Сузана Киърсли
Пръстенът на София (16)

VI

— Сигурно сте си загубили ума — рече Кирсти. — Той е красив мъж. Ако бях от потекло, което да му подхожда, самата аз щях да му се усмихна един-два пъти.

София почувства как собствените й устни се извиват в усмивка.

— Съмнявам се, че Рори ще остане доволен. А освен това нали каза, че искаш улегнал мъж, готов да създаде рожби. Не мисля, че господин Морай води много улегнал живот.

— Готова съм да приема децата му — отвърна Кирсти. — Или поне правенето им. — Тя отметна косата си назад и се усмихна широко. — Обаче сигурно ви шокирам, говоря като някоя развратница. А иначе е вярно, вашият господин Морай не е фермер.

Двете се намираха в малката градинка до кухнята, където София бе заварила Кирсти да търси джоджен за ястието, което приготвяше госпожа Грант. Сутринта бе прекрасна, топло слънце грееше над главите им, а полъх на нежен бриз бе заменил яростния вятър, който през последните три дни бе блъскал прозорците и разлюлявал морето в огромни вълни, високи — поне така й се струваше на София — колкото човек. Ужасно време за май месец, бе си помислила тя. Определено предпочиташе дни като днешния, който й бе позволил да излезе от сградата и да се отдръпне от кълбото объркани чувства, което се заплиташе у нея всеки път, когато се окажеше близо до Морай.

Кирсти я попита:

— Знаете ли, че и той е полковник? Лейтенант-полковник на служба при френския крал. Рори ми каза.

— Не, не знаех. — Но знаеше малкото му име, понеже графът на Ерол го наричаше с него: Джон. Мислеше си, че му подхожда. Обикновено, но силно име: Джон Морай.

Сега добави към него едно „полковник“ и го повтори наум, докато Кирсти я стрелна с още един невярващ поглед и попита:

— Защо рекохте, че не щете да идете с него на езда?

— Не съм казала, че не искам. Казах, че тази сутрин съм заета с други неща.

Очите на Кирсти заиграха.

— Да, страшно е важно да ме гледате как бера джоджен.

— Имам работа в стаята за шиене.

— И по-скоро приливите ще спрат да идват, отколкото да отложите тая работа с един час. — Кирсти млъкна и зачака следващото оправдание, а когато не чу нищо, продължи: — Сега ми кажете защо му рекохте, че не щете да идете на езда с него. Истината.

София си помисли да каже, че не мисли, че графинята би одобрила това, но и то не бе истинската причина за отказа й, а тя се съмняваше, че ще успее да заблуди Кирсти.

— Не знам — рече тя. — Той понякога ме плаши.

Кирсти се изненада.

— Бил ли е груб с вас?

— Не, никога. Винаги се е държал с мен като истински джентълмен.

— Тогава защо се боите от него?

София не можеше да й отговори, не можеше да обясни, че я плаши не мъжът, а въздействието, което той оказваше върху нея; че когато бяха в една стая заедно, й се струваше, че всичко у нея се движи по-бързо, че трепери като в треска. Повтори само:

— Не знам.

— Никой не може да надвие страховете си, ако не се изправи лице в лице с тях — поучи я Кирсти. — Тъй казва майка ми. — Беше намерила джоджена и беше откъснала толкова, колкото й трябваше. Тя се изправи. — Другия път, когато господин Морай ви попита — подхвърли тя и се усмихна по-широко, — може да си помислите дали да не приемете.

Седмица по-рано София щеше да я последва в къщата и да прекара един изпълнен с топлина час в приятелско бъбрене с прислужничките в кухнята, но протоколът в замъка се бе променил след завръщането на графа на Ерол. Въпреки че самият граф никога не бе казал нищо по темата, беше ясно, че докато се намира в Слейнс, прислугата трябва да се държи по-официално.

Затова, когато Кирсти си тръгна, София остана навън и тръгна да се поразходи из градината. Пойните птички забързано се стрелкаха насам-натам, заети да строят гнезда в потъналите в сенки пукнатини на стената, а цветята танцуваха сред тревата, която леко се полюшваше покрай пътечките. Сетивата й с радост приветстваха миризмите на затоплената от слънцето земя и гледката на кипящия около нея живот и тя затвори очи и се пренесе далеч в спомените си към пролетните дни на своето детство и към зелените поля, които се полюшваха покрай реката Дий…

Една ръка изведнъж хвана нейната.

Стресната, София отвори очи и видя острото лице на градинаря съвсем близо до своето. Обзе я внезапното и инстинктивно усещане за заплаха, което навярно всяко животно чувстваше в присъствието на хищник. А после, понеже не желаеше да покаже, че се страхува от него, тя сподави чувството си, но Били Уик вече го бе усетил и тя разбра, че това му доставя удоволствие.

— Внимавай — рече той. Говореше меко, провлачено, без застрашителни нотки, но в ушите на София гласът му прозвуча като съсъка на змия. — Трябва да държиш и двете си очи отворени, докато се разхождаш из моята градина.

Тя успя да отвърне спокойно:

— Ще го имам предвид, господин Уик.

— Да, по-добре го имай. Не ми се ще да се нараниш, таквоз гиздавко моме като тебе. — Стискаше здраво ръката й, а тъмните му очи буквално я разсъбличаха.

София се отдръпна, но той не отпусна хватката си. Тя разбра, че ако се опита да се бори, само ще го накара да изпита още по-голямо удоволствие. Застави се да стои неподвижно и процеди през стиснати зъби:

— Пуснете ме.

— Май залиташ малко на собствените си крака — рече той и се усмихна. — Не искам да те видя да падаш. Или поне тъй ще кажа на Нейна Светлост, ако ти хрумне да й дрънкаш срещу мене. Аз съм тука, в Слейнс, от мааалко по-дълго от тебе, моме. Нейна Светлост вярва на думите ми.

Докато говореше, другата му ръка се протягаше към кръста й и София осъзна, че там, където стояха, никой от замъка не можеше да ги види. Почувства как паниката и отвращението се надигат като жлъчка към гърлото й и почти се задави, докато повтаряше:

— Пуснете ме.

— Не мисля, че ще те пусна, не сега. — Ръката бе стигнала до кръста й и започна да се издига нагоре. — Най-добре да се уверя, че не си се ударила.

Шумът от стъпки по пътеката бе добре дошъл за София. За част от секундата Били Уик бе отместил ръцете си и бе отстъпил настрана, така че когато господин Морай ги видя, в гледката нямаше нищо неприлично. Той обаче забави стъпките си, а след един бърз поглед към лицето на София съвсем спря и очите му се отместиха, студени и зорки, към градинаря.

— Добро утро, Уик — рече той и без да оставя на другия мъж време да отговори, добави: — Убеден съм, че дамата не е възнамерявала да ви откъсва от задълженията ви.

Градинарят се намръщи, но докосна с уважение шапката си, вдигна инструментите си от мястото, където ги бе оставил до пътеката, и се отдалечи с бързината на змия, която изчезва в тревата.

Раменете на София леко се отпуснаха от облекчение. Тя отново усети погледа на Морай върху себе си и зачака въпросите му, но той не попита нищо. Единствените му думи бяха:

— Всичко наред ли е?

Тя не посмя да му разкаже какво се е случило, защото чувстваше, че под спокойната си външност той е способен на насилие, ако е убеден, че е оправдано, и не искаше да му даде причина да защити честта й; ако го направеше, щеше да привлече внимание към себе си, а София не желаеше да го разкрият, затова отвърна:

— Да — и приглади роклята си с ръце, които едва-едва потреперваха. — Благодаря. Всичко е наред.

Той кимна.

— В такъв случай няма да ви задържам, защото виждам, че тази сутрин наистина сте много заета.

Вече бе отминал, когато София набра кураж.

— Господин Морай?

Той отново спря и се обърна.

— Да?

— Ситуацията при мен се промени. — Беше го изрекла. Сега не можеше да си позволи да загуби самообладанието си. — Ако все още желаете да излезете на езда, бих могла да ви придружа. Ако желаете — довърши тя, усещайки тежестта на нетрепващия му поглед.

За миг Морай остана безмълвен — очевидно мислеше над думите й, а после каза:

— Да, госпожице Патерсън, много бих желал.

Тя не си направи труда да смени роклята си с подарения от графинята костюм. Прахта и конските косми не можеха да нанесат на плата на полите й по-големи щети от тези на годините. Роклята не бе най-старата, която притежаваше, но я беше носила няколко сезона и я бе поправяла грижливо, защото цветът й, някога теменужен, а сега бледолилав, показваше кестенявата й коса в благоприятна светлина.

В конюшните Рори изведе кобилата и плъзна длани по широката подпруга на дамското седло, за да се увери, че е обезопасено, но ръката на Морай бе тази, която помогна на София да се качи на кобилата.

София отново почувства онзи плам, който се плъзна нагоре по ръката й при първия им допир. Докато отдръпваше ръката си, Морай отбеляза:

— Трябваше да си сложите ръкавици.

— Всичко е наред. Ръцете ми не са чак толкова меки.

— Сравнени с моите, определено са — настоя той и й подаде ръкавиците, закачени на колана му. После се метна на гърба на жребеца си, където седеше така удобно, сякаш бе част от прекрасното животно. На Рори каза: — Ако Нейна Светлост попита, няма да се отдалечаваме от замъка и ще се държим близо до брега. Момичето е в безопасност с мен.

— Да, полковник Морай — отвърна Рори, отстъпи настрана, за да им направи път да минат, и ги загледа как се отдалечават. Макар че не каза нищо, от заинтересования израз на лицето му София предположи, че Кирсти скоро ще научи за нейното приключение.

Но докато Кирсти без съмнение щеше да го одобри, София не знаеше какво ще помислят лейди Ерол или синът й по въпроса. Вярно, графинята беше в стаята, когато тази сутрин Морай я покани да излязат на езда след закуска, но София бе отклонила предложението така припряно, че графинята нямаше време или нужда да изкаже мнението си. Все пак, разсъждаваше София, едва ли би имало причина за възражение. Господин Морай бе мъж на честта, произхождаше от добро семейство и една жена едва ли би пострадала, докато се намира под неговата закрила.

Повтори си последната част за втори път, за да подсили увереността си. Вече бяха излезли от замъка и се бяха устремили на юг. Морай поддържаше умерено темпо, макар София да усещаше, че ако бе сам, жребецът щеше да се устреми напред с крачки, по-подобаващи на неуморния му темперамент. Помисли си, че за човек като него — войник, роден и обучен за действие — трябва да било е много трудно да прекара последните няколко дни затворен в Слейнс. Често го бе виждала да търси убежище в библиотеката, сред лавиците с книги, като че ли чрез четене можеше да даде на ума си поне малко свобода. През повечето време обаче той й напомняше на уловен в клетка звяр, който е безсилен да стори друго, освен да броди из градината и коридорите без ясна и смислена цел.

Дори и сега сякаш нямаше ясна представа накъде да се отправят, сякаш това, че може да диша морския въздух и да се почувства свободен дори и за кратко, му бе напълно достатъчно.

Той като че ли нямаше желание да нарушава възцарилото се мълчание и наистина не проговори чак докато прекосиха безплодната земя, отминаха купчината къщурки от другата страна и обърнаха конете си към мястото, където меките треви на плажа се полюшваха под ласката на вятъра над пясъчните дюни.

— Удобни ли са ви тези ръкавици? — попита тогава.

Бяха топли, прекалено големи и дращеха грубо пръстите й, но в това усещане имаше някакво греховно удоволствие, като че ли не ръкавиците, а ръцете на Морай се бяха сключили около нейните, и тя не искаше да си отидат.

— Помагат ми — отвърна тя. — Макар че, признавам си, ми се струва, че трябва да имам сокол, кацнал на китката ми, за да им отдам дължимото уважение.

Никога досега не го бе виждала да се усмихва така — бързо, внезапно проблясване на зъби в израз на неподправена веселост. Въздействието на тази усмивка я остави без дъх.

— Да — рече той, — наистина не са по последна мода. Сестра ми Ана, която обожава приказките за рицари и техните подвизи, ми ги изпрати като коледен подарък. Не се съмнявам, че си е представяла точно това, докато ги е избирала.

Тя се усмихна.

— Моята сестра също се казваше Ана.

— Казваше?

— Тя почина, миналата година.

— Съжалявам. Имате ли други близки?

— Не.

— Трябва само да помолите, и съм готов да ви отстъпя част от моите. — Гласът му беше сух. — Имам две сестри и трима братя.

— Сигурно ви измъчва мисълта, че може да не ги видите, докато сте в Шотландия.

— Да. По-големият ми брат Уилям, лердът на Абъркерни, има момченце на осемнайсет месеца, което не може да ме различи от някой чужд човек. Надявах се да поправя това този месец, но май няма да имам възможност.

Тя се опита да го успокои:

— Но едно толкова малко дете така или иначе нямаше да ви запомни.

— Аз щях да го помня. — В гласа му имаше нещо, което я накара да го погледне и да се запита дали му е много тежко да живее във Франция, така далеч от хората, които обича. Не бе необичайно шотландец да живее в чужбина, а по-младите синове на благородните фамилии, които по силата на семейното право нямаше да получат земи в наследство, често избираха да служат във войските на чуждестранните монарси на континента и си изграждаха живот далеч от бреговете на Шотландия. София бе чула, че полковник Хук е направил точно това и че има жена и деца, които сега го чакат във Франция. Не знаеше със сигурност дали същото не важи и за Джон Морай.

— Вие имате ли синове? — попита тя, опитвайки се да звучи нехайно, за да изглежда, че отговорът му не означава нищо за нея.

Той й хвърли кос поглед.

— Не, нямам синове. Нито пък дъщери. Или поне никое момиче не е дошло при мен с подобно обвинение. А и си мисля, че майка ми би предпочела първо да се оженя, преди да даря фамилията с нови членове.

— О — рече София, защото не можа да измисли какво друго да каже.

Почувства, че я наблюдава, и при все че изражението му остана непроменено, София усети, че объркването й го забавлява, затова насочи разговора към друга посока:

— А в Сен Жермен ли живеете?

— Сен Жермен ли? Мили Боже, не — възкликна той. — Това не е място за хора като мен. Намирам си квартира там, където кралят на Франция решава да изпрати полка ми, и съм доволен от това положение, макар да признавам, че когато от време на време ме викат обратно в Сен Жермен, намирам двора на крал Джейми за приятно разнообразие.

Тя бе чувала много разкази за младия крал Джеймс — Красивия кос, както го наричаха заради тъмната му красота — и за неговата по-малка сестра, принцеса Луиз-Мари^[1], както и за великолепните празненства на техния двор във Франция, но никога не й се бе случвало да срещне някого, който е бил там, и изведнъж закопня да разбере всички подробности.

— Вярно ли е, че кралят и принцесата танцуват по цяла нощ и ходят на лов по цяла сутрин?

— И ходят на разходки по цял следобед? — Очите му бяха изпълнени с нежен присмех. — Да, и аз съм чувал такива слухове и е вярно, че те и двамата са млади и от време на време им се иска да вземат толкова удоволствие от живота, колкото могат. И кой може да ги обвинява след всичко, което са преживели? Но истината е по-скучна: принцесата е скромно момиче, надарено с очарователна чувствителност, а младият крал Джеймс прекарва дните си в постоянни занимания с делата си с прилежание, което подобава на един истински крал. Макар че — добави той, за да не я разочарова, — миналата година, в нощта срещу Богоявление, във Версай имаше бал, на който крал Джейми и принцесата танцуваха цяла нощ. Принцесата носеше костюм от жълто кадифе с бижута и диаманти в прекрасната си коса, а залата бе осветена от повече от две хиляди свещи. А когато балът свърши и кралят и принцесата излязоха от осветения от факли Мраморен двор, швейцарските гвардейци на френския крал отдадоха почест на каретата им и те се отправиха обратно към Сен Жермен, заобиколени от ездачи в богато облекло и с белите пера на Стюартите на шапките си.

София въздъхна и затвори очи, представяйки си картината. Този образ бе толкова далеч от всичко, което познаваше, и толкова романтичен. „Колко прекрасно би било — помисли си тя — кралят да се върне у дома.“ Първият крал Джеймс бе побягнал в изгнание в годината на раждането на София и оттогава на древния трон в Единбург не бе сядал шотландски крал. Тя обаче през целия си живот бе слушала и се бе прехласвала пред разказите на по-възрастните за дните, когато Шотландия е можела да разполага със собствената си съдба.

— Кралят наистина ли ще дойде? — полюбопитства тя.

— Да, момиче. Ще дойде и ще стъпи на шотландска земя — отсече твърдо Морай. — А аз съм решен да се уверя, че този опит няма да коства живота му.

Тя на драго сърце би го разпитвала още за двора в Сен Жермен, но погледът на Морай се бе отклонил настрана; изведнъж мъжът дръпна юздите на жребеца си и го накара да се закове на едно място.

София също спря и попита:

— Какво има?

 

 

Само че каквото и да бе видял Джон Морай, просто трябваше да почака. С неохота натиснах клавишите, за да запаметя написаното, и изключих компютъра.

Едва не закъснях за обяда.