Сузана Киърсли
Пръстенът на София (13)

9.

В този утринен час Касъл Ууд бе съвсем тиха. Из върховете на дърветата не прелитаха врани, макар че съзрях няколко, свити високо горе в голите и изкривени клони, да ме гледат мълчаливо.

Градинските гномчета, по-гостоприемни от враните, ми се засмяха от мястото си близо до пътечката в градинката на малката, боядисана в бяло къщичка, а доктор Уиър изглеждаше зарадван, че съм се отбила.

— Как върви книгата? — попита той, като ме покани в уютния коридор.

— Добре, благодаря.

Той окачи якето ми на закачалката.

— Заповядайте в кабинета. Елси тъкмо излезе, отиде с една приятелка до Питърхед да пообиколят магазините. Ще съжалява, че ви е изпуснала.

Очевидно бе подготвил всичко, за да се наслади в пълна мяра на предстоящия си ден в самота: до кожения му стол в кабинета имаше спретната купчина книги, а на масичката за пушене една от великолепните чаши, от които бяхме пили онази вечер, стоеше в очакване, пълна с щедро количество уиски. Доктор Уиър я нарече „утринната ми напитка“.

— Винаги съм смятал, че старомодните начини за започване на деня са много приятни. Със сигурност много по-приятни в сравнение с разните му там каши.

Усмихнах се.

— Мислех си, че утринната напитка трябва да е силна бира с препечена филийка.

— Вече изядох филийката, а освен това ние тук, в Шотландия, правим нещата малко по-различно — обясни той. — Един мъж може да закусва с хляб и препечени филии, но няма да е истински мъж, ако не приключи с малко хубава шотландска течност.

— Аха — усмихнах се.

Той ми се усмихна в отговор.

— Но мога да ви направя чай.

— Бих предпочела малко утринна напитка, ако не ви притеснявам.

— Разбира се. — Веждите му леко се повдигнаха, но той изобщо не изглеждаше изненадан, когато се настаних във фотьойла с крепонена тапицерия до прозореца, както онази вечер, и оставих до себе си собствената си чаша уиски.

— И така — изгледа ме докторът, — какво ви води насам тази сутрин?

— Всъщност имам един въпрос.

— Нещо за Слейнс ли?

— Не. Медицински.

Това го изненада.

— О, така ли?

— Чудех се дали… — Това се оказваше по-трудно, отколкото очаквах. Отпих глътка от уискито си. — Става дума за паметта.

— За какво по-точно?

Не можех да му отговоря, без да го ориентирам предварително в ситуацията, затова започнах с книгата ми и как писането й не прилича на нищо, което ми се е случвало досега, и как понякога ми се струва, че не толкова го измислям, колкото се опитвам да не изоставам от скоростта, с която се развива. Разказах му как съм избрала София Патерсън, моята далечна прабаба, за героинята, от чиято гледна точка ще се развива историята.

— Не е била родена тук — поясних. — Дошла е от Къркубри, на запад. Включих я в историята само защото имах нужда от жена, която да сплете брънките между всички исторически фигури в романа.

Като всички добри лекари доктор Уиър седеше безмълвно на стола си и ме остави да говоря, без да ме прекъсва. Но кимна, за да покаже, че разбира.

Продължих:

— Проблемът обаче е там, че някои от нещата, които пиша, приличат повече на факти, отколкото на авторово въображение. — И му дадох примери: правилното ми предположение за малкото име на капитан Гордън и името на капитан Хамилтън; как планът, който бях начертала за разположението на стаите в замъка бе съвсем същият като този, който ми бе дал той. Разказах му и за вчерашната си разходка по крайбрежната пътека, при все че не му споменах, че не бях сама. Споменах му само за чувството, че съм минавала по този път и преди.

— И нищо от това не ме притеснява — завърших, — защото знам, че най-вероятно съществува съвсем просто обяснение за всичко това. Направих много проучвания във връзка с тази книга. Вероятно съм чела някъде тези детайли, видяла съм снимките и сега просто си припомням неща, които съм забравила, че знам. Но… — „Как да го кажа, запитах се, без да прозвуча така, като че ли съм се побъркала?“ — Но някои от нещата, които съм написала, представляват подробности, които не може да съм прочела някъде, няма откъде да ги зная. — Тук обясних за рождената дата на София, за смъртта на баща й, за завещанието, в което се появяваше името на чичо й. — Баща ми намери тези дати, тези документи единствено защото аз му казах къде да погледне. Само че не знам откъде съм знаела, че трябва да потърсим там. Всичко това е като че ли… — Отново спрях и затърсих подходящи думи, а после, тъй като нямаше какво друго да направя, освен да си поема дъх и да се гмурна направо в дълбокото, казах: — Баща ми все повтаря, че обичам морето толкова силно, защото е в кръвта ми, защото предните ни са били корабостроители от Белфаст, Северна Ирландия. Не че говори буквално, но като се има предвид всичко, което ми се случва сега, се питам дали не знаете възможно ли е да съществува такова нещо като генетична памет.

Зад стъклата на очилата очите му придобиха замислен израз.

— Дали е възможно вие да притежавате спомените на София, това ли имате предвид?

— Да. Възможно ли е?

— Тази теория е интересна — призна той, за миг остана замислен, а после ми каза: — Паметта е нещо, което науката все още не може изцяло да разбере, поне в наши дни. Дори не знаем как се създава паметта или откога започват спомените ни — от раждането, от утробата или, както предполагате вие, ние, хората, можем да носим спомените в гените си. Последователите на Юнг биха възразили в един по-широк смисъл, че съществува такова нещо, че някои от нас притежават общо познание, което е основано не на опита, а на наученото някога от нашите общи предци. Става въпрос за един вид дълбок инстинкт — поясни той, — или това, което Юнг предпочита да нарича „колективното подсъзнателно“.

— Чувала съм този термин.

— Тази теория все още е предмет на спорове, при все че до някаква степен би могла да обясни поведението на някои примати, например на шимпанзета, които са били отгледани отделно от семействата си, така че няма как да са научили някои неща от тях, но извършват действия, за които изследователите нямат обяснение — ето, те знаят как да използват камъни, за да отворят ядките и да ги изядат, и други такива неща. Но трябва да се има предвид, че голяма част от теориите на Юнг като цяло не могат да бъдат изпробвани по метода на доказателството, да речем, идеята му, че страхът на хората от височините например би могъл да е достигнал до нас от някакъв нещастник без късмет от зората на ранната човешка история, който е паднал от някоя скала и е оживял, за да си научи урока да не се катери там. Чисти предположения — отсече той. — А освен това колективното подсъзнателно не включва предположението някой отделен човек да си припомня конкретни събития.

— Конкретни са, и още как — въздъхнах аз.

— Да, и аз така разбрах. — Той отново ме изгледа, внимателно, изучаващо, като че ли бях някоя от пациентките му. — Ако ставаше въпрос само за усещането за нещо вече изпитано, бих ви посъветвал още утре да се консултирате със специалист. Това чувство може да бъде страничен симптом на някои видове епилепсия или в по-редки случаи на мозъчна травма. Но като съдя по това, което ми разказахте, очевидно става въпрос за нещо повече. Откога започна всичко това?

Замислих се над въпроса.

— Мисля, че откакто видях за пръв път замъка.

— Това е интересно.

— Защо?

— Нали ми казахте, че вашата прабаба е била родена по западното крайбрежие на Шотландия.

— Точно така.

— Следователно е малко вероятно някога да е виждала Слейнс.

— Знаем, че е била родена в Къркубри. Знаем, че се е омъжила там. В онези времена хората не са имали навика да се разхождат от единия край на страната до другия.

— Така. Значи все пак може и да не е спомен. Как бихте могли да притежавате нейните спомени за Слейнс — попита той, — ако тя никога не е била тук?

 

 

Нямах отговор на този въпрос и все още не бях стигнала доникъде с намирането му, когато си тръгнах, малко замаяна не толкова от разговора с доктора, колкото от факта, че бях пила уиски преди обяд.

Малко остана да мина покрай Джими Кийт, без да го забележа; той тъкмо излизаше от къщата си и без съмнение се бе отправил на всекидневния си обяд в хотел „Сейнт Олаф“.

— Е-е — поздрави ме бодро той. — Как си днеска?

Не знаех как точно съм, но му отговорих:

— Добре, благодаря — след което двамата проведохме кратък разговор за времето, което бе сиво и мрачно.

— Ще трябва да ти изпразня брояча. Не съм го направил още тая седмица.

Бях забравила за това.

— Да, монетите ми почти свършиха.

— Ще дойда с тебе и ше го направя сега. Хич не ти трябва да се окажеш на тъмно в ден като днешния.

Докато вървяхме нагоре по Уорд Хил, от време на време поглеждах към Джими и се опитвах да преценя кой от синовете му му прилича повече. Помислих си, че Стюарт е наследил правия му нос и способността да очарова хората без всякакво усилие, докато Греъм притежаваше повече от външната му грубоватост, от силното му телосложение и пружиниращата походка. „Странно е — казах си — как действа генетиката: как един мъж може да предаде на децата си толкова различни черти.“

Само че скоро стана ясно, че нито един от тях не бе научил баща си как да пуска брояча над вратата без ключа. Когато отвори кутията, Джими извади отвътре монетите и ми ги върна, а аз изрових една банкнота от десет лири, подадох му я и му благодарих.

— А, няма нищо. — Огледа се. — Ти се справяш добре, нали?

— Да, благодаря.

Покрай него, през прозореца на дневната, можех да видя очертанията на Слейнс, проснат на север. Отклоних погледа си настрана — умишлено избягвах да гледам към руините. Не че исках да се измъкна от всмукалия ме свят на книгата, но събитията през последните няколко дни ми дойдоха прекалено много. Отчаяно се нуждаех от нещо, което да ме отвлече от всичко това. Движена от внезапен импулс, казах:

— Джими?

— Да?

— Може да замина за няколко дни.

— О, тъй ли? И далече ли отиваш?

Къде щях да отида? Добър въпрос.

— Може би в Единбург. Трябва да направя някои справки във връзка с книгата.

— Значи ще се върнеш за уикенда, нали тъй?

Помислих си за обиколката с колата, която бях обещала на Греъм за събота, и отговорих с абсолютна сигурност:

— Да.

— Защото Греъм, другото ми момче, каза, че ще се отбие тука за уикенда и си помислих, че ще искаш да го видиш. Преподава история, както ти казах, и вярвам, че знае нещичко за Слейнс, дето ще ти свърши работа.

Първото, което изпитах, бе изненада, задето Греъм не бе споменал, че сме се запознали, но се опитах да я прикрия. Без съмнение Греъм си имаше причини да постъпи по този начин.

Без да има представа за какво си мисля, Джими продължи:

— Мислех си, че може да искаш да се отбиеш за обяд в неделя. Нищо особено няма да има на масата, да знаеш. Ако имам късмет, мога да изпека парче телешко, но нищо повече не обещавам.

Невъзможно бе да кажа „не“ на усмивката, която грееше на лицето му.

— Ще дойда — кимнах.

Истината бе, че и бездруго едва ли бих отхвърлила възможността да прекарам още малко време с Греъм. Това обаче не го казах на баща му.

— Е, добре — рече Джими доволен, — отивай в Единбург, когато си поискаш, моме, и не се бави. Аз ще държа къщурката спретната, а отворът ще дими. — После внезапно се спря, като че ли току-що се бе сетил, че не съм местна. Започна да перифразира думите си, но аз го прекъснах:

— Всичко е наред, разбрах всичко. Разбирам.

— Тъй ли? И какво ти казах?

— Казахте ми да не се тревожа, защото ще държите къщурката подредена, а коминът няма да спре да пуши.

Джими се ухили.

— За мома, дето през живота си не е чувала дорийски, много добре разбираш.

Досега не се бях замисляла за това, но предположих, че е прав. И сега, когато обърнах внимание на думите му, осъзнах, че неколцина от героите ми — прислугата в Слейнс — говореха на дорийски във въображението ми и въпреки че префасонирах речта им, когато я записвах, така че читателите ми да не ме проклинат под носа си, все пак разбирах какво ми казват на диалекта си. Точно както разбирах всичко, което ми говореше Джими Кийт.

Всичко беше толкова лесно, като че ли наистина го бях чувала и преди — толкова често, че си бях спомнила…

Очите ми отново бяха привлечени от прозореца и от Слейнс.

Джими ведро оповести:

— Е, аз ще си ходя вкъщи. Късмет с проучването, моме.

Благодарих му.

Част от мен обаче не бе уверена, че това, което наистина желая, е късмет. Поне не в момента. „Да задаваш въпроси и да търсиш отговори е едно нещо — помислих си. — Да ги откриеш обаче може да се окаже съвсем друго.“

 

 

В крайна сметка реших, че херцогът на Хамилтън ще е най-безопасният обект на проучването ми. Наистина трябваше да науча повече за този човек, тъй като по всичко личеше, че ще играе ключова роля в романа ми, независимо дали на сцената, или зад кулисите. Знаех, че няма да имам трудности да намеря информация за него в Единбург.

Вече няколко пъти бях ходила там във връзка със справките си за тази книга, но винаги досега просто бях долитала от Франция и бях оставала за по няколко дни в апартамента, който Джейн все още държеше заради единия път в месеца, в който идваше да работи в офиса на литературната си агенция. Тази агенция бе голяма и седалището й се намираше в Лондон, но Джейн бе работила в нея толкова дълго и така ефективно, че когато се омъжи за Алън, шефовете й откриха нов офис специално за нея тук, в Единбург. Оттогава още няколко агенти се бяха преместили да работят в Шотландия, затова на Джейн вече не й се налагаше да идва от Питърхед толкова често, колкото преди, но все пак пътуваше достатъчно редовно, за да има нужда от апартамента.

Жилището беше двустайно, спретнато и уютно и с идеално разположение на централно място. Ако исках, можех да извървя пеша целия път до Холирудхаус, който от векове стоеше в средата на величествения си парк, скрит зад огромните железни стени. Можех да повървя край него или дори да се опитам да получа разрешение да разгледам апартаментите, в които бе живял херцогът на Хамилтън, да се сдобия с повече подробности за сцените, разиграли се между него и София в този дворец в началото на романа ми. Можех, но не го направих.

Никога не бих го признала, но истината е, че не посетих двореца, защото не исках да разбера как изглеждат тези стаи в действителност, не исках да поема риска, че и те като Слейнс може да се окажат точно такива, каквито ги бях видяла във въображението си.

Вместо това си казах, че тази седмица просто не разполагам с време да разглеждам забележителности — имаше прекалено много документи, в които трябваше да се разровя.

И така тази сряда сутрин ме завари паркирана в читалнята на архива, сред обстановка, която ми бе добре позната и в която се чувствах удобно, да прелиствам частната кореспонденция на херцога на Хамилтън.

Писмата, които бе писал и получавал, ми позволиха да си изградя доста ясна представа за личността му — двойната му роля на патриот и предател, при все че се съмнявах самият той някога да се е възприемал така. Този човек просто бе служил най-вече първо на самия себе си, а после на когото и да било друг. Политическите и личните му решения, за които мнозина от приятелите му се оплакваха в писмата си, че не могат да проумеят, можеха да бъдат сведени с математическа точност до един-единствен знаменател: кое е това, което ще послужи най-добре на амбицията на херцога.

Вечно нуждаещ се от пари, той се бе оженил за богата наследница с големи имоти в Англия и едва ли е бил готов да рискува да предприеме действия, с които да предизвика англичаните да му отнемат този главен източник на доходи. В парламента бе произнасял разпалени речи срещу Обединението, но когато други бяха поискали да се противопоставят на Акта с дела, а не с думи, той ги бе възпрял с голи обещания, докато възможността била пропиляна, и по този начин бе прокарал пътя на Обединението. Не беше глупак и в нито едно от писмата си не бе оставил недвусмислено доказателство, че англичаните са го подкупили, за да подкрепи вота за Обединението, но аз знаех просто въз основа на характера му, че той не би рискувал репутацията си, ако не би могъл да спечели нещо от това.

Знаех точно кого бе имала предвид графинята, когато в сцената, която бях написала последна, бе казала на Хук: „Подозират го, че поддържа кореспонденция с лондонския двор…“.

Някой се покашля.

Вдигнах поглед от работата си и пред себе си видях млада служителка, която изглеждаше малко нервна.

— Вие сте… извинете ме, но вие сте Каролин Маклелънд, нали?

— Да, аз съм — усмихнах се любезно. Сега разбрах. Тя беше моя почитателка.

— Чела съм книгите ви — каза тя. — Всичките. Невероятни са.

— Благодаря. Много ми е приятно да го чуя.

— Обичам историята — е, то се разбира от само себе си. Точно затова работя тук. Вие обаче я карате да оживява, наистина го правите.

Отново й благодарих и всяка дума, която казах, беше искрена. Когато някой харесваше книгите ми достатъчно, за да спре и да ми го каже, между нас се създаваше връзка, която ценях от все сърце. Тъй като пишех в усамотение — само аз и компютърът ми — беше приятно от време на време да ми се напомня, че в края на този дълъг процес съществуваха читатели, които обичаха историите ми. И заради читатели като тази млада служителка в крайна сметка книгите ми имаха успех.

Затова оставих молива и я попитах:

— Как се казвате?

— Кирсти.

— Една от героините в новата ми книга се казва Кирсти.

Тя засия.

— За новата си книга ли правите проучване? — Погледна към масата ми. — Документите на Хамилтън?

— Да, четвъртият херцог също е един от героите ми, затова си изяснявам историческите факти.

Хората около нас си прибираха нещата. Хвърлих бърз поглед към часовника си. Беше време архивът да затваря. Боже, къде отиде този ден!

— Имам чувството, че едва съм започнала — въздъхнах аз и се усмихнах на момичето. — Е, предполагам, че ще трябва да се върна пак утре сутринта.

Думите ми я накараха да придобие още по-доволен вид.

— Мислите ли… — започна тя, млъкна и после опита да започне отново: — Ако донеса някоя от книгите си…

Знаех за какво иска да ме помоли.

— Разбира се. Донесете колкото книги имате. Ще се радвам да ги подпиша.

— О, това би било прекрасно!

Очевидно бе, че съм я зарадвала толкова много, че когато си тръгнах, самата аз се чувствах щастлива, макар да ми стана леко неудобно от измеренията на възторга й.

Когато се върнах в архива на другата сутрин, се почувствах още по-притеснена. Кирсти не само бе донесла романите ми, за да ги подпиша — всички до един, с твърди корици, очевидно четени и препрочитани много пъти — но също така си бе направила труда да намери подбор материали, за които си бе помислила, че може да ми помогнат в проучването.

— Това са главно писма, семейни документи, където се споменава за вашия херцог на Хамилтън. Никой от авторите на писмата не е известна личност и повечето хора изобщо не подозират за съществуването им, но аз си спомням, че миналата година още някой търсеше информация за херцога и каза, че тези писма са му били от голяма полза.

Останах трогната, затова се постарах да напиша посвещенията на книгите й възможно най-мило, с най-добрите ми пожелания и благодарност за помощта й.

Както установих, документите, предоставени ми от Кирсти, се оказаха по-полезни от писмата на самия херцог. Винаги бе интересно да разбереш нещо за някого от начина, по който го описват другите хора. Към края на сутринта бях научила толкова много, та не вярвах, че е възможно в някое от останалите писма да се съдържа нещо, което да може да ме изненада.

Докато не преминах на следващото писмо.

Беше едно от няколкото, писани от един единбургски лекар до по-малкия му брат и датата му бе 19 април 1707 година. След половин страница, посветена на някакъв умиращ пациент, лекарят пишеше:

„Докато се прибирах вкъщи, срещнах господин Хол, когото съм убеден, че ще си спомниш от обяда ни с Негова Светлост херцога на Хамилтън и когото сега херцогът цени и уважава безкрайно. Господин Хол изглеждаше доста блед, но когато го попитах за здравето му, ме увери, че е добре и само е уморен от скорошното си пътуване по делата на Негова Светлост. Прекарал пет дни в езда дотук от Слейнс замъка на графа на Ерол на север, докъдето миналия месец придружил една млада родственица на лорда, наскоро пристигнала от западните области. Тази дама, която не носи името Хай, а Патерсън, е направила дълбоко впечатление на херцога на Хамилтън с добротата на характера си, а когато научил, че родителите й са загинали в приключението при Дариен, което Негова Светлост смята за най-голямата трагедия, сполитала някога нацията ни, той положил всички усилия да й помогне в пътуването й на север и за тази цел назначил господин Хол да й бъде водач. С този жест на доброта Негова Светлост отново разкрива добротата си към онези, които се обръщат към него в нужда…“

Писмото продължаваше да възхвалява херцога на Хамилтън на още цяла една страница, но аз просто пропуснах тази част, хвърлих поглед на края и отново се върнах на началото.

Трябваше да прочета този абзац няколко пъти, за да мога да повярвам, че думите, фактите пред мен, наистина са там; че всичко, което бях написала в книгата си, е вярно до най-малките подробности, а не плод на авторското ми въображение.

Само че сега линията, разделяща въображението ми от истината, се бе размила дотолкова, че не знаех къде започва и къде свършва. И не знаех как точно да се справя с това.

Първата ми мисъл бе да споделя новината с доктор Уиър; да му кажа, че съм намерила нещо, което би могло да се приеме за доказателство, че София Патерсън наистина е била в Слейнс. И не само че е била, но че е била там точно по същото време и точно при същите обстоятелства, които бях описала в собствената си история. Когато обаче позвъних на доктора, се оказа, че не си е у тях и най-вероятно няма и да се върне преди някое време в неделя следобед — така каза Елси. Бил отишъл на гости у брат си, край Глазгоу.

— О — не скрих разочарованието си.

— Ако е важно, бих могла да…

— Не, всичко е наред. Мога да почакам до неделя. — Струваше ми се обаче, че до неделя остава цяла вечност. Съветите и окуражителните думи на доктора щяха да ми дойдат добре, когато се приберях у дома в Крудън Бей късно в петък вечер, прекалено уморена, за да обърна внимание на неприятното чувство, че някой ме дебне, което винаги ме обземаше, щом изминех половината от пътечката от пристанището.

Нощта беше спокойна, осветена от зимната луна и докато се приближавах до къщурката, видях, че Джими е оставил лампите светнати и сиянието им грееше топло през прозорците на дневната. Вътре заварих всичко точно така, както го бях оставила. Гласовете на героите ми обаче, които сега започваха да нашепват в ухото ми, ми казаха нещо съвсем различно. Чух как графинята произнася ясно:

— Много неща се промениха, откакто бяхте за последен път в Слейнс.

Изобщо не се съмнявах, че е права.

И така, прекосих стаята, седнах пред компютъра си, който търпеливо ме очакваше на дългата маса, и го включих.