Сузана Киърсли
Пръстенът на София (30)

XV

Смяташе да прекара един час в конюшните с конете, но се отказа, когато видя Кирсти и Рори, доближили глави един до друг и увлечени в сериозен разговор. За нищо на света не искаше да се натрапва в такъв интимен момент, затова преди двамата да я забележат, стъпвайки безшумно, зави по дългата пътека, която минаваше покрай пивоварната и пералнята.

Беше валяло, както бе предсказал полковник Грейм, и голите клони на дърветата бяха покрити с дебел слой замръзнал сняг. По-надолу София видя тънката струя дим, виеща се от комините на бараката в края на градината. Не бе виждала Били Уик от идването на капитан Гордън преди няколко седмици и нямаше никакво желание да го среща сега, затова не се зарадва, когато видя приведената му фигура да се откроява черна на фона на един заснежен храст, чиито изкривени клони се огъваха към хълмовете по-нататък, като че ли се опитваха да избягат от яростните ветрове, духащи от суровото Северно море.

София също се канеше да потърси спасение и да продължи покрай стената на пералнята, а после да свие зад ъгъла към кухнята, когато второ движение от градината привлече вниманието й и я накара да се спре и да погледне по-внимателно. Били Уик не беше сам. Един друг мъж, много по-едър, с плътно вълнено наметало, с дръпнато над главата и раменете му покривало, се бе приближил към градинаря и сега стоеше до него. Нямаше как да се сбърка самоличността му. Но каква работа можеше да има капитан Огилви с Били Уик.

Каквато и да бе, тя им отне няколко минути и през това време тревожният израз на лицето й стана още по-напрегнат, когато ръцете на двамата мъже се раздвижиха и някакъв загадъчен предмет смени притежателя си.

Едва когато те се разделиха и изчезнаха от погледа й, София се раздвижи, защото капитан Огилви можеше да се върне по пътеката към къщата и всеки момент да се натъкне на нея. Стъпките й бяха затруднени от стигащия до глезените й сняг, но тя се движеше бързо, като загръщаше пелерината по-плътно около себе си и се опитваше да успокои ледените тръпки, плъзнали по тялото й.

Както се надяваше, намери полковника в библиотеката. Той й се усмихна над книгата си.

— Толкова скоро ли се връщате? Човек би си помислил, че ви стига поражението за един ден.

Без да поглежда към дъската за шах, тя попита бързо:

— Може ли да говоря с вас?

Той се изправи, сякаш доловил настойчивостта й.

— Да, разбира се.

— Не тук — каза тя, защото знаеше, че Огилви скоро ще се върне и че често прекарва времето си в това помещение. Трябваше й място, където да могат да останат насаме, без да рискуват някой да ги прекъсне. Докато пръстите й се впиваха в тежките гънки на пелерината, внезапно й хрумна нещо.

— Ще повървите ли с мен?

— Какво, сега ли? Навън?

Тя кимна.

Вдигнал примирено вежда, полковник Грейм хвърли прощален поглед на топлия огън и затвори книгата си.

— Да, девойче. Ще дойда и ще повървя с вас. Накъде?

Снегът не бе толкова дълбок на върха на скалата, откъдето вятърът бе отвял към сушата пластове сняг, които лежаха меки и топящи се от дългия ден под слънчевата светлина. Беше късен следобед и сенките се преплитаха една с друга на земята под заснежените клонове на дърветата, които обграждаха потока. Миризмата на горящи дърва в огньовете от комините на къщите навяваше на София чувство за уют, а димът, който се виеше и побеляваше във въздуха над гората, сякаш се сливаше с нейния дъх.

Двамата тръгнаха между къщите, изкачиха се по бруления от вятъра хълм зад тях и после слязоха надолу по оцветения в светлобежово бряг. Пясъкът под краката им беше твърд, не мек и подвижен както през лятото, а дюните бяха побелели от сняг, през който туфите златна трева все още се надигаха и се люшкаха под вятъра.

На дългата, широка извивка на пясъчната ивица нямаше никой друг, освен тях. Никой не можеше да ги чуе. И все пак София продължаваше да върви, вече търсейки не усамотение, а вдъхновение.

През цялото време, докато се движеха по пътеката, тя се опитваше да реши как е най-добре да му каже, че според нея неговият приятел капитанът може да не е това, което изглежда. Знаеше, че няма лесен начин да се съобщи подобно нещо, и можеше изобщо да не го спомене, ако не я преследваше силно предупредително чувство, че това, което става сега, се е случвало и преди. София взе решение и като предпочете да прибегне до миналото като отправна точка, най-после започна:

— Когато племенникът ви беше в Слейнс, веднъж ми разказа за приключенията си заедно със Саймън Фрейзър.

Погледът на полковник Грейм потърси лицето й с внезапен интерес.

— Така ли? И какво ви каза?

— Че кралят го изпратил тук заедно със Саймън Фрейзър, за да разбере колко хора ще се надигнат, ако избухне бунт, и да се срещне с всички благородници в планините и в Единбург, които са добре разположени към делото.

— Лично кралицата майка го изпрати тук, защото го цени високо. Каза ли ви това?

Тя поклати глава.

— Е, той не е момък, който се хвали, но е истина. Всъщност, когато Фрейзър се върна във Франция без Джон, тя се наскърби толкова много, че нарече Фрейзър убиец и направи всичко възможно да го хвърлят в затвора. Много лоялна жена е Мария Моденска и не забравя любимците си.

София не знаеше, че Морай е любимец на кралицата, и това я изпълни с гордост, но въпреки това не желаеше да се отклонява от целта, която си бе поставила, и щеше да продължи да говори, ако полковник Грейм не бе пояснил:

— Имайте предвид, че кралицата сгреши за частта с убийството. Работата беше там, че Фрейзър офейкал като някой плъх, без да изпрати вест на Джон, че си тръгва, и племенникът ми трябвало да прекара няколко месеца в криене, преди да успее да намери начин да стигне до Франция. Аз вече бях заминал, иначе щях да му помогна, защото по това време цялата работа вече беше пропаднала и Джон беше в опасност.

Отново отвлечена от мислите си, София погледна към него и повтори:

— Заминали сте по-рано?

— Да — потвърди той и после нехайно, като че ли споменаваше всеизвестен факт, добави: — И аз бях тук с Фрейзър, също като Джон, по нареждане от Сен Жермен. Той не ви ли каза, че чичо му е дошъл с него?

Отговорът трябва да бе ясно изписан на лицето й, защото той се усмихна и заключи:

— Не, не е. Джон внимава с думите, такъв си е по природа. Рядко се срещат мъже, които така да пазят тайните си. — Отклони погледа си към морето и не забеляза промяната в изражението й. — Каза ли ви, че Саймън Фрейзър беше предател?

— Да.

— Това беше удар за Джон, защото той го ценеше високо. Самият аз подозирах нещо подобно, когато пристигнахме тук. Нещо у Фрейзър не бе наред още от самото начало. Но Джон… — Той направи пауза и сви рамене. — Е, тогава Джон беше по-млад и смяташе Фрейзър за свой приятел. Беше му много тежко, когато откри истината.

— Струва ми се, че всеки би се изненадал от подобно предателство от страна на приятел — заяви София.

Той долови промяната в тона й и се обърна към нея, като че ли искаше да я попита какво означава това.

— Не сте ме накарали да измина целия този път, за да говорим за Фрейзър, девойче. Какво се върти в главата ви?

Тя си пое дъх.

— Подозирам, че капитан Огилви може да е шпионин.

Боеше се, че той може да й се изсмее или дори да се ядоса. Грейм обаче не направи нито едното, нито другото, а само я попита:

— Защо смятате така?

И така, тя му разказа какво бе видяла и за малкия пакет, който бе преминал от ръцете на капитан Огилви в тези на Били Уик.

— Мисля, че вътре може да е имало пари.

— Девойче. — Той й хвърли снизходителен поглед.

— Градинарят е зъл човек и никой от другите прислужници не го обича. Не може да му се има доверие. Не се сещам за нито една причина капитан Огилви да иска да говори с него, освен, за да разбере нещо за този дом и за това, което се върши тук. — Загледа се към пясъка и добави: — Надявам се, че няма да ви обидя, полковник Грейм, ако ви кажа, че според мен вие много приличате на господин Морай и не бих желала да ви видя да страдате, както е страдал той заради човек, който не заслужава вашето приятелство.

За миг настана абсолютна тишина, в която единственият звук бе шумът от разбиването на вълните в замръзналия бряг. А после полковникът попита:

— За моето добруване ли се тревожите, девойче?

Звучеше също така развълнуван като Морай, когато бе направил подобно откритие преди месеци. Онзи момент, помисли си София, също се бе случил тук, на същия този плаж, но тогава духаше по-топъл вятър, а под синьото небе морето бе изглеждало изпълнено с надежда и обещания.

— Няма нужда — благо рече полковник Грейм. — И няма нужда да се притеснявате заради Огилви, той не е като Саймън Фрейзър и е служил на Стюартите прекалено дълго, за да ги предаде сега.

Тя вдигна глава и от израза на лицето му разбра, че не е обърнал внимание на предупреждението й, но онзи неспокоен гласец в главата й отказваше да млъкне.

— Нали въпреки това ще внимавате?

— Да, девойче. Щом това ви безпокои толкова много, заради вас ще внимавам. — Но го каза така, както пакостливо дете обещава да е добро, а бръчиците в ъгълчетата на очите му й подсказаха, че не смята въпроса за сериозен. — Това ли е единственото, което искахте да ми кажете?

Тонът му почти я накара да повярва, че е очаквал да има и нещо друго, но когато кимна, той прие това за задоволителен отговор.

— Добре тогава, да се връщаме, защото снегът за днес ми стига, а чак оттук чувам как чашата с уиски ме зове от камината в Слейнс.

Макар че бе разочарована, задето не бе успяла да го убеди за Огилви, София не можа да не се усмихне.

— Вие вървете — каза. — Аз ще остана още малко и ще се поразходя по брега.

Той плъзна поглед по брега без ентусиазъм.

— Ако искате да останете, тогава ще е по-добре и аз да остана.

— Няма нужда — отговори му тя със собствените му думи. — Нищо няма да ми се случи. Имаше време, когато се разхождах тук всеки ден.

— О, така ли? — Като че ли се усмихна, при все че София не можеше да бъде сигурна. — Но нали ми казахте, че не обичате морето през зимата.

— А вие ми казахте, че ако се опитам, може да успея да видя положителните му качества.

— Вярно, така беше. — Този път беше сигурна, че се усмихна. — Тогава ще ви оставя, но внимавайте да не оставате прекалено дълго тук, на студа.

Тя обеща, че няма да стои много, и се загледа как той се отдалечава по пясъка. Изпънатите му рамене приличаха толкова много на тези на Морай, че тази прилика се заби в сърцето й и я накара да отмести погледа си, а после да го погледне отново със замъглени очи. Почти се зарадва, когато остана сама.

Изкачи се на дюните и намери мястото, където двамата с Морай толкова често бяха сядали да си говорят, и при все че сега земята беше заснежена, тя седна, обви с ръце крака под пелерината си и се загледа към морето.

Откакто за последен път бе идвала тук, бяха изтекли седмици. През лятото идваше често, защото на тези пясъци усещаше силно връзката с Морай. Извличаше утеха от мисълта, че всяка вълна, достигнала до брега, бе пътувала от бреговете на Франция, за да разпръсне пяната си пред нея, а после ще се върне с неизбежния ритъм на приливите, за да докосне земята, по която вървеше Морай. Тази представа, малка, но жива, я бе крепила през дългите дни, които бе прекарала загледана в безкрайния хоризонт за първия знак от бързо приближаващи платна.

Нито един кораб обаче не бе дошъл, а когато бе започнало да й прилошава заради бременността, се чувстваше прекалено зле, за да идва толкова надалеч. Освен това детето в утробата й й бе дало друг вид връзка със съпруга, който отсъстваше от прегръдките й, ала не от сърцето й, и тя вече не изпитваше тази настойчива необходимост да крачи сред спомените на брега.

Сега обаче ги завари тук. Чакаха я и погледът й по навик се обърна към далечната линия, където небето и морето се сливаха, този път с повече опасения, отколкото надежда, защото се боеше какво може да се случи с кораба от Франция, ако пристигне в Слейнс, докато капитан Огилви е още там.

Защото, при все че полковник Грейм не остана убеден, а и самият Огилви изглеждаше толкова безобиден, София не можеше да се отърси от подозренията си, нито да заличи от съзнанието си думите, които Морай й бе казал веднъж тук, сред дюните: „Дяволът знае как да очарова хората, когато това отговаря на целите му“…

Не беше само сцената между Огилви и Били Уик, на която бе станала свидетел тази сутрин. Сега, когато се замисли за тази възможност, изведнъж осъзна, че при все че Огилви бе в Слейнс от дни насам, графинята така и не бе проявила към него присъщата си сърдечност, а само учтива отдалеченост. А инстинктите на графинята, убедена бе София, далеч надминаваха тези на всички останали в къщата.

Тя погледна към студения хоризонт и отново чу глас, този път не на Морай, а на полковника, който им казваше: „Вече е само въпрос на дни“. И докато слънцето потъваше в един облак, тя разбра какво трябва да направи.

Не искаше да разочарова полковника или да му причинява неприятности, но щом той отказваше да й повярва и да вземе мерки, трябваше да го стори някой друг. Щеше да говори с графинята, да й каже какво е видяла и да я остави да предприеме каквито стъпки сметне за нужно.

Решително се изправи, слезе от дюните и се отправи обратно по брега, оставяйки отпечатъци по натрупалия сняг. Видя следите, оставени от полковник Грейм, и по-малките отпечатъци на някакво дребно животно — куче, помисли си и си спомни, че Морай я бе предупредил да не се отдалечава толкова от Слейнс, без да е взела мастифа със себе си.

Можеше само да се усмихне при спомена за тази негова загриженост, защото плажът бе съвсем пуст, а по голия хълм не видя нищо, което би могло да представлява опасност. Беше минавала по тази пътека много пъти след заминаването на Морай. Можеше да я извърви със затворени очи и никога досега не й се бе случвало нищо.

Ала когато стигна до половината на хълма, изведнъж я полазиха тръпки, някакво странно предчувствие я накара да се поколебае, да се обърне и да погледне назад.

Вълните продължаваха да прииждат и да се отдръпват, невинни както винаги; дюните се извисяваха самотни на брега; нищо не помръдваше, освен водата и вятърът, който раздвижваше тревата. София се отпусна. Просто въображението й си правеше шеги с нея, караше я да чува призраци, които в действителност не съществуваха.

Поусмихна се на глупостта си и се обърна, за да продължи по пътя си… и се блъсна в Били Уик.

Стресна се така, та й се стори, че е изникнал отникъде, довян от някоя черна магия на този хълм, за да й препречи пътя. Той й позволи да отстъпи крачка назад и не посегна да я хване, но усмивката му бе по-ужасна от всяко докосване.

— И колко далеч смяташ да стигнеш, моме, като бързаш толкоз?

Тя знаеше, че той се храни от страха на другите, затова се опита да прикрие ужаса, който изпитваше. Стисна здраво полите на роклята си, за да не я издадат треперещите й ръце, вдигна брадичка и спокойно каза:

— Пуснете ме да мина.

— Когато му дойде времето.

Никой не можеше да ги види от това място; бяха невидими за погледите на хората от къщите и дори от високите прозорци на Слейнс, защото склонът на хълма изцяло ги скриваше. Да вика за помощ щеше да означава само загуба на дъх. Никой нямаше да я чуе.

София сподави нарастващата си паника и се опита да разсъждава трезво. Нямаше да има полза да се върне на плажа, можеше да заложи на изненадата — единствено да се опита да се промъкне покрай него и да побегне. Той сигурно си мислеше, че ще се опита да мине от другата страна на стръмната пътека — онази откъм сушата, където натрупалият сняг и туфи дебела трева се простираха меко под краката на минувачите, вместо по опасната ивица земя, която се накланяше застрашително към черните скали и леденото море отдолу.

Тя си пое дъх и рискува.

Беше права — неочакваният й ход го изненада и тя успя да спечели няколко безценни секунди. Планът й дори можеше да успее изцяло, ако той не се бе осъзнал толкова бързо и не се бе завъртял със скоростта на змия, за да сграбчи ръката й, докато тя се втурваше покрай него. Устремът й спря от светкавичната му реакция, накара и двамата да загубят равновесие и София се строполи тежко на замръзналата земя.

Били Уик се стовари с цялата си тежест върху й и я прикова към земята. Вече не се усмихваше. София осъзна, че макар да е дребен мъж, градинарят беше силен и тя не можеше да му се противопостави.

— Айде сега, що правиш таквиз неща, моме? Искам само туй, дето го даде на господин Морай.

София го погледна отвратена.

— Вие сте луд. — Но страхът я бе обзел изцяло и Били Уик го виждаше.

— Да, ще ми го дадеш, моме, инак ще разправя на стария капитан Огилви за нещата, дето ги издума на господин Морай в моята градина оная нощ, когато си заминаваше. Много мило беше. — В очите му блестеше жестокото удовлетворение на звяр, който знае, че държи плячката си, и иска да си поиграе с нея. — Направо се разплаках, като ви слушах. Не се съмнявам, че и капитан Огилви ще реши, че е много мило. Той ми плаща сребро за таквиз приказки, а тия, за които работи, отдавна искат да докопат Морай.

Вятърът изпрати пронизващ студ по лицето на София, а в кънтящата й глава гласът на Морай отново повтори: „Той никога не бива да разбере, че си моя…“.

Имаше предвид херцога, а не Огилви, но тя знаеше, че опасността е една и съща, защото Били Уик се бе издал, че Огилви получава пари, вероятно от двора на кралица Ана, и ако научеха, че е жена на Морай, те щяха да я използват по всички възможни начини, за да го накарат да се покаже. София не се боеше за собствения си живот — ако заплахата надвиснеше само над нея, тя щеше да я понесе. Заради него. Но не ставаше въпрос само за нея. А и за детето. Неговото дете.

Усети върху тялото си опипващите ръце на Уик и се сви, за да ги избегне, а после обърна лице към заснежената земя и здраво стисна очи.

— Виждаш ли — каза той и тя почувства вонящия му дъх върху лицето си, — нямаш друг избор.

Премести се по-близо и я натисна по-силно. А после тежестта му изведнъж изчезна — някаква сила го бе изтеглила нагоре, далеч от тялото й с едно-единствено движение.

— А според мен има — изрече гласът на полковник Грейм, студен и опасен като тънка покривка лед.

Все още невярваща, че кошмарът е свършил, София отвори очи. Видя полковника, застанал зад градинаря. Изглеждаше така, както навярно и в битка — лицето му вече не бе изпълнено с доброта, а със смъртоносно спокойствие. Беше извил ръката на Били Уик зад гърба му в болезнена хватка, а другата му ръка бе увита около врата на градинаря. София съзря в очите на Уик страха, който той толкова често се бе наслаждавал да предизвиква у другите. После спасителят й притисна уста до ухото на градинаря и каза:

— Според мен има избор.

А после София видя как ръката на полковника сграбчва челюстта на Уик и се извива настрана и от звука, който последва, и начина, по който градинарят се свлече надолу, разбра, че вратът му е счупен. Полковник Греъм с отвращение пусна тялото на земята.

— А сега отивай при дявола — ритна той трупа с ботуша си и го запрати да се търкаля надолу по стръмния склон към скалите и морето.

София го наблюдаваше стъписана. Никога досега не бе виждала човек да извършва убийство, не и по този начин. Точно така сигурно изглеждаше и Морай на бойното поле — каменно лице, обърнало гръб на угризенията на съвестта, и очи, изпълнени като тези на чичо му с непознат пламък. Тази станала пред очите й трансформация я разтърси.

Все още се взираше занемяла в него, когато чертите му отново се промениха — войнишката физиономия се превърна в лицето, което тя познаваше, и цялата ярост се оттече от очите му, докато той се навеждаше към нея. Притеснен, попита:

— Наранихте ли се?

Тя не можеше да произнесе и дума, все още разтърсена от нападението на Уик и от сцената, на която току-що бе присъствала. После обаче бавно поклати глава и болката от това леко движение я накара да потръпне.

Полковникът нежно постави ръка под главата й. Топлите му пръсти докоснаха косата й, после я отдръпнаха. София видя, че дланта му е мокра от кръв. Нейната кръв.

— Исусе Христе! — Той се огледа наоколо като човек, който решава нещо и трябва да мисли бързо. После отново се наведе към нея. — Искам сега да сте храбра заради мен, девойче. Трябва да ви отведем у дома и ако можех, щях да ви занеса дотам, но тогава хората, покрай които ще минем, ще разберат, че сте ранена. Ще има въпроси. Следите ли мисълта ми? — И за да се увери, че го е разбрала, каза твърдо: — Никой не видя какво се случи. Никой не знае, че Уик е мъртъв. И когато намерят тялото му, ако изобщо го намерят, ще повярват, че е паднал случайно. И Огилви — продължи той — също ще повярва.

Погледът му срещна нейния и го задържа за миг, за да се увери, че е схванала неизказаното, и София разбра, че е чул заплахата, която й отправи Уик. За това поне, помисли си, можеше да е благодарна — Били Уик бе постигнал онова, което тя не успя: бе дал на полковник Грейм доказателство, че въпреки всичките си години на служба при крал Джеймс, капитан Огилви е дошъл сред тях като предател и шпионин.

Знаеше, че Огилви никога не бива да научава какво се е случило на този хълм, иначе щеше да разбере, че и самият той е бил разкрит.

Тя погледна към полковник Грейм, пое си дълбоко дъх и успя да проговори.

— Мога да вървя.

Той й помогна да се изправи и да се закрепи на краката си, а ръцете, които току-що бяха убили човек, нежно повдигнаха нагоре меката качулка на пелерината й, за да скрие кръвта в косата й.

— Смело девойче — похвали я той със следа от гордост в гласа и пъхна ръката й под своята. — Сега вървете бавно и дръжте главата си вдигната. Слейнс не е далеч.

Това беше лъжа и той го знаеше, защото пътят, който им предстоеше да изминат, съвсем не беше кратък, но тя се справи и ако я бе видял да се изкачва по пътеката към замъка, Огилви никога не би разбрал, че е ранена. София не го видя никъде наоколо, но не можеше да бъде сигурна, че не стои зад някой прозорец и не гледа навън, затова вдигна главата си високо, както я бе посъветвал полковник Грейм, въпреки че това й причиняваше такава болка, та й се струваше, че всеки момент ще припадне.

Ледените тръпки на шока я бяха сграбчили цялата в хватката си и крайниците й трепереха, но силната ръка на полковника под дланта й представляваше стабилна опора. Сега вече не им оставаше много път — трябваше само да стигнат до голямото стълбище.

— Как разбрахте? — попита тя и той се обърна към нея, повдигайки вежда.

— Какво, че ви трябва помощ ли? Разбрах, когато се върнах тук и видях градинаря да се измъква, след като видя, че се връщам сам, и се досетих, че си е наумил някоя беля. Затова дойдох, да ви доведа вкъщи.

Още няколко крачки и щеше да го постигне. София се опита да се пребори с надигащата се срещу нея чернота и погледна нагоре към него с надеждата, че той ще успее да види отвъд болката, която изпълваше очите й, и да разбере колко му е благодарна. Думите й костваха усилие.

— Полковник?

— Да, девойче?

— Благодаря ви.

Вместо отговор полковник Грейм вдигна свободната си ръка и за един кратък миг стисна пръстите й, но вече бяха стигнали до преддверието и не можеха да си кажат нищо повече, защото до вратата ги очакваше не друг, а самият капитан Огилви, за да ги приветства с „добре дошли“.

— Какво виждам, сте се поразходили.

— Да — отговори спокойно полковник Грейм, — но се боя, че изтощих горкото девойче до крайност, а освен това му докарах главоболие от студа.

Тя се застави да се усмихне и пое подадената реплика.

— Уверявам ви, полковник, че не е нищо, което да не се излекува с малко почивка.

— Ето, виждате ли? — пошегува се Огилви. — Днешните девойки, Грейм, са от по-силна порода от онези, по които ние си губехме сърцата навремето.

— Да — потвърди полковник Грейм, — наистина е така. — Очите му, отправени към тези на София, бяха изпълнени с топлина. — В такъв случай си починете. Не се съмнявам, че капитан Огилви може да заеме поне веднъж мястото ви пред дъската за шах. — Отново повдигна вежда, за да погледне предизвикателно към по-възрастния мъж и попита нехайно: — Мога ли да ви изкуша за една игра?

И капитан Огилви прие, без да знае, че правилата са се променили.

— Точно така. — Усмихнат, полковникът потупа стария си приятел по рамото. — Само ми позволете първо да изпратя девойчето по стълбите и да намеря прислужничката, за да се погрижи за главоболието й. А после двамата с вас — каза той — можем да се впуснем в играта.

 

 

Доктор Уиър остана доволен.

— Е, така е много по-добре. — Отново уви превръзката около глезена ми удовлетворен. — Много по-добре. Виждам, че си се вслушала в съвета ми и не си го товарила.

Нещо в начина, по който го каза, ме накара да попитам:

— Мислехте, че няма да го направя ли?

Умните му очи проблеснаха зад кръглите стъкла на очилата му.

— Нека да кажем, че ми се струваш момиче, което обича само да свири музиката, по която играе.

Усмихнах се, защото никой досега не бе формулирал толкова точно тази черта на характера ми, откакто учителката ми от детската градина написа в годишния си доклад: „Кари изслушва идеите на другите деца, но най-много обича собствените си идеи“. Не споделих това с доктора, само поясних:

— Е, от време на време се вслушвам в съвети. А и не беше трудно да не товаря глезена. Книгата постоянно ме държи заета.

— Това е добре. Все още ли ти трябват подробности за шпионите? Защото попрочетох някои неща и ти намерих един хубав шпионин. Помниш ли, когато си говорихме за Харли?

Робърт Харли, граф на Оксфорд и един от най-влиятелните мъже в английското правителство, а също така и началник на шпионската служба на кралица Ана. Кимнах.

Доктор Уиър продължи:

— Четях за Харли, за да открия нещо повече за Дефо заради теб, и се натъкнах на писма от друг агент, изпратен от Харли в Шотландия по това време. Този агент наистина е бил в Слейнс.

Пропълзялото между лопатките ми усещане не бе кой знае колко по-различно от чувството, което изпитвах, когато усещах, че нещо ме дебне, затова не се изненадах от откритието на доктор Уиър:

— Казвал се Огилви. Капитан Огилви — бръкна в джоба си и извади няколко сгънати листа. — Преписах едно от писмата… е, те всъщност са откъси и не казват кой знае колко. Но все пак си помислих, че името може да ти бъде полезно.

Благодарих му, взех листите, разгърнах ги и ги прочетох, без да казвам нищо. Те започваха с доклад за кратките посещения на капитан Огилви при благородниците от Северна Шотландия и какво е научил от тях и после в Слейнс, където графинята на Ерол го посрещнала подозрително, но за щастие там бил „полковник Грейм“, за когото Огилви пишеше:

„Двамата сме служили заедно във Франция и сме стари приятели.“

Доктор Уиър, който не сваляше поглед от лицето ми, докато четях, попита:

— Какво има?

Отпуснах ръце.

— Прочели ли сте ги?

— Да.

Усмихнах се слабо, изправих се и прекосих стаята, за да разгледам набора от новоотпечатани страници, които лежаха до компютъра ми. Избрах последните три глави, върнах се обратно и ги протегнах към доктора.

— Тогава — предложих — хвърлете едно око.

Той го направи. И когато свърши, ме погледна занемял.

— Знам — казах. — И все пак точно това имах предвид, като казах „доказателство“. Докато пишех това, нямах представа, че е имало капитан Огилви или полковник Грейм. Понякога героите идват при мен по този начин — просто се появяват. За всяка друга книга щях да кажа, че моето въображение ги е измислило за целите на сюжета. Но в тази книга като че ли нищо не си измислям. А ето че сега ми давате това — повдигнах копията от писмата — и то е доказателство, че и двамата са били реални и че наистина са били в Слейнс.

Той все още обмисляше получената информация.

— Забележително — поклати глава и прегледа повторно написаното. — Жалко, че капитан Огилви не споменава нищо за твоята София в писмата си до Харли.

— Съмнявам се, че я е мислел за важна.

Очите на доктор Уиър отново просветнаха знаещо, като ми връщаше листовете.

— В такъв случай — отбеляза той — е направил много сериозна грешка.