Сузана Киърсли
Пръстенът на София (14)

V

През цялата седмица не спряха да идват гости.

Идваха на коне, без придружители, от сенчестите земи, които се простираха на север и северозапад от Слейнс. От появата и поведението им София се досещаше, че са важни хора, и при все че й ги представяха веднага след пристигането им, сякаш единствената причина за посещението им бе да я приветстват с „добре дошла“ в областта, тя прекрасно знаеше, че това е просто удобен претекст, тъй като всеки посетител след това се срещаше с полковник Хук насаме и оставаше с него известно време.

Първият посетител бе обявен като лорд Джон Дръмонд, от което сърцето на София за един дълъг, ужасен миг спря да бие, докато накрая тя не се успокои с мисълта, че чичо й Джон не може да се е надигнал от гроба и да е дошъл в Слейнс с жестокото намерение да я преследва чак тук. А после графинята разбра какво си мисли момичето и побърза да каже:

— София, дошъл е Джон, моят племенник.

Мъжът, който влезе, беше по-млад от покойника и с учтиво, любезно поведение. Това беше, както научи София, вторият син на херцога на Пърт — брата на графинята, който бе станал така известен чрез живота си, прекаран в непосредствена близост с краля изгнаник, а младият лорд Дръмонд не криеше факта, че и самият той също е якобит.

През последните няколко дни, още от предупреждението на графинята, че може да види и чуе неща, които да я обезпокоят, София подозираше, че пристигането на полковника и господин Морай може да е част от някакъв заговор между онези благородници, които желаеха да върнат крал Джеймс в Шотландия и да го възкачат на трона му.

Тези неща никога не се обсъждаха пред нея, но тя бе забелязала, че макар графинята и двамата мъже да не пиеха за здравето на краля на масата на вечеря, те небрежно протягаха бокалите си над каната с вода, а от дома на чичо си София знаеше значението на този жест: че пият за онзи „отвъд водата“, тоест за краля в изгнание, който се намираше от другата страна на Ламанша.

При все че разбираше какво става около нея, тя никога не казваше нищо, защото не искаше да тревожи графинята, като покаже, че е наясно с това, което се случваше в Слейнс. Сега графинята бе толкова заета с гостите си и с пратениците, които пристигаха и заминаваха от замъка по всяко време, че София смяташе за свое задължение да стои настрана от суетнята и да поддържа спокойствието на господарката на Слейнс, като се преструва на невежа и неосведомена.

Знаеше, че полковник Хук наистина я смята за такава, но не бе сигурна за господин Морай. Сивите му очи неспирно я гледаха с израз на тиха съсредоточеност, без нито за миг да се отклоняват от целта си, макар че каква бе тази цел, София не можеше да каже. Предполагаше само, че е наблюдателен и не може да бъде заблуден лесно. Същевременно си мислеше, че ако е толкова интелигентен, колкото й се струваше, трябва да вижда и че споделя техните чувства и че заговорниците не трябва да се страхуват, че тя ще ги предаде. Каквото и да знаеше или да не знаеше господин Морай обаче, той нито веднъж не повдигна въпроса дали на София може да се има доверие.

И така дните минаваха и довеждаха със себе си посетители с имената на най-могъщите фамилии от Севера — лерда на Бойн, а по-късно и лорд Салтън, водача на един от клоновете на дома Фрейзър. А след всички тях дойде и самият лорд велик конетабъл — графът на Ерол.

София реши, че на живо графът е по-впечатляващ, отколкото на портрета си: млад, но предпазлив с действията и думите си и надарен с независимия ум на майка си. От този мъж се излъчваше енергия като току-що запален огън, готова във всеки миг да избухне.

Видът на графа бе в очевиден контраст с този на клетия полковник Хук, чието здравословно състояние продължаваше да е обезпокоително дори и след пристигането му в замъка.

Графът на Ерол забеляза това и го отбеляза гласно, на което полковникът отговори:

— Боя се, че все още не съм се възстановил от пътуването. Всъщност чувствам се неразположен още откакто напуснахме Версай.

Това бе първият път, в който името на двореца на френския крал се споменаваше така открито, и полковник Хук, осъзнал небрежността си, хвърли бърз поглед към София, както направиха и всички останали — всички, освен графа. Графът на Ерол просто продължи разговора:

— Надявам се, че сте оставили техни величества краля на Франция и нашия крал Джеймс в добро здраве?

За миг настъпи мълчание, а после графинята се обърна предупредително към сина си:

— Чарлс…

— Да, майко? — Графът сви рамене, за да изхлузи пелерината си, и обърна поглед към София, както бяха направили другите малко преди това, но за разлика от техните лица, по неговото не се четеше никаква загриженост. — Тя е член на нашето семейство, нали така?

— Разбира се, че е така, но… — започна графинята.

— Е, в такъв случай съм убеден, че има достатъчно ум, за да схване с какво се занимаваме. Не ми прилича на глупачка. Глупачка ли сте? — обърна се той към София.

Тя не знаеше каква да отговори под тежестта на всички тези вперени в нея погледи, но вирна леко брадичката си и смело поклати глава.

— И създали ли сте си мнение по въпроса защо тези господа са дошли в Слейнс?

При все че въпросът й бе зададен от графа на Ерол, тя усети тежестта не на неговия поглед, а на този на господин Морай, чиито нетрепващи очи не биха позволили и най-малката лъжа, затова тя отвърна:

— Доколкото разбирам, са дошли от Франция, за да се свържат с якобитите, милорд.

Младият граф се усмихна, като че ли откровеността й го бе зарадвала.

— Ето, виждате ли? — обърна се той към другите, а после отново към София: — И в такъв случай възнамерявате ли да ни разкриете пред агентите на кралица Ана?

Той просто се шегуваше, не говореше сериозно. Знаеше какъв ще бъде отговорът й, но тя все пак изрече много ясно:

— Не, не възнамерявам.

— Не съм си го и помислял. — Тонът на гласа му подсказваше, че всичко е изяснено и въпросът е приключен. — Следователно самият аз не чувствам неудобство да изказвам мислите си в присъствието на тази млада дама. Приканвам всички ви към същото.

Ако полковник Хук не изглеждаше съвсем убеден, това, по мнението на София, се компенсираше от слабата усмивка на одобрение, изписана по лицето на господин Морай. Без да се опитва да разбере защо одобрението му й се струва толкова важно, тя извърна очи и наостри уши към полковник Хук, който най-после бе омекнал и сега отговаряше на въпросите на графа за здравето на хората, с които се бе разделил в двора на кралете изгнаници Стюарт в двореца Сен Жермен във Франция.

— Обнадежден съм да чуя — бе отговорът на графа, — че младият крал Джеймс е добре. Тази страна отчаяно се нуждае от него.

Хук кимна.

— Той го знае. Сега е убеден повече от всякога, че е дошло време Шотландия да се надигне.

— Доколкото си спомням, бе убеден в това и преди две години, когато се впуснахме в това дръзко начинание — рече графът и с поглед, изпълнен с търпение, продължи: — Но може би е по-добре, че тогава се поколеба, защото ще види, че сега далеч повече хора са готови да го подкрепят и са убедени, че в най-лошия случай с меч в ръка ще постигнат повече, отколкото им предлага това обединение с англичаните.

— Истина ли е, че презвитерианците на запад може да пожелаят да се присъединят към нашата кауза?

— Чувал съм такива слухове. Обединението ги разгневи и тъй като са сред най-добре въоръжените и най-малко разделените части в тази страна, те възнамеряваха да се отправят към Единбург, за да принудят членовете на парламента да се разотидат.

Като чу това, господин Морай, който досега мълчеше, този път не можа да се сдържи.

— Но ако наистина го бяха направили, това щеше да провали подписването на Акта за обединение?

— Да, почти със сигурност. Особено след като поне четирима благородници от областите Ангъс и Пърт предложиха да сторят същото.

— Исусе Христе! — изригна господин Морай. — Защо тогава не са го направили?

Графът и майка му си размениха бърз поглед, а после графът отговори:

— Бяха разубедени от човек, на когото имаха доверие.

— Какъв човек?

— Негова Светлост херцога на Хамилтън.

Отговорът на полковник Хук беше незабавен:

— Не го вярвам.

— Знам със сигурност, че е истина — увери го графът. — И знам също така, че вашият приятел херцогът, който през последните два месеца засвидетелстваше такова нетърпение да пристигнете, е променил тона си сега, когато сте на шотландска земя. Не спира да повтаря на всеки, който е готов да го чуе, че сте дошли прекалено късно, че кралят вече не мисли за народа си и че не можем да се надяваме да се завърне един ден.

— Лъжете.

Ръката на графа леко докосна дръжката на меча му в отговор на обидата, но графинята застана между двамата мъже и гласът й прозвуча умиротворително:

— Казах ви, полковник, че много неща се промениха, откакто бяхте за последен път в Слейнс.

— Така изглежда. — Хук се извърна настрана. Лицето му бе по-изпито и изтощено, отколкото можеше да се дължи на болестта.

Графът каза:

— Не съм забравил, полковник, че познанството ви с херцога датира отдавна, но думите му по един или друг повод засегнаха прекалено много хора, а тайните му интриги с пълномощника на кралица Ана в Шотландия увеличават подозренията, които нашите благородни приятели изпитват към него. Херцогът на Атол, когото самият вие познавате като честен човек, пръв разбра за този заговор и не се поколеба да упрекне херцога на Хамилтън. Отначало Хамилтън се опита да отрече, но тъй като херцогът на Атол разполагаше с недвусмислени доказателства, накрая бе принуден да признае, макар да се опита да убеди Атол, че само е искал да подмами англичаните по фалшива следа. Както можете да си представите, това оправдание не удовлетвори никого. Резултатът е, че повечето от предишните му приятели открито скъсаха с него и малко хора все още се примиряваме с посещенията му. Сега репутацията му сред нашите хора идва главно от вашия двор в Сен Жермен. Крал Джеймс недвусмислено нареди, че никой не бива да се обявява открито в негова подкрепа, преди херцогът на Хамилтън да го е направил и че всички ние трябва да следваме указанията му, тъй като той се ползва с благосклонността на краля.

— Вярвам — рече Хук, — че тези нареждания са били повторени в писмо, изпратено на вас, както и на останалите, за да ви уведоми за пътуването ми.

— Наистина бяха повторени. И аз както винаги съм готов да се подчиня на своя крал. Бих желал обаче да го осведомя, че това, което ни е написал в пълна тайна, вече е издадено от предател на нашите врагове, защото с очите си видях друго писмо от секретаря на пълномощника на кралица Ана в Шотландия, в което също става въпрос за пътуването ви дотук и за неговата цел. И се споменава името на човека, който ви придружава.

Хук онемя от смайване.

— Но…

— Не се опитвам да съдя поведението на херцога на Хамилтън, нито пък ви карам да го пренебрегвате в преговорите, които водите. Казвам ви само, че този човек е пълен с тайни и че ще е добре да запомните нещата, които ви казах, да сте нащрек и да не му споменавате нищо от това, за което може да се споразумеете с останалите лордове.

Последвалата между думите на графа пауза и кимването и отговора на Хук бе малко повече от времето, необходимо за едно преглъщане. София не можеше да види лицето на Хук, но в този кратък миг почувства, че бе претеглил нещата в главата си по същия начин, по който нейният чичо Джон лукаво преценяваше всяко ново събитие и го обръщаше в своя полза. Когато Хук проговори, в гласа му прозвучаха същите нотки като в този на чичо й и София не можа да повярва в истинността на думите му.

— Милорд, съветът ви е от голяма полза за мен — заяви Хук. — Благодаря ви. Възнамерявам да предприема мерките, за които ме съветвате.

София не разполагаше с доказателство, че полковникът лъже, а и не беше уместно да взема думата на подобни събирания, но ако беше мъж, навярно щеше да предупреди графа на Ерол, че Негова Светлост херцогът на Хамилтън не е единственият, на когото не бива да се гласува пълно доверие.

 

 

— Изглеждаш притеснена — рече графинята.

Когато София вдигна поглед, за да й отговори, иглата й се изплъзна от ресната, по която бродираше, и я убоде болезнено по пръста. Момичето стисна устни и успя да не издаде нито звук, докато болката премине, а после отвърна:

— Изобщо не съм притеснена, уверявам ви. Просто тази шарка надминава уменията ми и не мога да направя бодовете си равни.

Графинята направи пауза и когато най-после проговори, в гласа й имаше топлота:

— Синът ми беше прав, като ти се довери. Ти не можеш да изречеш нито една лъжа, скъпа моя, без това да се изпише на лицето ти съвсем ясно. — И като се върна към работата си, тя заяви решително: — Искаме прекалено много от теб, като те задължаваме да пазиш нашите тайни. Така смята полковник Хук и мисля, че е прав.

София предпазливо се възползва от открилата се възможност.

— Доколкото разбирам, полковникът е добър приятел на семейството ви.

— Добър приятел е на брат ми Джеймс, херцога на Пърт. През последните няколко години двамата са работили усилено рамо до рамо за една обща цел. Изминаха две години, откакто брат ми изпрати за пръв път полковник Хук да дойде от Франция, да ни посети в Слейнс и да потърси поддръжници сред благородниците на тази страна за начинанието ни. Тогава времената бяха други. Обединението все още не беше факт, а само нещо, за което се говореше — думи, които никой не вярваше, че ще се превърнат в действителност, че пазителите на тази страна ще продадат Шотландия само за да напълнят собствените си джобове. Тогава нещата не изглеждаха толкова неотложни, не както сега, когато всички чувстваме, че трябва да бързаме. Защото, когато кралица Ана умре — а като знаем какво е здравето й, краят й ще дойде скоро — родът на Стюарт на трона на Британия също ще угасне. Англичаните искат да поставят на трона един чужденец — принца на Хановер — и това наистина ще стане, освен ако не успеем да доведем крал Джеймс от Франция, за да заеме законното си място. Може и да сме се примирили с владичеството на Мери, а после и на Ана, защото те са сестри на истинския крал и носят кръвта на династията Стюарт, но по право тронът принадлежи на Джеймс, а не на Ана. И когато тя си отиде, трябва да стане наистина негов, защото цяла Шотландия ще се възпротиви един от Хановер да се възцари като крал. — Довърши с ненужна сила един възел и захапа конеца, за да го отреже. — Без съмнение полковник Хук този път ще има по-голям успех в преговорите с нашите благородници и ще убеди много от тях да влязат в споразумение с нашия приятел, краля на Франция, който желае да ни предложи помощта си, ако се вдигнем на оръжие.

София не постави под съмнение намеренията на полковник Хук. Единствено интуицията я караше да подозира, че целите му може да не са такива, каквито мислят останалите, а интуицията, колкото и добре да й служеше, не бе достатъчно основание, за да обвини човек, когото не познаваше. Освен това…

— Той ще си тръгне скоро, така каза.

— Да. Утре заминава за дома на лорд Стурмонт в Сконе, за да се срещне с херцога на Атол. Помоли сина ми да го придружи, но той прецени, че ще е неразумно да предприеме подобно пътуване, след като току-що си е дошъл у дома след сесия, продължила повече от шест месеца. Ако се върне в Единбург толкова скоро след заминаването си, и то в компанията на всеизвестни якобити, правителството ще заподозре, че става нещо. Достатъчно голям риск е това, че сега, след разпускането на парламента, когато най-видните мъже на нацията са разпръснати из различни графства, полковник Хук трябва да се постави в опасността да пътува през половината кралство, за да се срещне с благородниците. Мисля, че има план да раздели страната на две части — да отиде в едната сам, а в другата да изпрати господин Морай, но синът ми гледа и на този план с неодобрение.

— Защо? — попита София.

Графинята вдяваше в иглата си копринен конец, тъмночервен като кръв.

— Господин Морай е търсен човек. През изминалите три години англичаните обявиха награда за главата му. В официална прокламация оповестиха, че всеки, който успее да го залови, ще получи петстотин лири стерлинги.

Иглата на София отново се изплъзна от пръстите й и я убоде, когато ръцете й се стовариха в скута й.

— Петстотин лири!

Никога не бе чувала за такава сума. За повечето хора дори една десета от нея би представлявала цяло състояние.

Имената на онези, които се бяха провинили пред Короната, често се обявяваха публично и София знаеше това, както и че за залавянето им се обявяваше награда от пет лири и че обещанието за тази сума често подтикваше честни хора да предадат приятелите си. На какви приятели можеше да се надява господин Морай, зачуди се София, когато за главата му предлагаха цели петстотин лири?

— Той е добре познат — обясни графинята — на юг от Тай, където са именията му, но полковникът смята, че господин Морай ще е в по-голяма безопасност в северните провинции, където би могъл да отбележи напредък и да сключи споразумение с планинците.

София се намръщи.

— Но защо… — Тя се спря по средата на изречението.

— Да? — погледна я графинята.

— Извинявам се. Не е моя работа. Само че се чудех… навярно е имало и други хора, които биха могли да придружат полковник Хук тук. Защо крал Джеймс е изпратил точно Морай и го е поставил в опасност?

— Някои мъже избират пътя на опасността по собствена воля.

София знаеше, че това е истината. Собственият й баща беше такъв човек.

— Но ако го заловят… — подхвана тя и млъкна, защото не искаше да мисли какво може да му се случи, ако го разпознаят и арестуват.

Графинята, която не изпитваше никакви лични чувства към господин Морай, завърши:

— Ако го заловят, може да разкрият плановете ни.

Беше приключила с цветето, върху което работеше, и отряза внимателно кървавочервения конец. В погледа й, спрян върху лицето на София, имаше нещо от задоволството на учител, който наблюдава напредъка на талантлив ученик.

— Точно затова — каза тя — синът ми е неспокоен.

 

 

На другата сутрин София се събуди с чувство на безпокойство. Беше сънувала коне, които потропваха нетърпеливо с крак на земята извън замъка, топлият им дъх образуваше мъгла при всяко изпръхтяване, а около тях мъжки гласове припряно си подвикваха един на друг. Когато отвори очи, навън все още цареше полумрак. През прозореца си можеше да види бледорозовата ивица, прорязала мътносивия хоризонт; разбра, че ще мине поне още един час, преди семейството и гостите да се размърдат и да започнат ежедневните ритуали като питиета и закуски. Тя обаче бе прекалено неспокойна и само след броени минути вече бе станала от леглото, беше се облякла и сега излизаше от стаята си, жадна за човешка компания.

В кухнята нямаше никого. Госпожа Грант бе сложила на огъня една тенджера, но самата тя не се виждаше никъде, нито пък някоя от останалите прислужнички в кухнята. Нямаше я и Кирсти. София си помисли, че приятелката й може да е отишла да види Рори в конюшните, но когато прекоси двора, за да я потърси там, намери единствено Хюго, отпуснат апатично върху леглото си от вълна и слама. Не се виждаше нито един кон, който мастифът да охранява, с изключение на кобилата, която бе яздила от Единбург до Слейнс и от чийто гръб бе паднала, като се разхождаха с графинята. Кобилата се взираше тъжно в краката си, като че страдаше, задето клетките и от двете й страни са празни. Когато София докосна мекия кадифен нос, очите й едва се повдигнаха, за да покажат, че е почувствала ласката.

— Значи са заминали — каза си София. Значи не е било сън. Полузаспала-полубудна, тя наистина бе чула тропането на конете и гласовете на полковник Хук и Морай, поели още преди пукването на зората всеки към своята мисия — Хук на юг, а господин Морай на север.

София внезапно изпита остро чувство на загуба. Може би се дължеше на това, че дори не бе успяла да се сбогува с него. Дори не бе успяла да му пожелае късмет и да го посъветва да си пази гърба в тези земи, обитавани от диваци, за които петстотин лири можеха да изглеждат като кралско богатство.

Тя облегна глава до меката муцуна на кобилата, без да спира да я гали, и промълви:

— Бог да го пази.

Мъжкият глас като че ли проговори някъде иззад гърба й:

— Кажете, момиче, какъв е този мъж, който да е заслужил такива пламенни молитви от ваша страна?

Тя се извърна. Гласът не принадлежеше на призрак. Морай облегна рамо на тежката врата на конюшнята и небрежно скръсти ръце пред гърдите си. Хюго не се бе размърдал, нито залаял, както правеше всеки път, когато в конюшнята влизаха непознати, а меката глава на кобилата не помръдна от мястото си между треперещите ръце на София.

— Мислех, че сте заминали — изрече тя на един дъх, а после, усещайки припряността на думите си, разбра, че са прозвучали глупаво. Понеже можеше да се издаде, че заминаването му я интересува повече, отколкото й се искаше да признае, тя възвърна спокойствието си и отвърна на въпроса му с въпрос: — Значи полковник Хук е взел и двата жребеца, така ли?

— Взе черния. Младият коняр взе другия по заръка на графа. А аз, както виждате, съм оставен тук. — С последните си думи той сякаш се шегуваше със самия себе си, но София имаше чувството, че не е особено доволен от положението. Никога не бе виждала чертите му толкова мрачни и безпощадни, но ето че омекнаха, когато погледна към нея, и макар да не се бе помръднал от рамката на вратата, й се стори, че се намира с цяла крачка по-близо, когато наклони глава и я попита: — Това някакъв странен и любопитен обичай на западните графства ли е, да говорите на Бога и на конете, когато слънцето едва е изгряло?

Тя извърна лицето си и задържа погледа си върху кобилата.

— Не можах да заспя. Чух конете.

— А, да, когато потегляха, се вдигна малко врява. Признавам, че и аз самият може да съм повишил глас един-два пъти. Най-вероятно именно аз съм ви събудил. — Замълча за миг и добави: — Тази кобила май е много привързана към вас.

София се усмихна.

— Двете с нея се разбираме. Веднъж ме хвърли, макар да признавам, че грешката бе най-вече моя.

— Изненадвате ме. Изглежда прекалено нежно животно, за да се отнася с ездача си по подобен начин, а не мога да си представя и вас как я ръгате прекалено грубо.

— Не, паднах, защото не можах да я удържа, когато препусна с всички сили. У нея има волна жилка, която тя държи добре прикрита зад това нежно лице.

— Да, с много жени е така.

След това Морай наистина се раздвижи. София чу шумоленето на ботушите му по влажната слама и когато посмя да погледне настрани, покритият му с кожа гръден кош бе до рамото й. Той посегна и погали високия извит врат на кобилата.

— Значи е извадила късмет, че тази сутрин не се отправих на път, защото за колкото и волна да се смята, тежкият път през планините нямаше да й хареса, а още по-малко щеше да й хареса да носи на гърба си такова бреме като мен.

„Значи затова е останал тук — реши София. — Не е имало кон за него.“

— В такъв случай сигурно чакате да тръгнете, когато Рори върне обратно другия жребец?

— Не, момиче. Никъде няма да ходя — отпусна ръката си, завъртя се и се облегна с лакти на преплетените пръчки на клетката. Докато се обръщаше, единият край на черната му пелерина падна върху ръкава на София. — Останалите решиха, че е най-добре да остана в Слейнс.

София бе облекчена да узнае, че в крайна сметка здравият разум бе надделял. Навярно графът бе убедил Морай, че оставането му тук намалява риска да го заловят, и при все че той изглеждаше недоволен от това решение, от наблюденията си през изтеклите дни тя знаеше, че честта му ще го задължи да се съобрази с това, което щеше да е най-полезно за делото на краля изгнаник.

Тъй като не знаеше дали е редно да покаже, че е научила за наградата, обявена за залавянето му, София се задоволи да каже само:

— Несъмнено тук ще ви се стори по-безопасно.

— Да — думата като че ли го забавляваше. — Което ми напомня, че все още не сте ми казали за чия безопасност се молехте.

„Просто се шегува с мен“ — помисли си тя. За него нямаше никакво значение за чия безопасност бе отправяла молитвите си в тишината на конюшнята. Само че не успя да се застави да говори със същия небрежен тон като него, както и не можа да спре брадичката си да не се вирне, когато разширените й очи се срещнаха с неговия спокоен сив поглед. И тогава видя, че той не се смее. Отговорът й наистина го интересуваше.

Не можеше да изрече лъжа пред него. Не можеше обаче и да проговори — сърцето й се бе качило в гърлото и биеше така силно, че бе невъзможно думите да си пробият път.

Което всъщност бе добре, защото не можеше да му каже: „За вашата“. Не и в тази конюшня, с топлината на пелерината му върху ръката й и широките му рамене, които почти я докосваха, лицето му само на сантиметри от нейното. Времето като че ли бе спряло да тече и на София й се струваше, че този миг може да продължи до края на вечността; забравената кобила обаче мушна носа си между тях, изпръхтя и София отново си върна способността да говори.

— Графинята ще ме търси — избъбри тя.

И с една бърза стъпка настрани — толкова рязка, че Хюго, който сънливо се протягаше в леглото си, застана нащрек — тя се обърна и избяга от конюшнята, от бдителния мастиф и кобилата и най-вече от мъжа, чийто поглед все още чувстваше като топъл огън по гърба си.