Сузана Киърсли
Пръстенът на София (31)

XVI

Когато София се събуди, и графинята и полковникът седяха до леглото й. Тя ги чу да си говорят.

— Това е най-безопасният начин — настоя полковник Грейм. — Той не бива да е тук, когато пристигне корабът на Флеминг.

— Не, това би било катастрофално. — В меката светлина на ранното утро по красивото лице на графинята нямаше нито една бръчица. Тя изглеждаше млада и решителна. — Не, съгласна съм, че трябва да го махнем оттук. Но, Патрик, нека го направи някой друг. Нека синът ми поеме това бреме — готов е да го стори, а нито той, нито аз желаем да се изложите на риск.

— Тук има по-голяма нужда от сина ви, заради всичко, което ще стане скоро. А и се съмнявам, че капитан Огилви ще го последва така, както би последвал мен. Нали сме стари приятели. — Думите му бяха наситени с горчивина. — Той ми има доверие.

Графинята замълча за миг, преди да каже:

— Съжалявам.

— Аз също. Навремето беше чудесен човек.

— Навярно отчаяно се е нуждаел от парите.

Толкова типично за графинята, помисли си София, да намери у себе си достатъчно съчувствие, за да потърси извинение за един предател. Полковник Грейм не бе така снизходителен.

— Когато човек изпадне в нужда, трябва да потърси приятелите си — възрази той. — А не да ги продаде на враговете си.

Графинята нямаше какво да отговори. Каза само:

— Пазете се да не продаде и вас.

— О, не се тревожете. Няма да има такава възможност. След като веднъж го заведа там, не възнамерявам да оставам. Сама знаете, Ваша Светлост, че съм хитър като лисица, а в Единбург има достатъчно дупки, където да се скрия.

София вече се бе разбудила напълно, раздвижи глава на възглавницата и това движение накара и графинята, и полковника да се обърнат към нея. Помисли си, че на лицата и на двамата е видяла облекчение.

— Ето — рече графинята — че я събудихме. Предупредих ви, че така ще стане. Как се чувстваш, скъпа моя?

Главата все още я болеше, но вече не бе замаяна и при все че изпитваше болка на някои места от тялото си и крайниците й все още бяха схванати и натъртени, тя не можа да се застави да изрече някакво оплакване.

— Добре, благодаря.

За миг в очите на лейди Ан светна пламъче на възхищение.

— Смело момиче. — Тя потупа София по ръката. — Ще кажа на Кирсти, че си се събудила, за да ти донесе нещо за хапване.

Това, че остави полковник Грейм сам, без компаньонка, със София бе знак колко високо го цени, макар че по начина, по който бе седнал мъжът — скръстил обутите си в ботуши крака върху решетката на леглото, разположил жилавото си тяло на стола с мека облегалка, София се съмняваше, че на света има сила, способна да го отмести.

Тя вторачи очи в него и попита:

— Графинята… казахте ли й…?

— Да, разказах й всичко. — Изпод брадата на устните му се появи слаба усмивка. — Мисля, че ако вече не бях изпратил градинаря в пъкъла, тя сама щеше да се заеме с тази работа.

— А капитан Огилви?

— Успях да го убедя да ме придружи до Единбург. Накарах го да повярва, че там стават промени, които си заслужават интереса му и на които той, като поддръжник на крал Джеймс, ще иска да присъства. Това е все едно да кажеш на вълка, че малко по-нататък има цяла поляна с овце, ако му се прииска да пирува.

— Значи заминавате. — Изричайки думите гласно, тя почувства неизразима тъга. Не искаше да си представи какъв ще е животът в Слейнс без този човек, който се бе превърнал за нея едновременно в приятел и в баща.

Той не отговори, а само я погледна мълчаливо. За миг задържа погледа си върху лицето й, а после каза:

— София, искам да ви попитам нещо. — Никога досега не я бе наричал с малкото й име и когато сега го направи, тя разбра, че въпросът, който иска да й зададе, е сериозен. — Не е моя работа. Но на хълма, когато Уик беше… — и млъкна, като че ли му се стори некавалерско да говори за намеренията на Били Уик. После продължи: — Той спомена нещо за моя племенник. И за вас.

София срещна очите му и не погледна настрана.

— Подслушал ни е да говорим в градината.

— Да, и аз така разбрах — направи пауза и започна да подбира думите си, за да намери най-подходящите. — Както казах, нямам право да ви питам за това, но се чудех…

— Чудехте се какво би могъл да чуе онази нощ Били Уик, което може да представлява такъв интерес за капитан Огилви?

Прямотата й очевидно го успокои.

— Да, за това става дума.

София вдигна ръка, за да докосне тънката верижка около врата си. Внимателно извади скрития под корсажа си пръстен и го вдигна, за да го покаже на полковника. Нямаше нужда да говори, да обяснява. От реакцията на полковник Грейм, когато позна пръстена на Морай на врата й, видя, че е разбрал достатъчно.

На лицето му бавно се изписа усмивка.

— Трябва да призная, подозирах, че си му хванала окото. Двамата с Джон не сме толкова различни, а ако бях на неговата възраст, аз със сигурност щях да се опитам да те спечеля. Но се радвам, девойче, че се е отнесъл с теб достойно. Ще се ожените ли?

— Аз вече се омъжих за него чрез държане на ръце, малко преди да замине за Франция. — Тя затвори ръка около пръстена и почувства топлината му. — Графинята не знае. Джон смяташе, че ще е най-добре да го пазим в тайна, докато се върне. Но — продължи тя, да не би полковникът да си помисли, че е нарушила желанията на племенника му — каза, че мога да го покажа на семейството му.

— Е, надявам се, че го е казал. — Повдигна леко вежда в израз на престорено възмущение, но очите и думите му бяха сериозни: — Ще видиш, че никой от нас няма да се поколебае да мине и през огъня, за да те запази жива и здрава за Джон, девойче. Трябва само да ни дадеш знак.

Морай й бе казал същото, но да чуе това уверение от устата на родственика му я развълнува дълбоко.

— Вие вече минахте през огъня заради мен, полковник — рече тихо тя.

— Да, минах. И пак ще мина — обеща той, — дори и да не носеше това сребро около врата си.

София знаеше, че е искрен. Зад клепките й се появи внезапна влага, но тъй като полковникът винаги я бе хвалил за куража й, тя не желаеше да му покаже слабостта си, наведе глава и се зае да скрие отново пръстена на Морай, за да не го видят други очи. Нямаше обаче вяра на гласа си и не знаеше как да покаже на полковника колко силно се бе привързала към него и колко много щеше да й липсва, когато си заминеше.

Той като че ли го разбра и без да му го казва, защото прочисти гърло и се надигна.

— А сега изпрати вуйчо си Патрик по пътя му, девойче, и то с усмивка, ако ти е по силите.

Беше й по силите и макар че усмивката й не бе от най-сигурните, очевидно изпълни предназначението си, защото той взе ръката й в своята и леко я повдигна към устните си.

— Не се съмнявам, че скоро ще се видим пак.

— Надявам се.

— Надеждата — заяви той — няма нищо общо с това. Това, което движи света, са действията. От онова, което съм те учил за играта на шах, запомни най-важното: не можеш да оставиш фигурите си неподвижни и да се надяваш да спечелиш. Войникът трябва първо да стъпи на бойното поле, ако иска да го премине.

Все още отпуснала ръка в неговата, тя прошепна:

— Но аз не съм войник.

— Не си ли? — Той се наведе да положи кратка, топла целувка на челото й, а после се изправи и се усмихна: — Е, дори пешката играе роля в защитата на краля.

София отново почувства онова мощно движещо чувство, необходимостта да му благодари за всичко, което бе направил.

— Полковник Грейм?

— Да, девойче?

Но както и преди, думите отказаха да дойдат.

— Моля ви, внимавайте.

— О, не се бой. — Върна ръката й на мястото и я озари с мимолетна усмивка, която приличаше невероятно много на усмивката на племенника му. — Целия си живот съм прекарал в армията, заобиколен от офицери, девойче, и отдавна съм се научил да се оглеждам, за да не ми забият някой нож в гърба.

— Патрик! — рече засмяно графинята от вратата. — Това изказване е във висша степен неполитично.

Без да се разкайва, той сви рамене.

— Това неполитично мислене ме държи на една ръка преднина пред дявола, Ваша Светлост. — Той погледна през прозореца, забеляза положението на слънцето над морето и добави: — И ако искам да запазя тази преднина, трябва да тръгвам.

София тъжно го проследи с поглед, докато той се сбогуваше с тях и излизаше от стаята, а след като си тръгна, тя остана за още един миг с лице, обърнато към вратата, за да не може да види лейди Ан очите й.

Графинята, която отново се бе настанила на стола си до леглото, каза:

— Полковник Грейм е добър човек.

— Да.

— Много ми напомня на племенника си — подхвърли графинята нехайно. — Не си ли съгласна?

София предпазливо кимна.

— Да, наистина много си приличат — отвърна тя.

За миг се възцари мълчание, прекъсвано само от блъскането на вятъра в прозорците и неспирния, както винаги, бяг на вълните, нетърпеливи да се разбият в скалите под кулата. Когато графинята отново проговори, гласът й бе тих, а думите — кратки:

— Той знае ли?

София обърна глава на възглавницата. Объркването й бе така очевидно, че лицето на графинята омекна дори още повече и тя зададе въпроса с още по-ясни думи:

— Господин Морай знае ли, че носиш детето му?

Стори й се, че сърцето й е спряло да бие. Беше така внимателна, че й се струваше невъзможно графинята да е отгатнала истината. А после осъзна.

— Кирсти ви е казала. — Ужасът щеше да я накара отново да отклони поглед, ако графинята не бе положила ръка върху нейната.

— Не, скъпо мое дете, никой не ми е казвал. Забравяш, че самата аз съм майка. — Тонът й беше равен. — Трябва да попиташ синовете и дъщерите ми дали някога са успявали да запазят някоя тайна от мен.

— Откога знаете? — отпусна се София във възглавниците.

— От няколко месеца.

— Но не сте ми казали нищо.

— Не. Разчитах, че след време сама ще дойдеш при мен.

София сведе поглед надолу.

— Надявах се, разбирате ли, че Джон… че той…

— Той не знае ли?

София поклати глава. Искаше да обясни, но не знаеше откъде да започне.

Графинята окуражително стисна ръката й.

— Скъпа моя, не бива да се тревожиш. Господин Морай е човек на честта.

— Той е много повече от това. — София вдигна глава и си пое дъх. — Той е мой съпруг.

София за втори път извади тежкия сребърен пръстен на верижката му и го вдигна нагоре като доказателство. И отново й се стори, че сърцето й спира, докато чакаше да види реакцията на жената, чието мнение за нея бе по-важно от това на всички останали.

Миговете течаха един след друг. И когато София почувства, че повече не може да понася това преценяващо мълчание, графинята най-после каза:

— Разбирам, че все пак има тайни, които са успели да ми се изплъзнат — гледаше лицето на София така, сякаш я виждаше за пръв път. — Никога не би ми хрумнало, че ще си помислиш да се омъжиш, без да ме помолиш за разрешение.

София виновно се опита да измисли някакво извинение и щеше да проговори, но графинята все още не бе свършила. Тя протегна ръка и отметна с майчинско движение косата от челото на София.

— Когато пристигна в Слейнс, знаех, че си страдала много през всички тези години в дома на чичо си. Ужасно е да ограбиш едно дете от детството му. Затова се радвам да видя, че каквото и да ти е причинил, не е убил духа ти, нито пък независимостта ти. — Тя се усмихна. — И след като си решила да не се подчиняваш на по-старите и по-мъдрите от теб, можеше да направиш далеч по-лош избор от това да се омъжиш за господин Морай. Ако бях по-млада, самата аз щях да го сметна за великолепна плячка.

Беше ред на София да се втренчи удивена в лейди Ан, без да знае как да й отговори. Бе очаквала наказание, а получаваше благословия.

— Но — продължи графинята — си има време кога трябва да бъдеш независима и кога мъдро да забравиш за независимостта. — Гласът й бе благ, но решителен. — Не е лесно да родиш дете. Прекалено си млада, скъпа моя, за да понесеш това бреме съвсем сама.

София знаеше, че не може да спори с тези твърдо решени очи. Нито пък имаше желание, защото истината бе, че изпита такова огромно облекчение от откритието, че графинята най-после знае всичко, а страховете й за следващите месеци вече изчезваха, като че ли изобщо не са съществували.

Бебето в нея ритна силно, сякаш искаше да докаже, че не е пострадало от нападението на Уик, и поела част от силата на детето си, София промълви:

— Всичко, което искам в този момент, е детето ми да е в безопасност.

— И така ще бъде — обеща графинята. — Но не можеш да му осигуриш тази безопасност сама. — Решителното й изражение показваше, че е обмисляла въпроса дълго време и вече знае какво да направи. — Ще имаш нужда от помощ.