Сузана Киърсли
Пръстенът на София (2)

2.

Мейн Стрийт^[1] на Крудън Бей се спускаше плавно надолу по хълма и се извиваше първо надясно, а после наляво, при което пристанището се скриваше от погледа на минувачите. Беше тясна, с цял ред долепени една до друга къщи и няколко магазина от едната страна, а от другата — буйно течащ поток, който бушуваше между замръзналите брегове и минаваше покрай едно-единствено магазинче за вестници, преди да се срещне с широката и празна плажна ивица, която се простираше зад високите, покрити със сняг дюни.

Пощенската станция се познаваше незабавно по червения си знак, ясно открояващ се на фона на сивите каменни стени, както и по различните съобщения на прозореца, които предлагаха предмети за разпродажба и известяваха за различни предстоящи събития в местната общинска зала, включително и едно, наречено с примамливото име „Маслена вечер“. А в пощата имаше пощенски картички, книги, сувенири и бонбони, както и една много услужлива чиновничка. Да, знаела едно място в селото, което можело да ми свърши работа — малка къщичка, съвсем семпла, нищо особено.

— Беше на старата госпожица Кийт, но тя почина — обясни тя. — Сега е на брат й, но той си има своя къща надолу до пристанището и изобщо не използва тази. През лятото я дава под наем на туристи, а през зимата там няма никого. Синовете му се отбиват от време на време, но не си идват често тук. По-малкото момче обича да пътува, а брат му е в университета в Абърдийн, затова Джими Кийт вероятно ще се радва да ви я даде за следващите няколко месеца. Ако искате, мога да му се обадя.

Ето как стана така, че натъпкала в джоба на палтото си току-що купеното тесте пощенски картички, се отправих, придружена от Джейн, по тротоара покрай забързания поток и после по-надолу, към мястото, където улицата правеше завой и променяше името си на Харбър Стрийт. Къщите тук бяха същите като онези по Мейн Стрийт: ниски, долепени една до друга, а срещу тях се простираха общински земи, дадени за частно ползване и превърнати в градини.

Сега, когато се намирах тук долу, можех да видя, че плажът е огромен — той се извиваше на поне две мили дължина, с дюни, които се извисяваха като хълмове зад него и хвърляха сянка над брега. Тесен, боядисан в бяло дървен мост висеше над плиткото дере на потока и свършваше там, където започваха тези дюни, но още когато се спирах и поглеждах към него, чудейки се дали ще имам време да отида там, Джейн рече със задоволство:

— Ето я пътеката — и ме подкара покрай моста, а после завихме към мястото, където една широка и кална пътека се отклоняваше от улицата и се изкачваше нагоре по билото на голям хълм — Уорд Хил, така го бе нарекла жената от пощата.

Този хълм представляваше висок, закръглен нос, издаден над морето, и докато се приближавах към върха му, погледнах назад и видях, че съм се изкачила над нивото на дюните и сега мога да видя не само брега, но и отдалечените къщи и хълмове, които се простираха зад него. А когато отново се обърнах напред, видях кървавочервените руини на замъка Слейнс да се очертават ясно върху скалите на следващия нос на север.

Усетих как през тялото ми преминава трепет.

— О, прекрасно е.

— Не знам — бавно рече Джейн, — на мен ми се струва доста мрачно.

Тя гледаше към самотната къща пред нас на хълма. Беше построена от недялан камък, с обикновени варосани стени от четвъртити тухли под покрив от стари посивели плочи, от които топящият се сняг се стичаше на капки. Прозорците бяха малки, с лющеща се боя на первазите и износени щори, дръпнати надолу като спуснати клепачи, сякаш малката къщурка се бе уморила да гледа безкрайното прииждане и отдръпване на морето.

Протегнах ръка и почуках на вратата.

— Просто е самотно.

— Каквато ще бъдеш и ти, ако се настаниш да живееш тук. Знаеш ли, може би идеята все пак не е толкова добра.

— Това беше твоя идея — напомних й.

— Да, но когато го казах, си представях по-скоро някое малко уютно местенце в средата на селото, близо до магазините…

— Това тук ме устройва идеално — отвърнах и отново почуках. — Предполагам, че собственикът все още не е пристигнал.

— Опитай със звънеца.

Дори не бях забелязала, че има звънец; той се губеше сред плетеницата на огромна пълзяща лоза с малки листенца, потреперващи при всеки полъх на вятъра откъм морето. Протегнах ръка, за да го натисна, но мъжки глас от пътеката зад мен предупреди:

— Нямъ полза, ни звъни. Солта от морето съсипва жицата ощи шом я оправя, нал’ тъй? — Усмивката незабавно превръщаше грубоватото му, почти грозно лице в симпатична физиономия. Трябва да беше доста над шейсетте, с побеляваща коса, стегнатото тяло и червендалестия цвят на човек, който цял живот се е трудил усилено на открито. Жената в пощенската станция изглеждаше убедена, че ще го харесам, макар че ме предупреди за възможността да имам проблеми да разбера какво ми казва.

— Той говори на дорийски — предупреди ме тя, — местния диалект. По всяка вероятност ще ви е трудно да го разбирате.

Оказа се, че не ми е трудно. Вярно, мъжът говореше завалено и бързо и ако трябваше да превеждам това, което казваше, дума по дума, може би щях да срещна проблем, но с лекота схванах общия смисъл на това, което ми обясняваше. Протегнах ръка и казах:

— Господин Кийт? Благодаря, че дойдохте. Аз съм Кари Маклелънд.

— Радвам се дъ се запознаем. — Ръкостискането му бе здраво и уверено. — Но аз ни съм господин Кийт. Това беше баща ми, а той е мъртъв и погребан от двайсет години. Викайте ми Джими.

— Джими тогава.

Джейн се представи; както винаги, не обичаше да остава задълго извън центъра на действието. Не че ме избута настрана — поне не буквално — но все пак беше агент по професия и при все че по всяка вероятност го правеше несъзнателно, тя обичаше да поема положението в ръцете си, когато някой водеше преговори.

Не че се държеше нахакано, но така или иначе решително поведе разговора в желаната от нея посока. Прикрих усмивката си и я оставих да се оправя. Джими Кийт пъхна ключа си в ключалката на ниската порта на къщурката, а после със завъртане и удар го накара да се завърти навътре, а при отварянето вратата одраска плочките на пода.

Първото ми впечатление бе, че навсякъде цари мрак, но когато щорите бяха вдигнати с трясък, а избелелите пердета — дръпнати, видях, че помещението, макар и неголямо, е удобно — всекидневна с избелели персийски килими на пода, два фотьойла с възглавници, диван и дълга, старателно изтъркана дървена маса, разположена до отсрещната стена, с дървени столове пред нея. Кухнята се гушеше в единия край на къщурката и изглеждаше уютна и приятна като корабен камбуз. Нямаше много шкафове, а и плотът не бе голям, но всичко бе на мястото си и бе функционално, от единствената мивка с вградения плот за сушене, по който не се виждаше и едно петънце, до малката електрическа печка, за която реших, че е била предназначена да заеме мястото на солидната стара „Ага“, поставена в снабдената с димоотвод ниша в задната стена.

Агата, увери ме Джими, все още работела.

— Малко е инатеста — туй ще рече, че е малко трудна, — но все пак затопля стаята, а освен туй ше спестите пари за електричество.

Застанала до входната врата, Джейн изучаваше стаята с пренебрежителен поглед; сетне се намеси, като направи забележка, че използването на старата печка изисква много излишни усилия.

— Знаеш ли — каза тя, — не съм виждала такова нещо от времето, когато се нанасях в първата си квартира. — Очите й се насочиха нагоре.

И аз като нея погледнах към малката метална кутия, прикрепена към горната част на касата на вратата, с вграден в стъкло брояч, и няколко измервателни уреда над него. Бях чувала за такива приспособления, но никога не бях виждала или използвала нещо подобно.

Джими Кийт също погледна нататък.

— Странно, а? — съгласи се той. — Тряб’а дъ видите тия на майка ми.

Това приспособление работело с монети от петдесет пенса, обясни ни той, и действало на принципа на автоматите с билети за паркинг — когато монетите свършат, и енергията свършва.

— Но ни се бойте — обеща ми той. Бил готов да ми продаде един пакет монети и когато ги свърша, щял да дойде, да отвори уреда, да ги извади и после просто отново да ми продаде монетите.

Джейн хвърли последен, изпълнен със съмнение поглед на кутията и се извърна, за да продължи инспекцията си. Не бе останало кой знае какво за инспектиране — само една неголяма спалня в задната част на къщата и една неочаквано обширна баня срещу нея, обзаведена с вана на крака и това, което британците наричат „въздушни шкафове“ — открити рафтове, разположени около жълт бойлер, идеални за кърпи и сушене на дрехи.

Джейн прекоси помещението и застана до мен.

— Е?

— Харесва ми.

— Не е кой знае какво.

— Не ми трябва кой знае какво, когато работя.

Тя обмисли думите ми, а после се обърна към Джими Кийт:

— Какъв наем ще искате?

Което бе сигнал за мен да млъкна и да ги оставя да се разберат. Джейн често ми казваше колко не ме бива да сключвам сделки и беше права. Никога не се бях замисляла за реалната стойност на едно или друго — при мен нещата стояха по следния начин: някой ми казваше цената и ако можех да си я позволя, я плащах, без да губя време да се чудя дали не бих могла да получа покупката по-евтино. Имаше други неща, за които да мисля.

Върнах се във всекидневната и за миг останах изправена до прозореца, загледана към мястото, където сушата се сливаше с морето, а далеч по-нататък като тъмна сянка по силуета й се издигаха разрушените стени на Слейнс.

Докато гледах останките от замъка, отново усетих как героите ми се раздвижват и оживяват, долавях слабото, почти недоловимо все още ехо от гласовете им, движенията им, чувствах ги така, както човек усеща присъствието на други хора в затъмнена стая. Не ми трябваше да затварям очи — те вече бяха фокусирани върху стъклото на прозореца, без в действителност да виждат нищо от гледката отвън; изпаднах в онзи странен творчески унес, който ме обхващаше, когато героите ми започнеха да говорят, а аз се опитвах да ги слушам, без да изпусна нито една дума.

Очаквах, че този, който ще има да ми каже най-много, ще е Натаниъл Хук, че неговият глас ще е най-силният и този, който ще чуя най-напред, но в крайна сметка думите, които чух, дойдоха не от него, а от някаква жена, и сами по себе си се оказаха съвсем неочаквани.

— Ето, нали виждаш, сърцето ми е приковано завинаги към това място — прошепна тя. — Не мога да си тръгна.

Не мога да си тръгна.

Това бе всичко, което каза, преди гласът й да заглъхне, ала тези думи се запечатаха в съзнанието ми и се повтаряха отново и отново като молитва с такава настойчивост, че когато сделката бе сключена, а Джейн и Джими Кийт бяха уредили всичко и ме попитаха кога бих желала да се нанеса, аз казах:

— Може ли веднага? Още тази вечер?

И двамата ме погледнаха, сякаш бях откачила.

— Тази вечер? — повтори Джейн. — Но нещата ти все още са у нас, а освен това утре летиш обратно за Франция, забрави ли?

— Пък и — рече Джими Кийт, — туканка ни е чистено.

Знаех, че са прави, а и наистина, един или два дни едва ли щяха да бъдат от значение, затова се уговорихме за сряда, тоест вдругиден. Това обаче не премахна чувството, което изпитах, като заключвахме входната врата след нас — усещането, че съм извършила предателство.

Това чувство не ме напусна през целия обратен път към Питърхед, нито пък през последната ми вечер като гостенка на Джейн, на малкия Джак и на Алън. А на следващата сутрин, докато пътувах обратно към Абърдийн, съзнателно избрах крайбрежния път през Крудън Бей, за да покажа на руините на замъка, че не съм ги изоставила.

Не ми отне много време да уредя делата си във Франция. Бях наела къщата за целия сезон, но не държах да си получа обратно парите, а нещата, които бях оставила там, запълваха по-малко от два куфара. Хазяйката ми, която не губеше нищо, тъй като вече бях предплатила целия наем, все още изглеждаше малко раздразнена, докато не й казах, че вероятно ще се върна преди края на зимата, за да направя някои допълнителни проучвания в двореца. Но още като го изричах, знаех, че няма да се върна. Нямах причина да го правя.

Моите герои бяха избрали да не оживяват в Сен Жермен ан Ле, защото тяхната история нямаше да се случи тук. Те трябваше да бъдат в Слейнс. Където трябваше да отида и аз.

През целия си живот не съм била по-сигурна в каквото и да било.

Във вторник вечерта, последната нощ, която прекарах във Франция, сънувах Слейнс. Събудих се и все още в плен на съня си, дочух рева на морето под прозорците си и вятъра, който се блъскаше в стените, докато въздухът в стаята хапеше настръхналата ми от студ кожа. Огънят догаряше в камината — малки, умиращи искри от пламъци, хвърлящи треперливи сенки върху стените.

— Остави го така — измърмори във врата ми нисък мъжки глас. — И така ще ни е достатъчно топло. — И ръката му ме обви, солидна и сигурна, и ме привлече отново към убежището на гърдите му. Почувствах как ме обзема спокойствие, сгуших лице във възглавницата и заспах…

Беше толкова истинско. Толкова истинско, че дори се изненадах, когато установих, че съм сама в спалнята, когато се събудих на сутринта. За миг останах да лежа, примигвайки, в меката сива светлина, а после, без да си правя труда да включвам лампата, се пресегнах към хартията и химикалката, които държах до леглото си за моменти като този, и записах цялата сцена. Пишех бързо, нечетливо, като се мъчех да надраскам думите от диалога, преди гласовете от съня ми да започнат да заглъхват. От горчив опит се бях научила, че парченца от сюжета, които излизаха от подсъзнанието ми, често изчезваха, преди да успея да ги регистрирам в будно състояние. Знаех, че не мога да се доверя на паметта си.

Най-после оставих химикалката и за миг останах неподвижна, докато четях току-що написаното. Ето че отново видях жена, неин беше онзи глас, който чух в къщичката. До този етап всичките ми главни герои бяха мъже, но сега тази жена настояваше да вземе дейно участие в сюжета. Понякога героите се появяват в книгите ми точно по този начин, непланирани и неоповестени, а често пъти и нежелани. Но може би, помислих си сега, може би трябва да позволя точно на тази героиня да остане. Може би Джейн имаше право, когато предположи, че историята ще се получи по-добре, ако се води от гледната точка на някой друг, а не на Натаниъл Хук, от герой, създаден от собственото ми въображение; някоя жена, която може да свърже отделните сцени една с друга чрез присъствието си в тях.

Освен това ми бе по-лесно да пиша за жена. Знам как действат жените и начина, по който разсъждават. Може би снощният сън е бил израз на моето подсъзнание, което ми е казвало, че романът ми има нужда от гледна точка на жена.

Героинята, реших, ще се оформи сама. Трябваше само да й дам име.

Което е по-лесно да се каже, отколкото да се направи.

Имената на героите определят личността им и също като дрехите или им отиват, или не. Преди да стигна до парижкото летище, вече бях изпробвала и отхвърлила няколко имена.

В самолета за Абърдийн се опитах да подходя към въпроса по-методично, като извадих тетрадката си, разделих една страница на две колони, написах всяко шотландско име, за което се сетих — защото вече бях решила, че героинята ми трябва да е шотландка — и започнах да опитвам различни комбинации на малки и фамилни имена с надеждата да намеря някоя, подходяща за целите ми.

Вече бях изписала доста редове на листа, преди да забележа, че съм се превърнала в обект на вниманието на мъжа, седнал до мен. Когато се качих, той спеше или поне седеше с облегната назад глава и затворени очи и тъй като и бездруго не бях в настроение да подхващам разговор, бях доволна да го оставя да си почива. Сега обаче той бе буден и седеше изправен на мястото си с наклонена под лек ъгъл глава, за да види какво пиша. О, правеше го достатъчно дискретно, но когато погледнах към него, той бодро посрещна погледа ми, без да дава признаци, че се притеснява, задето съм го заловила, кимна към листа хартия и каза:

— Избирате си псевдоним, тъй ли?

Което реши въпроса от каква националност е. Мислех си, че с тази черна коса и привлекателна външност може да е французин, но гърленият му изговор не можеше да се сбърка.

Изглеждаше някъде на моята възраст и усмивката му бе приятелска, а не флиртаджийска, затова му се усмихнах в отговор.

— Нищо толкова вълнуващо. Избирам име на героиня.

— О, тъй ли? Значи сте писателка? Трябва ли да ви познавам?

— Четете ли исторически романи?

— Не и откакто съм завършил гимназия.

— Тогава вероятно името ми няма да ви говори нищо — протегнах ръка и се представих: — Каролин Маклелънд.

— Хубаво, приятно шотландско име. Маклелънд.

— Е, да, само че го произнасяме погрешно. Семейството ми са шотландци от Ълстър — поясних, — от Северна Ирландия. Предците ми обаче са дошли от Шотландия. От Къркубри. — Произнесох го така, както ме бяха учили навремето. Баща ми бе страстен генеалог, който прекарваше по-голямата част от свободното си време заровен в историята на семейството ни, и от съвсем малка бях запозната с всички подробности от родословното си дърво и как първият Маклелънд от нашето семейство дошъл от Югозападна Шотландия в Ълстър. Като се замислех за това сега, преселването е станало приблизително по времето на историята, която пишех — през първите години на осемнайсети век. Дейвид Джон Маклелънд се вдигнал и се преместил в Ирландия, придружен от… коя беше съпругата му? София някоя си.

С разсеяна гримаса добавих първото й име под другите в списъка си.

Без да престава да ме наблюдава, спътникът ми отбеляза:

— Харесва ми това име, София. Навремето имах пралеля, която се казваше така. Забележителна жена.

Установих, че и на мен името ми допада. Звучеше много приятно. Ако можех само да си припомня фамилията… е, няма значение, баща ми щеше да я знае. А освен това щеше да е на седмото небе, ако използвах в някой от романите си името на наша предшественичка. Какво, ако бе живяла в някой друг край на Шотландия и по всяка вероятност никога в живота си не бе виждала Единбург, да не говорим за Слейнс? Пак щеше да е живяла в подходящото време — името й щеше идеално да пасва на периода, а и аз щях да си съчиня живота й, а не да й пиша биография, тъй че можех да я поставя, където реша.

— София — повторих аз. — Да, струва ми се, че точно това е името.

Удовлетворена, прегънах страницата и се облегнах назад, за да погледна през прозореца, където брегът тъкмо започваше да навлиза в полезрението ни.

Мъжът до мен също се облегна назад и попита:

— Пишете нещо, чието действие се развива в Шотландия, така ли? Къде по-точно?

— На брега, малко по-нагоре от Абърдийн. На място, наречено Крудън Бей.

— О, тъй ли? И защо точно там?

Обикновено нямам навика да водя разговори с напълно непознати и не съм сигурна какво ме накара тогава да направя изключение, освен може би фактът, че не се бях наспала, а очите му ставаха неустоимо топли, когато се усмихнеше.

Не зная дали разказът ми за Слейнс, за провалената атака на якобитите и за Натаниъл Хук наистина му се стори интересен, или просто бе обигран слушател, както и учтив по природа, но така или иначе ме остави да приказвам чак докато кацнахме. Все още разговаряйки, той слезе от самолета заедно с мен, изчака ме да си прибера чантите и ми помогна с по-тежките.

— Крудън Бей е място, което се отразява добре на писателите — усмихна се той. — Нали знаете, че Брам Стокър е написал по-голямата част от „Дракула“, докато е бил там?

— Не, не знаех.

— Да, замъкът, който го е вдъхновил, е бил точно вашият Слейнс, а не онзи в Уитби. Сигурен съм, че местните хора ще ви разкажат цялата история. Нали казахте, че ще поостанете известно време?

— Да, наела съм една къща.

— През зимата? Много смело от ваша страна.

Вече бяхме стигнали до гишето за вземане на коли под наем и той остави куфарите ми на земята и отпусна ръце, като се понамръщи при вида на извилата се пред нас опашка.

— Сигурна ли сте, че не искате да ви закарам?

Предложението ми се стори изкушаващо, но родителите ми много отдавна ми бяха втълпили, че да се качиш в кола с непознат мъж, та дори и да изглежда приятелски настроен, не е добра идея, затова отвърнах:

— Не, всичко е наред, ще се справя. Благодаря.

Той не настоя повече. Вместо това извади портфейла си и започна да рови във вътрешността му. След като намери къс хартия, той щракна една химикалка.

— Ето, напишете си името, следващия път, когато се озова в книжарница, ще потърся книгите ви. — И докато пишех, той добави с усмивка: — А ако напишете и телефонния си номер, ще дойда да ви заведа на обяд.

Това предложение също ми се стори изкушаващо, но бях принудена да кажа:

— Съжалявам, не знам кой е номерът ми. Не знам дори дали в къщата изобщо има телефон. — А после, само защото изглеждаше толкова симпатичен, добавих: — Но името на хазяина ми е Джими Кийт. Той ще знае как да ме открие.

— Джими Кийт?

— Точно така.

Той ми се ухили така широко, че само дето не се задави, докато се навеждаше отново да вдигне куфарите ми.

— Май все пак е по-добре да ми позволите да ви закарам. Не съм чак толкова голям, че баща ми да не ми тегли един хубав бой, ако разбере, че съм ви оставил да вземете кола под наем, докато самият аз се отправям на север.

— Баща ви?

— Да. Не ви ли казах името си? Аз съм Стюарт Кийт. — Ухили ми се. — И тъй като, изглежда, сте заели къщурката, където обичам да отсядам, когато се прибирам, и ме принуждавате да спя на леглото за гости на баща си — което, между другото, е страшно неудобно — най-малкото, което можете да сторите, е да ми правите компания, докато шофирам — заключи той. — Хайде.

Понеже нямах с какво да му възразя, нямах и друг избор, освен да го последвам.