Сузана Киърсли
Пръстенът на София (3)

3.

Той караше сребрист лотус, лъскав и бърз, и го караше страшно бързо. Трудно ми бе да се съсредоточа върху гледките, които ми посочваше, докато преминавахме покрай тях с бясна скорост.

— Разбира се, всичко се е променило, откакто са започнали да разработват големите нефтени находища през седемдесетте — обясни той. — Не че си спомням какво е било преди това, не съм чак толкова стар, но тази част е била застроена точно по това време, когато хората са започнали да идват на север, за да работят в Абърдийн и Питърхед. Освен това имаме и терена, отделен за игрище на голф, и той също е много добро попадение — привлича сума ти туристи. Вие играете ли?

— Голф ли? Не, не наистина. Вие?

— Зависи кое наричате „игра“. Мога да запращам топката насам-натам без проблем. Да я приближа до дупката обаче… — сви рамене. — Този спорт е прекалено бавен за мен.

От начина, по който шофираше, предположих, че не харесва нищо бавно. Изминахме разстоянието от двайсет и пет мили за половината от времето, което ми бе отнел същият път в неделя. Дебелият сняг, който ме бе изпратил тогава, се бе разтопил, така че през бялото на места се подаваше зелена трева и докато слизахме по Мейн Стрийт към пристанището, видях златистите храсти да се веят диво на вятъра в дюните покрай широката розова ивица на плажа. Мястото вече ми се струваше гостоприемно, почти познато. Докато паркирахме колата на Харбър Стрийт, почувствах как ме изпълва умиротворение и това ми напомни малко за чувството, което изпитвах винаги когато се връщах в Канада и знаех, че съм си у дома.

Беше приятно да се чувствам по този начин след последната година, прекарана в неспирни пътувания: от авторски появи до писателски конференции, от един хотел в друг, а после всички онези месеци безплодна работа във Франция. Нещо ми казваше, че тази зима в Шотландия ще ми се отрази добре… както и на книгата.

— Хайде — подкани ме Стюарт Кийт. — Сигурен съм, че ще искате да си вземете ключа, а татко ще настоява да ви придружи горе до хълма и да се увери, че разполагате с всичко необходимо. Доколкото го познавам — добави той, — най-вероятно ще ви накара да останете за обяд.

Джими Кийт живееше в сива каменна къща, притисната плътно между тези на двамата му съседи и разположена на ръба на улицата. Най-отпред се намираше всекидневната му. Знаех това, защото прозорецът бе полуотворен и можех да чуя спортния журналист, който коментираше някаква игра, футбол, както ми се стори.

Стюарт нито позвъни, нито почука на вратата, а просто използва собствения си ключ, за да влезе вътре. Влязох и аз след него. Тесният коридор с огледало и изтривалка, облепен с весели жълти тапети, ме обгърна в топлина и със слабия мирис на закуска от пържени яйца и наденички.

Джими се провикна от предната стая:

— Кой е?

— Аз съм, татко.

— Стюи! Не те очаквах преди петък. Влизай, момче, остави си нещата и ела да гледаме мача. На видео е — ще го превъртя назад.

— След малко. Просто ми трябва ключът за къщурката.

— А, къщурката. — В гласа на Джими се появи нотка на извинение. — Слушай, промяна в плана…

— Да, и сам се досетих. — И с още две крачки, които го отведоха право до рамката на отворената врата на всекидневната, Стюарт ми направи знак да застана до него. — Довел съм наемателката ти.

Джими Кийт се надигна от стола си с онзи кавалерски рефлекс, който някои мъже от неговото поколение все още бяха запазили, а повечето мъже от моето поколение изобщо не бяха научили.

— Госпожице Маклелънд — рече той със задоволство в гласа. — Как, бога ми, успяхте дъ се срещните с туй жалко момче? — Изрече последната дума по начина, по който хората от всяка друга част на Шотландия казват „момък“, затова предположих, че двете означават едно и също.

— Пътувахме в един и същ самолет — рече Стюарт. — Ние…

— Що ни оставиш момата дъ приказвъ самъ за себе си. — Това ми бе по-трудно за тълкуване, но слухът ми вече се настройваше към дорийския диалект, на който говореше Джими Кийт, затова преведох чутото като „Може да оставиш момичето да говори само за себе си“ и това ми се стори правилно предположение, защото в благия поглед на Джими светеше предупреждението на родителя към детето да не забравя маниерите си. — Нивга няма дъ оставиш моя Стюи дъ те закара до летището, а? Влизай, влизай — рече той, докато аз кимах. — Сядай, моме. Тряб’а да си треперила за живота си.

Стюарт се отмести, за да ми позволи да мина покрай него.

— Знаеш ли, татко, от теб се очаква да й разкажеш за най-хубавите ми качества, а не да изброяваш грешките ми. А няма да е зле и да се опиташ да говориш на английски.

— Що така? — попита Джими. От предишните си пътувания до Шотландия знаех, че това означава „защо“. По начина, по който го произнесе Джими обаче, първата дума прозвуча като „шо“ — което, както щях да разбера по-късно, бе типична черта на дорийския диалект, начинът, по който някои „щ“—та прозвучаваха като „ш“, а втората дума звучеше като „тъка“. После натърти: — Тя ме разбира.

Беше прав, наистина го разбирах, при все че Стюарт, изглежда, си оставаше неубеден. Джими се погрижи да ме настани в един фотьойл до прозореца с крака, затоплени от старата електрическа печка, поставена в камината, и добра видимост към телевизора.

— Стюи, иди до „Сейнт Олаф“ и ни донеси три чинии с треска и картофи.

— В „Сейнт Олаф“ не дават храна за вкъщи.

— Не, не — възрази баща му, — ше го направят за мен. Ти ше останеш за обяд — обърна се той към мен, но думите му прозвучаха не като заповед, а като покана. — След кат’ си се возила с моя Стюи, ше ти тряб’а време да се оправиш. Можем дъ занисем багажа ти в къщурката по-късно.

Стюарт не възрази, само се усмихна, сякаш отдавна бе разбрал, че е безсмислено да възразява.

— Нали обичаш риба с картофки? — бе единственото, в което искаше да се увери, преди да тръгне. — Добре тогава, няма да се бавя.

Стъпките му отекнаха по тротоара навън, докато минаваше край прозореца, и баща му сухо подхвърли:

— Ни му вярвай. Моят Стюи нивга не е минавал покрай хотел „Сейнт Олаф“, без дъ обърне едно. Не че е лошо момче — добави той, като видя погледа ми, — но ни му казвай, че съм ти казал тъй. И без туй си е надут.

Усмихнах се.

— Някой ми каза, че имате двама синове.

— Да. Стюи е по-малкият, а брат му Греъм е в Абърдийн.

— Той е студент, нали така, в университета? — Опитвах се да си спомня какво точно ми каза чиновничката от пощата.

— А, не, моме. Ни е студент, преподавател е. По история. — Ъгълчетата на очите му се присвиха в израз на добро настроение. — Хич ни си приличат, тия мои двама синове.

Опитах се да си представя Стюарт Кийт да посещава лекции, а още повече да ги преподава, и не успях.

— Греъм прилича на майка си, Бог да даде покой на милата й душа. Тя обичаше историята, обичаше да чете.

Това щеше да бъде идеален повод да му кажа с какво се занимавам и защо съм дошла в Крудън Бей, но в този миг, с топлината до краката си и удобно настанена във фотьойла нямах никакво желание да говоря за работата си. Така или иначе скоро щеше да разбере от сина си, а освен това се съмнявах, че мъж като Джими Кийт ще се интересува от книгите, които пиша.

Продължихме да седим в дружеско мълчание, докато гледахме мача по телевизията — Шотландия срещу Англия. След няколко минути Джими попита:

— Идваш от Франция, нал’ тъй? — и когато му казах „да“, продължи: — Нивга ни съм бил там. Напоследък обаче Стюи все пътува тъдява по работа.

— И каква е работата му?

— Дъ кара косата ми дъ посивява — отвърна Джими със съвсем сериозна физиономия. — С нищо ни се захваща за по-дълго. Сега са компютрите, но ни мога дъ кажа, че много му върви.

Реших, че каквото и да прави Стюарт сигурно го прави добре, щом може да си позволи лотуса. А и дрехите му издаваха скъп шивач, колкото и делнични да изглеждаха. Когато обаче се върна след няколко минути с рибата и картофките, соленият вятър го бе обрулил достатъчно, за да го накара да загуби градската си изтънченост, без съмнение подпомогнат от бирата в бара на хотела. Сега изглеждаше спокоен, отпуснат и на мястото си, докато тримата седяхме и гледахме футбол.

Не че видях кой знае колко от играта. Безсънната нощ си казваше думата, а поради съчетанието от топлината, обилната храна и дълбоките мелодични гласове на Джими Кийт и Стюарт, които си говореха помежду си, единственото, което успях да направя, бе да се помъча да държа очите си отворени. Борех се със съня с всички сили, но вече почти се бях предала, когато Джими каза:

— Стюи, по-добре дъ заведем момата в къщурката й, преди дъ стани твърде тъмно, за дъ вижда.

Заставих се да отворя очите си напълно. Навън наистина притъмняваше, светлината на деня отстъпваше пред сивия, студен здрач, който зимно време предвещаваше спускането на вечерта.

Стюарт се изправи.

— Аз ще я заведа, татко. Ти си стой.

— Не, не. — Възрастният мъж също се изправи. — Никоя мома няма дъ пусна сама с тебе нощя.

Стюарт сведе поглед надолу.

— Наистина не съм толкова лош — увери ме той и протегна ръка, за да ми помогне да се изправя.

Аз обаче бях доволна, че ме придружават и двамата, докато вървяхме през бързо падащия мрак нагоре по хълма по изровената пътека, дебело покрита с разтопен сняг. Задоволството ми се дължеше не само на факта, че те галантно се бяха нагърбили да пренесат всичките ми чанти плюс тежкия куфар, в който се намираше компютърът ми, но и защото, както си вървях по пътеката, изведнъж ме прободе някакво усещане, че зад гърба ми има нещо; чувство, което ме караше да се боя да се обърна и да погледна назад.

Ако бях сама, щях да пробягам целия път до къщичката, независимо от тежките куфари; сега обаче просто се отърсих от необичайното усещане и погледнах към морето, където едва можех да различа движещите се бели линии на вълните, чийто ритъм ги тласкаше към брега. Небето бе забулено от облаци, които закриваха луната, така че не бе лесно да се забележи тъмната линия на мястото, където морето се сливаше с небето, но аз все пак се помъчих да я видя и да открия в нея нещо, без да знам какво точно. Навярно търсех това, което се надявах да видя.

— Внимавай — стресна ме внезапно гласът на Джими и той протегна ръка към мен, за да ме върне обратно на пътеката, като че ли ми бе баща. — Ни искаш дъ паднеш през първата си нощ тука.

Бяхме стигнали до къщурката. Тя също беше тъмна, но не задълго. Вратата изскрибуца по плочките, ключът на лампата щракна и се оказахме насред овехтялата, но приятна всекидневна с нейните персийски килими, фотьойлите, дългата, изтъркана до блясък маса и старата печка, сгушена в тясното пространство на малката си кухненска ниша.

Джими затвори със замах вратата зад гърба ни, увери се, че ключалката работи безотказно, и ми връчи ключа.

— Твой е, моме. Имаш въглища отзад. Горила си въглища, нали? Е, не се бой, ше ти покажа.

Наблюдавах много внимателно всичките му действия, а после се опитах да ги повторя сама, като подредих въглищата, следвайки инструкциите му, и затворих желязната вратичка на печката с компетентен, силен звън.

— Да, хубаво, чудно се справяш — рече Джими. — За нула време тая стая ще се стопли.

Думите на Стюарт не бяха толкова насърчителни.

— Има и електрически печки — напомни ми. — Едната е тук, а другата — в спалнята; ако искаш да ги включиш, просто не забравяй да захраниш устройството.

— А, да, ше ти тряб’ат монетите. — Джими пъхна ръка в джоба си и извади дебел стик монети, увити в кафява хартия. — Ето ти десет лири за начало.

Замених една банкнота от десет лири за монетите и той ми благодари.

— Просто ми кажи, когат’ ги свършиш, и ше донеса ключа дъ отворя брояча, та просто дъ ми платиш отново за монетите.

Стюарт ме наблюдаваше как накланям глава назад, за да проуча черната кутия над вратата с всичките въртящи се цифри и копчета, после се усмихна, вдигна ръка и започна да обяснява:

— Това тук показва колко време ти остава, виждаш ли? А ето го и брояча — той показва колко електричество използваш. Ако включа още една светлина… ето тук, виждаш ли как се ускорява движението? Трябва да го поглеждаш от време на време и когато стрелката на брояча слезе надолу и стигне дотук, пъхаш друга монета, иначе ще се озовеш в пълна тъмнина. Дай да заредя вместо теб, така няма да трябва да мислиш за това известно време.

Беше достатъчно висок, за да може да пъхне монетите в процепа само с едно пресягане. Когато дойдеше моят ред, щеше да ми се наложи да се покатеря на някой от столовете.

— Донесъл съм малко храна за теб — хляб, яйца и мляко — обади се Джими. — Тъй няма дъ тряб’а дъ ходиш до магазина утре заран.

— Благодаря — казах, развълнувана, задето си бе направил целия този труд. Освен това бе почистил къщурката, както забелязах. Не че преди беше мръсна, но сега определено нямаше нито прашинка и всичко миришеше на сапун и препарати за полиране. Отново изпитах онова чувство, че нещо обгръща тялото ми като шал, като че ли най-после бях намерила място, където да мога да си почина и да се почувствам у дома си. — Наистина е прекрасно — всичко, което сте направили.

— Не, не — сви рамене Джими, но в гласа му прозвуча задоволство. — Ако ти тряб’а още нещо, просто ела. Ни живея далече. — Огледа се наоколо, напълно удовлетворен от цялата обстановка, и оповести: — Ше те оставим сама, моме. Дъ си починеш малко.

За последен път благодарих и на двамата, пожелах им лека нощ и ги изпратих до вратата. Тъкмо се канех да я затворя, когато Стюарт се обърна, промуши глава обратно вътре и каза:

— Между другото, да знаеш, че има телефон, ей там. — Посочи към него, за да се увери, че съм го видяла. — И вече знам номера.

И с една последна очарователна усмивка той отново се отдръпна и ме остави да заключа вратата.

Чувах как стъпките и гласовете им се отдалечават по пътеката, а после настъпи тишина. Единственият звук в стаята бе нощният вятър, който се удряше в стъклото, а между отделните му пориви дочувах премерения плисък на вълните в брега, в подножието на хълма.

Мисълта да остана сама не ме безпокоеше; бях свикнала и дори ми допадаше. Въпреки това обаче, докато разопаковах куфарите си и си правех чаша нес кафе в кухнята, нещо ме привлече към фотьойла в ъгъла и масичката с телефона и ме накара да набера номера, на който звънях винаги когато исках да поговоря с някого.

— Здравей, татко — казах, когато отсреща вдигнаха. — Аз съм.

— Кари! Радвам се да те чуя. — Топлият глас на баща ми прекоси всички мили, които ни деляха, и прозвуча като че ли съвсем отблизо в ухото ми. — Чакай, ще ти дам майка ти.

— Не, почакай, с теб исках да говоря.

— С мен ли? — Колкото и да ме обичаше, баща ми никога не го е бивало в телефонните разговори. Само след няколко минути вече умираше от нетърпение да ме прехвърли на далеч по-разговорливата ми майка. Освен, разбира се, ако не исках да му задам…

— Въпрос от семейната история — казах в слушалката. — Жената на Дейвид Джон Маклелънд. Тази, която се е преместила заедно с него от Шотландия в Ирландия. Каква беше фамилията й? Малкото й име беше София, нали така?

— София. — Той повтори името и за момент замълча, докато си припомняше подробностите. — Да, София. Оженили са се през 1710, струва ми се. Просто ме остави да проверя бележките си. Измина доста време, откакто за последен път се занимавах с историята на рода Маклелънд, скъпа. Напоследък работя върху семейството на майка ти.

Но той открай време бе добре организиран и намирането на документите не му отне дълго време.

— О, ето я. София Патерсън.

— Патерсън. Значи е това. Благодаря.

— Защо така изведнъж започна да се интересуваш от нея?

— Смятам да я превърна в героиня — обясних — в новата си книга. Действието се развива в Шотландия и си помислих, че след като е живяла точно по това време…

— Мислех, че действието в книгата ти се развива във Франция.

— Промених го. Сега е в Шотландия, където съм и аз. В Крудън Бей, недалеч от мястото, където живеят Джейн и съпругът й. Ето, ще ти издиктувам адреса и телефона.

Той прилежно си ги записа.

— И колко дълго ще останеш там?

— Не знам. Може би до края на зимата — отвърнах и попитах: — Какво още знаем за София Патерсън?

— Малко. Така и не успях да открия нито рождената й дата, нито нещо за родителите й или къде е родена. Чакай да видя… според семейната библия се е омъжила за Дейвид Джон през юни 1710 в Къркубри, Шотландия. Отбелязани са рождените дати на три от децата им, Джон, Джеймс и Робърт, в Белфаст. А също така и погребението й през 1743 — същата година, през която е умрял съпругът й. Знаеш, че не е лесно да откриеш подробности от живота на жените по това време.

Знаех, и още как — имах дългогодишен опит като негова помощничка в усилията му да проследи всички архиви и документи от историята на семейството, с които разполагахме. Обикновено жените, живели преди средата на деветнайсети век, рядко биваха почетени с нещо повече от някоя случайна бележка. Дори хората, водили църковните регистри, често не си правеха труда да отбележат името на майката в актовете за раждане. Вестниците, от своя страна, съобщаваха само, че „съпругата на господин Еди-кой си“ е починала. Освен ако семейството не бе богато, какъвто общо взето не бе случаят с нашето, животът на жената не оставяше почти никакви следи в страниците на историческите книги. Късметлии бяхме, че разполагахме със семейната библия^[1].

— И така е добре — казах. — Така или иначе в книгата животът й ще бъде измислен, така че мога да я направя на толкова години, на колкото реша. Ако си представим, че по време на сватбата си е била на двайсет и една, това значи, че е родена през… — изчислих годините — … през 1689.

Това също така щеше да я направи осемнайсетгодишна в началото на романа ми — идеална възраст за героинята ми.

В другия край на линията приглушен глас изрече нещо и баща ми съобщи:

— Майка ти иска да си поговорите. Така и така съм извадил документите, трябва ли ти още нещо от историята на Маклелъндови?

— Не, благодаря. Просто исках фамилното име на София.

— Направи я добра — бе единственият съвет на баща ми, при това изречен с небрежен тон. — Не ни трябват злодеи в семейството.

— Тя е героинята.

— Значи всичко е наред. Ето ти майка ти.

Както можеше да се очаква, майка ми се заинтересува по-малко от семейната история и от книгата, върху която работех, и повече от причините, поради които бях напуснала Франция така внезапно, както и защо, за бога, съм наела къщурка на шотландското крайбрежие посред зима и дали наблизо има скали.

— Като си помисля пак — добави тя след миг, — по-добре не ми казвай.

— Там, където живея, няма никакви скали — уверих я, но тя бе прекалено умна, за да успея да я заблудя.

— Просто не се приближавай до ръба — нареди ми тя.

Тези думи ме накараха да се усмихна малко по-късно, когато си правех втора чаша кафе. Едва ли нещо е по-близо до ръба на скалата от руините на замъка Слейнс, а майка ми щеше да получи удар, ако ме бе видяла как се катеря по тях в понеделник. По-добре, че така и не научаваше за някои от нещата, които правех в името на проучванията си.

Огънят в печката бе позагаснал, затова хвърлих вътре лопата въглища от голямата метална кофа, оставена ми от Джими, без да знам колко точно трябва да сложа, за да поддържам огъня през цялата нощ. Непохватно ги разбутах и се загледах как новите буци прихващат огъня, започват да съскат и се събуждат за живот с ясносини пламъци, които сякаш танцуваха над чернотата им. Докато гледах огъня, почувствах как отново ме обзема писателският транс. Като че ли отново видях загасващия огън в онази стая в замъка и чух онзи мъж да изрича зад гърба ми: „И така ще ни е достатъчно топло“.

Нищо повече не ми трябваше. Решително затворих вратичката на печката, отнесох кафето си до компютъра и седнах пред него. Ако героите ми бяха в настроение да говорят с мен, най-малкото, което можех да направя, бе да разбера какво искат да ми кажат.