.

— Така е, сър.

— И каква е връзката ви с тази забележителна дама?

— Тя беше роднина на чичо ми Джон Дръмонд.

Кимване.

— Но вие не сте Дръмонд.

— Не, сър. Казвам се Патерсън. Леля ми бе тази, която се омъжи в семейство Дръмонд. Живях с нея и с чичо си осем години, откакто починаха родителите ми.

— Как са починали?

— И двамата бяха отнесени от дизентерията, Ваша Милост, докато пътуваха към Дариен.

— Към Дариен!

Произнесени от херцога, думите отекнаха със силата на падащ чук. Тя знаеше, че той е бил един от най-пламенните следовници на мечтата на шотландците да основат своя колония в Новия свят, на шепата земя между Северна и Южна Америка. Толкова хора бяха вярвали в нея и бяха хвърлили цялото си състояние в това приключение, убедени, че успехът му ще даде на шотландците контрол и над двете морета и път към Индия, виждаха в мечтите си кораби, които пренасят товари през провлака от едното море към другото, и богатства, които щяха да помогнат на страната да се извиси до нечувано могъщество.

Нейният баща също бе повярвал в тази мечта и бе продал цялото си имущество, за да си осигури място на корабите, потеглили на онова първо дръзко пътуване. Но този златен сън се бе превърнал в същински кошмар. И Англия, и Испания се бяха противопоставили на шотландското заселване в Дариен и в крайна сметка там не бе останало нищо, освен туземците и празните колиби на онези, които искаха да построят империя.

Херцогът на Хамилтън неведнъж бе заклеймявал открито виновниците за провала на експедицията към Дариен и погледна към младата жена с новопоявило се съчувствие:

— Било е проява на Божията милост това, че не сте пътували с тях, иначе и вие щяхте да загубите живота си. — За миг остана замислен. — В такъв случай роднина ли сте на Уилям Патерсън?

Това бе името на търговеца и авантюриста, който пръв бе започнал да мечтае за Дариен и бе пуснал в движение фаталното колело на съдбата.

— Мисля, че ми е далечен братовчед, но никога не сме се срещали.

— Може би това също е било за добро. — Херцогът се усмихна и отново се замисли. — Значи ще пътувате на север, към Слейнс?

Тя му хвърли бърз поглед, без да смее да се надява, че…

— Ще ви трябва човек, който да ви води, а също така и да ви защитава от опасностите, които дебнат по пътищата — продължи той, все още унесен в мислите си. — Сещам се за един, който е идеален за тази цел, ако се доверите на преценката ми.

— Кой е той, Ваша Милост? — попита тя.

— Един свещеник, господин Хол. Знае пътя към Слейнс, защото е бил там и преди по мои работи, а освен това няма защо да се боите от нищо, докато сте заедно с него.

Няма защо да се боите от нищо. Няма защо да се боите от нищо.

Тя отново се плъзна надолу по коня, а господин Хол протегна ръка, за да я изправи на седлото.

— Пристигнахме вече — рече окуражително той. — Виждам светлините на Слейнс.

Тя се застави да се разсъни и погледна с присвити срещу вечерната мъгла очи над безплодните земи, които ги заобикаляха. Съзря светлините — малки жълти точки, блещукащи в тъмните бойници на кулите, и солидните, непоклатими стени. Под тях долиташе ревът на Северно море, което, невидимо за очите, връхлиташе върху скалите, а някъде наблизо някакво куче започна да лае силно, предупредително.

Приближиха замъка и тя внезапно бе обзета от колебания. Понечи да накара коня си да забави ход, но в този момент една врата се отвори широко и над неравната трева се плисна светлина и топлина. Към тях се запъти жена, облечена във вдовишка траурна рокля. Не беше млада, но беше красива. Вървеше към тях без шапка на главата, без да е загърната в шал или пелерина и без да обръща внимание на влагата.

— Пристигате точно навреме — обърна се тя към новодошлите. — Точно сядаме да вечеряме. Заведете конете в обора, там ще намерите коняря ми и той ще ви помогне — предложи тя на господин Хол. — Ти може да дойдеш с мен. Несъмнено ще искаш да се освежиш и да се преоблечеш. — Тя протегна ръка, за да помогне на момичето да слезе от коня, и се представи: — Аз съм Ан, графиня на Ерол, и докато синът ми не се ожени — господарка на Слейнс. Боя се, че съм забравила твоето име.

Гласът на момичето бе прегракнал от дългото мълчание и трябваше да прочисти гърлото си, преди да успее да проговори:

— София Патерсън.

— Добре тогава — рече графинята с усмивка, която контрастираше със суровия пейзаж зад гърба й, — добре дошла у дома, София.