Сузана Киърсли
Пръстенът на София (36)

XX

Лятото дойде и за кратко раздаде цялото си великолепие, преди да отмине като потрепващите есенни листа на дърветата, които падаха, умираха и напускаха света, за да отстъпят място на острите мразовити ветрове на зимата, докато пролетта отново тихо се промъкна след тях и пак затопли всичко до летните дни, които на свой ред отминаха, и през това време така и не дойде вест за нов опит от Сен Жермен отново да преведат краля през морето.

Въпреки това обаче всеки месец редовно пристигаше писмо, в което херцогът на Пърт успокояваше сестра си, че плановете им все още не са се свели само до приказки и спорове. Пратениците продължаваха да идват и да сноват между шотландските благородници и френския крал, а колкото до младия крал Джеймс, той изглеждаше решен по-твърдо от всякога за война и наскоро бе обявил намерението си самият той да поведе войска към бойното поле във Фландрия. „При все че — пишеше херцогът на Пърт в последното си писмо — има такива, които смятат, че може да се сключи мир, преди да му се удаде тази възможност.“

София би приветствала мира на драго сърце. Разочарованието на младия крал не значеше за нея толкова много, колкото това, че Морай се бе върнал във Фландрия, за да се сражава заедно с частта си, и всеки ден, с който се удължаваше войната, тя се тревожеше за неговата безопасност.

Намираше утеха единствено в сънищата си, когато отново можеше да чуе гласа му и да почувства докосването му. Преди по-малко от две седмици се бе събудила посред нощ, убедена, че той е бил в леглото до нея. Бе почувствала топлината му.

Бе я усетила дори когато луната си бе проправила път измежду притисналите я облаци, за да освети чаршафите и да й покаже, че там няма никого.

На другата сутрин Кирсти видя, че София не е спала добре, и предложи:

— Искате ли да прекарате един час със своята малка Ана.

И същия този следобед София слезе по стълбите и завари приемната оживяла от присъствието на сестрата на Кирсти и нейните деца, сред които кестенявите къдрици на Ана се сливаха с останалите подскачащи глави така съвършено, че никой страничен наблюдател не би имал причина да си помисли, че тя не е член от семейството.

Всъщност Ана мислеше така, защото бе отведена в техния дом само дни, след като двете със София се бяха върнали в Слейнс преди повече от година. Такова бе решението на графинята и досега то бе опазило Ана жива, здрава и в безопасност; никой не бе разбрал, че е дъщеря на Морай, и никой нямаше и да го разбере, така се бе вживяла сестрата на Кирсти в ролята на закрилница на малката.

— Това е преимуществото да водиш такъв усамотен живот — бе казала тя с усмивка на София. — Съседите ми са дотолкова свикнали да ме виждат с ново бебе всяка година, че никой няма и да си помисли, че не е моя.

— Да, но съпругът ти…

— … ще направи всичко, което поиска графинята, и то на драго сърце. — Тя беше положила длан върху ръката на София и бе продължила: — Не се тревожете. С нас тя ще е в безопасност, обещавам ви, докато съпругът ви се завърне.

И сестрата на Кирсти наистина бе удържала това обещание: малката Ана растеше месец след месец сред смях и щастие и често виждаше София, макар че от предпазливост не я бяха научили да я нарича „мама“.

Щеше да има достатъчно време за това. София го знаеше. И макар че бе готова да пожертва много, за да задържи дъщеря си при себе си, тя поставяше собствените си нужди под тези на Ана и бе неизмеримо благодарна, че сестрата на Кирсти и нейният съпруг се грижат толкова добре за детето й.

Тя не откриваше почти нищо от себе си нито в лицето на Ана, нито в характера й — очите, косата, неизтощимата й енергия бяха като тези на Морай и София изпитваше радост да вижда същността му, възпроизведена с такова съвършенство, всеки път, когато погледнеше към Ана.

Това кратко посещение незабавно я бе ободрило, точно както го бе замислила Кирсти.

Точно както и сега, две седмици по-късно, докато седеше на обичайното си място на дюните и гледаше как децата играят със сестрата на Кирсти на заливаната от вълните ивица на плажа, мрачните й мисли се разсеяха, като че ли не бяха нищо повече от сенки, прогонени от слънчевата светлина на ранната есен и от смеха на Ана.

Момиченцето щастливо си играеше с огромния Хюго, изоставил свирепата си маска, за да разкрие истинската нежност на характера си. Челюстите му бяха леко сключени около пръчката, която Ана държеше протегната към него.

София дотолкова се бе съсредоточила в играта, че не чу шумоленето на пола по тревата, докато Кирсти не седна до нея.

— Това не е честна борба — рече Кирсти. — Кучето е прекалено силно за нея.

София се усмихна, без да откъсва очи от двойката.

— Но тя все пак ще го бие накрая.

— Да, не се и съмнявам. Не се и съмнявам, че това дете може да направи всичко — съгласи се Кирсти. — Не и след като видях с очите си как накара моя Рори да препуска на четири крака из къщата и да се прави на кон. А той се кълнеше, че нито има време, нито обич за рожби.

— Може би е променил възгледите си — усмихна й се София — и сега иска да създаде свое собствено семейство, да улегне и да води живота, за който ти толкова копнееш.

— Рори ли? Никога.

— Не съществува такова нещо като „никога“ — произнесе убедено София, когато внезапен кикот я накара да обърне глава към плажа, където Ана бе успяла да изтръгне пръчката от устата на Хюго и бе хукнала да бяга. На десет месеца вече вървеше уверено, а сега, след няколко месеца практика, тичаше смело с малките си крачета, които докосваха блестящия пясък така леко, че не оставяха никакви следи. София си спомни как Морай вървеше бос по същия този плаж, като малко момче, и нещо, което й бе казал онзи ден и то й се стори особено подходящо за този миг, затова го повтори заради Кирсти с тих глас:

— Никога не можеш да кажеш накъде ще те отведе този свят.

Тя загреба една шепа пясък и я остави да изтече между разсеяните й пръсти, докато очите й по навик претърсваха хоризонта за платна, но в тази синя шир се виждаха единствено бледите, бягащи бели ивици, които отбелязваха разбиването на вълните в скалите на далечния край на плажа.

Кирсти я наблюдаваше с безмълвно съчувствие.

— Може би днес ще има новини от Франция. Графинята получи писмо.

— Така ли? Кога?

— Докато излизах.

— Поредното съобщение от Негова Милост херцога на Хамилтън, без съмнение — отбеляза сухо София. От пролетта херцогът бе започнал да пише често на графинята. Отначало изразяваше огромната си тревога за София, след като господин Хол я бе изгубил на пазара, и се чудеше дали не би могъл да получи координатите й в Единбург, за да й направи посещение и да се увери, че е добре. Четейки това първо писмо, графинята бе заявила:

— Ще бъде ужасно разочарован да открие, че отново си при нас, в Слейнс, защото, колкото и голямо да е влиянието му в града, не смее да ни предизвика в собствения ни дом. Най-лошото, което може да направи сега, е да чака, да наблюдава и да се надява, че по някакъв начин ще издадем плановете на краля.

И така, писмата на херцога, изпълнени с уверения в приятелство и сантиментални изявления за вярност към краля, бяха започнали да пристигат едно след друго и всяко от тях докарваше графинята до гневен изблик, който продължаваше поне един час.

— Това писмо не е от Единбург — рече Кирсти. — Донесе го един рибар — същият, който миналия месец донесе писмото на херцога на Пърт от Сен Жермен, а и така или иначе графинята изглеждаше щастлива, когато го получи.

— Това е добре — зарадва се София. — Тя обича да получава писма от брат си. Това ще я ободри.

Тази мисъл ободри и нея и тя продължи да разсипва пясъка между пръстите си, докато гледаше сестрата на Кирсти и децата. Хюго си бе върнал пръчката и играта продължаваше — нежното дърпане, прекъсвано от звънлив смях, който щастливо се извисяваше над забързания ритъм на вълните.

А после играта се превърна в гоненица и Кирсти, изпълнена с прекалено много енергия, за да седи дълго на едно място, се смъкна тичешком от дюните и се присъедини към децата. София, оставена сама, можеше да мисли единствено за това с какво удовлетворение е изпълнено сърцето й в този миг. Тя вдигна лице към слънцето и затвори очи.

Когато отново ги отвори, като че ли нямаше никаква промяна. По-късно си мислеше, че би трябвало поне да се е появил облак, който да затули слънцето и да спусне тъмната си сянка над прекрасното синьо море. Но нямаше нищо.

Само лейди Ерол, която слизаше по пътеката, за да се присъедини към тях на брега.

Графинята толкова рядко минаваше по този път, че София не можеше да си спомни кога е бил последният път, когато се е случило, но въпреки това не обърна особено внимание на появата й, докато графинята не стигна до подножието на хълма и не се спря за миг, странно неподвижна срещу разлюляната от вятъра трева. А после София я видя да си поема дъх, да изправя рамене и да продължава, като че ли пясъчната ивица, която ги делеше, бе станала по-широка и трудна за пресичане.

Когато стигна до дюната, графинята остана в подножието й, на няколко стъпки под София. Лицето й приличаше на лицето на жените, които някога, толкова отдавна, бяха дошли да съобщят на София, че баща й и майка й никога няма да се върнат у дома.

Сега вече почувства как сянката я докосва, при все че не можеше да я види, а вътре в нея изникна огромна празнота, която погълна всички други чувства. Но понеже не искаше да чуе отговора на въпроса си, не каза нищо.

— О, скъпа моя — рече графинята. — Нося ти тъжни вести за господин Морай.

И София знаеше какви са тези вести; искаше й се да спести на по-възрастната жена болката от съобщаването им, но във внезапното вцепенение, което я бе сковало, думите се намираха някъде безкрайно далеч. Тя заби нокти в пясъка и се опита да се съсредоточи върху това усещане, докато графинята бавно прошепна, като че ли самата тя изпитваше болката на София:

— Бил е убит.

София все още не казваше нищо.

— Толкова съжалявам — рече графинята.

Слънчевата светлина грееше в очите на София и това й се стори толкова странно: че слънцето все още грее.

— Как?

— Загинал в битка — каза графинята, — на място, наречено Малплаке^[1]. Ужасна битка, както пише брат ми в писмото си.

— Малплаке. — Звучеше й нереално. Само едно далечно място, едно непознато име, което усещаше странно на езика си. Не беше нещо истинско.

Чуваше, че графинята продължава да говори, но думите не стигаха до съзнанието й. Дори не се опитваше да ги разбере. Достатъчно й бе да седи там, пресипвайки пясък през пръстите си, и да се взира към линията, където небето и морето се сливаха, като че ли всеки момент можеше да види първото потрепване на бързо приближаващи се платна.

Вълните продължаваха да прииждат по мекия си път към брега, а после да се връщат обратно, а чайките в небето продължаваха да се носят във въздуха, да кръжат и да се провикват една към друга с кресливи писъци, заглушавани от смеха на децата, които си играеха край водата.

А после смехът на Ана се извиси над останалите и в този единствен миг нещо разкъса София отвътре и я сгърчи като хартия, смачкана от небрежна ръка. Тя се опита да се съпротивлява, да се пребори с кипящото напрежение на сълзите и устните й се разтрепериха от усилието, но нямаше полза. Погледът й се замъгли, докато накрая вече не можеше да види хоризонта, нито пък графинята, която се бе приближила до нея и я гледаше съчувствено. И тогава не можа да спре първата малка сълза, която се отрони от очите й едновременно с последното зрънце пясък, плъзнало се между пръстите й, без да успее да го задържи.

Сега вече остави всичко да се излее.

 

 

Не исках да поглеждам. Не исках, но знаех, че нямам друг избор. Пликът с листовете бе все още там, където го бях оставила, на ъгъла на масата, колкото се може по-надалеч от компютъра. Беше там от цял ден, още откакто се бях върнала от Абърдийн. Бях го извадила от куфарчето си най-вече защото Греъм бе започнал да ми липсва след нашия уикенд и ми се струваше успокоително от време на време да поглеждам и да виждам ясния и сигурен почерк, с който бе изписал името ми на плика.

Не бях свалила и фланелката му за ръгби. Дългият й ръкав увисна пред пръстите ми, докато се пресягах през масата. Запретнах го нагоре до лакътя си, взех плика и извадих листите от него с решително движение, като че ли разкъсвах превръзка.

В действителност това не бе в стриктния смисъл на думата запис на родословно дърво, както го бе нарекъл Греъм. Едно истинско родословно дърво щеше да започне с едно име и да продължи в обратен ред само към предците по пряка линия. Но според мен това, което бе намерил Греъм, бе по-полезно. Това бе, както би го нарекъл баща ми, „запис на потомците“; започваше с най-ранния известен родственик и се движеше напред, като родословните дървета на английските крале и кралици, които можеш да видиш на първите страници на историческите книги, разкривайки широката мрежа от семейни връзки, децата от всеки брачен съюз, кой за кого се е оженил и кой кога е умрял.

Семейство Морай от Абъркерни очевидно са били доста активни в това отношение и трябваха няколко страници, за да се проследи линията до раждането на Джон. Той бе лесен за намиране в частта, където се споменаваха брат му — дванайсетият лерд, сестрите му Амелия и Ана и още двама братя. Присвих очи, за да се съсредоточа само върху неговото име.

Записът бе болезнено кратък — само годината и бележката:

„Починал от раните си…“

Не се споменаваше нищо конкретно за битката, но на този етап отдавна бях спряла да се питам дали спомените ми отговарят на истината и знаех без съмнение, че Морай е паднал при Малплаке. Това име можеше да не е означавало нищо за София, но аз го познавах добре. Все още си спомнях как бях чела живото описание на Чърчил на тази битка в неговата многотомна биография на един от собствените му прадеди, херцога на Марлборо. Не си спомнях точния брой на убитите него ден, но знаех, че цяла Европа е била шокирана и ужасена от клането. Самият Марлборо — стар и опитен войник — бил толкова дълбоко покъртен от човешките загуби при Малплаке, че според Чърчил след тази битка останал завинаги променен. Щели да изминат цели сто години, преди броят на жертвите да бъде отново постигнат на бойното поле.

Джон Морай бе просто още един мъртвец от хилядите, а София — само една от многото жени, останали вдовици, и шест месеца по-рано сигурно щях да прочета документите, които четях сега, и да отбележа фактите с отдалечеността на изследовател, без повече да се замисля за това.

Сега обаче не можех да го направя. Подравних листовете по ръбовете и внимателно ги оставих настрана. Празният екран на компютъра ме чакаше да напиша следващата дума, но аз и това не можех да направя, не още, затова станах и отидох да сложа чайника, за да си направя кафе.

Вече не бе нощ, а ранна утрин и зимното слънце се издигаше с нежелание нагоре. През прозореца виждах как слабата светлина разпръсква сивотата си подобно на мъгла над мокрия пейзаж и забързаните бели линии, които бележеха ръбовете на вълните покрай пустата ивица на плажа.

В съзнанието си почти виждах София, застанала на брега, скрила кестенявата си коса под шала си, все още вперила тъжните си очи в морето.

Дори когато чайникът изсвири остро, че водата е кипнала, и ме накара да отклоня погледа си, все още виждах тези очи и знаех, че те няма да спрат да ме преследват, докато не довърша историята.