Сузана Киърсли
Пръстенът на София (40)

XXII

След първия месец София престана да се опитва да брои дните, толкова си приличаха всички те, до един изпълнени с молитви, тиха работа и сериозни разговори. Единствено неделите се отличаваха от останалите, защото й се бяха сторили ужасно изтощителни в началото, когато пристигна сред презвитерианците: ставаше се рано, следваха молитви, в десет се отиваше на църква, след което се връщаха за кратко у дома за оскъден обяд от хляб и яйца, преди отново да се отправят към църквата в два часа и да прекарат целия следобед в слушане на проповеди, след които София бе прекалено уморена, за да се наслади на вечерята или да вземе пълноценно участие във всички вечерни молитви и песнопения, които трябваше да изтърпи, преди да може да се качи в стаята си и да си легне.

Графинята на Ерол, макар и дълбоко вярваща жена, организираше неделните дни според предписанията на епископалната църква: утринна служба, следвана от обяд, под тежестта на който масата се огъваше и от който се надигаха лениви и доволни да прекарат остатъка от деня в щастливо бездействие.

Именно в неделя животът в Слейнс липсваше най-много на София и при все че хората в дома, където живееше сега — семейство Кер — бяха много любезни и гостоприемни, в неделя все пак винаги изпитваше тъга, която, макар и да се опитваше да прикрие, очевидно се бе изписала на лицето й, защото госпожа Кер я наблюдава дълго време и накрая каза:

— София, боя се, че сигурно ни намирате за ужасно отегчителни, след като сте живели на север. Чувала съм, че графът на Ерол и майка му поддържат весело и оживено домакинство.

София харесваше госпожа Кер, жена с благо лице, с десетина години по-млада от съпруга си. Господин Кер, човек с кротък нрав и приятни маниери, излъчваше сериозност, която все още не бе заразила докрай съпругата му, затова тя бе по-склонна да се усмихва. Майката на съпруга й обаче, старата госпожа Кер, бе съвсем различна и при все че понякога показваше хапливо остроумие, като цяло не одобряваше никого и нищо на този свят.

По-възрастната жена вметна, без да вдига поглед:

— Смятам, че госпожица Патерсън като всяка благоприлична жена трябва да се наслаждава на тишината, след като е била принудена да търпи шума в такава къща като Слейнс.

— Майко — обади се синът й.

— Не ми викай „майко“, момко. Много добре знаеш какво мисля за всички тези глупави приказки да върнат краля, както и за всички тези, на които им се иска това да стане, а това включва и теб — отправи му тя кос поглед, който го постави на мястото му. — Помни ми думата, сега може и да ни обещава, че няма да се намесва в религията ни, но в мига, в който стъпи на шотландска земя, ще запее съвсем друга песен. Той е папист, а човек не може да вярва на паписти.

Господин Кер отбеляза, че по-скоро е готов да повярва на папист, отколкото на англичанин.

— Сам си блъскай главата после — изсумтя майка му и се обърна с въпрос към София: — А вие какво мислите, госпожице Патерсън?

София обаче живееше тук от три месеца и знаеше как да заобикаля клопките.

— Боя се, че не съм срещала много паписти, а що се отнася до англичаните — не познавам нито един.

По-възрастната госпожа Кер не можа да възпре кривването на устните си, което за миг развали непреклонното й изражение.

— Значи сте извадили късмет. — В изучаващия поглед, с който измерваше София, се появи нов интерес. — Кажете ми, как се озовахте в Слейнс? Херцогинята на Гордън ни каза, че семейството ви е от това място и че сте били отгледана недалеч от Къркубри. Какво ви отведе толкова далеч от дома?

— Роднина съм на графинята на Ерол. — Изрече го с гордост и въпреки умората си седна малко по-изправена. — Отидох там по нейна покана.

— Разбирам. А какво ви накара да се върнете?

Острата болка отново я прободе в сърцето, но вече й бе толкова позната, че се бе научила как да диша през нея. Изрече лъжата с лекота:

— Реших, че съм стояла достатъчно дълго на север.

Господин Кер кимна.

— Спомням си, че херцогинята на Гордън спомена, че искате да се върнете в родното си място.

Младата госпожа Кер мислеше на глас:

— Херцогинята не е ли папистка?

— Херцогинята на Гордън — заяви твърдо свекърва й — е жена, която стои далеч над обикновените мерки, и съм убедена, че в сърцето си е презвитерианка.

София бе чула много за херцогинята, откакто пристигна тук. Спомняше си, че полковник Хук бе говорил надълго за кореспонденцията си с херцогинята, която въпреки католическата си вяра си бе спечелила доверието и уважението на големите водачи на кланове в западните графства — тези ревностни презвитерианци, които бяха също така разярени от Обединението, се бяха опитали да присъединят силите си към якобитите, за да не допуснат шотландската корона да падне в ръцете на англичаните. От дома си в Единбург херцогинята служеше като посредник между едните и другите с ясното съзнание, че е под постоянното наблюдение на агентите на кралица Ана и от по-незабележимите шпиони на херцога на Хамилтън.

Херцогът, както бе разбрала София, си бе спечелил не по-малко недоверие от страна на презвитерианците, отколкото от това на якобитите, задето не друг, а той ги бе възпрял да се вдигнат срещу Обединението, когато от това все още можеше да има полза. Освен това й казаха, че веднъж е изпратил свой таен представител, за да съобщи на водачите на западните кланове, че щяло да им е по-изгодно да дадат короната на него, а не на Джеймс, тъй като само той можел да защитава техните интереси. Те обаче не били съгласни да вземат участие в подобна измяна, с което си спечелили яростната омраза на херцога.

Слуховете гласяха, че той често-често обръщал поглед на запад и че шпионите му все още действали сред хората от тези графства, но не смеел да предприеме никакъв ход тук, при цялата тази всеобща враждебност към него. София знаеше, че в Къркубри самата тя е в безопасност. А и така или иначе Морай бе мъртъв и тя вече нямаше стойност за херцога.

Седнал начело на масата, господин Кер режеше месото за следващото блюдо, когато младата госпожа Кер смени темата.

— Видяхте ли вдовицата Маклелънд в църквата? Свалила е траура.

Съпругът й сви рамене.

— Е, мина почти година.

— Не се съмнявам — отговори жена му, — че това по-скоро се дължи на пристигането на брата на съпруга й. Той не беше на църква тази сутрин.

Господин Кер отбеляза, че самият той все още не е срещал новодошлия.

— Разбрах, че е болен.

София знаеше, че домакинът се опитва да не позволи разговорът да се превърне в клюкарстване, но от усилията му нямаше полза — в очите на жена му блестеше онова нездраво любопитство, когато хората говорят за това какво е направил някой друг.

— Чух, че бил достатъчно добре да каже на старата госпожа Робинсън да си гледа работата.

— Така ли? — попита възрастната госпожа Кер. — Кога е било това?

— Преди два или три дни, не съм сигурна. Но разбрах, че госпожа Робинсън отишла да каже на вдовицата Маклелънд, че като приема мъж у дома, все едно роднина или не, сама си просела скандал.

— О, да. — Свекърва й подсмръкна. — Най-вероятно просто завист, защото не мога да си спомня госпожа Робинсън някога да е приемала някой мъж в собствената си къща, освен съпруга си, а с него нямаше какво толкова да се хвали.

София се усмихна скрито, докато господин Кер казваше: „Майко!“, а по-възрастната жена отхвърляше възраженията му с махване на ръка.

— И така, господин Маклелънд — продължи тя, — как му е името?

— Дейвид, мисля — рече младата госпожа Кер.

— Значи Дейвид Маклелънд не се зарадвал да получи такъв съвет?

— Никак. — Сега и младата жена се усмихна. — Казват, че не изглеждал толкова благ като брат си, нито пък говорел тъй кротко. Заявил недвусмислено на госпожа Робинсън, че тези, които виждат грях у снаха му, положително носят греха в собствените си сърца и на това основават преценката си.

Устните на по-старата жена потръпнаха.

— Така ли й казал?

— Да. И после й предложил да си върви.

— Това няма да му спечели много приятели — кисело отбеляза госпожа Кер. — И все пак трябва да кажа, че лично на мен този човек ми се издига в очите. Предпочитам хората, които защитават честта на една жена, пред онези, които гледат да я омърсят. Но — добави тя, — ако този следобед ти се удаде такава възможност, може би ще искаш да намекнеш по-деликатно на младата вдовица Маклелънд, че няма да е зле да внимава как изглежда поведението й отстрани. Не е мъдро да сваля траура толкова скоро. Жената трябва да жали мъжа си както подобава.

София почувства как я пробожда нов пристъп на тъга. Храната в чинията й бе загубила цялата си привлекателност и нямаше никакъв вкус. Опита се да я изяде, но усилието й беше толкова слабо, че дори господин Кер го забеляза.

— Госпожице Патерсън, не се ли чувствате добре?

Тя вдигна ръка, за да закрие очите си.

— Имам ужасно главоболие. Извинете ме — рече тя и благодарна за възможността да стане от масата, се запъти нагоре по стълбите.

Този следобед не я накараха да ходи на църква. Чу тръгването на останалите, докато лежеше на леглото си със сухи очи и скърбеше по единствения начин, по който можеше — насаме. Но дори и това бе прекъснато от почукване на вратата.

— Влез — рече глухо София.

Прислужничката, която влезе, макар и млада, бе толкова различна от Кирсти по поведението и маниерите си, колкото денят от нощта — със сведена глава, боязлива и изпълнена с нежелание да я заговарят. Тук не можеше да става и въпрос да завързва приятелства с прислужниците — те се държаха строго дистанцирано. София често копнееше за смеха на Кирсти, за техните разходки, разговори и споделени тайни. Ако Кирсти беше тук, щеше да я ободри, да вдигне завесите, за да пусне светлината в стаята, но това момиче само прекрачи прага и каза:

— Моля да ме извините, госпожице, но един човек е дошъл да ви види.

София отвърна:

— Предай му извиненията ми. Не се чувствам добре.

Най-вероятно беше някой любопитен съсед, видял, че не е отишла на църква, и изпълнен с желание да разбере защо. През тези три месеца София бе имала не един и двама посетители, всички горящи от любопитство да видят тази нова млада непозната, която бе живяла така открито с якобити. Също като младата вдовица Маклелънд, и на София постоянно й предлагаха съвети как да се държи и тя ги бе слушала, бе се усмихвала и бе търпяла. Днес обаче нямаше настроение за това. Прислужничката обаче се колебаеше.

— Така му казах, госпожице, но той изглеждаше съвсем сигурен, че ще искате да го видите. Каза, че ви бил роднина.

При тези думи София се превъртя на леглото — не можеше да се сети кой би могъл…

— Каза ли името си?

— Не.

Намръщена, София бавно стана и приглади роклята си. Докато слизаше по стълбите, чу, че някой се движи в предната стая — бавните, отмерени стъпки на мъж, обут с ботуши. Някой — или той, или по-вероятно прислужничката — се бе погрижил да остави вратата напълно отворена към коридора, съобразявайки се с това, че в къщата няма никого, който би могъл да играе ролята на компаньон, но тъй като бе прекосил стаята, за да застане пред камината, София не го видя, преди да влезе.

Той бе обърнат с гръб към нея, наклонил леко глава, за да разгледа миниатюрите по стената. Стойката и поведението му толкова приличаха на тези на Морай, че една струна в паметта й отново се раздвижи с лека болка, преди София да се овладее и да осъзнае кой е гостенинът. Тогава нададе щастлив вик и докато полковник Грейм се извръщаше към нея, тя дори не се замисли за това кое е благоприлично и кое не, а се втурна през стаята и се хвърли в силната му прегръдка.

Нямаше нужда да изричат думите, да говорят за тъга или за съчувствие. Тези чувства преминаваха между тях безмълвно, докато тя притискаше лице към рамото му.

— Боях се, че са ви убили — прошепна тя.

— Девойче. — Тази единствена дума прозвуча грубовато, като че ли полковникът бе възмутен от нейната загриженост. — Не ти ли казах, че ще се пазя? — За миг я задържа здраво притисната към себе си, а после я побутна обратно, за да я огледа. — Прислужничката каза, че си болна.

София погледна назад към вратата и към безмълвната прислужничка, която все още стоеше там. Знаеше, че всичко, което се бе случило в тази стая, ще стигне до ушите на семейство Кер. София се опита да овладее чувствата си под маската на поне привидно спокойствие.

— Всичко е наред, свободна си — каза тя на момичето. — Това е вуйчо ми, идва от Пъртшир.

Прислужничката кимна и се оттегли, а София се обърна, за да погледне отново към полковник Грейм. Видя, че се усмихва насреща й.

— Добре се справи — рече той, — при все че можеше да се сетиш да я накараш да ми донесе една чашка, преди да излезе. Днес още не съм пил уиски, а пътят от Пъртшир е дълъг и тежък.

— Наистина ли дойдохте оттам?

Той поклати глава.

— Идвам от Брест, девойче, и слязох на пристанището в Къркубри миналата събота.

— Били сте тук цяла седмица? — Тя не можеше да повярва на ушите си.

— Щях да дойда да те видя по-рано, но на кораба се разболях и това продължи и тук, а нямах желание да заразявам и теб. А и все едно, дяволски трудна задача се оказа да те намеря сама. Стори ми се необичайно щастливо съвпадение да видя как останалите маршируват към църквата без теб, затова си казах, че сега е времето да ти се обадя.

София все още не можеше да повярва, че той наистина е тук. Седна, махна му с ръка и той да направи същото и каза:

— Преди няма и три дни получих писмо от графинята и тя не спомена нито дума, че ще идвате.

— Е — усмихна се той и седна на един стол близо до нея, — най-вероятно не са й казали. Малко хора знаят, че съм в Шотландия.

— Но тогава откъде разбрахте, че не съм в Слейнс, а в Къркубри?

Той заговори със същия тих глас, с който бе говорила и тя; глас, който не биваше да напуска пределите на стаята:

— Не графинята, девойче, ми каза къде да те намеря. Каза ми го кралицата в Сен Жермен.

— Кралицата ли? — София объркано поклати глава. — Но…

— Изглежда, че някое птиченце й е изпяло, че ти си момичето на Джон, и тъй като той винаги се е ползвал с благоволението й, тя изпитва особен интерес към твоето добруване. Тя те доведе в Къркубри.

— Не. — Звучеше прекалено невероятно. — Херцогинята на Гордън ми е намерила това място.

— Да. И кой е в постоянна връзка с херцогинята на Гордън? — Той я погледна търпеливо. — Когато ти реши да напуснеш Слейнс, графинята писа на брат си, а брат й го съобщи на кралицата. Тя бе тази, която помоли херцогинята да ти намери някой добър дом тук. — Продължи да я гледа, докато тя асимилираше тази новина, и после продължи: — Така че когато се разчу, че кралят възнамерява и мен да ме изпрати тук, кралицата незабавно се погрижи да ми съобщи къде се намираш.

Тя отново се обърка.

— Кралят ви е изпратил тук?

— О, да. — Отново заговори спокойно, без да повишава глас. — Тук съм лично по негова заповед.

— С каква цел?

— Да охранявам един шпионин.

— Шпионин. — Тази дума не й харесваше. — Като капитан Огилви ли?

— Не, девойче. Този човек излага на риск собствения си живот заради каузата ни и има право на моята защита, а освен това има и нужда от нея, защото презвитерианците може и да твърдят, че ще застанат на страната на крал Джейми, но няма да се отнесат любезно към свой събрат презвитерианец, който е станал якобит и е дошъл сред тях като шпионин.

София си спомни за израза, появил се в очите на старата госпожа Кер, докато говореше за крал Джеймс. Знаеше, че и много други мислят по същия начин.

— Значи са ви изпратили, за да осигурите безопасността му?

— Да, докато е тук, преди да замине за Ирландия, за Ълстър, защото кралят иска да има там свои очи и уши, както и гласове, които да печелят хора за каузата му. Там няма да има нужда от мен. Трябва обаче да почакаме известно време, преди да може да потегли на път, защото болестта, която ме порази на кораба от Франция, удари и него, и то още по-силно, и в момента не е в състояние да пътува.

Нещо в паметта на София се раздвижи леко и направи слаба връзка — нещо, което господин Кер бе казал същия този ден, докато седяха на масата за обед, за човек, наскоро дошъл да живее тук, в Къркубри, и който бил болен.

— Този ваш шпионин — попита тя любопитно полковника — да не би да е Маклелънд?

По реакцията му разбра, че е така.

— И откъде, по дяволите, ти хрумна подобна мисъл?

— Хората в този дом се интересуват от съседите си. А вашият господин Маклелънд им е предоставил много материал за обсъждане, като е останал със снаха си. Чух, че защитил честта й много умело въпреки болестта си.

Полковникът се усмихна леко.

— Да, представям си, че го е направил. Тя е мило момиче и бе така добра да го приеме, въпреки че не се бяха срещали преди това и че едва може да нахрани и облече себе си и момченцето си. Кой е засегнал честта й?

— Възрастна жена с много твърдо установено мнение.

— Е, значи тогава си е мерил думите. Но болен или не, не се съмнявам, че е готов да кръстоса меч с всеки мъж, който говори зле за девойката. — Хвърли й кос поглед, преценявайки нещо. — Виждам, че все още не си се запознала с него.

— Не.

— Тогава позволи ми да ти разкажа нещо за Дейвид Маклелънд. Роден е в Къркубри или поне някъде близо до Къркубри, но когато той и брат му били малки момчета, баща им се разболял и умрял и тогава ги изпратили в Ирландия, където имали роднини. Братът на Дейвид, като по-голям, станал чирак на един бъчвар, а после и сам станал майстор и се върнал тук преди няколко години. Дейвид обаче — продължи полковникът — носел по-различна душа и копнеел за приключения, затова се включил в ирландския кралски полк и заминал да се бие във Фландрия. На страната на нашия враг, нали разбираш. Навярно съм го срещал един или два пъти на бойното поле.

София се бе умълчала замислено, вперила очи в сплетените си пръсти. Попита тихо:

— Бил ли е в Малплаке?

— Да. — Тя почувства погледа му върху лицето си. — Но нито един от мъжете, които се биха в Малплаке, не остана същият, а този ден промени Дейвид Маклелънд повече от всички останали.

Тя кимна леко. През последните месеци бе чула много разкази за тази битка, а военните доклади се обсъждаха от игла до конец в приемните в Къркубри, затова знаеше, че бруталността и кървищата, на които е станало сцена Малплаке, надхвърлят възприятията дори на най-закоравелите стари войни. Самата тя можеше да изпитва гняв към Дейвид Маклелънд, задето се бе сражавал на противниковата страна срещу Морай, но знаеше, че всеки, който е преживял деня на онази битка, е достоен за съчувствие.

Полковник Грейм продължи:

— Раниха го прекалено тежко, за да може да продължи да се бие заедно с частта си, и след това той започна да служи на крал Джейми, и то с преданост, която никой не би посмял да оспори.

София обаче си спомняше предишни предателства, които бяха засегнали и полковника, и Морай.

— Сигурен ли сте, че заслужава доверието ви?

— Да, девойче. Никога в живота си не съм бил по-сигурен в нещо. — Той все още я наблюдаваше. — Бих искал да се запознаеш с него.

— Какво, сега ли? — Тя инстинктивно погледна към отворената врата на коридора. — Не би било разумно да напускам къщата, когато всички вярват, че имам главоболие.

В ъгълчетата на очите му се образуваха гънки, когато каза:

— В миналото си вършила и други неразумни неща и въпреки това си оцеляла. Хайде, докато любезните ти домакини се върнат от църквата, остават цели два часа, а на прислужниците можеш да кажеш, че си решила да се поразходиш наоколо с вуйчо си, което си е чистата истина. — Тя познаваше този поглед — поглед, който я подканваше да приеме предизвикателството, знаейки, че ще го приеме. — Майка ми винаги твърдеше, че една разходка на открито е най-доброто лекарство за главоболие. Кажи им това.

— Добре, ще им го кажа. — Брадичката й се вирна с част от старата й войнственост и той кимна.

— Добро момиче.

Навън тя вдигна хлабавата качулка на пелерината си, така че лицето й почти се скри, макар че на Хай Стрийт нямаше никого, който да ги види. Всички бяха отишли на църква, вероятно и вдовицата Маклелънд. София попита:

— Дейвид Маклелънд няма ли други роднини в Къркубри?

— Не, вече не. Нито пък в Ирландия, защото целият му род там е измрял.

— Значи е останал сам. — София познаваше това чувство. Помисли си, че трябва да е било тежко да се върнеш на това място след толкова сериозно раняване, само за да се окажеш болен и заобиколен от непознати.

Полковникът четеше мислите й.

— Двамата с него много си приличате. Хубаво ще е да се срещнете.

Вече бяха стигнали до завоя на Хай Стрийт, където старият търговски кръст^[1] стърчеше самотен насред празния пазар. София притеснено каза:

— Може би той няма да иска да приема посетители.

Полковник Грейм обаче бе съвсем сигурен, че Дейвид Маклелънд ще приветства разнообразието.

— Той не е човек за дълго лежане на легло. Това страшно го вкисва. А колкото и да съм очарователен и забавен, подозирам, че през тези няколко седмици се е отегчил до смърт от компанията ми.

Тя се усмихна на тези думи, а после още веднъж потъна в сериозен размисъл.

— Възстановил ли се е от раните си?

Полковникът сви рамене.

— Остана му накуцване, което ще го съпътства цял живот, защото едва не изгуби крака си. А и го простреляха под сърцето, което остави дробовете му толкова слаби, че болестта, с която се сблъскахме на борда на кораба, го засегна лошо. Но общо взето извади късмет. Толкова много не оцеляха в горите на Малплаке. — Сега той също се умълча.

Не им се наложи да вървят дълго, за да стигнат до къщата — каменна четвъртита сграда, притисната плътно до съседните къщи, с прозорци, през които навлизаше топлият въздух на пролетта.

— Може да спи — предупреди я полковникът, като влизаха, затова София изостана зад него, докато той чукаше на вратата на предната стая. Чу се отсечен едносричен отговор, който едва достигна до ушите й, а после полковникът отвори със замах широко вратата и направи знак на София да влезе.

В стаята цареше здрач, завесите бяха вдигнати само отчасти, като че ли обитателят не желаеше да вижда светлината на деня.

Мъжът, при когото бяха дошли, беше буден. Стоеше до прозореца с гръб към тях, затова София видя единствено изправената му стойка и кестенявата коса, завързана на опашка над яката на ризата му. Не носеше палто, само бричове и ботуши и във фината си бяла риза, както стоеше съвсем неподвижен, приличаше на призрак, чиято фигура бе единственото светло петно в стаята.

Той отново проговори, все още, без да се обръща, с предрезгавял от болестта глас:

— Видя ли я? Добре ли е?

— Сега ще бъде — рече полковникът, отстъпи назад, излезе в коридора и затвори вратата зад себе си.

София не можеше да помръдне от мястото си. Не можеше да повярва, че е истина.

А после той се обърна и вече не беше призрак — бе мъж от плът и кръв. Дишащ мъж, чиито потънали в сенки очи просветляха под напора на силното чувство, докато се отдалечаваше от прозореца и с две крачки прекосяваше стаята, за да вземе София в прегръдките си. Докосването му бе също така внимателно, както през сватбената им нощ, също така силно, както при последната им раздяла.

София все още не можеше да се помръдне или да продума, дори когато той обхвана лицето й в дланите си, избърса сълзите й и самият той си пое пресекливо дъх. А после гласът, който никога не бе вярвала, че ще чуе отново, изрече:

— Казах ти, че ще се върна при теб.

А после устата му се сведе над нейната и дълго време след това нямаше място за думи.