Сузана Киърсли
Пръстенът на София (37)

XXI

София разглеждаше отражението на бледото си лице в огледалото, докато Кирсти правеше избора си между новите рокли, доставени наскоро по нареждане на графинята. Бяха три на брой, ушити от най-фин плат, и цената им навярно не бе малка дори за жена като графинята, която вече бе влязла в такива разходи заради начинанията на краля, че ако той не дойдеше скоро, дълговете на семейството можеха да съсипят този благороден дом. Графинята обаче не бе обърнала внимание на протестите на София.

— Отдавна трябваше да се погрижа за гардероба ти — бе казала тя. — Още когато пристигна първия път. Перлата може и да блести в простата мидена черупка, но красотата й изпъква най-добре, когато я поставят на кадифена подложка. — Бе се усмихнала и бе докоснала бузата на София с нежна майчинска ласка. — А аз искам целият свят да види, скъпа моя, колко ярко можеш да блестиш.

Роклята, на която се спря Кирсти, бе с мек гълъбовосив оттенък — фина като паяжина коприна, която се плъзгаше нежно над поръбена със сребриста дантела фуста. Дантелени волани надничаха деликатно от дълбокото деколте и подгъва и обрамчваха издутите ръкави, които се закопчаваха с копчета на лактите.

„Кадифена подложка наистина“ — помисли си София. Когато обаче погледна в огледалото, реши, че самата тя не прилича на перла.

През тези последни два месеца бе отслабнала значително, очите й бяха хлътнали, а лицето й бе станало бледо и изпито.

Не можеше да се облече в подобаващи траурни дрехи, нито да оплаква загубата си пред света, но тази загуба бе изписана съвсем ясно на лицето й и дори онези членове на домакинството, които не знаеха истината, все пак виждаха, че нещо с госпожица Патерсън съвсем не е наред.

В известен смисъл това представляваше предимство. Когато се разчу, че заминава, мнозина си помислиха, че се е разболяла и е принудена да отиде на някое място с по-мек климат от дивия североизток.

— Нали ще останете до Коледа? — бе я помолила Кирсти, но София бе отвърнала, че няма да може.

— По-добре да тръгна, преди да завали снегът — бе обяснението, което й бе дала — по-лесно от това, че не може да понесе мисълта да присъства на празник, така изпълнен с радост и надежда, когато на нея не й бе останало нито едното, нито другото. — Въпреки това — бе казала тя на Кирсти — ми се струва, че ще имаш достатъчно неща, с които да се занимаваш сега, когато на Рори най-после му дойде умът в главата.

Кирсти се бе изчервила.

— Кога ще се ожените? Решено ли е вече?

— През пролетта. Графът разреши на Рори да вземе една от къщите до потока. Малка е и ще й трябва ремонт, но Рори смята, че до пролетта ще е готова.

— Значи все пак ще имаш своята къща — бе се усмихнала София въпреки болката, която изпиташе при мисълта, че ще трябва да се раздели с най-добрата си приятелка. — Много се радвам за теб, наистина.

На Кирсти също й бе трудно да сдържа чувствата си — от време на време те избликваха, без да може да ги спре.

— Иска ми се да можехте да останете за венчавката.

— Ще разбера всичко за нея — бе я уверила София. — Не се съмнявам, че графинята ще ми пише често. И — бе обещала тя — ще ти изпратя най-хубавия подарък, който успея да намеря в цял Къркубри.

Забравила за момент тъгата си, Кирсти я бе погледнала внимателно.

— Все още ли сте решена да се върнете там, след всичко, което сте изстрадали на това място?

— Не съм страдала в Къркубри.

Отначало си мислеше да замине на запад, но когато графинята бе започнала да търси сред приятелите и роднините си подходящо за нея място, въпросът бе иззет от ръцете й от могъщата херцогиня на Гордън, която, макар и якобитка, бе позната и дълбоко уважавана сред западните презвитерианци. Така намериха идеалното място, където стопаните щяха да я обкръжат със съчувствие, и по някакъв начин на София й се струваше странно хармонично, че животът й трябва да опише пълен кръг към мястото, където бе започнал. Спомняше си този град и пристанището му, където някога се бе разхождала заедно с баща си и той я бе вдигал високо, за да види корабите.

— Всички страдания, които съм изпитала, бяха в дома на чичо ми и на север оттук, а не в Къркубри.

— Но това е толкова далеч — бе въздъхнала Кирсти.

Тази мисъл висеше между тях, докато Кирсти пъшкаше зад София и отбелязваше с глас, който отчаяно се опитваше да звучи ведро:

— По-добре се надявайте прислужничките, които ще пътуват с вас, да имат пръсти, способни да се справят с всички тези копчета.

— Значи ще има прислужнички? — попита София.

— Да. Графинята ви е уредила подобаващ антураж, така че докато пътувате, хората ще си мислят, че минава самата кралица. Край — обяви тя и закопча последното копче. Тогава и двете изведнъж сякаш се сепнаха при мисълта, че това е последният път, когато ще стоят така в стаята на София, където толкова често се бяха смели и бъбрили, и споделяли тайните си.

Извръщайки се от огледалото, Кирсти наклони глава и каза:

— Трябва да приготвя дрехите ви, преди да дойдат да ги вземат.

Старите рокли изглеждаха съвсем сиви и безцветни редом до новите, но Кирсти ги извади от гардероба с все същата грижа, приглади намачканите гънки на плата и пръстите й изглеждаха особено нежни върху роклята, която София бе носила най-често — проста и често кърпена, някога с наситен теменужен цвят, който сега бе избледнял до бледолилаво. Докато я наблюдаваше, София си помисли за всички пъти, когато бе обличала този рокля, и за всички спомени, свързани с нея. Бе я носила онзи първи ден, когато излезе на езда с Морай и тежките му ръкавици прежулваха ръцете й — деня, в който за пръв път бе видяла върху лицето му да просветва онази бърза, уверена усмивка, която сега бе запечатана завинаги в съзнанието й и никога нямаше да го напусне.

— Искаш ли да я задържиш? — попита тя и Кирсти я погледна с изненада.

— Мислех, че ви е любимата.

— В такъв случай на кого да я подаря, ако не на най-скъпата си приятелка? Може би, когато си замина, тя ще ти помогне да ме запазиш в мислите си.

Кирсти прехапа долната си устна и с потреперващ глас й обеща:

— Ще останете в мислите ми и без нея. Всеки път, когато погледна към… — и спря, като че ли не искаше да рови в рана, която можеше да се окаже болезнена, и със сведени очи остави роклята настрана и довърши простичко: — Благодаря. Винаги ще я ценя.

София яростно примигна, за да спре влагата зад клепачите си, и се опита да се успокои.

— И още едно нещо. — Тя посегна и извади най-отдолу от купчината дрехи поръбената с дантела нощница с изящно преплетени лози и цветя.

— Няма да приема това — рече твърдо Кирсти. — То беше дар.

— Знам. — София плъзна ръка по корсажа, почувства мекотата му и си спомни усещането от допира на материята до кожата й и погледа на Морай върху себе си, когато бе носила нощницата през първата им брачна нощ. — Не я оставям на теб — бавно изрече София. — А на Ана.

А после, тъй като не бе в състояние да срещне директно очите на Кирсти, погледна надолу, приглади прекрасната дреха и започна да я сгъва внимателно с ръце, които едва доловимо трепереха.

— Нямам нищо друго, което да й оставя. Надявам се никога да не научи истината, винаги да мисли, че сестра ти е нейна майка, но никога не можем да знаем… — за миг гласът й секна, тя се опита да си го възвърне и продължи да говори по-тихо: — Никога не можем да знаем какво ни очаква. А ако Ана някога открие коя е наистина, за нищо на света не бих желала да си мисли, че не е родена от любов или че не ми е била безкрайно скъпа.

— София…

— А дори и нищо да не се случи, когато достигне възраст да се омъжи, може да й я дадеш, точно както някога я даде на мен, и тогава тя ще може да я цени единствено и само заради това. — Нощницата, грижливо сгъната, изглеждаше съвсем лека в ръцете й. Тя я протегна към Кирсти. — Моля те.

Измина един миг. После Кирсти бавно посегна да вземе нощницата.

— Тогава нека да е за Ана — кимна и в този миг нещо у Кирсти като че ли се пречупи, сякаш бе мълчала прекалено дълго. — Как можете да понесете да си тръгнете — попита тя — и Ана никога да не разбере коя сте?

— Защото я обичам. — Беше съвсем просто. — И няма да разруша щастието й. Отгледана е в дома на сестра ти, за нея племенниците ти са нейни братя и сестри, а съпругът на сестра ти е единственият баща, когото познава. — Това й причиняваше по-голяма болка от всичко останало, защото чувстваше, че Морай е загубил не само живота си, а и нещо повече — правото да познава детето си и да бъде запомнен от него. Но в крайна сметка знаеше, че това няма значение, също както нейната собствена болка нямаше значение, когато на другото блюдо на везните тежеше бъдещето на дъщеря им. Опитвайки се да накара Кирсти да разбере, тя продължи: — Тя има семейство тук и е щастлива. Какво мога да й дам, за да заместя това?

— Не се съмнявам, че семейството на господин Морай ще й даде много, ако научи за нея.

София бе обмисляла тази възможност. Помислила си бе за пръстена на Морай, който все още висеше на верижката около шията й, и за думите му, че трябва само да помоли семейството му за помощ, за да я получи. Спомнила си бе и за полковник Грейм и за обещанието му, че никой от роднините на Морай не би се поколебал да мине през огъня, за да е тя в безопасност. Без съмнение това обещание щеше да се разпростре и върху детето на Морай — особено върху дете, което приличаше на него толкова много, че веднага събуждаше спомени.

Но в крайна сметка София бе решила да не се разкрива и да не моли за никаква помощ от Абъркерни. Вярно, че в семейството на Морай Ана можеше да се ползва от предимствата на по-високото социално положение, но имаше и нещо друго.

— Няма да я отделя от единственото семейство, което познава — твърдо отвърна София на Кирсти — и да я принудя да живее с непознати.

— Те ще бъдат нейни роднини.

— Това не означава, че те ще се отнасят добре с нея — тихо произнесе София. — Не забравяй, че аз също бях отгледана от роднини.

А това доведе до ново мълчание, което се настани между двете жени.

— Освен това — продължи София, опитвайки се да звучи ведро, — ще се тревожа по-малко за нея, като знам, че е тук. Ако със сестра ти се случи нещо, тук сте ти и графинята, които ще обичате Ана и ще се грижите за нея като за свое собствено дете.

— Да — потвърди Кирсти, мигайки енергично, — ще го направим.

— Би било егоистично от моя страна да я лиша от всичко това, за да я накарам да посрещне несигурно бъдеще с майка без съпруг.

— Но вие сте млада, също като мен — рече Кирсти. — Може да срещнете друг мъж и да се омъжите и тогава Ана…

— Не — гласът на София бе мек, но изпълнен с увереност. Усещаше топлата и непроменима топлина на пръстена на Морай до кожата си, над сърцето, докато отговаряше: — Никога няма да намеря друг мъж, за когото да поискам да се омъжа.

Кирсти очевидно не желаеше да вижда приятелката си да губи надежда.

— Веднъж ми казахте, че не съществува такова нещо като „никога“.

София си спомняше. Но мигът, когато го бе казала, изглеждаше толкова далечен и сега знаеше, че това не е истината: някои неща, веднъж съсипани, не можеха да се поправят отново. Корабът на Морай никога нямаше да дойде и тя никога нямаше да се събуди от докосването му или да чуе гласа му да произнася името й и нищо не можеше да й възстанови света, който й бе обещала неговата любов.

Всичко бе безвъзвратно изчезнало. Но все пак успя да се усмихне заради Кирсти, за да не прави сбогуването с приятелката си още по-тъжно.

А щеше да има и други сбогувания.

Един час по-късно, в библиотеката, тя чакаше най-ужасното от всички тях. Днес нямаше слънце, което да разпростре топлината си по тапицерията на столовете и да развесели стаята. Стъклото на прозореца бе нашарено със следите от ледения дъжд, който се бе блъскал в него цяла нощ и макар дъждът да бе спрял, вятърът все още виеше и мереше силата си срещу стените. Дъхът му бе така студен, че силният огън в камината не можеше да го затопли.

Пред камината дървената дъска за шах с малките си издялани армии чакаше търпеливо на масичката си, но когато София ги погледна, това само й напомни, че все още нямат вест от полковник Грейм от Франция и не знаят дали и той не е сред ранените или убитите при Малплаке. През паметта й премина бързата му усмивка и тя се извърна от нея с гръб към шахматната дъска и вместо това плъзна ръка по позлатените кожени подвързии на най-близката лавица с книги, по навик търсейки книгата, която бе чела повече от всяка друга през последните няколко години — новият, просто подвързан том на „Крал Артур или британската слава“ на Драйдън. Страниците, по които някога почти не личаха следи от употреба, сега показваха белезите на често препрочитане, защото тази книга винаги бе успявала да я доближи до Морай въпреки стотиците мили, които ги разделяха.

И все още успяваше. Когато я взе, София почувства същата връзка както преди, а когато избра една случайна страница и прочете стиховете, те й заговориха силно и сигурно както винаги, при все че сега не говореха за любов, а за поражение — нещо, което в този миг бе близко до сърцето й.

„Навий знамената и тъпана свий,

навреме от тоз бряг съдбовен тръгни.“

Чу как вратата зад гърба й леко се отваря и после отново се затваря, а бавното шумолене на рокля по пода й подсказа, че идва графинята. Все още загледана надолу към книгата, София каза:

— Чела съм тази пиеса толкова често, че сигурно съм научила стиховете по-добре от всеки актьор, и въпреки това все още откривам фрази, които ме изненадват.

Графинята се приближи и попита:

— Коя е тази книга? — а после прочете заглавието и веждите й леко се повдигнаха. — Подозирам, скъпа моя, че може да се окажеш единственият човек в този дом, който изобщо се е опитал да прочете това. Щом ти доставя удоволствие, трябва да я вземеш като подарък от мен.

Ако ставаше въпрос за която и да е друга книга, София може би щеше да възрази, но искаше така отчаяно точно тази, че само я стисна с ръце и каза „благодаря“.

— Няма за какво. Сега, като се замисля, трябва да вземеш още няколко. — Графинята заоглежда лавиците с новооткрита цел. — Херцогинята на Гордън ме уверява, че ти е осигурила да отседнеш сред най-добрите семейства в Къркубри, но въпреки това, скъпа моя, те са камеронианци^[1], ревностни презвитерианци, и едва ли си позволяват удоволствия като приятни четива. Не, трябва да вземеш някои книги оттук, иначе единственото, което ще имаш за четене, ще бъдат разни сухи религиозни трактати. — Избра няколко тома, свали ги от лавицата и ги постави един върху друг до дъската за шах. — Ще ги добавя към багажа ти. Ето, дай ми и Драйдън — протегна ръка да вземе книгата от София, която й я подаде с неохота, но с най-сърдечни благодарности.

— Прекалено сте мила.

— Нима си мислеше, че ще те изпратя толкова надалеч без нищо? — Графинята също сведе поглед и се засуети да подравни ръбовете на книгите, като че ли тази малка подробност имаше огромно значение. — Предполагам, че все още си решена да заминеш? Не искам да си мислиш, че не можеш да промениш решението си. Все още не е късно.

София се опита да се усмихне.

— Съмнявам се, че прислужниците, които през последните дни така изнемогнаха от усилия да се погрижат за всичко, свързано с пътуването ми, ще останат доволни, ако променя намеренията си.

— Тук няма човек, който да иска да си заминеш. Прислугата ще бъде много щастлива, ако решиш да останеш. — Погледът й срещна очите на София. — Както и аз.

— Ще ми се да можех. — София усети прилив на тъга. — Но тук е пълно с прекалено много спомени за него.

— Разбирам. — Графинята винаги изглеждаше толкова силна, че понякога човек можеше лесно да забрави, че тя също бе загубила съпруга си, и то не толкова отдавна, и знаеше какво е да живееш само със спомени. — Но може да дойде време, когато тези спомени ще ти бъдат утеха. — Очите й нежно галеха наведеното надолу лице на София. — С времето става по-лесно.

София знаеше, че е така: от загубата на родителите и сестра си бе научила, че остротата на тъгата й ще бъде притъпена от минаващите години, и все пак знаеше също така, че загубата на Морай й бе причинила по-голяма болка от всички останали, взети заедно. Смъртта му я бе оставила да се чувства по-самотна от всякога и можеше самата тя да остарее и да умре, преди да минат достатъчно години, за да притъпят болката, която разяждаше сърцето й.

По коридора се чуха стъпки, а после и леко почукване на вратата.

— Чувстваш ли се достатъчно силна за това? — попита графинята.

София прехапа устна и поклати глава, преди да отговори:

— Трябва да го направя.

— Скъпа моя, не е необходимо, ако чувстваш, че ще бъде прекалено болезнено за теб. Детето все още няма две годинки и едва ли ще запомни каквото и да било.

Това бе същото възражение, помисли си София, което самата тя бе използвала пред Морай, когато й бе разказал за невръстния си племенник, когото никога не бе виждал. Сега разбираше отговора му. Повдигна глава и с тих глас отвърна:

— Аз ще я запомня.

За миг графинята разгледа притеснено лицето й, а после кимна и прекоси стаята, за да отвори вратата на сестрата на Кирсти, която водеше за ръка Ана.

Малкото момиченце бе облечено красиво, като за църква, и имаше панделки в косата. То не влезе навътре в стаята, а застана на едно място и здраво стисна полите на сестрата на Кирсти, която погледна извинително към София.

— Снощи не можа да спи добре, мъчиха я зъбките. Боя се, че днес не е много весела.

Усмивката на София бе мимолетна и изпълнена с разбиране.

— Никой от нас не е така радостен, както би трябвало.

— Ще ви оставя за малко насаме с нея, ако желаете, но…

— Няма нужда — поклати глава София. — Достатъчно е това, че ще я видя. Елате, седнете при мен.

Трите се настаниха на мястото, където някога София сядаше толкова често с полковник Грейм — недалеч от камината, с шахматните фигури, подредени на дъската помежду им. Ана остана очарована от тях. Сестрата на Кирсти щеше да й попречи да ги пипа, но графинята, която бе останала до камината, настоя, че момиченцето не може да ги повреди.

— Тези мъже са направени от дърво и не е лесно да ги счупиш.

„Не като истинските войници“ — помисли си София. Прободе я внезапна тъга. Морай никога нямаше да види личицето на дъщеря си, нито как тези малки, красиви черти се сливат в изражение, което толкова приличаше на неговото, докато Ана, със съсредоточеност, която напомняше тази на баща й, повдигаше коне и офицери от дъската един по един и ги държеше в малките си ръчички.

София я наблюдаваше мълчаливо. Бе прекарала последните няколко дни в планиране на това сбогуване и репетирайки това, което искаше да направи и да каже, но сега, когато моментът бе дошъл, всички подготвени думи изглеждаха безкрайно неуместни. Как да кажеш на дете, което дори не знае, че си му майка, че го обичаш и че да го напуснеш е едновременно най-смелото и най-ужасното нещо, което си правила през целия си живот, и че ще ти липсва повече, отколкото би могло да си представи?

И какъв, запита се София, щеше да бъде смисълът? Дълбоко в сърцето си знаеше, че графинята е права, че съзнанието на Ана е прекалено младо, за да задържи този спомен; че както вятърът и вълните променяха всяка година очертанията на брега, така и идните дни щяха да преоформят съзнанието на Ана, докато София съвсем изчезне от паметта й.

И точно така трябваше да бъде, реши тя и прехапа устни, за да спре внезапното им треперене.

Посегна и погали меката коса на дъщеря си, а после леко се прокашля, за да прочисти гърлото си.

— Имаш такива прекрасни къдрици — каза тя на Ана. — Ще ми дадеш ли една от тях?

Не се съмняваше какъв ще е отговорът: Ана винаги бе готова да раздава. И наистина, детето без колебание кимна и пристъпи по-близо, а София избра една букла от гъстите й къдрици и нежно я отряза с ножицата си за шиене.

— Ето — въздъхна тя и понечи да се изправи, но момиченцето посегна и зарови малките си пръстчета в косата й.

И това единствено, така неочаквано докосване я накара отново да затвори очи под силата на емоциите.

През този кратък миг се почувства така, както се бе чувствала, когато двете с новородената Ана бяха сами в леглото у госпожа Малкълм и тя се удивляваше на чудото, което представляваше дъщеря й, на сгушеното до нея топло телце и на усещането на бебешките пръстчета, стиснали едновременно нейната коса и сребърния пръстен на Морай… и изведнъж почувства, че не може да го понесе, макар да знаеше, че това е единственото решение.

Не беше честно. Не беше. Тя искаше Ана обратно, искаше отново да е нейна. Нейна и на никого другиго. И бе готова да продаде душата си, за да върне времето и да направи това възможно, но времето не можеше да се върне. И докато болката от тази реалност я разкъсваше като с нож, тя чу гласа на дъщеря си да казва: „Мамо?“ и острието се заби още по-дълбоко, защото София знаеше, че тази дума не е отправена към нея.

Тя си пое дълбоко дъх, преглътна с усилие и когато отново отвори очи, единствено блясъкът в тях издаваше слабостта й.

За втори път Ана се обърна към сестрата на Кирсти:

— Мамо? — а другата жена попита с подозрително дрезгав глас:

— Искаш ли една къдрица от косата на госпожица Патерсън?

София се усмихна през сълзи:

— Моята коса не е така хубава като твоята.

Ана обаче настойчиво дърпаше касата й, затова София вдигна ножицата и отряза един кичур от мястото, където бебешките пръстчета толкова често се бяха вкопчвали по време на сън.

— Да — каза сестрата на Кирсти, когато детето се обърна да й покаже новата си придобивка. — Това е прекрасен подарък и трябва да го пазиш. Дай ми тази панделка. Ще я срежем на две и тогава и двете ще можете да завържете къдриците си, за да ги запазите по-добре. — Над главата на Ана очите й потърсиха тези на София. — Ще ви изпратя още.

Пръстите на София трепереха толкова силно, че не можеха да завържат панделката, но тя я зави заедно с къдрицата в кърпичката си.

— Тази ми стига.

Очите на другата жена бяха изпълнени с безпомощно съчувствие.

— Ако има нещо…

— Просто я пази.

Сестрата на Кирсти кимна, като че ли и самата тя не можеше да продума. В тишината на стаята двете жени и графинята сведоха поглед надолу към Ана, която като всяко дете вече бе престанала да им обръща внимание и отново бе започнала да движи фигурите на шахматната дъска.

С усмивка, почти сигурна в отговора, София попита:

— Коя от тях ти харесва най-много, Ана? Кой е любимецът ти?

Очакваше, че момиченцето ще избере някой от конете — техните глави бяха задържали интереса й за най-дълго — или топ, но детето, след известен размисъл, избра друга фигура, постави я върху дланта си и протегна ръка, за да им я покаже: една паднала пешка.

София си спомни за полковник Грейм, как я учеше да играе шах и й обясняваше: „Тези мънички мъже тук, пешките, нямат право да вземат решения. Могат само да местят крак пред крак…“.

Поглеждайки надолу, тя видя, че шахматните фигури са се разпилели по дъската и лежат настрана като паднали в битка войници, а в средата им една-единствена все още стои изправена: черният цар.

Отново погледна към пешката на Ана и примигна, за да задържи сълзите си, но усмивката остана на устните й.

— Да, и на мен тя ми е любима.

И забравила за благоприличието, се наведе, за да обвие за последен път ръце около дъщеря се, да я притисне до себе си и да запомни за последен път миризмата й, допира й, мекотата на къдриците й до бузата си, за да може поне този спомен да я придружава през дългите и празни години, които я очакваха. А после бързо — защото, объркано, момиченцето бе започнало да се отдръпва — София целуна Ана по главичката и охлаби прегръдката си.

— Всичко е наред, миличка, можеш да вървиш.

За миг Ана остана на мястото си, вдигнала поглед нагоре, сякаш по някакъв начин усещаше, че става нещо, което не разбира. Сериозното й лице и бдителните очи толкова приличаха на тези на Морай, че София усети болезнено пробождане, като че невидима ръка бе хванала сърцето й и му бе попречила да бие. Пое си несигурно дъх, решена да се овладее, и сърцето й отново възвърна предишния си ритъм.

Както трябва да стане с всички неща.

Ана все още стоеше и я гледаше мълчаливо. София се опита отново да се усмихне, но не успя, нито пък съумя да издигне гласа си над нивото на шепот.

— Върви — подкани тя нежно детето. — Върви при майка си.

И не заплака. Не тогава. Не и дори когато отведоха момиченцето, а то се обърна и я погледна за последен път — поглед, който завинаги щеше да преследва София в сънищата й. Не заплака. Само стана и отиде пред прозореца, където студеният вятър откъм морето се блъскаше свирепо по стъклото и виеше зловещо, а снощният дъжд все още блестеше по стъклата като замръзнали сълзи.

Графинята не проговори, нито помръдна от мястото си пред камината.

— Сама виждате — промълви София, — сърцето ми е приковано завинаги към това място. Не мога да си тръгна наистина, защото по-голямата част от мен остава там, където е Ана.

— Щеше да бъде така, независимо как си я напуснала — заговори графинята. — Самата аз казах „сбогом“ на дъщерите си, една след друга. — Гласът й беше тих и мъдър. — А сега и на теб.

При тези думи София се обърна и видя тъгата в усмивката на по-възрастната жена. Графинята продължи:

— Уверявам те, че никога не е леко да се сбогуваш с детето си.

Под този кротък поглед София почувства, че брадичката й отново започва да трепери и докато стаята се превръщаше в петно пред очите й, тя се запрепъва напред и се хвърли в прегръдките на графинята.

— Скъпа моя. — Лейди Ерол я прегърна и погали косата й, като че ли София не бе по-възрастна от Ана и имаше по-голяма нужда от утеха. — Обещавам ти, че ще го преживееш. Мили Боже, собственото ми сърце е така разпръснато из цялата страна, че се чудя как му остава сила всеки ден да ме държи на крака. Но го прави — каза тя, пое си дълбоко дъх и вдигна ръка, за да избърше сълзите на София. — Прави го и твоето ще направи същото.

— Как може да сте толкова сигурна?

— Защото е сърце и не знае да прави нищо друго. — В очите на графинята също блестеше влага, но тя отметна един кичур коса от бузата на София и го приглади назад. — Но остави, която желаеш част от себе си при нас, в Слейнс, и аз ще се грижа за нея — отрони тя. — И с Божията милост може да доживея деня, в който тя ще те върне у дома.