Сузана Киърсли
Пръстенът на София (15)

10.

Знаех, че ме наблюдава.

Дъждът бе започнал да вали по-силно. Удряше в предното стъкло на автомобила със силата на петдесет барабанчици и чистачките не смогваха да почистят стъклото достатъчно бързо, за да виждаме пътя както трябва. Греъм беше паркирал колата в една отбивка, бе изключил двигателя и наблюдаваше лицето ми, докато гледах навън през прозореца.

— Съжалявам — каза той. — Това време не е много за пътуване. Околността изглежда навсякъде една и съща, когато вали.

— Всичко е наред. Не е като да можеш да управляваш времето.

— Можем да почакаме, докато се проясни — предложи той, но от изпълнения му със съмнение тон разбрах, че и той като мен смята, че този дъжд не възнамерява да спре скоро, а Греъм не бе мъж, който да чака дълго.

Бях очаквала тази сутрин с по-голямо нетърпение, отколкото ми се искаше да призная. Гледах часовника допреди половин час, когато Греъм дойде и ме придружи до долния край на пътеката, където очуканият му бял воксхол ни чакаше до стената на пристанището, а Ангъс весело въртеше опашка на задната седалка. Изминахме обаче съвсем кратко разстояние, преди облаците, които бяха закривали слънцето цяла сутрин, най-после да се изсипят върху ни. Сега бе повече от ясно, че трябва да прекратим разходката си, преди още да сме я започнали. Опитах се да прикрия разочарованието си.

Греъм обаче очевидно го бе забелязал, защото отново включи двигателя, пусна чистачките на максимална скорост и изкара колата обратно на тесния път.

— Имам едно предложение. Едни приятели имат ферма недалеч оттук. Можем да им отидем на гости, става ли? За известно време, докато спре дъждът.

Ангъс, който досега се протягаше на одеялото си на задната седалка, вдигна глава, за да отбележи промяната на посоката ни, и през цялото време по дългия, тесен път, водещ към фермата, той стоеше на седалката и енергично махаше с опашка, очевидно доволен, че сме се запътили натам.

Дълбоко изровеният и кален път свършваше в чист квадратен двор с ниски, широки бараки, които образуваха редица пред нас, хамбари от дясната ни страна, а от лявата — ниска варосана селска къща с боядисана в яркосиньо врата.

— Чакай тук — нареди ми Греъм и нахлузи качулката на якето си, — ще видя дали са си вкъщи.

Отиде до къщата, застана пред вратата точно до една отточна тръба, която изсипваше вода върху рамото му, и почука. Никой не се появи, затова със свиване на раменете и бърза окуражителна усмивка той се втурна към претъпкания с какво ли не двор и влезе през отворената врата на най-близкия обор.

Установих, че не ме е излъгал, когато каза, че Ангъс мрази да го оставят сам. Докато господарят му стоеше отвън и чукаше на синята врата, кучето просто седеше на мястото си и скимтеше, но когато Греъм изчезна в обора, болонката се изправи на седалката и започна да драска с нокти по прозореца и нададе вой — жалостив, сърцераздирателен звук, който трябваше да подтикне слушателя към действие. Успях да издържа една-единствена минута, преди да се обърна и да посегна към каишката.

— Добре — казах, — добре, и ние отиваме. Просто стой мирен.

Нямах качулка, но имах ботуши, за което бях много благодарна, защото още при първите няколко стъпки затънах до глезен в дъждовната вода. Ангъс дърпаше каишката с всички сили и двамата пресякохме двора с почти олимпийска скорост и влетяхме през вратата на обора, преди дъждът да ме е измокрил цялата.

Вътре беше по-топло и прашно от сеното и от движението на животните. Миришеше силно на слама и тор. След това, което бях написала предната вечер, ми се стори някак подходящо това, че се озовах пред редица грижливо поддържани конски клетки — три от тях с коне, а четвъртата празна — и че едната от трите конски глави, които се извърнаха да наблюдават влизането ми, странно приличаше на кобилата, която бях създала за София: същите огромни влажни очи, същата катраненочерна грива, същите нежни черти.

Греъм не се виждаше никъде. Помислих си, че трябва да е изминал пътя през цялата дължина на обора и да е завил зад ъгъла към бараките, които, както сега можех да видя, бяха свързани с обора в другия му край. Ангъс искаше да го последва, но аз го задържах за малко, защото исках да прекарам още един миг с конете.

Винаги съм обичала конете. Всяко младо момиче ги обича, така съм чувала, а аз така и не успях да надрасна тази фаза. По-наблюдателните ми читателки понякога коментират как винаги успявам да вмъкна коне във всичките си истории, макар че можех да се оправдая с предлога, че едва ли бих могла да напиша исторически роман без един-два коня. Истината обаче бе, че конете бяха моята тайна слабост.

В нито една от клетките нямаше огромен черен жребец като този, който бях съчинила за Натаниъл Хук, нито пък червеникавокафяв — само един кестеняв ловен кон, който ме измери със сдържан поглед, и един любопитен сивчо в най-отдалечената клетка, а в средата бе кобилата — или поне конят, за който реших, че е кобила, защото приличаше на кобилата, която бях нарисувала във въображението си. Тя протегна нос, аз й подадох ръката си и с безкрайна радост погалих ноздрите на кадифената муцуна и почувствах топлия й дъх в дланта си.

— Това е Тами — чух гласа на Греъм зад гърба си. Както си бях помислила, беше отишъл в бараките и сега се връщаше, без да бърза. — Искаш ли да го разгледаш по-отблизо? Той обича дамите.

Обърнах се изненадана.

— „Той“ ли?

— Да. — Греъм се приближи и взе от мен каишката на Ангъс, така че сега разполагах с двете си ръце.

Потърках Тами отстрани по врата.

— Прекалено е красив — заявих, — за да е момче.

— Така е, но не го казвай, защото ще нараниш гордостта му — засмя се Греъм и ме погледна с интерес. — Яздиш ли?

— Не наистина.

Греъм се ухили.

— И какво означава това?

— Означава, че мога да седя на гърба на конете, ако те ми го позволят. Мога дори да се задържа отгоре им, ако само вървят, но тръстът надхвърля ездаческите ми умения. Просто падам.

— Е, това може да представлява проблем — съгласи се той.

— Да разбирам ли, че никой не си е вкъщи?

— Никой. — Греъм хвърли бърз поглед към отворената двойна врата, където дъждът се изсипваше в плътна пелена, после погледна обратно към мен и като видя колко съм погълната от това да галя Тами, продължи: — Но можем да почакаме. Заникъде не бързаме.

Той придърпа с крак напред едно грубо столче и седна, а Ангъс се настани на покрития със слама под до него.

Всичко беше почти като в книгата ми, помислих си. Конюшните, кобилата — е, Тами, който приличаше на кобилата — аз и Греъм с неговите ясни сиви очи, които неслучайно приличаха много на тези на господин Морай. Тук беше дори и кучето, което спеше, свито в сламата. „Животът представлява отражение на изкуството“ — помислих си и се усмихнах леко.

— А ти? — попитах. — Ти яздиш ли?

— Да, като млад съм печелил награди. Учудва ме, че татко не ги е извадил, за да ти ги покаже.

Зад сухия му тон се долавяше такава привързаност към баща му, че това ме накара да се запитам нещо.

— Може би — рискувах да подметна — ще ми ги покаже утре. Нали знаеш, че ме покани на обяд?

— Да, спомена го.

— Ти ще бъдеш ли там?

— Да.

— Добре. Защото баща ти се опитва много усърдно да ми помогне с проучванията ми и много му се иска да ме запознае с теб и да си поговорим за историята. — Преструвайки се на много заинтересувана от лицето на коня, попитах, без да се обръщам: — Защо не си му казал, че вече се познаваме?

През дългата минута, която измина, преди да ми отговори, ми се прииска да можех да видя лицето му и да разбера какво си мисли. Когато проговори обаче, гласът му бе труден за разгадаване. Той просто ми върна въпроса.

— А ти защо не му каза?

Знаех защо и това не беше, само защото не исках да противореча на историята на Греъм или на липсата на такава. Причината беше… е, причината беше това, че Греъм, също като конете, беше моя тайна слабост. Когато бе близо до мен, се чувствах полунаелектризирана, полуобъркана, развълнувана като ученичка, която се е влюбила за пореден път, и исках за известно време да задържа това усещане, да го запазя за самата себе си и да не позволявам на никой друг да се намесва в него. Само че не можех да го кажа на Греъм, затова отвърнах:

— Не знам. Просто не мислех… — а после последвах примера му и прехвърлих топката обратно в неговото поле: — Предположих, че си имал причини да не му кажеш.

Каквито и да са били тези причини, той не ги сподели с мен. Явно не бяхме на една и съща вълна.

— И така — попита той, — как върви книгата?

„Далеч по-безопасна тема“ — помислих си.

— Добре, дори много добре. Снощи ме задържа на компютъра до три сутринта.

— Винаги ли пишеш нощем?

— Невинаги. Когато наближа края на книгата, пиша по всяко време. Но обикновено работя най-добре късно през нощта. И аз не знам защо. Може би защото съм полузаспала.

Казах последното като шега, но той кимна замислено.

— Възможно е — замисли се той. — Може би нощем подсъзнателното взема превес. Имам един приятел, който рисува и казва същото — че му е най-лесно да работи през нощта, когато мисълта му започва да се отклонява и е почти заспал. Твърди, че тогава вижда нещата по-ясно. Имай предвид обаче, че самият аз не мога да направя разлика между картините, които рисува нощем, и тези, които рисува денем — на мен всички те ми приличат чисто и просто на огромни размазани цветни петна.

През последната седмица, след всичко, което бях научила за София Патерсън, си бях създала няколко мнения по въпроса за подсъзнателното и как то управляваше писането ми, но ги запазих за себе си.

— При мен става въпрос най-вече за навик, отколкото за нещо друго. Когато започнах да пиша за пръв път — наистина да пиша, а не да се развличам с писане — все още бях в университета. Единственото свободно време, с което разполагах, бе късно през нощта.

— А какво си следвала? Английска литература ли?

— Не. Обичам да чета, но през всичките си години като ученичка винаги съм мразила, когато разпарчетосват книгите и ги подлагат на какви ли не анализи. Мечо Пух като политическа алегория, такива неща. Никога не съм била добра в тази област. В „Семейство Барет от улица Уимпъл“^[1] — нали знаеш, филма, в който Елизабет Браунинг се опитва да разгадае значението на едно от стихотворенията на Робърт Браунинг, затова му го показва, а той го чете и й отвръща, че когато е писал стихотворението, само Бог и Робърт Браунинг са знаели какво иска да каже, а сега го знае само Господ. Точно така се чувствам и аз по отношение на изучаването на английския. Кой знае какво е искал да каже авторът и защо това трябва да има някакво значение? Предпочитам да чета за удоволствие. Не, следвах политология.

— Политология ли?

— Имах идеи как да променя света — признах. — И си мислех, че един ден такова образование ще ми е от полза все за нещо. Всичко е политика.

Той не възрази. Само попита:

— Защо не история?

— По същите причини: предпочитам да чета историята за удоволствие. Преподавателите винаги успяват да я накарат да изглежда ужасно безжизнена. Не знам точно как. — След което си припомних с какво си изкарва хляба и се опитах да омекотя думите си: — Е, естествено, не всички преподаватели, но…

— Не, сега е много късно. Вече го каза. — Греъм се облегна назад и ме загледа, очевидно развеселен. — Ще се опитам да не се обиждам.

— Не исках да кажа…

— Само ще се закопаеш още по-дълбоко — предупреди ме той.

— Както и да е, така и не завърших университета.

— Защо?

— Защото преди него завърших първия си роман и го продадох, а после нещата просто поеха в своя собствена посока. Понякога ми е неприятно, че така и не получих диплома, но от друга страна наистина не мога да се оплаквам. Писането ми ми върши добра работа.

— Определено имаш талант.

— Получавам смесени отзиви — отвърнах, а после направих пауза, осъзнала какво е казал и как го е казал. — Защо смяташ, че имам талант?

Бях го хванала.

— Може тази седмица да съм прочел някоя от книгите ти.

— О? Коя?

Той ми каза заглавието.

— Хареса ми. Впечатли ме начинът, по който описваш бойните сцени.

— Благодаря.

— И очевидно много си се постарала с проучването. Но ми се стори много жалко, че героят трябваше да умре.

— Знам. Направих всичко възможно, за да има щастлив край, но това бе просто начинът, по който се случи, а не обичам да променям историята.

За щастие много от читателките ми бяха харесали края и според писмата, които ми бяха изпратили, бяха останали с разбити сърца след трагедията, позволявайки си удоволствието от един хубав плач.

— Майка ми щеше да хареса книгите ти — промълви Греъм.

Без да отмествам ръка от врата на коня, се обърнах към него.

— Отдавна ли е починала?

— Когато бях на двайсет и една.

— Съжалявам.

— Благодаря. Аз също. През тези петнайсет години баща ми се чувства ужасно самотен. Струва ми се, че обвинява себе си.

— За какво?

— Тя имаше проблем със сърцето. Татко мисли, че е трябвало да я принуди да забави ритъма. — Той се усмихна. — Със същия успех можеше да се опита да забави някоя вихрушка. Майка ми постоянно се захващаше с какво ли не.

Ето откъде бе наследил тази своя неизтощима енергия. Той насочи разговора обратно към мен.

— И двамата ти родители ли са живи?

— Да. Имам и две сестри.

— В Канада ли са?

— Едната ми сестра е в Щатите, а другата в Китай. Преподава английски там. Баща ми казва, че това постоянно желание да пътуваме се дължи на шотландската кръв, която тече във вените ни.

— Може би е прав. Къде тогава е твоят дом?

— Нямам такъв. Просто отивам на местата, където се развива действието в книгите ми, и живея там, докато пиша.

— Като циганка.

— Нещо такова.

— Сигурно си преживяла интересни приключения. И си срещала интересни хора.

— Понякога. — Не успях да издържа погледа му повече от секунда и отново се извърнах, за да почеша перчема на Тами. Той закачливо ме побутна с нос и аз казах на Греъм: — Прав си. Наистина обича дамите.

— Така е. Има хубавичко лице и знае как да го използва. — Греъм отново гледаше през отворената врата към дъждовния порой, който продължаваше да се сипе в пълния с какво ли не двор. — Мисля, че днес няма да имаме късмет с разходката.

Имаше право. Знаех го, но не казах нищо.

В името на истината нямаше да имам нищо против да прекарам останалата част от деня в този обор с Греъм и Ангъс за компания. Греъм обаче очевидно не бе онзи тип, който би издържал да седи бездейно толкова дълго време, затова, когато той се изправи, аз потупах коня за последен път, вдигнах яката си и неохотно се втурнах обратно под дъжда към колата.

Този път успях да прикрия по-добре чувствата, които изпитвах. Стори ми се, че до мига, в който се оказахме заобиколени от къщите и магазините на Крудън Бей, бяха изминали само няколко секунди. А после стигнахме до началото на пътеката, която водеше нагоре към къщурката ми, Греъм паркира и заобиколи колата, за да ми отвори вратата. Изхлузвайки палтото си, той го вдигна над главите ни, за да закрива и двама ни, и каза:

— Ще те изпратя до горе.

Обаче остави Ангъс в колата и разбрах, че това означава, че няма намерение да влиза. И в това нямаше нищо лошо. Нямаше защо да се чувствам разочарована. Щеше да има и други възможности.

И все пак се почувствах малко неприятно и усмивката, с която се обърнах да му благодаря за приятното прекарване, когато стигнахме до входната ми врата, не бе искрена.

Греъм свали палтото, което бе държал над главите ни, и го облече отново.

— Ще обиколим околността някой друг път — каза той.

— Добре.

— Значи ще се видим утре. На обяд.

— Да.

Той се забави още един миг, като че ли искаше да каже още нещо, но накрая само вдигна качулката си, усмихна се и пое обратно по пътеката, а аз се обърнах, за да пъхна ключа в бравата.

Ръцете ми бяха студени и влажни и не можеха да уцелят ключалката. После изпуснах ключа и го чух как иззвъня на камъните, така че трябваше да се наведа и да го потърся и когато най-после го открих, вече бях цялата мокра.

Когато се изправих, видях, че Греъм отново стои до мен. Помислих си, че се е върнал да ми помогне, затова му казах:

— Всичко е наред, намерих го — и вдигнах ключа, за да му покажа.

Но когато започнах отново да се боря с ключалката, ръката му се протегна напред и улови лицето ми, за да ме спре. Усещах топлината на силните му пръсти по линията на челюстта ми, докато палецът му се плъзгаше много нежно нагоре по скулата ми.

— Виж — каза той, — не казах на татко, защото не исках да те деля с никого. Все още не.

Отначало си помислих, че не съм го чула правилно. А дори и да бях, не можах да се сетя какво да кажа. „Ако трябваше да напиша книга с подобен развой в сюжета, нямаше да има проблем“ — помислих си. Лесно бе да пишеш диалозите между герои в книга, но в истинския живот думите просто никога не ми хрумваха по начина, по който аз исках.

Греъм прие мълчанието ми за израз на нещо друго.

— Сигурен съм, че ти звучи шантаво, но…

— И аз не искам да те деля с никого.

Съдейки по припряността, с която думите изскочиха от устата ми, това не бе точно изтънченият отговор, към който се стремях, но само секунди по-късно това вече не ме интересуваше.

Целувката беше кратка, но не оставяше място за съмнение какви са намеренията му. В този шеметен миг всичко, което усещах, беше той — топлината му, докосването му, силата му — и когато вдигна глава, аз се олюлях на място, загубила чувството си за равновесие.

Той стоеше и ме гледаше, като че и той бе почувствал силата на този контакт. А после зъбите му проблеснаха бели на фона на тъмнината на брадата му. Сивите очи се присвиха.

— Напиши това в книгата си — предизвика ме той.

След което се обърна, натика ръце дълбоко в джобовете си и отмина, подсвирквайки си, надолу по мократа пътека, докато аз стоях на място и го гледах онемяла под плискащия се върху ми дъжд.