Сузана Киърсли
Пръстенът на София (5)

4.

Някой чукаше на вратата на къщурката.

Отне ми известно време, за да го осъзная. Все още полузаспала, вдигнах глава от изтръпналата си ръка, просната през последните няколко часа на твърдата дървена маса. Лаптопът ми се бе уморил да ме чака и бе превключил на скрийнсейвър, в резултат на което към мен и около мен се въртяха безброй звезди, като че ли се носех високо горе в атмосферата.

Примигнах, а после, спомняйки си за преживяното, натиснах един клавиш и загледах как думите изплуват пред очите ми. Не вярвах, че ще са там. Не вярвах, че наистина съм ги написала. Никога не ме е бивало да пиша бързо и петстотин думи на ден ми се струваха добра скорост, а хиляда ме караха да изпадам в екстаз. Ала миналата нощ на един дъх бях написала два пъти повече, и то с такава лекота, та ми се струваше, че всичко е било само сън.

Но не беше. Доказателството се намираше пред мен — черни букви на бял екран. Чувствах се така, както навярно бих се чувствала, ако отворех очи, за да установя, че в градината ми има динозавър. С разтреперани от неверие ръце отново запаметих документа и натиснах клавиша за разпечатване.

Чукането на вратата се повтори. Избутах стола си назад, станах и отидох да отворя.

— Не исках да те будя. — Джими Кийт бе самият образ на разкаянието, при все че нямаше причина за това, защото вече наближаваше обяд. Дорийският му диалект вече не ми правеше впечатление.

— Не сте ме събудили, всичко е наред — излъгах и стиснах челюст, за да потисна прозявката, която щеше да ме издаде. — Моля, заповядайте.

— Мислех, че може да искаш малко помощ с печката.

Студът нахлу в къщурката заедно с него, полепнал по якето му също като миризмата на соления въздух, която идеше откъм морето. Не можех да видя много от пейзажа зад гърба му, защото над вълните бе надвиснала мъгла като огромен облак, прекалено тежък, за да го отвее вятърът. Джими остави калните си ботуши на изтривалката, влезе в коридора, запъти се към кухнята и отвори вратичката на печката, за да провери огъня, който бях подклала по-рано.

— А, направила си го и да знаеш, добре си го направила. Трябваше да ме повикаш.

Той измете пепелта от печката и пренареди въглените. Грубите му ръце се движеха толкова бързо и сръчно, че отново се зачудих с какво си изкарва прехраната или с какво си я е изкарвал. Исках да знам, така че го попитах.

Той отново вдигна поглед.

— Бях майстор на покриви.

Майстор на покриви. „Това обяснява защо изглежда така, като че ли е прекарал целия си живот на открито“ — заключих аз.

Той попита с какво се занимавам и кимна към лаптопа и принтера, който все още бръмчеше на дългата дървена маса до отсрещната стена.

— Пиша — казах. — Книги.

— О, тъй ли? Какви книги?

— Романи. В тях действието се развива в миналото.

Той затвори вратичката на печката и се изправи. Изглеждаше безкрайно впечатлен от думите ми.

— О, тъй ли?

— Да. В романа, по който работя в момента, действието се развива тук — обясних. — Точно затова наех къщата. Историята се развива в замъка Слейнс.

— О, тъй ли? — потрети Джими, като че ли бе открил нещо много интересно. Стори ми се, че щеше да започне да ми задава още въпроси, ако някой не бе избрал точно този момент, за да почука на свой ред на входната врата.

— Много си популярна — отбеляза Джими, докато аз отивах да отворя; имах смътното чувство, че ще видя на прага Стюарт и така и се оказа.

— Добро утро. Реших да намина и да проверя как се справяш с настаняването — ухили се той.

— Добре съм, благодаря. Заповядай, влез, баща ти е тук.

— Баща ми ли?

— Да — обади се Джими от кухнята и ъгълчетата на очите му се присвиха. — Нивга не съм те виждал да ставаш толкоз рано, момче. Добре ли си?

Стюарт парира закачката с усмивка.

— Минава единайсет.

— Да, и сам мога да видя кое време е.

Той приключи с подклаждането на огъня в печката и когато му благодарих, се изправи, но не изглеждаше да бърза за някъде. И Стюарт не бързаше да си тръгне, затова попитах:

— Някой иска ли кафе? Тъкмо се канех да си направя една чаша.

Перспективата за чаша кафе очевидно се стори привлекателна и на двамата. Те не седнаха, докато чакаха да стане: Джими се разхождаше във всекидневната, подсвирквайки си тихо през зъби, а Стюарт дойде след мен в кухнята, облегна гръб на стената и скръсти ръце пред гърдите си.

— И така, как ти се стори първата ти нощ в къщата? — попита. — Трябваше да те предупредя, че когато от морето духа вятър, прозорецът на спалнята скърца дяволски пронизително. Надявам се, че това не ти е попречило да се наспиш?

— Всъщност снощи така и не стигнах до спалнята. Работих — обясних и кимнах към дългата дървена маса.

Джими, който допреди миг бе гледал към компютъра ми, добави:

— Тя е писателка.

— Да, знам — рече Стюарт.

— Пише книга — продължи Джими — за нашия замък.

Стюарт ме изгледа с нещо, което приличаше на съжаление.

— Голяма грешка от твоя страна да споделиш това с татко.

Поставих чайника на печката.

— И защо?

— Защото ще ходи да обядва в „Сейнт Олаф“, ето защо, и до края на следобеда цял Крудън Бей ще знае защо точно си дошла тук и какво правиш. Няма да имаш и минутка спокойствие.

— А, момчето не знае за какво говори — намеси се Джими. — Нямам време за раздумка.

— Това означава „клюки“ — преведе ми Стюарт. — И изобщо не му вярвай. Той обича да разказва приказки.

— Да, и за щастие имам теб, за да ми даваш нещо, за което да говоря — намеси се баща му. — Това чайникът ли е?

Точно той беше. Направих кафето, тримата се настанихме удобно и го изпихме във ведра приятелска атмосфера, а после Джими си погледна часовника и проточи:

— Еее, трябва да си ходя. — Насочи пръст към сина си. — А и ти не се задържай тука много дълго. — След което ми благодари за кафето и си тръгна.

Мъглата бе започнала да се разсейва, но влажният морски въздух отново нахлу при излизането му и аз продължих да го усещам дори след като затворих вратата. Караше ме да се чувствам така, сякаш не ме свърта на едно място.

— Слушай — обърнах се към Стюарт, — защо не си взема палтото, а ти не ме разведеш наоколо, за да ми покажеш Крудън Бей?

Той хвърли поглед към прозореца.

— В това време?

— Защо не?

— Защо не, пита тя. — Но се предаде и се надигна от стола. — Е, предполагам, че времето е точно такова, каквото можеш да очакваш по това време на годината, така че всичко е наред.

Приятно ми бе да изляза навън и да тръгна брулена от вятъра, с развени коси и пръски от морска пяна, които долитаха от разбиващите се в пустия бряг вълни. Пътеката надолу по хълма все още бе хлъзгава от вода и кал, но каквито и странни усещания да бях изпитала тук миналата нощ в тъмното, бяха забравени в светлината на деня. Пристанището отдолу изглеждаше дружелюбно и гостоприемно.

Не беше голямо — просто малък квадрат спокойна вода зад стена, отделяща морето от сушата, а малкото лодки, които видях, бяха издърпани от водата и лежаха изцяло на сушата, откъдето заключих, че никой не тръгва на риболов оттук в средата на зимата.

Стюарт ме поведе нагоре по другия път, покрай дома на баща си и къщите, притиснати една до друга, с техните измазани с хоросан стени и капещи стрехи. Преминахме по дългия, боядисан в бяло мост, който водеше към високите дюни и към плажа, но макар че ми се нравеше мисълта да продължим в тази посока, Стюарт имаше други планове.

Бяхме минали извивката, при която Харбър Стрийт се преливаше в Мейн Стрийт с редицата къщи и няколкото магазина от едната страна и буйния поток, препускащ от другата, с надвиснали над него дървета с окапали листа. На билото на хълма Мейн Стрийт свършваше, забивайки се право в друг един главен път — същия, по който карах, когато дойдох тук миналия уикенд, само дето тогава не спрях, а продължих през гората. Тогава бях толкова заета с това да видя отново руините, че не бях забелязала почти нищо друго, като например красивата двуетажна сграда на края на главната улица, където се помещаваше съдът.

Стените й бяха от червен гранит, имаше бели високи прозорци и няколко елипсовидни еркера, които й придаваха викторианска елегантност. Сега се приближавахме към нея отстрани, но дългата й предна фасада се простираше пред морава, спускаща се под наклон към потока, който тук като че ли бе решил да се държи по-възпитано — промъкваше се тихо под моста на главния път, сякаш чувстваше, че тази сграда заслужава уважение.

— А това — обяви Стюарт тържествено — е Кили, хотел „Килмарнък Армс“. Точно тук е отседнал вашият приятел Брам Стокър, когато е пристигнал за пръв път в Крудън Бей, преди да се премести във Финифол, на южния край на плажа.

— Къде се е преместил?

— Във Финифол. Пише се „Уинифолд“, но всички тук го произнасят, както би звучало на дорийски. Мястото не е голямо, просто няколко къщурки.

Някак си не можех да си представя, че Ейбрахам Стокър би се чувствал у дома си в някоя къщурка. Хотел „Килмарнък Армс“ би бил по-подходящ за него. Можех с лекота да си представя създателя на най-известния вампир на света седнал на масата си за писане пред прозореца на някой от горните етажи с изглед към залива, да се взира в бурното море.

— Можем да влезем — предложи Стюарт, — ако искаш. Вътре има салон-ресторант и сервират доста прилични ястия.

Нямах нужда от второ подканяне. Винаги ми бе доставяло удоволствие да изучавам местата, където други писатели са били преди мен. Любимият ми малък хотел в Лондон някога е бил предпочитан от Греъм Грийн и в салона за закуска винаги сядах на същия стол, на който бе седял той — не защото си мислех, че по този начин нещо от неговия гений ще се предаде на мен, а движена от усещането, че по този начин създавам близост помежду ни. Реших, че обядът в „Килмарнък Армс“ ще ми помогне да установя подобна връзка с призрака на Брам Стокър.

— Добре — кимнах, — показвай ми пътя.

Салон-ресторантът бе обзаведен с тапицирани в червено сепарета с лампи глобуси от месинг и стъкло в ъглите, столове и маси от тъмно дърво върху тъмносин килим, но всички дървени части бяха боядисани в бяло, а стените, с изключение на изградената от камък в дъното на залата, бяха покрити с жълти тапети с едва забележими орнаменти, които в съчетание с прозорците и дневната светлина придаваха на помещението жизнерадостен вид. Очевидно бе, че тук няма да срещна нито един вампир.

Поръчах си супа, салата и чаша сухо бяло вино. Виното към обяда бе навик, който бях придобила във Франция и от който най-вероятно щеше да се наложи да се освободя сега, когато бях тук, в Шотландия. Трябваше да съм напълно трезвена, за да се справя с пътеките по брега. Дори и без предупреждението на майка си знаех от опит, че залитането в близост до скалите не е добра идея. Засега обаче, тъй като не възнамерявах да се отдалечавам от тротоара, реших, че съм в безопасност.

Както бе предсказал баща му предишния ден, Стюарт си поръча халба бира и седна в сепарето, отпускайки рамене на червената кожа. Помислих си, че е много привлекателен мъж с тази негова почти черна коса, паднала небрежно на челото, и очи, винаги готови да се засмеят. Бяха сини, също като на баща му, но той не приличаше на Джими. И въпреки това на тази светлина нещо в чертите му изведнъж ми се стори познато, като че ли бях виждала лицето му или поне лице, което да прилича на неговото, и преди.

— Защо се мръщиш? — попита той.

— Какво? О, нищо — промърморих. — Просто се бях замислила. Рискове на професията.

— Разбирам. Никога досега не ми се е случвало да обядвам с писател. Да внимавам ли как се държа в случай, че ме превърнеш в герой от новата си книга?

Уверих го, че не го застрашава такава опасност.

— Няма да се превърнеш в мой герой.

Той изигра пресилено наранено самолюбие.

— О? И защо така?

— Просто никога не изграждам героите си въз основа на свои познати. Поне не и цялостни характери. Тук-там може да взема по нещичко от някого — навици, движения, неща, които е казал. Всичко обаче се смесва с онази личност, която самата аз си представям като свой герой — обясних. — Ако наистина реша да те използвам в книгата си, ще те променя дотолкова, че дори няма да се познаеш.

— Аз героят ли ще бъда, или злодеят?

Тези думи ме изненадаха — не самият въпрос, а тонът, с който го зададе. За пръв път откакто го срещнах, той флиртуваше с мен. Не че имах нещо против, но ме завари неподготвена и ми трябваше един миг, за да установя собственото си поведение, да се приспособя към промяната.

— Не знам. Все пак току-що се запознахме.

— По първоначални впечатления.

— Злодеят — отвърнах нехайно. — Но ще трябва да си пуснеш брада или нещо подобно.

— Считай го за уредено — обеща той. — А може ли да имам пелерина?

— Разбира се.

— Нито един мъж не може да бъде злодей — заяви Стюарт, — ако си няма пелерина. — Усмихна ми се и тази усмивка отново ме изпълни с натрапчивото чувство, че съм виждала лицето му някъде преди.

Смених темата:

— По работа ли беше във Франция или на почивка?

— По работа. Постоянно работя. — Въздишката, с която се облегна назад и вдигна халбата си, бе така многострадална, че не можах да устоя на предизвикателството.

— Постоянно ли?

— Е, може би не точно сега — призна той. — Но след няколко дни отново се връщам към работата. Заминавам за Лондон.

— И с какво се занимаваш?

— Техническа поддръжка на една фирма за софтуер. — Назова името на фирмата, но на мен то не ми говореше нищо. — Програмите им са добри, но трудни за управление, затова съм много търсен.

И с усмивка като тази знаех, че вероятно има момиче, което да го чака във всяко пристанище, откъдето минава. И все пак той ме караше да се смея, а откакто за последен път бях ходила на среща, бе изминала поне година. Бях прекалено заета с работата си: нямах време да се срещам с мъже, нямах време да задълбоча връзката даже и да проявявах интерес към някого. Понякога писането ми се отразява по този начин — обсебваше ме изцяло. Когато навлезех дълбоко в някоя история, забравях да се храня, да спя или да правя каквото и да било друго. Светът, който създавах сама, ми се струваше по-реален от този отвъд прозореца ми и в такива мигове желаех единствено да се спася чрез компютъра, да се потопя в това друго пространство и време.

Вероятно бе добре, че работата на Стюарт Кийт изискваше постоянно движение. Ако можеше да остане за по-дълго, вероятно щеше да ме намери за ужасна компания.

Хотел „Килмарнък Армс“ бе началото и краят на първата ми разходка из Крудън Бей. Стюарт изглеждаше доволен просто да седи в сепарето, обгърнат от топлина и чувство на удобство, и не показваше особено желание да ме заведе някъде другаде. Когато ме придружи до къщи, отново се бе върнал към приятелското си държание — никакво флиртуване, просто усмивка на сбогуване и обещание, че утре ще намине пак.

Проверих огъня в кухнята, установих, че е позагаснал, и го разбутах така, както ми бе показал Джими, чувствайки се почти като експерт.

— Ето така — въздъхнах доволно, изправих се и вдигнах ръка, за да прикрия внезапната прозявка, която ми напомни, че почти не съм спала предната нощ, че току-що съм изпила чаша вино и че трябва да си легна.

В малката ми спалня в задната част на къщата имаше само един гардероб и метална рамка за легло с хлътнал матрак на старомодни пружини, които изскърцаха, когато седнах отгоре им. Прозорецът гледаше право на север и можех да видя острите оголени скали и разрушения замък Слейнс високо над тях с червените му стени, които се открояваха на фона на небето. Бях обаче прекалено уморена, за да обърна особено внимание на изгледа.

Леглото изскърца шумно, когато легнах отгоре му, но да заровя умореното си лице в меката, хладна калъфка на възглавницата бе истинско удоволствие, а щом се плъзнах в топлината на приятно ухаещите чаршафи и одеяла, усетих как съзнанието ми се замъглява.

Трябваше да заспя.

Но когато затворих очи, не видях нито тъмнина, нито сън.

Това, което видях, бе река и зелени хълмове с дървета под синевата на лятното небе. Въпреки че не познавах мястото, картината упорито отказваше да си отиде; продължи да се върти в съзнанието ми като кадри на филм, докато накрая умората съвсем се отля от тялото ми.

Надигнах се и отидох да пиша.