Сузана Киърсли
Пръстенът на София (11)

8.

Събудих се, все още във фотьойла. През прозореца нахлуваше сивата светлина на утрото, а тялото ми бе изтръпнало от пронизващ студ. Все още объркана от внезапното си събуждане, се огледах наоколо и забелязах, че лампата, която бях оставила да свети миналата нощ, сега е изключена, както и малката електрическа печка, включена в контакта на стената в краката ми. След като се разсъних, осъзнах какво се е случило и един бърз поглед към черната кутия, прикрепена към стената над вратата, потвърди, че броячът вече не се върти. Бездейните стрелки сочеха към червеното. Бях използвала всичките си монети и електричеството бе спряло.

Нещо по-лошо: бях заспала, преди да наклада огъня за вечерта, и сега той също бе угаснал. Когато докоснах печката, установих, че дори не е топла.

Майка ми не беше в стаята да ме чуе, така че изругах цветисто, смъкнах се на колене и започнах да ровичкам старите мъртви въглени и пепелта с надеждата, че в кофата ще има достатъчно, за да запаля нов огън.

Все още се занимавах с това, когато Греъм дойде да ме вземе за разходката ни. Трябва да съм представлявала забележителна гледка, когато му отворих вратата: изцапано със сажди лице, с измачкани дрехи, защото бях спала с тях. Греъм обаче бе достатъчно любезен да не коментира вида ми и само увеличаването на гънките в ъглите на очите му, след като му обясних ситуацията, показа, че нещо в нея му се струва забавно.

— И сега не мога да накарам печката отново да се запали — завърших раздразнено аз. — И понеже е свързана с бойлера, нямам и топла вода да се измия и…

Тук Греъм ме прекъсна.

— Изглеждаш добре — успокои ме той. — Защо не отидеш и не си намериш нещо топло, което да облечеш над тази риза, а аз ще се погрижа за огъня, става ли?

Погледнах го с благодарност.

— Става.

Все пак направих нещо повече от това само да си сложа пуловер. Изтърках лицето си, без да ме е грижа, че водата е ледена, и използвах мокър гребен, за да приведа косата си в ред. Когато приключих, образът в огледалото вече бе по-разпознаваем. Това все още не беше лицето, което се надявах да покажа на Греъм, но поне бе лице, с което можех да се примиря.

Когато се върнах в кухнята, заварих Греъм да кипва вода на малката електрическа печка. Въздухът вече се беше позатоплил от запаления в печката огън, а лампата до стола ми в дневната отново светеше. Прекосих стаята, за да я угася, и се наведох, за да издърпам щепсела на електрическата печка.

— Благодаря — казах.

— Няма защо. Да разбирам ли, че не си закусвала? Трябва да хапнеш нещо, преди да излезем, защото пътят е дълъг. Какво пиеш обикновено, чай или кафе?

Бъркаше в шкафовете с увереността на човек, който знае кое къде е, и аз се зачудих дали и той като Стюарт не е оставал тук сам. Мисълта, че Стюарт е живял тук от време на време, не ме бе развълнувала ни най-малко, но мисълта, че Греъм може да е спал в малката спалня, в леглото ми, бе нещо съвсем друго. Прогоних тази мисъл от главата си и попитах:

— Как пусна брояча да работи? В наши дни малко хора се разхождат насам-натам с джобове, пълни с монети от петдесет пенса.

— Това — отвърна ми усмихнат той — е трик, който научих от Стюи, и се заклех, че никога няма да го издам на никого. Не върви да уча наемателите на татко как да го правят. — Чайникът беше кипнал и той го свали от котлона и отново попита: — Чай ли пиеш, или кафе?

— О! Кафе, ако обичаш.

Той извади един тиган и ми приготви яйца, после ми препече филийка и ми я сервира с дебело парче сирене.

— За да те поохраним малко — обясни ми, — та вятърът да не те отвее от пътеката.

Взех чинията и погледнах към прозореца.

— Днес няма вятър.

— Яж си закуската. — След като направи чаша кафе и за себе си, той изля остатъка от горещата вода в тигана, в който бе изпържил яйцата, и го изми, докато аз го гледах и се мъчех да си спомня последния път, когато някой мъж ми бе приготвил нещо за ядене и бе измил съдовете след това. Не можах да се сетя за нито един подобен случай.

— Къде е Ангъс? — попитах. — Как е лапата му?

— Вече не го боли толкова, но ако се опита да измине целия път до Бълърс, ще го заболи. За днес го оставих при баща ми. Ще се оправи. Татко винаги го храни с наденички до пръсване. — Изплакна тигана и го постави да се отцеди на сушилника.

Споменаването на Бълърс ме накара да замръзна, както дъвчех филийката си. „По дяволите“ — изругах наум. Не бях записала съня си. Бях сънувала този прекрасен, дълъг сън снощи, с цялото това възхитително действие, а ето че го бях оставила да се загуби, защото дори не ми бе хрумнало да го запиша. Сега щеше да изчезне. Ако се съсредоточах, може би щях да възстановя някои фрагменти от него, но диалогът изчезваше, ако не го запишех на хартия секунди след като се оформеше в главата ми.

Въздъхнах и си казах, че не трябва да се разстройвам толкова — тези неща се случват. Не можех да направя нищо. Просто се разсеях прекалено много след събуждането — първо заради студа, а после и по-належащата нужда да направя така, че да не умра от измръзване насред всекидневната си.

Сега вече стаята бе станала много по-топла, но дали се дължеше на печката, или на факта, че Греъм Кийт стоеше на по-малко от метър от мен, така и не разбрах. Той бе отишъл да разгледа строителните планове на Слейнс, разпрострени на работната ми маса.

— Откъде ги намери?

— От доктор Уиър. Даде ми ги назаем.

— Дъглас Уиър? Как се запозна с него?

— Баща ти го уреди.

— О, да. — В мимолетната му усмивка се четеше синовно снизхождение. — Татко наистина има връзки. Ако му дадеш време, ще те запознае с половината село. Какво мислиш за доктор Уиър?

— Допадна ми. А също така и жена му. Почерпиха ме с уиски. — Осъзнах, че го казвам така, сякаш първото е следствие от второто, затова продължих да пелтеча: — Докторът ми разказа много неща за историята на замъка и за графовете на Ерол.

— Да, има малко неща, които той не знае за замъка.

— Той каза същото за теб и за якобитите.

— Така ли? — Веждите му се повдигнаха заинтригувано. — Какво още каза за мен?

— Каза, че според него самият ти си якобит.

Той не се усмихна на тези думи, но ъгълчетата на очите му се присвиха.

— Да, има нещо вярно в това. Ако се бях родил в друго време, можеше и да съм якобит. — Проследи леко с пръстите си един ъгъл от плана на Слейнс и попита: — С кого още ти е уредил среща татко?

Разказах му всичко, което успях да си спомня, завършвайки с разходката, обещана ми от водопроводчика.

— Брат ти каза, че самият той е готов да ме разведе с колата.

— Виждала ли си го как кара?

— Казах му, че ще се чувствам по-сигурна с водопроводчика.

Този път Греъм наистина се усмихна.

— Ако искаш, някой уикенд ще те разходя с колата.

— А ти си предпазлив шофьор, така ли?

— Да — отговори сериозно той. — Естествено. Постоянно карам възрастни дами до църквата в неделя. Няма от какво да се боиш.

Всъщност нямаше място, където да не съм готова да отида с него. Ако майка ми разбереше, че вървя по крайбрежната пътека с мъж, когото почти не познавам, щеше да получи удар, аз обаче инстинктивно знаех, че Греъм казва истината: когато бях с него, нямаше защо да се боя от нищо. Той щеше да ме пази.

Това чувство ми бе съвсем непознато и прилепна някак странно около тялото ми, като нова дреха, която обличам за първи път, но усещането ми харесваше. Харесваше ми начинът, по който вървеше до мен — близо, но не прекалено близо — и как ми позволяваше да вървя пред него по пътеката, така че аз да определям крачката.

Слязохме надолу по Уорд Хил и се озовахме в същото сухо дере с тихите дървета с преплетени клони и течащ поток, през което бях минала с Джейн преди два дни, когато се бяхме изкачили от селото до Слейнс. Днес денят беше по-сух и ботушите ми не се хлъзгаха толкова, като вървяхме по мостчето, а после нагоре и около хълма, докато накрая отново се изкачихме на билото.

Погледнех ли напред, можех да видя дългите руини на Слейнс с високата квадратна кула на ръба на скалата. Погледнах към прозорците и се опитах да реша кой от тях трябва да е на София. Би ми харесало да прекарам няколко минути в замъка, но тази сутрин там имаше друга двойка — шумни, засмени туристи, които се разхождаха покрай стените — и атмосферата не беше същата. Навярно Греъм също го почувства, защото не забави стъпките си, а тръгна след мен, когато обърнах гръб на Слейнс и поех надолу към брега.

Тази нова част на пътеката ме безпокоеше. Не самото вървене — за човек, привикнал на тежки маршрути, то не бе никак тежко — а усещането, че всичко около мен, целият пейзаж ми е познат. И друг път през живота си бях изпитвала чувството за нещо преживяно — повечето хора са го изпитвали. От време на време за миг ми се струваше, че вече съм правила нещо и преди или че повтарям разговор, който съм водила в миналото. Само за миг обаче. Никога досега не бях изпитвала това продължително, несекващо усещане, което приличаше по-скоро на сигурност, че вече съм минавала по този път, че ей сега, само ако погледна наляво, ще видя…

— Данбай — рече Греъм, приближил се зад мен на пътеката, където бях спряла. — Означава…

— Жълтата скала — довърших бавно вместо него.

— Да. Това, което я оцветява в жълто, са курешките на морските птици, гнездящи тук. Ела някой път през пролетта — Данбай е много красива, когато е покрита с тях, а шумът е оглушителен.

Сега, през зимата, скалата изглеждаше почти изоставена, ако не се броят няколкото чайки, които мрачно седяха на нея, без да ни обръщат внимание. В съзнанието си обаче можех да чуя морските птици, за които говореше Греъм. Можех да ги видя. Спомнях си ги…

Намръщих се, извърнах се обратно и продължих да вървя, все още обхваната от това чувство, че зная точно къде отивам. Чувствах се, така сигурна, като че ли вървях по улиците на града, в който бях израснала.

И без помощта на Греъм усетих момента, когато се приближихме към Бълърс О’Бюън. Отначало гледката не беше кой знае колко интересна — само няколко нагъсто построени къщи, струпани на ръба на второ, опасно дълбоко дере, а пред тях — стръмна пътека, която се виеше нагоре към нещо, което оттук приличаше на най-обикновен хълм. Само дето знаех, и то още преди да поемем по пътеката, какво ни очаква горе. Знаех как изглежда, преди още да съм я видяла — издълбана от морето грамадна пещера без покрив, в която водата нахлуваше с такава сила, че образуваше кипящ въртоп. Приближих се до ръба и погледнах надолу.

Греъм застана до мен с ръце в джобовете; както стоеше изправен там, той също ми се стори като част от някакъв спомен и аз се запитах дали така се чувстват хората, когато започнат да полудяват.

Греъм говореше. Чувах го сякаш от много далеч как ми разказва историята на Бълърс и как това име най-вероятно е дошло от френската дума за „чайник“, bouilloire, а може би просто от английското „бойлер“ и как в миналото не един малък кораб се е крил тук от каперите, или ако моряците са били контрабандисти, от шотландските брегови патрули.

На едно ниво приемах всичко това забележително спокойно, но на друго мислите ми се въртяха също толкова бясно като вълните под краката ми. Не мислех, че Греъм го е забелязал, но по средата на една история как веднъж двамата с брат му карали колелетата си плътно около ръба на Бълърс, когато били по-млади и по-смели, и как едва не загубил равновесие и не полетял над тънката ивица земя недалеч от мястото, където стояхме сега, той изведнъж спря да говори и ме изгледа проницателно.

— Добре ли си? — попита.

Излъгах:

— Не понасям много добре височините.

Той не помръдна дори на сантиметър, нито пък извади ръце от джобовете си, но погледна към мен, озари ме с широката си усмивка и каза:

— Не се тревожи. Няма да ти позволя да паднеш.

Знаех, че вече е много късно. Вече бях паднала. Но не можех да му го кажа, както не можех и да му кажа какво бях изпитала по време на нашата разходка дотук и какво продължавам да изпитвам. Това си беше чиста лудост. Сигурно щях да го накарам да хукне да бяга, без дори да се обърне.

Това чувство за вече преживяно остана с мен през целия дълъг път обратно и стана още по-зле, когато видях разрушените стени на Слейнс, затова се зарадвах, като ги оставихме зад гърба си и се озовахме долу, в безопасното пристанище от настоящето. Помислих си, че Греъм може да предложи да се отбием в дома на баща му, както бе направил Стюарт, но той просто ме изпрати през дървеното мостче и покрай пустия плаж до къщурката.

Не каза нищо за сбогом, така че аз запълних паузата, като с неудобство подхвърлих, че съм прекарала чудесно.

— Радвам се — отвърна той. — И аз също.

Прочистих гърлото си.

— Искаш ли да влезеш за едно кафе или нещо друго?

Знаех, че Стюарт щеше да разбере какво означава това „или нещо друго“, но Греъм го възприе само като проява на любезност и отвърна:

— Не мога, не днес. Трябва да се връщам в Абърдийн. Имам цял куп писмени работи, които ме чакат да ги проверя.

— О!

— Но ще те заведа на тази обиколка с кола следващия уикенд, ако желаеш.

Отговорът ми дойде малко прекалено бързо.

— Да, моля те.

— Кой ден ще ти е по-удобен, събота или неделя?

— Няма значение.

— Нека тогава да е събота. Ще дойдем отново в десет, ако не ти е прекалено рано.

— Ние ли? — попитах.

— Аз и Ангъс. Ангъс обича да се вози с кола и ако не го взема, никога няма да ми прости.

Усмихнах се, отвърнах, че в десет ще е чудесно и след като отново му благодарих и се сбогувахме, влязох в къщата.

Нехайното ми поведение обаче изчезна в мига, в който прекрачих прага, и се ухилих като ученичка, която се връща от среща. Застанала в кухнята си на известно разстояние от прозореца, та Греъм да не забележи, че го гледам, видях как взема едно камъче от пътечката и с привично движение го запраща в морето, как после забива ботуша си в една туфа трева, а накрая с ужасно доволен вид се спуска по хълма надолу към пътя.

 

 

Не се надявах на чудо, когато седнах да пиша.

Знаех, че вече ще е изчезнал. Сънят ми от предната нощ със сигурност отдавна се бе стопил от съзнанието ми. Нямаше смисъл дори да се опитвам да си го припомня.

Когато обаче включих компютъра и пръстите ми докоснаха клавиатурата, останах изненадана. Беше си там целият, съвсем целият, и докато описвах подробностите, си спомних всичко. През всичките години, откакто започнах да пиша, не се сещах да се е случвало подобно нещо. Чувствах се… е, добре, както казах на Джейн, чувствах се така, както сигурно се чувстват медиумите, когато призовават мъртвите.

Историята се лееше от подсъзнанието ми като буен, забързан поток. Видях грозно ухиленото лице на градинаря Били Уик и усмивката на сестрата на Кирсти в дома й, с децата, които си играеха около кроткия мастиф, почувствах тъгата на София, докато говореше за родителите си, тръпката на очакване, която я прониза, когато видя кораба, пуснал котва до брега, объркването от тичането с Кирсти към къщата и предупреждението на Рори да влизат вътре, преди графинята да е разбрала, че са излизали.

Тази вечер също написах повече от онова, което сънувах. А после още повече.