Сузана Киърсли
Пръстенът на София (8)

6.

Касъл Ууд се намираше недалеч от „Килмарнък Армс“. Бях минала оттам онзи първи ден, когато шофирах към дома на Джейн, и на дневна светлина гората ми се бе сторила спокойна и мирна. Ала в тъмнината всичко бе съвсем различно и останах доволна, че тази вечер мога да вървя покрай нея от другата страна, по тротоара, оставяйки пътя помежду ни. Безброй врани шумно кръжаха над върховете на дърветата и острите им крясъци се забиваха в мозъка ми. Високите дървета с разкривени чворести клони изглеждаха заплашителни и загадъчни, като онези гори, в чиито дебри се криеха вълци и вещици; напомняха ми горите от илюстрациите към книжката ми на Братя Грим.

Къщата на доктор Уиър бе гледка, която посрещнах с облекчение — ниска, едноетажна постройка със звънче до вратата и семейство от малки гномчета, които надничаха от грижливо поддържаната градинка.

Очевидно бе, че ме очакват. Само миг след почукването ми вратата се отвори. Реших, че доктор Уиър също прилича на гном — невисок, кръглолик, със старомодни очила с кръгли стъкла. Не можех да преценя на каква възраст е. Косата му бе побеляла, но цветът на лицето му бе здрав и червендалест, кожата гладка, а очите зад стъклата на очилата му бяха ясни и проницателни. Знаех, че доскоро е бил хирург — съобщи ми го Джими — и едва наскоро се е пенсионирал.

— Заповядайте — каза той, — влезте.

Взе палтото ми и го изтръска, за да го поизсуши, а после грижливо го закачи на старинната закачалка с огледало. Всяко кътче на коридора говореше за добър вкус и любов към старинните мебели. Не че беше претрупано, но избелелите шарки на тапетите, персийският килим на пода и меката светлина на аплиците по стената придаваха на помещението атмосфера на сигурност и удобство.

Тази атмосфера бе дори още по-осезаема в тесния, осветен от лампи кабинет, където той ме покани. Едната стена бе покрита от пода до тавана с шкафове с остъклени врати, натъпкани до пръсване с книги — нови и стари, с твърди и меки корици. И тъй като пространството очевидно не стигаше на домакина, за да може да събере всички книги на рафтовете, той бе натрупал една върху друга книги навсякъде, където имаше свободно място. Почувствах се като шестгодишно хлапе, попаднало в магазин за сладкиши.

Тъй като обаче не исках да изглеждам като шестгодишно хлапе, сподавих ентусиазма си и позволих на доктор Уиър да ме представи на жена си, която седеше в единия от двата фотьойла, тапицирани с крепон и разположени срещуположно около малка кръгла масичка до стената. Зад тях богато надиплени завеси висяха пред единствения прозорец на стаята и скриваха настъпващия мрак, задържайки вътре топлото сияние на настолните лампи. Едно кресло с огромни странични облегалки допълваше обзавеждането на стаята, а на стената, която не бе покрита с шкафове с книги, картини с морски пейзажи и кораби отразяваха светлината в рамките си.

Елси, съпругата на доктора, бе приятна, стройна жена, белокоса също като него. Помислих си, че прилича повече на фея, отколкото на гномче. Сините й очи непрекъснато танцуваха.

— Тъкмо се канехме да изпием вечерното си уиски — осведоми ме тя. — Ще се присъедините ли към нас? Или може би бихте предпочели чаша чай?

Отвърнах, че едно уиски би ми дошло много добре.

Тъй като бе очевидно, че креслото с огромните облегалки е на доктора, се настаних в другия фотьойл, така че от едната ми страна останаха книгите, а от другата — завесите на прозореца. Малката кръгла масичка стоеше между мен и Елси Уиър.

Доктор Уиър излезе и след малко се върна с три големи чаши за уиски от тежко, гравирано стъкло, една трета от вътрешността на които бе пълна с прекрасна кехлибарена течност. Подаде ми едната.

— Джими каза, че сте писателка. Пишете исторически романи, нали така?

— Точно така.

— Срамувам се да призная, че никога не съм чувал името ви.

Елси се усмихна.

— Той е типичен представител на мъжкия пол. Никога не отваря книга, ако авторът е жена. Постоянно очаква всичко да свърши с целувка.

— Е, в моите истории обикновено става точно така — засмях се аз, отпих от уискито си и оставих острата му топлина да си пробие път до стомаха ми. Вкусът на това превъзходно малцово шотландско уиски ми допадаше, но трябваше да го пия на бавни премерени глътки, за да не се напия. — Книгата, по която работя в момента, е свързана със събитията, в които французите и якобитите се опитват да върнат Джеймс VIII в Шотландия през 1708.

— Така ли? — Веждите на доктора се повдигнаха. — Този бунт не е толкова известен. Какво ви накара да се спрете точно на него?

Самата аз не бях сигурна. Никога не ми се е случвало основните идеи за книгите ми да ме осенят като прозрение; обикновено се формираха постепенно и чрез натрупване, като снежна топка, която нараства пласт след пласт, с бучки, натрупани тук, и неравности — там, докато не се съберат в една съвършена цялост. Но докато се стигне до този момент, вече не можех да си спомня формата на първата шепа, която бях събрала, на първата бегла мисъл, която бе отключила процеса.

Опитах се да се сетя какво бе дало началото точно на този.

Работех по последната си книга, в която действието се развиваше в Испания, и трябваше да намеря някаква малка подробност за болниците от осемнайсети век. Така се натъкнах на мемоарите на един лекар, живял във Франция през периода, който ме интересуваше. Въпросният доктор бе правил някаква операция на Луи XIV и толкова се гордееше с този факт, че бе написа няколко страници с всички подробности за инцидента. И това събуди интереса ми към Краля Слънце.

Започнах да чета за него, за неговия двор и за събитията, които се бяха разигравали там. Четях за удоволствие, нищо повече. А после една вечер си пуснах телевизора, за да чуя новините, улучих погрешния канал и попаднах на един стар филм с Ерол Флин — „Капитан Блъд“ и понеже винаги съм си падала по Ерол Флин, продължих да го гледам и изпитах удоволствие от боя с мечове, от романтиката и авантюризма, а накрая Флин скочи на предната палуба на кораба си и съобщи на своите събратя пирати, че вече всички могат да се завърнат в Англия, защото злият крал Джеймс е избягал във Франция, а страната се управлява от добрия крал Уилям.

И точно това ме накара да се замисля за лошия късмет, който бяха извадили кралете от династията Стюарт и най-вече крал Джеймс и как ли се е чувствал да загуби короната, да изостави трона си и да прекара остатъка от живота си в изгнание.

Все още с тези мисли в главата изключих телевизора и отворих книгата, която четях — биография на Луи XIV. Точно на страницата, където бях спряла, се споменаваше за двореца Сен Жермен, който Луи бе предоставил на изгнаниците, за да могат да продължат да поддържат кралски двор. Заинтригувана, продължих да чета за всички шотландски благородници, които бяха влизали и излизали от Сен Жермен, и за всички заговори, които се бяха вихрили там. Всичко ми се струваше очарователно.

Скоро след това намерих документите на Натаниъл Хук, научих за мечтата му за бунт и тогава…

Знаех, че това обяснение е прекалено отвлечено, а повечето хора, които ме питаха откъде вземам идеите си, очакваха по-кратък отговор, затова казах на доктор Уиър, че съм избрала бунта от 1708 просто защото Натаниъл Хук ми е допаднал.

— А, Хук — кимна докторът. — Той наистина е бил интересен човек. Само че е бил ирландец, а не шотландец. Знаехте ли това? Да, идвал е в Слейнс на два пъти, струва ми се, първия път през 1705, за да провери готовността на благородниците да подкрепят плана му да доведе младия крал обратно, а после през 1707, за да пусне плана в действие.

— Всъщност се занимавам с второто му посещение, както и с осъществения опит за нашествие следващата зима. — Облегнах се назад, отпих предпазливо още една глътка уиски и обясних как, при все че съм започнала да пиша книгата във Франция, трябва да запълня някои от местата, с които не съм наясно по отношение на Слейнс. — Джими каза, че знаете много за замъка.

— Наистина е така.

— Това е най-любимата му тема — намеси се Елси със снизходителна усмивка, която излъчваше нежна привързаност. — Надявам се, че нямате други планове за тази вечер.

Без да обръща внимание на думите й, доктор Уиър попита:

— Какво искате да знаете?

— Всичко, което можете да ми кажете. — Годините на проучвания ме бяха научили никога да не поставям ограничения на това, което хората ми разказват, и макар че вероятно докторът щеше да спомене и вече известни ми факти, за които вече бях чела, със сигурност щях да науча повече от него, ако просто си мълча и го оставя да говори.

Той започна с историята на семейство Хай, графовете на Ерол, които бяха построили Слейнс.

— Това е стара и благородна фамилия. Съществува легенда, че в древни времена един техен предшественик орял полето заедно с двамата си синове, докато в далечината се водела битка между датчаните и шотландската войска. Според легендата, когато една от шотландските линии започнала да се пропуква и воините започнали да се оттеглят, този фермер, едър мъж с мощни ръце, откъснал хомота от бика си, за да го използва като бич, и се провикнал към синовете си да направят същото. Тримата подкарали бягащите воини обратно към битката, възстановили бойната линия и накрая датчаните били разгромени. А сетне кралят отвел фермера и синовете му в Пърт, пуснал един сокол да полети от Киноул Хил и казал, че цялата земя, над която прелети птицата, ще стане тяхна. И тогава соколът кацнал на един камък, който все още се нарича Камъкът на сокола, в енория Семидос, така че фермерът станал собственик на част от най-хубавата земя на север от река Тай, както и много богат човек. Това, разбира се, е само легенда, за истинността на която няма никакво доказателство, но и днес вождовете на Хай продължават да носят като герб кралския сокол и ярема на бика, както и три опръскани с кръв щита — по един за онзи смел фермер и за двамата му синове. А семейният девиз в превод гласи: „Пази ярема“. Тоест те вярват в истинността на легендата.

Той млъкна, понеже забеляза, че съм извадила тетрадката си и записвам легендата, за да ми остави време да довърша.

— Записахте ли всичко? — попита ме накрая. — Хубаво. Ще се опитам да говоря по-бавно, за да не ви се налага да бързате. Сега за семейство Хай. Според историческите книги са дошли от Нормандия. В средата на петнайсети век са получили графска титла, а сто години по-рано са били провъзгласени за велики конетабли на Шотландия от самия Робърт Брус. Тази титла дава голяма власт, а също така е и наследствена — предавала се е във фамилията поколения наред, както се е предавала и абсолютната преданост към каузата на католицизма. Подкрепяли сина на Мария Стюарт, Джеймс VI, докато не решил да приеме протестантството. Това се оказало прекалено за деветия граф на Ерол, който повел масирана атака срещу силите на краля. Получил рана от стрела и доколкото си спомням, дотолкова вбесил крал Джеймс, че той се отправил на север, та лично да изравни със земята замъците на графа — Делгатие и Стария Слейнс, на юг оттук. Графът на Ерол прекарал няколко години в изгнание, а после се върнал в Шотландия и вместо да се опитва да възстанови стария замък, решил да построи нов, около една кула, която семейство Хай поддържали тук. Точно тази постройка нарекъл Новия Слейнс.

Точно както Алън, съпругът на Джейн, ми бе обяснил по-рано, когато още не бях осъзнала, че е имало два замъка на име Слейнс, докторът ми каза:

— Вас ви интересува Новият Слейнс. По времето, когато полковник Хук е дошъл тук, старият замък отдавна вече не е съществувал. 1708 година… нека да помисля… тогавашният граф на Ерол трябва да е бил тринайсетият граф. Чарлс Хай — последният наследник от мъжки пол по права линия. А неговата майка — графинята на Ерол, Ан Хай, била движеща сила в съзаклятието. Но пък — продължи той, — в това няма нищо учудващо. Тя била от рода Дръмонд, а брат й бил херцогът на Пърт — много влиятелен човек в двора на Стюартите във Франция. Ан била изцяло отдадена на задачата да върне краля на трона му. Забележителна жена. Графините на Ерол — това е доказано от историята — открай време са далеч по-интересни от мъжете си.

Докторът допи уискито си и топлата светлина в малката стая покри с блестящи точици причудливо изрязаното стъкло на чашата му и кръглите му старомодни очила, зад които очите му изведнъж станаха замислени.

— Имайте предвид, че синът й, тринайсетият граф, е имал огън у себе си. Ненавиждал Обединението от все сърце и се борил срещу него до последния си дъх и по всички възможни начини. А освен това, разбира се, бил от рода Хай и поддръжник на кралете Стюарт, а това не бил избор, който един мъж можел да направи лесно. Чарлс Хай живял в изключително опасни времена. — За миг се замисли над това, което ми бе казал, а после продължи: — Така и не се оженил и не създал наследник преди смъртта си, затова титлата отишла при сестра му — още една интересна графиня на Ерол, но това е друга история. Както и да е, тя също не оставила наследник, затова титлата велик констабъл преминала в странични разклонения при разни племенници и племеннички и старата фамилия я загубила. Слейнс обаче останал собственост на графовете на Ерол до 1916 година, когато двайсетият граф бил принуден да го продаде. Новият собственик най-накрая се отказал от него и накарал да съборят покрива; казват, че било от съображения за безопасност, при все че е по-вероятно просто да се е опитвал да избегне плащането на данъци. А след това без покрив сградата просто започнала да се руши.

— Срамота — обади се Елси. — Такава величествена стара сграда с такава история. Тук е отсядал Самюъл Джонсън заедно със своя биограф господин Бозуел^[1]. Дъглас, ти имаше екземпляри от нещата, които са писали за Слейнс. Бяха много интересни.

— А, да — кимна той. — Бях забравил за тях. — Надигна се от коженото си кресло, излезе за малко от стаята и се върна с папка, пълна с листи. — Ако желаете, можете да ги задържите. Имам и други копия. Описанията на Бозуел са далеч по-живи и пълнокръвни. На Джонсън са по-суховати, но все пак интересни за четене. Има и още едно-две неща, които може би ще са ви от полза — свързани са с историята на Слейнс. А тук някъде — той се огледа смутен — имах и старите планове на замъка, които показваха кои стаи къде са били. Не мога да се сетя какво съм направил с тях.

Елси каза:

— Може да си ги дал на някого.

— Много е вероятно. — Седна и ми се усмихна. — Проклятието на възрастта. Вече взех да забравям всичко. Все пак ще проверя дали няма да успея да намеря тези планове. Сигурен съм, че бихте искали да ги погледнете.

— О, да. Много.

Елси се усмихна.

— Сигурно е страшно интересно да пишете за миналото. Какво ви накара да се заинтересувате от историята?

И на този въпрос не можех да дам кратък отговор, но все пак се опитах и така заговорихме за любовта на баща ми към генеалогията, за пътуванията, които двамата с него бяхме предприемали по местата, откъдето бяха дошли предците ни, и за всички часове, които като дете бях прекарала с него в търсене на надгробните камъни на един или друг пра-пра-пра-прадядо. За мен всички тези хора бяха реални — лицата им в пожълтелите снимки с рамки, разпръснати навсякъде из къщата, ми бяха така познати, както и моето собствено, и когато спирах да ги погледна, те също ме гледаха и ме повличаха със себе си в миналото.

Докторът разбиращо кимна.

— Да, моят баща не се интересуваше от история, но беше наследил един портрет, при това доста добър, на някакъв Уиър, който е бил морски капитан. Когато бях дете, този портрет висеше в кабинета и разпалваше въображението ми. Не се съмнявам, че точно оттам идва любовта ми към морето.

Това ми напомни за нещо друго.

— Да не би случайно да знаете къде бих могла да потърся сведения за шотландския флот в началото на осемнайсети век?

Той се усмихна, остави чашата си и погледна към шкафовете с книги.

— Е, може да се окаже, че имам някой и друг стар том по въпроса.

— Има цяла лавица, пълна с книги на тази тема — уточни Елси. — От корабите ли се интересувате?

— Най-вече от хората. Трябва да направя проучване за капитаните, за които е писал Натаниъл Хук.

— А, капитан Гордън, нали така? — Доктор Уиър погледна към мен, за да се увери, че става въпрос за същия човек, след което се надигна и се запъти към библиотеката. — В „Старият шотландски флот“ има писано доста за него. Имах екземпляр тук някъде… да, ето го. Може да го вземете, ако искате, и да го прегледате, за да проверите дали това, което ви интересува, е вътре. Ако не е, имам и други книги, които може да…

Думите му бяха прекъснати от почукване по вратата.

— Извинете ме — рече докторът и излезе в коридора. Чух как отваря вратата, после приглушения му глас и този на някакъв друг мъж, смях и тропот на крака, когато някой пристъпи прага.

Доктор Уиър се завърна, грейнал в усмивка.

— Шофьорът ви е тук.

— Моят шофьор?

Зад гърба му се появи Стюарт Кийт. Изглеждаше много привлекателен в коженото си яке с черната си коса.

— Тъкмо се прибирах и си помислих, че може да имаш нужда някой да те закара до пристанището. Вятърът като че ли е полудял.

Не бях обърнала внимание, докато говорехме, но сега чух как вятърът блъска диво по прозореца зад мен. Представих си как си тръгвам в това време сама, как минавам покрай Касъл Ууд и по самотната пътека, която водеше от Харбър Стрийт към моята къщурка на хълма, и мисълта Стюарт да ме заведе до вкъщи изведнъж ми се стори много привлекателна. Така че благодарих на семейство Уиър за наистина ползотворната вечер, допих уискито си на една-единствена огромна глътка и с взетата назаем книга в ръка им пожелах „лека нощ“.

Отвън вятърът брулеше колата на Стюарт, докато се вмъквах в нея.

— Откъде знаеше къде да ме намериш? — попитах.

— Някой го спомена тази вечер в кръчмата. — Когато видя изражението ми, той добави: — Е, аз те предупредих, помниш ли? Един час в хотел „Сейнт Олаф“ и баща ми може да разпространи каквато новина си поиска сред половината село. Успя ли вече да ти изготви план?

— Не съвсем, просто ми даде списък на хора, които според него могат да ми помогнат.

— И кои са те?

— Честно казано, не си спомням имената им. Мисля обаче, че този уикенд или водопроводчикът, или, учителят трябва да ме разведе из областта с кола.

Той се усмихна.

— Това ще да е водопроводчикът. Не си длъжна да ходиш — аз също мога да те разведа. — Докато го казваше, рязко завъртя волана, за да вземе завоя, който щеше да ни изведе на главната улица, и задните гуми на колата изсвистяха.

Сграбчих опората за ръка.

— Мисля, че с водопроводчика шансовете ми да оцелея са по-добри.

Той се разсмя и аз продължих:

— Освен това теб и този уикенд няма да те има, нали така? Пак ще ходиш в Лондон.

— Да, но само за малко. — Отново усетих погледа му върху себе си, макар че не можех да го видя ясно в тъмнината. — Ще се върна.

Знаех, че Стюарт ме харесва. Аз също го харесвах, но не по този начин. Въпреки цялата му привлекателност той не пробуждаше у мен никаква искра, а макар да бе изминало доста време, откакто бях усещала искра с когото и да било, знаех достатъчно, за да установя липсата й в случая. Затова се почувствах мъничко виновна, когато му позволих да паркира колата и да извърви разстоянието по калната пътека до къщичката. Не исках да го подвеждам или да му давам фалшиви надежди, но и не исках да бъда сама. Не и тук. Не в тъмнината, когато всяко косъмче по врата ми бе настръхнало от усещането, че по пътя ме дебне нещо зло.

— Внимавай къде вървиш — предупреди ме Стюарт и ме сграбчи за ръката. — За втори път го правиш; за малко да стъпиш вън от пътеката. — Спря се и ме погледна. — Какво има?

Не можех да му отговоря. В мига, в който ме хвана, усетих как ме обзема паника — внезапна и безпричинна. Сърцето ми биеше така силно, че можех да го чуя, а нямах и най-малката представа защо е така. Поех си дъх и се заставих да се усмихна.

— Просто… ме стресна — бе единственото обяснение, което можех да му предложа.

— Да, виждам. Съжалявам.

— Грешката не е твоя. Честно да ти кажа, ненавиждам тази пътека нощем — обясних, когато отново тръгнахме напред. — През деня всичко е наред, но вечер направо ми изкарва акъла.

— Наистина ли? Защо?

— Не знам. Професионална деформация, предполагам. Имам страшно развинтено въображение.

— Е, да знаеш, че можеш да ми позвъниш по всяко време. Ще дойда и ще те придружа до вас.

— Ти няма да си тук — отбелязах.

— Да, заминавам рано утре сутрин. Но ти казах, че ще се върна.

Вече бяхме стигнали до вратата. Стюарт ме наблюдаваше как пъхам ключа в ключалката, а после попита:

— Искаш ли да вляза и да проверя дали в шкафовете не се е скрило някое чудовище?

По усмивката му реших, че по-скоро си е наумил да провери за чудовища под леглото ми, а нямах намерение да се поддавам на този номер. Отказах предложението му с небрежен тон:

— Не, няма нужда, добре съм.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

Видях го как ме наблюдава и знаех, че обмисля възможността да се опита да си изпроси целувка за лека нощ, но преди да приведе тази мисъл в действие, аз го прегърнах — най-обикновена приятелска прегръдка, която нямаше как да бъде изтълкувана погрешно.

— Отново ти благодаря, че ме доведе вкъщи — казах. — Пожелавам ти приятно пътуване до Лондон.

Прегръдката като че ли го изненада, но той я прие точно така, както се надявах.

— Убеден съм, че ще е приятно — погледна ме, остави ме да се отдръпна и направи крачка назад по пътеката. — И пак ще се видим — обеща той, — много скоро.

Въпреки че знаех, че съм избегнала някои съвсем не незначителни усложнения, изпитах съжаление, когато го видях да си тръгва. Като влязох в къщурката, тя изведнъж ми се стори самотна. И студена. Огънят в печката бе угаснал и ми трябваха цял час сериозни усилия, за да го съживя. Когато най-после успях, се чувствах толкова замръзнала и уморена, че исках само да се строполя в леглото си и да заспя.

Взех книгата със себе си — онази, която доктор Уиър ми бе дал назаем, за шотландския флот, защото, уморена или не, усещах, че трябва да свърша все някаква работа, тъй като бе очевидно, че тази вечер няма да пиша. Книгата беше стара, със сини корици, а отвътре на първата страница услужливо пишеше: „Старият шотландски флот, от 1789 до 1710, редактирано от Джеймс Грант, Л. Л. Б.“. Илюстрацията срещу заглавната страница бе черно-бяла и представляваше портрет на морски офицер с бяла перука, застанал в авторитетна поза и насочил пръст към плаващ кораб в далечината. Нещо в очите му, в лицето му ми се стори странно познато, затова се вгледах по-отблизо в светлите букви, изписани с курсив под портрета, за да разбера името му.

Томас Гордън.

Адмирал Томас Гордън наистина, но всеки адмирал някога е бил капитан. Изправих се рязко и седнах в леглото. Между одеялата пробяга студ и ме обгърна в хватката си, но аз почти не го усетих. Започнах да разгръщам бързо страниците с индексите, за да прочета препратките към Томас Гордън.

„Томас Гордън — информираше ме книгата — постига забележителна кариера… Неговите пътувания включвали далечни места като Шетланд, Стокхолм, Норвегия и Холандия. На 17 юли 1703 година той получава официално назначение в шотландския флот като капитан на «Кралица Мери».

Е, добре — усмихнах се доволно, — значи почти съм улучила.“ „Кралица Мери“. Уилям и Мери бяха управлявали заедно и когато съм давала име на въображаемия си кораб, чисто и просто съм избрала погрешната половинка.

Продължих да чета. Имаше откъс от писмо, в което Натаниъл Хук по време на първото си посещение в Шотландия, две години преди началото на моя разказ, бе написал:

„Докато гостувах на лейди Ерол, нашата фрегата «Дързост» се намираше на един мускетен изстрел разстояние от замъка. В деня след пристигането ми мистър Гордън, капитан на шотландска фрегата, натоварен със задачата да охранява крайбрежието, неочаквано се появи на юг. Лейди Ерол, която не желаеше да ме задържат, изпрати един джентълмен с катер, за да предложи на капитана да поеме друг курс, с което той незабавно се съгласи. Милейди го бе привлякла на своя страна и когато минава покрай замъка, той винаги я уведомява…“

Знаех, че съм чела този откъс и преди, защото си спомних ролята на капитана в бягството на френския кораб, на чийто борд се намирал Хук.

След това видях други, най-различни документи: заповеди за плаване, отправени до капитан Гордън, и препоръка към капитан Гордън да се насочи към Скарсбъро; заповед от 1705 година към капитан Гордън да стане командир на кораба „Крал Уилям“…

Отново прочетох последния документ, за да съм сигурна, че не съм сбъркала. Думите обаче си бяха там, прости и ясни. А точно под тях на същата страница имаше подобно нареждане до Джеймс Хамилтън от Орбистън да поеме командването на „Кралица Мери“.

Отново разиграх в ума си сцената, която бях описала последна — онази, в която графинята казваше: „Боя се, че забравих вашия капитан Хамилтън“.

А капитан Гордън, капитан Томас Гордън, уверено отговори: „Знам. Но аз не съм го забравил“.

Както изглежда, и аз не бях го забравила. Но как, за бога, си бях спомнила за такава дребна, незначителна подробност като името на капитан Хамилтън? Трябва да го бях прочела някъде, но в този момент за нищо на света не можех да се сетя къде. Имам навика да записвам името на всеки източник, който използвам в проучванията си, в случай че пропусна нещо и ми се наложи да го проверя повторно и знаех, че не съм чела абсолютно нищо за шотландския флот, освен написаното от Натаниъл Хук, а то съвсем не беше много. Все пак обаче човек не може да си спомни нещо, ако още преди това не го е имал в паметта си.

Или пък може?

Зад гърба ми прозорецът се разтресе от порива на вятъра, който ме накара да се пъхна под завивките, търсейки топлина. Затворих книгата и грижливо я поставих на нощното шкафче, но тя дълго не напусна мислите ми; докато сънят най-после дойде, бях готова да изпия още една чаша от хубавото уиски на доктор Уиър.