Сузана Киърсли
Пръстенът на София (29)

XIV

Полковник Грейм удържа на думата си и остана в Слейнс.

София предполагаше, че това се дължи колкото на удоволствието, което му доставяше гостоприемството на Слейнс, толкова и на желанието да бъде тук, когато пристигне фрегатата, възвестяваща идването на краля. Което и от двете да беше, компанията му й допадаше неимоверно много. Тя дори започна да завижда на Морай за този чичо, така приятен и мил и различен от нейния чичо Джон, като деня от нощта. Полковникът бе по-разговорлив от племенника си и с по-голяма склонност да търси забавната страна във всяко събитие, но приличаше достатъчно на Морай, та София да се чувства непринудено с него и да й се струва близък.

Той внесе оживление в Слейнс, защото също като племенника си и той не можеше да стои дълго на едно място. Ако тялото му престанеше да се движи, тогава умът му ставаше неуморен и изискваше някакво разнообразие. През повечето вечери полковникът караше останалите да играят карти и ги учеше на всички нови игри, които бяха на мода в двора на френския крал, както и в Сен Жермен. А в един дъждовен следобед, когато краят на седмицата наближаваше, започна да учи София да играе шах.

— Имате ум за тази игра — похвали я. — Малко момичета го притежават.

Увереността му я поласка, но й се искаше и самата тя да може да я сподели. Със свито сърце го наблюдаваше как подрежда фигурите върху дървената дъска, която бе сложил помежду им на малката масичка в библиотеката. Красивите, черни и бели фигурки, изящно изработени от дърво, изглеждаха толкова много — топовете, конете и офицерите, стиснали оцветени копия в ръце, които обграждаха две фигури, по-високи от останалите и с корони на главите. Боядисаните им лица я гледаха със съмнение.

— Нямам много късмет в игрите — рече София.

— Тази игра не зависи от късмета. — Той подреди осем по-малки фигури един ред пред другите, погледна я окуражително и додаде: — Това е игра на стратегия — битка, ако желаете, между моите мъже и вашите. Между моя ум и вашия.

Тя се усмихна.

— В такъв случай вашият със сигурност ще спечели.

— Не можеш да започваш битка, девойче, като още от самото начало си мислиш, че ще я загубиш. Елате сега и ми позволете да ви покажа как се играе.

Той бе войник и й показа играта от гледна точка на войника, започвайки от предната линия.

— Тези мънички мъже тук, пешките, нямат право да вземат решения. Могат само да местят крак пред крак и да маршируват в права линия към врага, освен когато се впускат в атака. Тогава следват замаха на меча, виждате ли, по диагонал — и премести пешката си срещу една от нейните. — Офицерите зад тях могат да се движат много по-бързо, защото са на коне и са по-смели…

И така малко по малко той й показа всички фигури и ги изпрати в битка на бойното поле. Направляваше я в тяхната първа игра, като при всеки ход отделяше време, за да й обясни всички възможности, с които разполага, и с кои фигури какви ходове може да направи, но нито веднъж не й даде съвет. Оставяше я тя да направи избор и или се облягаше с одобрение назад, или с добронамерена усмивка вземаше фигурата, която тя бе поставила в опасност.

София се опитваше да се поучи от всяка грешка и въпреки че, както и подозираше, накрая полковникът спечели, тя изпита чувство на триумф, задето му бе дала поне някакво подобие на битка. И гордостта й нарасна още повече, когато той каза:

— Справихте се забележително добре, девойче. Не ви ли казах, че имате ум за тази игра?

— Харесва ми.

— Да, и аз така виждам. — Той й се усмихна. — Преди вечеря ще имаме време за още една партия, ако желаете.

Уменията й се подобряваха с всеки изминал ден.

— Ще ви бие, полковник — гласеше мнението на графа, когато един следобед разсеяно ги наблюдаваше от стола си за четене.

— Да, може и да се окажете прав.

С присвити пръсти полковник Греъм огледа дъската и тихо подсвирна през зъби. Не бързаше да направи хода си. Когато най-после премести една фигура, на София това й се стори грешка, защото оставяше в редиците му слабост, където тя можеше да атакува. Обаче щом се възползва от пролуката, разбра, че грешката е била не негова, а нейна, защото полковник Грейм мълчаливо плъзна офицера си по дъската и обяви:

— Шах.

Изобщо не го бе очаквала и невярващо се взираше в офицера, застанал в очакване да вземе царя й. Забелязал ужасеното й изражение, полковник Грейм я посъветва:

— Трябва да наблюдавате цялото поле, девойче, и да използвате ума си преди оръжията си. Когато ме видяхте да местя този офицер, първата ви мисъл бе да вземете топа, който оставих незащитен, нали така? Точно по този начин разсъждават и повечето войници по време на първата си битка: смятат, че най-важното им задължение е да завземат територия, да се втурнат срещу врага и да му причинят колкото се може повече щети.

— А не е ли така?

Той поклати глава.

— Не, невинаги. На война, както и при игра на шах, човек трябва също така да защитава краля си. — Мъдрата му усмивка сякаш опрощаваше нейната младост и неопитност. — Нито една битка не може да завърши с победа, ако загубиш краля.

София кимна, за да покаже, че разбира. Намръщеният й поглед бе устремен към дъската в търсене на някакъв ход, с който да защити царя си, защото полковникът не бе казал „шахмат“, а само „шах“. Упоритата й концентрация продължи чак докато при тях дойде графинята.

Чертите й се бяха втвърдили, докато казваше на сина си:

— Имаме посетител, и то такъв, който не ми допада. Носи ни писма от граф-маршала, но у него има нещо, което не ми вдъхва доверие.

Посетителят ги чакаше в приемната — едър, възрастен мъж, навярно прехвърлил шейсетте, с тежки черти на лицето и огромни ръце, в които дланта на графа сякаш изчезна, като се здрависаха. Беше по-висок от домакина, ръстът му надхвърляше метър и осемдесет, дрехите му бяха като на планинец и щеше да представлява впечатляваща фигура на боец, ако не беше изтощението, изписано на лицето му.

— За бога! — връхлетя полковник Грейм в приемната. — Капитан Огилви!

Графинята се извърна.

— Познавате ли се?

— Да, служихме заедно във Франция — обясни полковник Грейм и прекоси стаята, за да поздрави новодошлия с очевидно удоволствие. — Познаваме се отдавна. По дяволите, как сте?

Капитан Огилви изглеждаше също толкова зарадван като полковника да срещне другар по оръжие и се поизправи, докато отговаряше:

— Добре, макар че вече съм прекалено стар да се бия и трябва да си изкарвам хляба по друг начин. — От тона на гласа му София реши, че смяната на препитанието е била горчива за него и трудна за преглъщане. — А вие? Мислех, че сте във Фландрия.

— Разрешиха ми отпуск, за да дойда в Шотландия по семеен въпрос — отвърна полковникът. — Но скоро ще се върна.

Застанала настрана, графинята наблюдаваше тази непредвидена среща с неутрален израз на лицето, който не издаваше тревожните й мисли. Самата София не можеше да разбере кое у Огилви притеснява толкова графинята. Според нея очите му изглеждаха достатъчно благи, когато ги запознаха.

Графинята каза:

— Сигурно сте уморен, капитане, щом сте яздили от граф-маршала дотук. Трябва да останете в Слейнс, докато се възстановите от пътуването.

Поклонът на Огилви бе дълбок и изпълнен с нескрита благодарност.

— Ваша Светлост е прекалено любезна.

Тя се усмихна.

— Съвсем не. Елате, нека да повикам някого, който да ви заведе до стаята ви.

След излизането му усмивката й се стопи и тя се обърна очаквателно към полковник Грейм:

— Патрик, кажете ми всичко, което знаете за този човек.

Полковникът отвърна прямо:

— Можете да му имате доверие.

— Защо смятате така?

— Защото е понесъл много повече трудности от вас или от мен в служба на Стюартите. Преди двайсет години се е сражавал за стария крал Джеймс и е бил един от онези смели планинци, които се биха при Киликранки^[1] заедно с Дънди и разбиха английските линии. А когато ветровете отново се обърнали, той се присъединил към онези от планинците, които последвали стария крал Джеймс в изгнанието му. Сто и петдесет храбри мъже пожертвали всичко, което имат, за да служат на Джеймс срещу заплата на обикновени войници. На река Рейн има остров, наречен „Островът на шотландците“, защото са го превзели по начина на планинците — газейки във вода до раменете, уловени ръка за ръка, под прикритието на нощта, са победили превъзхождаща ги в пъти сила. Кралят на Франция ги смята за легенда, както и всички в Сен Жермен. Но днес малцина от тях са живи. Когато срещнах капитан Огилви преди десет години от сто и петдесетимата бяха останали двайсет, а днес броят им със сигурност е намалял още повече.

Разказът му видимо бе развълнувал младия граф.

— Чувал съм за тези планинци, но не съм си и помислял, че един ден някой от тях ще потърси подслон под моя покрив. — Въодушевен, той се обърна към полковника: — Разбира се, че капитанът е добре дошъл.

Графинята добави:

— Да. Благодаря ви, Патрик, че разсеяхте тревогата ми.

Но София, която я наблюдаваше, забеляза, че тя все още не сваля грижливо поддържаната си маска на безразличие, като че ли разказът на полковника не бе премахнал всичките й съмнения.

Очевидно бе, че полковник Грейм не изпитва никакви притеснения. На другата сутрин двамата със София сядаха да възобновят прекъснатата си партия шах, когато вратата на библиотеката се отвори и Огилви, виждайки, че вече са там и изглеждат заети, се извини и понечи да се оттегли, но полковник Грейм категорично възрази.

— Елате и се присъединете към нас, капитане.

— Ако сте сигурни, че няма да ви се натрапвам.

— Съвсем не. Освен това присъствието на публика може да подобри играта ни.

София се съмняваше, че на света има сила, способна да й помогне тази сутрин да спаси царя си. Докато капитан Огилви се настаняваше в едно кресло до огъня, тя се възползва от възможността отново да проучи разположението на всички фигури на дъската с надеждата да забележи хода, който щеше да избави царя й от опасността.

Полковник Грейм я наблюдаваше внимателно от другата страна на масата, без да се опитва да скрие колко е развеселен.

— Има начин — подхвърли той — да се измъкнете.

— Предполагам, че няма да ми кажете какъв е той? — Знаеше, че няма да й помогне. Нито веднъж досега не й бе казал как да движи фигурите, нито пък й бе дал някакъв съвет, но от време на време я учеше да насочва погледа си във вярната посока. Точно това направи и сега.

— Този начин включва царицата ви.

— Царицата ми… — Погледна, но не можа да разбере какво има предвид полковникът. А после изведнъж възкликна: — О! — и направи хода.

— Виждате ли? — По усмивката на полковник Грейм си личеше, че се гордее с нея. — Казах ви. Сега царят ви е в безопасност. Поне — предупреди я шеговито той — засега.

Огилви погледна дъската без особен интерес, но София знаеше, че няма дълго да устои на желанието си да им разкаже някоя история. Предишната вечер на трапезата ги бе забавлявал с какви ли не разкази, защото през дългия си живот се бе сдобил с цял куп истории и му доставяше удоволствие да ги споделя. Не че София имаше нещо против — на нея те й се струваха очарователни, пълни с дръзки приключения, но истината бе, че щеше да слуша, дори и да заспиваше от скука, защото сърцето й не бе така кораво, че да откаже на някого като Огилви, който отдавна бе изживял дните си на слава, възможността да ги преживее отново чрез разказа си.

— Да — обади се Огилви от креслото си. — Често пъти става така, че кралицата е в състояние да спаси краля. Нашият млад крал Джейми дължи много на майка си. Той изобщо нямаше да оцелее, ако не беше смелостта й да го отведе отвъд морето.

Полковник Грейм очевидно също бе подушил задаващата се история и направи необходимото, за да окуражи разказвача.

— Да, трябва да разкажете на това девойче всичко за онези дни. Тогава тя самата ще да е била съвсем малко детенце.

Огилви погледна към София и когато видя желанието й да чуе историята, започна:

— Младият Джеймс — принцът на Уелс, тогава беше само на половин годинка. Бяха първите дни на декември и времето беше свирепо, ветровито и студено. Нещата се развиваха много зле за стария крал. Загубваше властта си над кралството. Повечето от генералите му, сред тях и Марлборо, го бяха изоставили, преминавайки на страната на Уилям Орански, собствената му дъщеря Ана също бе отплавала тайно натам. Това му се отрази зле — жестока рана беше това, предателството на дъщерята, която обичаше. След това до голяма степен загуби желанието си за борба и не го беше грижа какво ще стане с него, но се вълнуваше много какво ще се случи с кралицата и с малкия принц. Знаеше, че момчето няма да е в безопасност, защото вигите бяха разпространили навсякъде лъжливия слух, че Джеймс не е истински син на кралицата. Дяволска лъжа беше този слух — добави той разпалено — и как кралицата успя да го понесе, след като бе родила принца пред цяла стая свидетели, както изисква обичаят, аз не… — и замлъкна, защото силното чувство, което го бе завладяло, му попречи да продължи.

София знаеше какво иска да каже той: че не проумява. Не знаеше как Мария Моденска е успяла да понесе подобна клевета; самата София също не проумяваше как някоя жена, която и да е тя, би могла да я понесе. Да износиш дете и да го родиш, а после да го видиш отхвърлено, а майчинството си — отречено от същите хора, които знаят истината… е, по-добре да не си мисли за това сега. София устоя на почти безразсъдния импулс да постави ръка на корема си, а Огилви, вече успял да се овладее, продължи:

— Но старият крал бе решил, че кралицата и Уелският принц трябва да бъдат изведени от Лондон и отведени във Франция. В тайната бяха посветени съвсем малко хора. — Светлината на огъня хвърляше сенки по изразителното му лице, когато се наведе напред и посвети и тях в тази тайна. Говореше с такава сигурност, като че ли самият той е бил там. — Онази вечер, когато трябваше да се състои бягството, кралицата седнала на масата за вечеря. Изглеждала съвсем спокойна. Играела ролята си така убедително, че никой не заподозрял нищо. След като се оттеглила, тя сменила красивата си рокля с най-обикновена и увила принца като вързоп, сякаш е прислужница, която изнася дрехи за пране. Били й дали двама доверени мъже за охрана, дамите й също щели да я придружат. Излезли по тайни коридори от двореца Уайтхол, като внимавали да не ги забележат, и се вмъкнали в каретата, която трябвало да ги отведе до реката.

София затаи дъх, докато във въображението си се плъзгаше сред бдящите сенки заедно с кралицата. Прехапа долната си устна.

— Нощта била толкова тъмна — разказваше капитан Огилви, — че едва можели да се видят един друг. А пресичането на Темза в този вятър и дъжд било много опасно. Но когато най-после стигнали до отсрещната страна, каретата, която трябвало да ги чака там, я нямало. Кралицата била принудена да се подслони от бурята до стената на една църква и да чака, докато мъжете от охраната отидат да доведат каретата. За малко да ги открият, но ръката на провидението ги закриляла тогава, както и по-късно през тази свирепа нощ, когато едва не ги заловили на пътя за Грейвсенд. Измъкнали се като по чудо и успели да стигнат до брега, където други хора се присъединили към тях за презморското пътуване до Франция. Плаването било ужасно, но кралицата не се оплакала нито веднъж. Рядко се среща жена с такава смелост — заключи капитан Огилви — и благодарение на нейната храброст днес имаме крал, защото ако бяха останали в Англия, нищо нямаше да може да ги спаси.

София забеляза, че полковник Грейм също се бе пренесъл в спомените си към онези тревожни дни на предателство. Остана смълчан за кратко, а после въздъхна:

— Покъртителна история.

— Да, чух го направо от устата на граф Дьо Лозюн. Той е бил там — бил е един от двамата мъже, които в онази нощ извели Мария Моденска от Уайтхол и я придружили до Грейвсенд, бил е с нея и по време на цялото пътуване до Франция. Всичко това се е случило пред очите му и се е загнездило в паметта му, докато една вечер не му помогнах да го извади с вино. — Споменът накара капитан Огилви да се усмихне. — Разказа ми и други истории, но малко от тях бих повторил в присъствието на момиче.

Но все пак успя да се сети за една, която да не е твърде неприлична, и се настани още по-удобно в креслото, докато я разказваше.

София го слушаше с половин ухо и се усмихваше на правилните места за скандалното поведение на графа, но въображението й бе дотолкова завладяно от разказа за бягството на кралицата и принца от Англия, че часове по-късно все още си мислеше за това.

Този следобед тя дълго стоя права пред сводестия прозорец на приемната и се взира в морето, питайки се какво ли е да се люшкаш по тези безжалостни мразовити вълни, без да знаеш какво бъдеще очаква невръстния ти син в прегръдките ти, докато се тревожиш за живота на съпруга си, останал в земята, която напускаш, и когото може никога да не видиш отново. Колко ли огромно е било отчаянието на кралицата?

Не усети, че някой е влязъл в стаята, докато полковник Грейм не проговори зад гърба й с успокояващ глас, който като че ли разбираше тъгата й и се опитваше да я разведри:

— Няма да се учудя, ако завали, преди да падне здрач. Тези облаци определено обещават сняг.

Той пристъпи напред, застана близо до нея и проследи погледа й. Не казваше нищо, просто й правеше компания.

София остана още един миг загледана в леденосивите талази, които се надигаха и спадаха отвъд прозореца, а после, без да се обръща, прошепна:

— Баща ми винаги е обичал морето.

Той впери в нея проницателен поглед.

— Но не и вие.

— Нямам му доверие. През лятото е толкова красиво, но през декември лицето му е различно — страховито и заплашително.

Той кимна.

— Да — рече, — няма по-тъжна гледка от зимното море, защото то ни казва, че наближава краят на годината и дните й на радост и скръб отминават и никога вече няма да се повторят. — Замълча, а после лека усмивка замести сериозното му изражение. — Но точно така се сменят и сезоните и така и трябва да бъде, както го е намислила природата. Полята трябва да оголеят и птиците трябва да спрат да пеят за известно време; растенията трябва да загинат и да лежат тихо под снега, точно както зимното море трябва да покаже лицето си на бури, смърт и погубени надежди — лицето, което вие толкова силно мразите. Така вървят нещата и когато остареете колкото мен, девойче, може дори да приветствате с „добре дошъл“ този кръговрат.

— Да приветствам зимата?

— Да. — Не беше се помръднал и все пак София изведнъж почувства гласа му като прегръдка, като утешителна ръка, която обгръща раменете й. — Защото, ако не съществува зима, не можем да се надяваме за пролет. — Очите му, приковани в нейните, бяха топли и мъдри. — Пролетта ще дойде. — Замлъкна, а после със същия сигурен глас добави: — А също и той.

Разбира се, имаше предвид краля, реши София. Искаше да каже, че кралят ще дойде. И все пак й се стори, че за миг в очите му пробягва нещо, преди да се отклонят от нейните, за да проследят отново снежните облаци, които се носеха дори още по-близо до брега. В този миг София не можеше да бъде сигурна, че не й говори за някой друг.

Те никога не споменаваха Морай. Уверението, че племенникът му е бил добре, докато е живял в Слейнс, изглежда, бе удовлетворило полковника и той така и не зададе повече въпроси. Не бе попитал за никакви подробности, свързани с Морай, като че ли смяташе, че не му влиза в работата. Според София двамата много си приличаха — и двамата бяха обвързани от чувство за чест, което не им позволяваше да нарушават личния живот на другите и ги караше ревниво да охраняват собствения си.

Много добре стана, каза си тя, че той не може да разбере за какво точно си мисли тя в този момент. Мислеше си за отчаяното бягство на Мария Моденска, за страха, вярата и надеждата, подтикнали я да се осмели да предизвика зимата, като прекоси морето заедно с невръстния си син. И как този син, сега пораснал и крал, поверяваше съдбата си на същите тези студени, безжалостни вълни, които изглеждаха решени да отделят Стюартите от надеждите им и от кралската им участ.

Опита се, както я бе посъветвал полковник Грейм, да види в зимното море обещание, но не успя. Сиво-зелено и самотно, то се простираше към безкрая, за да се срещне с устремилите се към брега облаци, чиято тъмнина вещаеше само бури.

През цялото това време, откакто бе дошла в Слейнс и бе разбрала за планираното нашествие, което трябваше да върне краля в Шотландия, София нито веднъж не бе помисляла, че заговорът може да се провали. Нито веднъж до този момент.

 

 

През прозореца си можех да видя как вълните се разбиват в стената на пристанището. Тази сутрин вятърът беше силен и те прииждаха сърдити и бързи и разпръскваха гъста пяна, която размиваше очертанията на заснежения плаж. По-нататък морето тънеше в сянката на черни облаци, които се скупчваха и закриваха слънцето.

Не ми бе трудно да се почувствам така, както навярно се бе чувствала София. Зимното море пред очите ми не бе по-различно от онова, което бях описала чрез спомена й. Чрез нейните очи.

Нито пък бе трудно да усетя сянката на полковник Грейм близо до рамото си. Сега ги чувствах навсякъде около себе си — хората, живели в Слейнс през онази зима. През цялото време бяха край мен и ми бе трудно да се отскубна, да се отдалеча от тях. Те просто ме дърпаха обратно.

Особено тази сутрин. Възнамерявах да си почина и да поспя — отчаяно се нуждаех от сън — но всичко, което успях да направя, бе да си приготвя препечена филийка и чаша кафе. И дори и с тях не бях приключила, когато гласовете отново започнаха да се обаждат и да стават нетърпеливи.

Можех да не им обърна внимание, но вятърът отвъд стъклото на прозореца се надигна до стенание и се промъкна през рамката, за да ме обвие в студа си. Прошепна:

— Нямаш друг избор.

И беше прав.