Сузана Киърсли
Пръстенът на София (43)

За героите в книгата

Във всеки исторически роман има по няколко действителни личности. С много малко изключения — малката Ана, прислужниците в Слейнс и София — героите от историята от осемнайсети век действително са съществували и постъпките и начинът им на действие се обуславят от това, което действително се е случило.

Не че е лесно да се разбере какво наистина е станало през 1708 година. По свои лични причини всяка от замесените страни усилено се опитва да прикрие истината. Не може да се вярва безрезервно дори на писаното от хора, които са участвали в опита за десант. Задължена съм на майсторски изложеното, стегнато описание на събитията около случилото се тогава в „Изиграването на шотландската карта: френско-якобитският десант през 1708“ на Джон С. Гибсън — книгата, която първа ме вдъхнови да напиша история за този период, и на възхитително подробните мемоари на полковник Натаниъл Хук за събитието, публикувани през 1760 година под името „Тайната история на преговорите на полковник Хук в Шотландия от името на претендента“. Имах късмет да намеря оригинален екземпляр на докладите на Хук, който не само стана едно от най-големите съкровища на домашната ми библиотека, но също така се оказа безценен, когато трябваше да уточня движенията на героите си.

Когато бе възможно, се опитвах да открия най-убедителните доказателства — писмата и записите от онова време. Ако има запис на разговор между двама души, в моята книга те казват същото. Ако корабът на капитан Гордън е бил в пристанището на Лейт на определена дата, го поставям там. Съобразявала съм се с това правило дори с второстепенните герои: посещенията на господин Хол в Слейнс от името на херцога на Хамилтън са исторически факт, както и участието на господин Малкълм в опита за нашествие и бягството му в нелегалност, когато този опит се проваля.

Трябва да призная обаче, че си позволих и някои волности. Въпреки всички проучвания, които направих за Джон Морай, не мога да кажа със сигурност, че е участвал в битката при Малплаке. Но тъй като единственото споменаване на смъртта му, което успях да открия, съответства на нейната дата и тъй като за сюжета ми бе подходящо да го поставя на бойното поле, направих точно това — поставих го там, където Кралският ирландски полк действително се е сражавал с ирландската част, която се е била за Франция и Джеймс.

И докато това, че капитан Гордън е пленил „Солзбъри“ по време на нашествието и че е бил единственият британски капитан, който тогава е обявил френски кораб за своя плячка, е документиран факт, няма съмнение, че Гордън е бил якобит. И тъй като никой, освен него не знае защо точно е пленил този кораб, му дадох оправдание, което подхождаше на човека, какъвто го бях опознала.

Предаността му към якобитите продължила до края на живота му. Когато кралица Ана починала през 1714 година и кралят от хановерската династия Джордж I пристига, за да седне на трона на Великобритания, Гордън отказал да му се закълне във вярност и бил уволнен. Незабавно приел назначаване в руския флот на цар Петър Велики, където се отличил със службата си и се издигнал до адмирал и губернатор на Кронщад. През времето, прекарано в Русия, той продължил да подкрепя каузата на якобитите и водел кореспонденция с крал Джеймс и неговите поддръжници. Когато починал през пролетта на 1741 година, като богат и уважаван човек, в некролога му в „Списание за джентълмените“ пишело, че винаги е бил „истински приятел на своите сънародници“.

Херцогът на Хамилтън не извадил същия късмет. През 1711 година амбициозните му планове започнали да дават своите плодове — кралица Ана го направила пер на Великобритания и го назначила за посланик във френския двор. Преди обаче да замине за Париж и да заеме поста си, дългата му вражда с един съперник, лорд Мохун, ескалирала в дуел. Двамата се срещнали призори в Хайд Парк в Лондон и в последвалата схватка се убили един друг. Инцидентът предизвикал голям скандал и подробностите за това какво се е случило и какви са причините за него са били обсъждани многократно. Смъртта на херцога също като живота му се противопоставя на всички опити за лесен анализ.

Колкото до вуйчото на Морай, полковник Патрик Грейм, не бе трудно да се проследи ранният му живот в Шотландия, където служил като капитан на градската стража на Единбург, преди съвестта му да го принуди да вдигне оръжие за стария крал Джеймс и да го последва в изгнание във Франция. Но все още не съм открила как е прекарал последните си години след проваления десант през 1708. Въпреки това съм сигурна, че характерът му не би му позволил да стои настрана от действията, надявам се, че някой ден ще попадна на писмо или на документ, който хвърля светлина върху неговите приключения преди смъртта му през август 1720 година.

Още светлина е нужна и върху живота на Ан Дръмонд, графиня на Ерол, която след годините, последвали десанта, става буквално невидима — нелесна задача за жена с волеви характер като нейния.

Нейният син Чарлс, тринайсетият граф на Ерол, продължил да се бори за правата на сънародниците си след Обединението, на което така страстно се бил противопоставял. Въпреки че титлата му на лорд велик конетабъл на Шотландия означавала, че трябва да вземе участие в коронацията на Джордж I, той отказал да присъства на церемонията. Починал скоро след това, през 1717 година, неженен и без деца — последният наследник от мъжки пол на своя род. Титлата му преминала към сестра му Мери, която като всички графини на Ерол била жена с огромен кураж и яростна поддръжничка на каузата на рода Стюарт.

Натаниъл Хук, който вложил толкова много време и усилия в осъществяването на десанта от 1708 година, останал дълбоко разочарован от провала му и крайно критичен към френския командир, който го ръководел. Въпреки дългата си и успешна кариера в дипломатическата служба на Франция, през последните си години той се върнал към спомените си от 1708 и с помощта на племенника си започнал да събира различните си документи и дневници, свързани със събитията. Починал през 1738 година, преди да изпълни докрай задачата си, и когато две години по-късно синът му се опитал да продаде документите, дошъл служител от френския съд и ги конфискувал. Предполага се, че иззетите листи са били унищожени и загубени за историята. Но две връзки документи, изписани с почерка на племенника на Хук, не привлекли вниманието на служителя, който за щастие нямал представа, че те съдържат разказа на Хук за преговорите, които водил във връзка с планирания десант.

От такива дребни съвпадения се пише историята.

И никой не е бил жертва на повече злощастни съвпадения от младия Джеймс Стюарт — по рождение Джеймс VIII Шотландски, или Джеймс III Английски. Има причини да подозираме, че неговата полусестра, кралица Ана действително сериозно е обмисляла да обяви Джеймс за свой наследник и наистина през последните години на царуването й, изглежда, е имало много задкулисни преговори във връзка с тази възможност. По средата им обаче войната за испанското наследство завършва с договора от Утрехт, едно от условията на който е Луи XIV да прогони Джеймс от Франция. Джеймс заминава доброволно, премествайки двора си в Лорен, където незабавно дава на всички свои служители протестанти свободата да изповядват свободно религията си — нещо, което не бил в състояние да направи, докато дворът му все още трябвало да се съобразява с френските закони.

Но самият Джеймс останал католик и когато кралица Ана починала през 1714 година, английската корона отишла у протестантския му съперник Джордж I.

Отговорът на това събитие било второ надигане на якобитите през 1715, но макар че този път Джеймс успял да дебаркира благополучно в Шотландия, точно на север от Слейнс, в Питърхед, златната възможност от 1708 година била отлетяла. Западните презвитерианци, които тогава били така твърдо решени да се вдигнат в подкрепа на Джеймс, този път застанали срещу него. Бунтът се провалил. Джеймс се върнал в Лорен, но крал Луи XIV бил починал и без стария крал, който да го утешава и подкрепя, Джеймс установил, че френските му съседи вече не са така гостоприемни, затова отново преместил двора си, този път в Авиньон, а след това в Рим.

Следващите два опита да си върне трона с помощта на шведите и испанците пропаднали и дори бракът на Джеймс с принцеса Мария-Клементина през 1719 година съвсем не се оказал успешен. След шест години тя го напуснала и се оттеглила в манастир, макар и не преди да му даде двама синове. По-големият, Чарлс Едуард, по-късно се превърнал в „Хубавия принц Чарли“, чието красиво лице и очарователни маниери двайсет и пет години по-късно отново подтикнали шотландските якобити да грабнат оръжие и да го последват… но това е друга история, която е твърде тъжна за разказване.

Предпочитам да си мисля за Джеймс III и в късната му възраст в Рим, може би задрямал през някой топъл италиански следобед как сънува северния бряг на Шотландия, гордите червени стени на Слейнс, които е видял от морето, и короната, която в този миг трябва да е изглеждала толкова, толкова близо.