Сузана Киърсли
Пръстенът на София (28)

XIII

Дойде ноември и доведе със себе си една досадна седмица на дъжд и бури, както и още един неочакван гост. Той пристигна на кон, довян през прага на конюшните от яростно виещия северен вятър и от пелена от дъжд, която го бе измокрила до кости. Мократа му пелерина падаше тежко върху облените в пот хълбоци на коня. На София, която убиваше времето, като бъбреше на нежнооката кобила и хранеше Хюго с остатъци от кухнята, нахлуването на този непознат при тях й се стори като дело на нечиста сила. В очите й той изглеждаше черен като дявола и също толкова голям.

Докато той слизаше от коня, тя направи крачка назад с ръка на каишката на Хюго. Учуди се, че кучето не заръмжа, дори ушите му не се бяха долепили до главата. София измерваше разстоянието до вратата и се чудеше какви са шансовете й да се промъкне покрай новодошлия, без да я забележи. Той стоеше с гръб към нея и като го видя пред коня, тя осъзна, че съвсем не е толкова едър, колкото й се бе сторило в първия миг. Всъщност едва ли бе много по-висок от самата нея — заблудила я беше високо вдигнатата качулка на пелерината, която засланяше лицето му от дъжда.

Вече поуспокоена, но все още нащрек, тя видя как първата му работа бе да се погрижи за коня си: първо свали тежкото седло, а после изтърка до сухо с чиста слама потръпващите хълбоци на животното. „Никой дявол — помисли си София — не би си създавал толкова грижи заради един кон.“ Отново погледна към Хюго, който продължаваше спокойно да стои до нея, и почувства как страховете й намаляват, а после и съвсем изчезват, когато мъжът най-после се обърна, свали черната качулка на пелерината си и разкри слабо, обрулено лице с приятни черти, заобиколено от кестенява брада, прошарена на места със сиво — свидетелство, че е навлязъл в средна възраст. Не носеше перука — косата му, която също бе започнала да посивява, бе хваната и завързана назад без никакво зачитане на модата.

— Съжалявам, уплаших ли ви? — Гласът му бе ласкав и в него се долавяше интонацията на планинските земи. — Простете, девойче. Отначало ви взех за конярче, както бяхте застанали там, в сенките. Има ли някое наблизо?

— Конярче ли? — Не знаеше къде е Рори. Огледа се наоколо.

— Е, добре, ще ми трябват само чул и клетка, а тях мога и сам да ги намеря.

Недалеч от мястото, където стоеше, той намери една празна клетка, която напълно отговаряше на целите му, и когато Рори пристигна малко след това, конят вече бе настанен удобно и покрит с чул.

По очите на Рори си пролича, че е познал новодошлия.

— Полковник Грейм!

— Да — потвърди мъжът с очевидна изненада. — Не мислех, че тук ще ме помнят; откакто дойдох за последен път, трябва да са минали две години.

Фактът, че Рори си го бе спомнил и сега се движеше около него с очевидно уважение, подсказа на София, че този полковник Грейм не е обикновен гост.

Той все още мислеше за коня си.

— Ще му трябва топла храна — обърна се той към Рори, — ако можеш някак да го постигнеш. Яздихме цял ден и през всичкото време този дъжд не спря да вали.

Рори кимна, но в краткия му, безмълвен поглед като че ли имаше тревога повече за полковника, който бе буквално подгизнал и със сигурност щеше да си навлече някоя сериозна простуда, ако не се изсушеше колкото се може по-скоро.

— Ще се погрижа за него — каза Рори за коня. — А госпожица Патерсън може да ви заведе в къщата.

— Госпожица Патерсън? — Той я изгледа с неприкрит интерес и София не можа да не се усмихне. Не беше негова грешка, че я взе за прислужничка, като се има предвид, че я завари да се държи толкова свободно в конюшните, облечена в една от старите си рокли и с кал по обувките. Тя пусна каишката на Хюго и направи реверанс.

— Полковник, ще се радвам да ви заведа при графа и графинята на Ерол.

Той имаше засмени очи с бръчки в ъгълчетата, а усмивката му грейна под посивяващата брада.

— А аз ще се радвам да ви последвам, девойче.

Тя го поведе по задния път, през конюшните и складовете към коридора, който обикаляше двора. Беше се оказала права за височината му — раменете му не стърчаха кой знае колко над нейните, беше строен, стегнат мъж, но все пак излъчваше сила и властно присъствие, походката му бе походка на войник — не наперена, а самоуверена. Напомни й за походката на Морай. И също като Морай, полковник Грейм носеше под пелерината си най-обикновено войнишко кожено палто над бричове и ботуши, ремъкът на меча му бе прехвърлен през рамо като на човек, носил дълги години оръжие.

— Паметта ми наистина не е това, което беше — усмихна се той, като й хвърли кос поглед, — но прав ли съм да мисля, че преди две години не бяхте в Слейнс? Или и тогава се криехте при конете?

Допаднаха й очите му, гласът му, приятелското му поведение.

— Не, не бях тук. Дойдох едва тази пролет.

— О, така ли? — Интересът му изведнъж се събуди. — Това преди идването на полковник Хук и придружителя му ли беше, или след това?

Вече бяха заобиколили двора и стигнали до стълбите на замъка и София изпита благодарност, че върви пред него, така че лицето й да остане скрито, докато гласът й изразяваше невинност. Защото, въпреки че този мъж й харесваше, тя не можеше да забрави необходимостта от предпазливост.

— Полковник Хук… — повтори тя, поклати глава и каза: — Съжалявам, но това име нищо не ми говори.

— Няма значение.

Докато се изкачваха към горния етаж, графът се появи от коридора, който водеше към библиотеката, и едва успя да избегне сблъсъка с тях.

— Полковник Грейм! — Графът изглеждаше също толкова изненадан и зарадван, колкото преди малко Рори; той се пресегна и сърдечно стисна ръката на полковника. — В името божие, откъде изникнахте?

— Мога да ви кажа, Ваша Светлост, след като ми предложите нещо за пиене.

С изключение на херцога на Хамилтън, София не бе срещала човек, който да се държи така фамилиарно с графа — полковникът изрече „Ваша Светлост“ така, както би казал „моето момче“, но по начина, по който графът прие обръщението, София разбра, че двамата се познават отдавна, и това убеждение се затвърди още повече, когато графът, сграбчил с една ръка полковника за рамото, го поведе към вратата на приемната и се провикна:

— Майко, виж кой е тук!

Очевидно зарадвана, графинята се отправи към тях.

— Не чух никой да чука на вратата.

— Дойдох направо от конюшните. Госпожица Патерсън бе така смела да ме съпроводи дотук, макар че изглеждам като истински негодник и все още дори не сме представени един на друг.

Графинята се усмихна.

— В такъв случай ми позволете да поправя този пропуск. София, това е полковник Грейм. Той наистина е негодник, както сам признава, но е негодник, който винаги е добре дошъл сред нас. — А после се обърна към полковника и каза: — Патрик, това е госпожица Патерсън, наша родственица, която тази година дойде да живее с нас.

— За мен е чест. — Той не се приведе ниско над ръката й, както изискваше сегашната мода, а само я взе в своята твърда и честна длан и кимна, което имаше същия ефект.

Графинята каза загрижено:

— Но сега трябва да влезете и да седнете близо до огъня, иначе ще се разболеете, ако продължавате да стоите с тези мокри дрехи.

— А, не съм чак толкова слаб. Най-много пострада пелерината ми, останалата част от мен е сравнително суха. — Той смъкна прогизналото черно наметало от раменете си, за да го докаже, и графинята го взе от ръката му и го сложи на решетката пред камината.

— Въпреки това — настоя тя и отпусна ръка на едно кресло близо до огъня с жест, колкото покана, толкова и заповед. Полковникът кавалерски се предаде със свиване на раменете, но изчака графинята и София да заемат местата си, преди самият той да седне.

Графът, който бе пропуснал цялата тази сцена, защото бе излязъл почти веднага от стаята, се върна и сложи в ръката на полковника чаша, наполовина пълна с уиски.

— Така — рече той, — ето го и вашето питие. Сега ни кажете какво ви води тук. Мислехме, че сте във Франция.

— Наистина бях. Слязох на сушата на север оттук преди два дни и дойдох при вас колкото се може по-бързо. Нося съобщение от брат ви — каза той, вперил очи в графинята, а после погледът му премина покрай нея и за част от секундата се спря на София.

Графинята побърза да каже:

— Госпожица Патерсън е част от семейството и знае да пази тайна.

— Да, и аз така разбрах. — Очите му върху слабото лице отново се засмяха. — Когато я попитах дали е срещнала полковник Хук, тя почти ме убеди, че изобщо не е идвал в Слейнс.

София се изчерви.

— Не бях сигурна…

— Не, не, девойче, постъпихте точно така, както трябва — успокои той. — В тези времена човек не бива да бъде прекалено доверчив. Грешката беше моя, задето забравих, че не знаете кой съм. Исках само да разбера дали сте видели племенника ми и дали можете да ми кажете как ви се е сторил, защото макар че от известно време и двамата сме във Франция, пътищата ни така и не се пресякоха.

София се намръщи, леко объркана.

— Полковник Хук е ваш племенник?

— Не, девойче.

— Има предвид господин Морай — обясни графинята и после отговори вместо София: — Племенникът ви изглеждаше много добре, когато беше тук.

Намеси се и графът:

— Струва ми се, че малко ми се разсърди. С тази награда за главата му просто не можех да го оставя да кръстосва страната, както искаше той, и да пътува през планините, затова трябваше през цялото време да остане тук с нас.

— Разбирам. — Погледът на полковника се спря на София и я остави с чувството, че вижда повече, отколкото би желала тя. Изпита облекчение, че все още бе изчервена от предишното си неудобство, така че никой не би могъл да свърже руменината по бузите й с насочения към Морай разговор или с реакцията й от откритието, че полковник Грейм е негов чичо.

— Все пак — вметна графинята — той не се оплаква много и изглеждаше решен да си намери занимания. Стори ми се много тих.

— За разлика от мен, искате да кажете? — Полковникът се ухили. — Да, Джон пази мислите и чувствата си за себе си, колкото и дълбоко да ги усеща. Още като момче си беше такъв и годините, прекарани като войник, само затвърдиха този навик.

— Къде се сражава сега частта му? — попита графът. — Във Фландрия ли?

София сведе очи и се опита да прикрие огромния интерес, който изпитваше към отговора.

— Да, там е, но Джон не е с тях. Хук го държи при себе си в Париж. Напоследък не пускат никого, който знае каквото и да било за плановете на младия крал, да се отдалечава от Сен Жермен от страх да не се разчуе нещо.

— Трябва да са глупаци, ако вярват, че вече не се е разчуло — каза сухо графинята. — Мили боже, от донесенията, които получаваме, излиза, че половината от двора в Сен Жермен са шпиони на кралица Ана.

— Да, по всяка вероятност. Което несъмнено е причината вашият брат да реши да изпрати съобщението си, използвайки това — и полковникът се почука по главата — вместо перо и хартия.

— И какво е съобщението му?

София бе изслушала последните думи на графинята и полковника без особено внимание — толкова огромно бе облекчението й, задето Морай бе прекарал последните месеци не сред опасностите на бойното поле, както се бе страхувала, а в безопасност някъде в Париж. Не че той щеше да бъде въодушевен отново да се окаже затворен, та било то и в затвор със златни решетки, но сега поне знаеше със сигурност, че е жив и че е добре.

В сравнение с това никоя друга новина не можеше да изглежда важна. После обаче тя усети очакването, възцарило се в стаята, и отново насочи вниманието си към това, което щеше да каже полковникът, защото изведнъж осъзна, че то може да е това, което се надяваха да чуят от толкова седмици.

И наистина беше.

— Изпратиха ме да ви съобщя да очаквате скоро фрегата от Дюнкерк с новината, че всичко е готово и настъплението може да започне.

Графинята плесна с ръце, развълнувана като момиче.

— О, Патрик! Кога? След колко време?

— Брат ви смята, че вече е само въпрос на дни и че трябва да сте готови. Ще изпратят Чарлс Флеминг да ви донесе съобщението. Нали помните младия Флеминг?

— Да, спомням си го — кимна графинята.

— Добър човек е той — каза полковник Грейм. — Ще ви донесе инструкциите на краля, който ще тръгне скоро след него.

Съзнанието на София отново се отклони от разговора и докато останалите продължаваха оживено да приказват, тя обърна глава към огромния сводест прозорец и морето отвъд него и безкрайната водна шир й се стори съвсем недостатъчна, за да побере щастието й. „Вече е само въпрос на дни…“ Думите се повтаряха отново и отново като радостна мелодия, която удавяше всички други звуци.

Не бе осъзнала, че някой моли за вниманието й, докато не усети лекото побутване близо до хълбока си. Отърси се от мечтите си и се огледа извинително наоколо, но до нея нямаше никого. Графът, полковникът и графинята все още седяха в креслата си, както и преди, и продължаваха да разговарят оживено. София отново усети онова леко побутване, този път не в хълбока, а по-дълбоко в, корема си, и осъзна какво представлява. Детето й се бе раздвижило за първи път.

Този пръв слаб контакт с живота вътре в нея я изпълни с удивление. Макар да знаеше, че пробуждането на детето точно в този момент е само съвпадение — сестрата на Кирсти от седмици й повтаряше, че може да се случи всеки миг — тя все пак не можеше да не повярва, че това е добро предзнаменование, като че ли детето също като нея ликуваше при мисълта, че Морай скоро ще се върне при тях.

Графинята започна да се смее на нещо, което полковник Грейм бе изрекъл току-що, и в ушите на София тази веселост напълно отговаряше на нейното настроение, затова и тя се засмя.

Слабото лице на полковника одобрително се извърна към нея.

— Какъв хубав звук.

— И то звук, който напоследък не сме чували често — рече графинята, възвръщайки самообладанието си, и погледна нежно към София. — Патрик, виждам, че ще трябва да ви задържим тук за известно време, защото, както виждате, отчаяно се нуждаем от забавление.

Полковникът се облегна назад в креслото си и се усмихна.

— Ще се радвам да ви го осигуря — увери я той, — докато има достатъчно уиски.

 

 

Застанал на вратата ми, Джими държеше с две ръце покрита купа като влъхва, носеща дарове.

— Казах на приятелите си в хотел „Сейнт Олаф“ как си паднала по Уорд Хил, моме, и те помислиха, че може да ти трябва туй.

Отстъпих настрана, за да влезе. Все още се чувствах малко уморена след писането — бях се събудила от почукването на Джими и тъмнината, от която се появи той, бе единственият ориентир, по който можех да преценя кое време е. Очевидно идваше от хотела — в очите му имаше щастлив блясък, а дъхът му миришеше на скоч, но не можеше да бъде много късно, иначе на джентълмен като Джими Кийт дори не би му хрумнало да се отбие.

— Трябва да седнеш — напомни ми той, като кимна към превързания ми глезен и освободи едната си ръка, за да ми помогне да докуцукам до най-близкия стол. Усетих топлината и прекрасната миризма на карамел, разнасящи се от купата в другата му ръка.

— Какво е това, Джими?

— Просто едно малко лакомство. Ще ти трябват вилица и лъжица — каза той и ми ги донесе, след което сложи купата на масата до мен и свали капака, за да ми покаже огромно парче кафява карамелена торта, която плуваше сред море от крем. — Това е карамелов пудинг, а нивга няма да намериш по-хубав пудинг от тоя, дето го правят в „Сейнт Олаф“.

След като пъхнах в устата си първото късче, трябваше да се съглася, че почти си е струвало да си навехна глезена, щом съм получила това лакомство като утешение.

Джими отхвърли благодарността ми със свиване на рамене.

— Няма нищо. И бездруго се качвах нагоре да ти изпразня брояча.

— О, всичко е наред — отвърнах бързо. — Все още имам монети.

Нямах желание да причинявам неприятности на синовете му, а бях сигурна, че ако погледне внимателно брояча, ще види, че стрелката не е там, където би трябвало да бъде. Изпитах облекчение, когато той прие казаното без възражение и насочи вниманието си към печката в кухнята.

— И имаш въглища, нали? — Беше отворил вратата на печката и разглеждаше огъня.

— Да, благодаря. Стюарт я напълни.

— О, да, виждам. — Гласът му стана сух. — Не може да стъкне огън, който да пламне, и това е. — Взе ръжена и разбута въглените, докато новото им положение го удовлетвори. — Имай предвид, че Стюи рядко прави нещо за някой друг, освен за себе си. Ти май си вдъхновила момчето.

Бях благодарна, че в момента ям и трябва само да измърморя нещо нечленоразделно през пудинга в устата си, преди телефонът да иззвъни и да ме спаси. Този път закуцах към него, за да го вдигна сама, и Джими ми позволи да го направя.

Гласът на Греъм в ухото ми ме стопли.

— Здравей.

— Здрасти. — Притиснах слушалката по-близо до ухото си и понижих глас.

Зад мен Джими затвори вратичката на печката с решително тракване и се изправи.

— Ще ти донеса малко въглища от отзад — оповести той и излезе, като си подсвиркваше.

— Това баща ми ли беше? — попита Греъм.

— Да.

— Значи се грижат за теб както трябва.

— Да. Донесе ми карамелов пудинг.

— Добър човек. Как е глезенът?

— Откъде разбра?

— Имам си източници. Как е?

— Не е зле. Доктор Уиър казва, че няколко дни не трябва да го товаря.

— А!

— Защо „а“?

— Защото исках да ти направя едно предложение, но щом трябва да си почиваш…

— Това е само навяхване, не е чак толкова зле. — Огледах се наоколо, за да се уверя, че все още съм сама. — Какво предложение?

— Е, помислих си, че след като брат ми си е вкъщи и се грижи за татко, а на мен ми е трудно да идвам при теб, при положение че тези двамата през цялото време се мотаят наоколо… Помислих си, че може да искаш да дойдеш в Абърдийн през уикенда.

Сега беше мой ред да кажа:

— А!

— Можеш да вземеш компютъра си — предложи той, — така че да не губиш от времето си за писане. Аз пък имам да проверявам писмени работи.

— Не е това. Просто обещах на Джейн, моята агентка, че в събота ще обядвам с нея в Питърхед.

Не му казах, че фактически Джейн бе поканила и него — нямаше начин дори да си помисля да го подложа на разпита на Джейн на толкова ранен етап от връзката ни. Започнеше ли да върти на шиш мъжете, с които се срещах, Джейн можеше да бъде по-лоша и от баща ми, а аз не исках да въртят Греъм на шиш. Той бе специален.

— Няма проблем — рече той. — Мога да дойда да те взема след обяда. Все още ще имаме половината от следобеда, вечерта и цялата неделя.

Изправена пред поставения по този начин въпрос, както и пред убедителния му глас така близо до ухото ми, не можах да се сетя за никаква причина да не отвърна:

— Добре тогава. Много бих искала.

— Добре.

Джими се връщаше, все още подсвирквайки си, а аз повиших гласа си до по-нормален тон и изрекох в слушалката:

— Добре тогава, ще ти се обадя утре и ще уточним подробностите.

— Аз ще ти се обадя — обеща той.

Затворих с най-деловото си изражение, затова се оказах съвсем неподготвена, когато Джими попита:

— Това синът ми ли беше?

Добре, че пълнеше кофата с въглища и гледаше надолу, а не към лицето ми. Така и не видя как затаих дъх. Без да прекъсва работата си, отбеляза:

— Стюи е момче с добро сърце, но може да бъде малко досаден.

Изпуснах дъха си и се отпуснах.

— Не беше Стюарт. — А после, тъй като видях, че бих могла да извлека полза от ситуацията, добавих: — Беше Джейн, моята агентка. Нали си спомняте Джейн?

— Да. Тя не е от ония моми, дето ги забравяш лесно.

— Тази събота ще обядвам с нея в Питърхед — обявих и добавих небрежно: — Всъщност може и да поостана там. Да прекарам уикенда със семейството й.

Джими реши, че идеята е добра, и поклати одобрително глава.

— Не можеш да се криеш тук, горе, през цялото време. Хората откачат, ако от време на време нямат малко компания.

Гледах го как накланя торбата с въглища и изсипва с трополене последните парчета в кофата и си помислих как ли се чувства сам в къщата си. Спомних си думите на Греъм, че баща му е ужасно самотен от смъртта на жена си насам. Да, имаше синовете си и приятелите си от хотел „Сейнт Олаф“, но това не беше същото като да има около себе си жена през цялото време.

Затова, след като приключи с въглищата и от учтивост щеше да си тръгне, го помолих да направи чай, а после го попитах дали няма да остане и да изпие една чаша и прекарахме следващите два часа в разговори, смях и игра на джин руми с картите, с които обикновено редях пасианси.

Защото, както Джими с основание бе казал, понякога бе по-добре да имаш компания, отколкото да си съвсем сам.