Сузана Киърсли
Пръстенът на София (22)

IX

Той я чакаше на плажа.

Беше се проснал в целия си ръст на пясъка, кръстосал крака и преплел ръце под главата си и когато заобиколи обраслата с трева дюна, София почти падна върху него.

— Мили боже! — възкликна тя и се разсмя, а после го остави да я дръпне да падне до него.

— Закъсняваш — рече лениво той.

— Графинята искаше да разбере какво мисля за една брошура за Обединението, която беше чела наскоро.

Устните на Морай се извиха в лека усмивка.

— Нейна Светлост е жена, каквато рядко се среща на този свят.

София се съгласи. Никога не бе срещала жена по-интелигентна, по-способна или по-безстрашна от графинята на Ерол.

— Не ми е приятно да я заблуждавам.

Той извърна глава, за да я погледне.

— Нямаме друг избор.

— Знам. — София погледна надолу, загреба с шепата си от топлия пясък и го остави да изтече между пръстите й.

— Тя мисли само за твоето щастие — напомни й той — и според нея един обявен извън закона войник, който скоро трябва да се върне във Франция и на бойното поле, е далеч по-лоша партия от… е, нека го кажем, командира на нашия шотландски флот.

— Вече е британски флот — уточни разсеяно тя. Не й харесваше да си го представя на бойното поле. — И освен това тя може да предпочита капитан Гордън, но не и аз.

На лицето му проблесна усмивка, докато отново се отпускаше назад със затворени очи.

— Много се радвам да го чуя. Не би ми било приятно да разбера, че съм хвърлил толкова усилия по едно момиче за нищо.

Тя закачливо го перна по гърдите.

— Значи ти коствам огромни усилия, така ли?

— По начини, които не можеш дори да си представиш. — Все още се шегуваше, но когато очите му се отвориха и срещнаха нейните, тя видя пламъка в тях и разбра какво ще направи още докато ръката му посягаше да се зарови в косата й и да я привлече надолу. Целувката му все още караше дъха й да спира, макар че сега вече й бе позната и знаеше как да й отвърне.

Когато устните им се разделиха, Морай плъзна ръка около гърба й, за да я задържи близо до себе си и тя се отпусна на пясъка, полагайки буза срещу финия плат на ризата му. Чуваше как сърцето му бие силно срещу ухото й. Високо над тях една чайка бе застинала насред въздуха, разперените й крила сякаш изобщо не помръдваха. Самотната й сянка лежеше на пясъка до тях.

Тяхното време беше откраднато. София го знаеше. Знаеше, че не може да продължи още дълго. Не искаше да мисли за това, но след като самата тя бе повдигнала въпроса, попита:

— Как мислиш, скоро ли ще си тръгнеш?

Рамото му леко се сви.

— Ако се съди по последното му писмо, Хук трябва вече да е на път към Слейнс, а инструкциите към мосю Лигондез, капитана на френската фрегата, гласяха, че трябва да стои далеч от брега три седмици, което означава, че и той може да се върне всеки миг.

— И тогава ще си тръгнеш.

Той не й отговори. Притисна я по-близо до себе си и София не каза нищо — просто затвори очи и се опита да задържи мига. Беше свикнала да губи хората, които обича. Знаеше, че след заминаването му слънцето ще продължи да изгрява и залязва както преди, че самата тя ще се събужда, ще прекарва деня си и ще заспива в ритъм с него. Но тази загуба, може би защото бе очаквана, предизвикваше у нея различен вид тъга и тя знаеше, че белезите, които ще остави у нея, ще бъдат съвсем различни от останалите.

Той се размърда под нея.

— Какво е това?

— Кое?

— Това.

Ръката му се плъзна по шията й, а после по-надолу, докато най-после напипа малкия твърд предмет под роклята й. Пръстите му намериха връвта, окачена на врата й, и се пъхнаха под нея, за да извадят саморъчно измайсторения гердан.

София бе повдигнала глава, за да го вижда, и веднага забеляза промяната в изражението му, докато той изучаваше малкото камъче, което блестеше насреща му, затоплено от близостта до кожата й. София бе намерила кожена връзка, на която да го окачи, и го носеше скрито под корсажа си, където никой не можеше да го види.

Морай сякаш искаше да каже нещо, но после се отказа и произнесе с преднамерено небрежен тон:

— Чудя се дали действа?

— Може и да действа — отвърна София и вдигна ръка като доказателство. — Днес следобед за пръв път не се избодох цялата, докато шиех.

Той нежно улови пръстите й, обърна ги, като че ли искаше да ги разгледа, а после допря длан до нейната, сякаш искаше да сравни големината им. Тя усети студенината на пръстена, който той винаги носеше на малкия пръст на дясната си ръка — тежък сребърен квадрат с червен камък в средата върху прост, широк сребърен кръг. Както й бе споменал веднъж, този пръстен е бил на баща му — малка част от семейството си, която винаги можеше да носи със себе си в чуждата земя.

Прииска й се да разбере какво мисли той в този миг, когато сивите му очи изучаваха така съсредоточено допрените им длани. Морай обаче не каза нищо и накрая просто преплете пръсти в нейните и привлече ръката й върху сърцето си.

Светлината около тях се променяше — денят отстъпваше място на вечерта. София знаеше, че не след дълго в замъка ще ги очакват да се появят на вечеря. Попита:

— Ще повървим ли обратно до Ардъндрафт?

— Не. Не днес. — Силата на прегръдката му не отслабна, но от начина, по който се затвориха очите му, София разбра, че е потънал в дълбок размисъл — подсказа й го опитът от последните няколко дни, в които го бе наблюдавала.

Зачака и най-после той проговори:

— Какво смяташ да правиш, когато си тръгна?

Тя се опита да придаде на гласа си шеговита нотка:

— Ще се нахвърля на Рори.

Гърдите на Морай се разтресоха от смях, но после той извърна лице към нея. Очите му бяха отворени.

— Сериозно те питам. Графинята ще иска да те види омъжена, за твое добро. Ще се омъжиш ли?

— Джон…

— Ще го направиш ли?

София внезапно го отблъсна, принуждавайки го да я пусне, а после седна на пясъка с гръб към него, за да не може да вижда лицето й.

— Как можеш да ми задаваш този въпрос?

— Мисля, че имам това право. — Гласът му беше тих и това й вдъхна надежда, че предстоящото му заминаване изпълва и него със същата тъга, с която изпълваше нея.

Свела глава, тя отвърна:

— Не. Когато си тръгнеш, няма да се омъжа за друг мъж.

— Защо не? — Гласът му бе настоятелен и София разбра, че Морай няма да я остави на мира, докато не получи откровен отговор.

Тя отново започна да изсипва пясък между пръстите си. Не искаше той да я докосва.

— Защото — промълви тя — сестра ми ме накара да й обещая, че никога няма да дам ръката си на някого, ако не му дам и сърцето си. А то принадлежи на теб. — Разпери пръсти, за да освободи последните зрънца пясък, а Морай, надигайки се на лакът, отново улови ръката й в своята.

— Даваш ми повече, отколкото заслужавам — рече той.

— Много ниско мнение имаш за себе си.

— Не, момичето ми. Просто такова, което отговаря на действителността. — Очите му все още бяха тъмни и сериозни. За втори път той загледа преплетените им ръце и после с едно-единствено бързо движение се изправи и й помогна и тя да стане. — Ела.

Тя видя как дългите им сенки се простират по пясъка към морето и разбра, че слънцето се спуска още по-ниско на запад, зад редицата далечни хълмове. То докосваше небето и облаците със златен пръст и разтопи погледа й в кълбо от движещи се лъчи, когато Морай се обърна към нея, окъпан в светлината му, сложи пръстите й върху ръката си и я поведе обратно край плажа.

Не тръгнаха по голямата пътека, през гората с враните, а покрай брега и после нагоре по хълма, който стоеше между тях и Слейнс. Оттук можеше да види замъка, проснат в далечината пред тях, и градините, които се срещаха с гълъбарника, увиснал смело на ръба на дерето сред прещипа и тревите. После пътеката отново се спусна надолу и ги отведе до дъното на дерето, с тихата му горичка от кестени, ясени и смокини, в която не се чуваше никакъв звук, освен собствените им стъпки, гукането на гълъбите и бълбукането на поточето, което бързаше към морето.

Докато се приближаваха към мостчето, Морай без предупреждение я попита:

— Обичаш ли ме?

Тя спря на едно място.

— Джон…

— Зададох ти съвсем прост въпрос. Обичаш ли ме?

Той беше луд, помисли си тя, напълно луд да й задава такъв въпрос така неочаквано тук, на откритото. Но когато погледна в очите му, загуби желание да роптае.

— Знаеш, че да.

— Тогава, след като вече притежавам сърцето ти, позволи ми да получа ръката ти.

Тя го гледаше и си мислеше, че не може да го е чула правилно. Морай със сигурност искаше само да подържи ръката й, а не да…

— София. — Той нежно приглади една къдрица зад ухото й, като че ли искаше да види лицето й по-добре. — Питам те дали ще се омъжиш за мен.

София знаеше, че всяка жена, която е с всичкия си, щеше да му отговори, че двамата не биха могли да се надяват да се оженят, че графинята и графът няма да го позволят, че всичко това е само една красива мечта и нищо повече… но както стоеше срещу него и виждаше отражението на собственото си лице в сивите очи, устремени твърдо в нейните, тя не можеше да се застави да му каже, че е невъзможно. Преглътна внезапната буца от емоции, надигнала се в гърдите й, и му отговори с едно-единствено безмълвно кимване.

Знаеше, че никога няма да забрави усмивката, която се появи в очите му.

— Тогава ела с мен.

— Какво, сега ли? — Това бе достатъчно, за да я изтръгне от магията. — О, Джон, знаеш, че не можем. Епископът никога няма да се съгласи да…

— По дяволите епископа — отвърна спокойно Морай. — Той няма право да се бърка в нашите работи.

— Но кой ще ни венчае, ако не епископът?

— Моят брат Робърт печели прехраната си с право и ще ти каже, че бракът, сключен чрез държане на ръце, е също толкова обвързващ, колкото и венчавката в църква.

Тя бе чувала за брака чрез държане на ръце, дори го бе виждала като съвсем малко момиче. Спомняше си как майка й й обясняваше, че тайнството на брака е единственото, което няма нужда от свещеник, защото мъжът и жената сами са си свещеници и се обвързват един с друг чрез силата на думите си. Днес хората приемаха сключването на брак чрез съединяването на ръката на мъжа с тази на жената с неодобрение, но той все още се практикуваше — древна традиция, останала от една отдавна отминала епоха, когато свещениците не са били така многобройни, особено в по-отдалечените краища.

— София — той протегна ръка към нея, — ще дойдеш ли с мен?

— Къде?

— Такива съюзи е най-добре да се сключват над вода.

На средата на моста той се спря и я завъртя, за да застане лице в лице с него. Под краката им водата, позлатена от слънцето, се стичаше в сянката на дървения свод и продължаваше да се носи безметежно към морето.

Двамата бяха съвсем сами. Той взе двете й ръце в своите.

— Вземам те за своя законна съпруга. — Гласът му бе така тих, че шепотът на водата се извисяваше над него. — Сега, момиче, ми кажи, че ме вземаш за съпруг.

— Това ли е всичко?

— Това е всичко.

Тя вдигна очи към неговите.

— Вземам те за свой законен съпруг. — А после, тъй като церемонията й се струваше някак си недовършена, тя добави името на Бог Отец, Бог Син и Светия дух.

— Мислех — рече Морай, — че не вярваш в Бога.

— Тогава с нищо няма да навреди да помолим за неговата благословия.

— Не. — Пръстите му за миг се стегнаха около дланите й, като че ли разбираше необходимостта й да задържи още това малко късче щастие. — Няма да навреди.

София погледна към него.

— Това значи ли, че сме женени?

— Да — каза той. — Женени сме.

Тя долови гордостта и лекото предизвикателство в гласа му.

— И можеш да го кажеш на графинята — продължи той, — когато се опита да те омъжи за някой друг. — Целувката му бе гореща, дълбока и кратка. — Засега това е всичко. Останалото ще трябва да почака, иначе ще закъснеем за масата на Ерол.

„Значи е свършено“ — помисли си София. Докосване на ръце, думи над вода, една целувка, и всичко се беше променило. Брачната им церемония бе така кратка и все пак София усещаше промяната у себе си така остро, че бе убедена: или графът на Ерол, или графинята веднага ще я забележат и ще направят някаква забележка. Но вечерта премина без инциденти.

На вечеря Морай и София седяха на обичайните си места един срещу друг и се държаха така, сякаш бяха същите хора от тази сутрин, при все че София се боеше, че в усилията си да не поглежда към него и да издаде чувствата си, може да е отишла в другата крайност, тоест изобщо не го поглеждаше.

Единствената, която го забеляза, бе Кирсти. След вечеря тя хвана София, когато вървеше по коридора, и прошепна:

— Да ни сте се карали?

— Какво? — попита София.

— С господин Морай. През цялото време все мълчахте. Да не ви е огорчил с нещо?

— О! Не — поклати глава София. — С нищо не ме е огорчил.

Неубедена, Кирсти погледна внимателно изчервеното лице на София.

— Какво има тогава? И недейте казва „нищо“ — предупреди тя, докато София се готвеше да й отговори.

Отчаяно й се искаше да й разкаже, да сподели с нея поне част от щастието си, но страхът да не постави Морай в опасност скова езика й. Тя успя да извика на устните си бледа усмивка и отвърна:

— Просто ме боли главата.

— И нищо чудно, като все се разхождате из какво ли не време. Ще си докарате някоя треска — сгълча я Кирсти. — Каквото и да казват бардовете, нищо романтично няма в това да вземете да умрете заради някой мъж.

Инстинктът накара София рязко да вдигне глава.

— Какво знаеш ти за разходките ми с господин Морай?

— Ами трябва да вините Рори за тая работа. Той вижда какви ли не неща, но не говори за тях на никоя жива душа, освен на мен, и то рядко.

Хвърляйки бърз поглед напред и назад в коридора, за да се увери, че са сами, София попита:

— И какво ти казва Рори?

— Че вие и господин Морай тая вечер сте били долу на моста над потока, че сте се държали за ръце и сте си говорели със сериозни лица. Затуй си помислих, че може да сте се карали, защото тая вечер не изглеждате като… — Тя млъкна изведнъж, като че ли току-що й бе хрумнала някаква съвсем неочаквана мисъл, и докато очите й се разширяваха, София я помоли:

— Кирсти, трябва да ми обещаеш, че никога няма да повториш това, което току-що ми каза. Пред никого.

— Омъжили сте се за него! — прошепна Кирсти, наполовина обвинително, наполовина възторжено. — Омъжили сте се за него чрез държане на ръце, нали?

— О, Кирсти, моля те!

— Няма да ви издам. Не се бойте, че ще кажа на някого, или пък Рори. Но, София — тя все още шепнеше, — какво ще правите?

Самата София все още не знаеше какво ще прави. Нищо от случилото се не бе планирано — просто се беше случило и тя не бе разполагала с време да помисли за бъдещето.

Кирсти я погледна със съчувствие и завист едновременно, а после с широка усмивка на устните се пресегна и сграбчи ръката й.

— Елате, имам нещо, което искам да ви дам като сватбен подарък.

— Кирсти…

— Хайде, Негова Светлост и Нейна Светлост се съвещават с вашия господин Морай в салона. Никой няма да забележи, че ви няма. А и бездруго ви боли глава — освежи тя паметта на София, — нали така?

Стаите на прислугата се намираха в най-отдалечения ъгъл на замъка. Прозорецът на Кирсти гледаше към конюшните, където нощем тя виждаше как Рори се грижи за конете. Под прозореца имаше обикновена на вид кутия и от нея Кирсти извади едно парче бял плат. Когато го вдигна високо и го разстла във въздуха, София видя, че е нощница, деликатно избродирана с преплетени лози и цветя и поръбена с дантела по врата и ръкавите.

— Сама съм я шила — обясни Кирсти с гордост в гласа. — Все още не съм довършила цветята, но си мислех, че ще имам повече време, преди графинята да уреди брака ви. Не знаех, че сама ще си го уредите.

Лененият плат бе мек като коприна между пръстите на София.

— Кирсти, прекрасна е — възкликна тя, така развълнувана, че можеше да почувства паренето на сълзите в очите си. — Кога успя да намериш време, при всичките ти задължения?

— Е, сега — отклони Кирсти скромно похвалата, — шиенето ми помага да се отпусна нощем. Направих една за сестра си, когато се омъжи, а откакто пристигнахте, и вие ми станахте като сестра, затова си помислих, че е редно и на вас да ушия. Знам, че не можете да я носите тук, в Слейнс, но когато заминете за Франция… — Тя замлъкна, когато София сведе очи към пода. — Той ще ви вземе със себе си във Франция, когато замине, нали?

София си спомни какво й бе казал Морай на моста, когато го бе попитала дали наистина са женени: „Можеш да го кажеш на графинята, когато се опита да те омъжи за някой друг“. Все още загледана надолу, тя каза на Кирсти:

— Не. Той не възнамерява да ме взема със себе си.

— Но защо не?

София не знаеше отговора. Знаеше само, че Морай не вземаше никое решение прибързано и безпричинно. Повдигна глава и изписа на устните си усмивка, за която в действителност нямаше причини.

— Достатъчно е, че ме взе за своя жена.

Красиви думи, въздъхна тя, и храбро изречени, но не я ободриха нито тогава, нито дори един час по-късно, когато си ги повтори за втори път, докато седеше сама в спалнята си.

Вятърът се бе променил и духаше откъм морето; застудя толкова много, та макар да бе началото на юни, камините в Слейнс бяха запалени. Трепереща, София съблече роклята си и се премести пред топлината на малката камина, за да облече красивата нощница. Тя се плъзна като сатен надолу по ръцете и раменете й, погали тялото й и меко се отърка в краката й. Вгледа се в отражението си в огледалото и видя не себе си, а една несигурна младоженка с къдрава кестенява коса, блестящи очи и бузи, дотолкова пламнали, че вдигна ръце да ги покрие.

От тъмнината се разнесе глас.

— Господи — рече Морай, — красива си.

Ръцете й паднаха и София рязко се извъртя. Не можеше да го види ясно — виждаше единствено силуета му, потънал дълбоко в сенките на ъгъла на стаята. Стоеше, подпрял гръб на стената, отвъд хвърляната от огъня светлина.

София знаеше, че тихият му глас не е проникнал през стените на стаята, и положи усилие да изрече също толкова тихо:

— Откога стоиш там?

— Няма защо да изглеждаш толкова нервна — рече той. — Не е престъпление да гледам как съпругата ми се приготвя за лягане.

През паузата, която последва, лицето й пламна още повече и тя почувства очите му върху тялото си.

— Откъде — попита я той бавно, с очевидна наслада от видяното — си намерила тази дреха?

София приглади с двете си ръце меките гънки на нощницата и отговори:

— Даде ми я Кирсти, като сватбен подарък.

— Значи си й казала. — В гласа му трепна лека нотка на изненада.

— Тя вече знаеше. Рори ни е видял на мостчето.

— Е, не се съмнявам, че те, двамата, ще запазят тайната ни. А и за теб ще е известна утеха да си споделяш с Кирсти. — „След като си замина.“ Морай не произнесе думите на глас и все пак те увиснаха във въздуха между двамата така ясно, сякаш ги бе изрекъл.

София обви ръце около тялото си, като че ли бе усетила внезапна тръпка.

— Ще дойдеш ли на светло? Не мога да те видя. Струва ми се, че разговарям с някой призрак.

Чу лекия смях, с който си пое дъх, и разбра, че го е разсмяла, но все пак не помръдна от мястото си до стената.

— Преди две години — заговори той, — когато полковник Хук за пръв път дошъл да набере поддръжници за каузата ни тук, в Шотландия, се срещнал тайно с херцога на Хамилтън в Холирудхаус. Смело и опасно начинание, защото ако ги откриели, лошо им се пишело и на двамата. Хук ми разказа, че стаята, в която се срещнали, била съвсем затъмнена по нареждане на херцога, така че ако по-късно го попитали дали е виждал Хук, да може честно да отговори, че не е.

— И какво предлагаш, и ние да направим същото ли? — попита София шеговито. — Така че ако графинята ме попита, да мога да й кажа с чиста съвест, че никога не съм те виждала в тази стая?

— Идеята си заслужава да се обмисли. — Зад сериозността на тона му тя долови усмивка. — Не те бива за лъжкиня, момичето ми.

— Няма да трябва да лъжа. А и ти вече ми позволи да кажа на графинята, че сме мъж и жена.

— Да, но само ако поиска да се отправиш към олтара с друг мъж. Дотогава ще е най-добре да го пазим в тайна. Само между нас. — Тя чу как се раздвижи, а после той пристъпи на светло и й се усмихна. — Тази нощ е само наша.

София затвори очи, тръпнеща в очакване, докато Морай се приближаваше към нея. Загрубелите му ръце нежно галеха косата й, вдигнатото й нагоре лице, раменете й. После спряха и се плъзнаха под поръбеното с дантела деколте на нощницата й. Той наведе глава, притисна лице към бузата й, а устата му се долепи до ухото й. Тя почувства как горещият му дъх разрошва косата й. — Защо трепериш? — попита той. — Страх ли те е?

Тъй като не бе сигурна, че ще успее да проговори, тя поклати глава.

— Не трябва да се боиш от мен.

— Не се боя. — София успя да намери думите, но гласът й трепереше също като тялото й. — Не се боя от теб, Джон. Обичам те.

Почувства как устните му се извиват в усмивка срещу бузата й. Ръцете върху раменете й отново се плъзнаха под нощницата и мекият плат изшумоля на пода. И когато той я понесе в обятията си, а устните му се доближиха до нейните, изгарящи от страст, светът зад здраво затворените й очи започна да се върти и изведнъж тъмнината изчезна, заместена от избухнали светлини на удивление.

— Момичето ми — прошепна той до устните й, — аз те обичам повече.

И времето за думи изтече.

 

 

Тя се събуди от рева на морето под прозорците си и воя на вятъра срещу стените, от който въздухът в стаята хапеше кожата й с ледени зъби. Огънят в камината вече догаряше — малки умиращи искрици, хвърлящи колебливо трепкащи сенки върху плочите.

Тя потрепери от тътена на беснеещата буря и се размърда, за да разпали огъня, но Морай я спря.

— Остави го така — измърмори във врата й нисък мъжки глас. — И така ще ни е достатъчно топло. — И ръката му я обви, солидна и сигурна, и я привлече отново към убежището на гърдите му. Тя почувства как я обзема спокойствие, сгуши лице във възглавницата и заспа…