Сузана Киърсли
Пръстенът на София (41)

XXIII

Село Малплаке се намираше на границата на Фландрия и Франция. На север и на юг от него се простираха огромни гори. На единайсети септември — сутринта на битката — французите се бяха окопали твърдо в тези гори и очакваха първата светлина на зората, както и атаката на силите на Съюзниците — англичани, германци и холандци, които сега се сражаваха под командването на великия херцог на Марлборо.

Зората бе дошла и бе донесла гъста мъгла, надигнала се от полетата към гората, за да превърне в сиви призраци мъжете, които стояха приведени в очакване, уморени от малките порциони храна и безсънната нощ. Съюзническите армии използваха мъглата, за да прикрият движенията си; когато тя се разпръсна, те започнаха да стрелят и скоро след това дадоха сигнала и започнаха битката, хвърляйки цялата си сила срещу гората.

Морай имаше чувството, че срещу всеки от хората му са се изправили по четирима противници. Въздухът бе натежал от пушек, викове и оръдейна стрелба, краищата на гората бяха подпалени от артилерията, а мъжете от двете страни падаха под яростта на снарядите и на блестящите мечове.

Морай падна по обяд. Първо го пронизаха в крака и той се свлече на колене, така че почти не усети куршума, който го улучи близо до сърцето и го просна в листата и калта сред умиращите и мъртвите. Болката в гърдите му бе така всеобхватна, че едва да си поемеше дъх и въпреки че искаше да накара ръцете си да намерят сили да се надигне, да се повлече в калта, каквото и да е, те не отговаряха на командите му.

Чуваше как шумът на битката преминава покрай него и отминава по-нататък — сблъсъкът на плът и стомана, дрезгавите крясъци, тичането на крака и звуците от чупещи се клони, а по-надалеч — бученето на земята, тресяща се под безбройните коне на въоръжените до зъби кавалеристи.

След това настана гробна тишина, която се стори на Морай по-ужасна от всеки звук на войната. В здрача на опустошената гора, където пушекът все още се виеше над изпотъпканите храсти и се смесваше с миризмата на огън и кръв, той чуваше стенанията и измъчените молитви на падналите. Някои се молеха да оживеят, а други — да умрат, на езици тъй различни, както и униформите им — холандци и германци, англичани, шотландци и французи, проснати един до друг, защото всички мъже си приличат, когато издъхват.

От лявата му страна лежеше момче, което бе мъртво още преди падането му и бе спасено от страха и страданието, но на земята отдясно войник с цветовете на Кралския ирландски полк безуспешно се опитваше да се обърне на една страна. Усилието бе окъпало посивялото му лице в пот.

Морай му каза с нисък глас:

— Не мърдай.

От усилието да говори гърдите му пламнаха, но все пак някак успя да обърне глава, за да срещне широките, неразбиращи очи на непознатия.

— Не мърдай — повтори. — Иначе кръвта ти ще изтече, а поне за известно време никой няма да дойде тук.

Видя как очите на мъжа се успокояват и разумът отново се връща в тях. Беше на неговите години и войник като него, макар да бяха врагове. Някакъв каприз на съдбата, помисли си Морай, като гледаше към униформите им, бе това, че двамата се бият на противоположните страни — неговата бригада също бе ирландска, макар да служеше на френския крал и на крал Джеймс, а не на кралица Ана.

Непознатият въздъхна, после отпусна глава назад.

— И бездруго няма смисъл да се опитвам. Вече не мога да усетя краката си. Там ли са още?

Морай спокойно погледна към обляната в кръв земя под ботушите на непознатия и отвърна:

— Да.

За миг мъжът затвори очи, или от болка, или от облекчение — а после пак ги отвори, като че ли бе решен да не губи съзнание.

— Ти си шотландец, също като мен. Защо се биеш за Франция?

Настъпи тишина. Морай нямаше желание да говори, но той също усещаше смъртоносното изкушение на унеса и знаеше, че усилието да поддържа разговора ще му помогне да остане в съзнание. Да остане жив.

— Бия се за Джеймс — отвърна той.

— За Джеймс.

— Да.

— Никога досега не бях срещал якобит. Мислех, че всички имате рога и опашки. — Усмивката му бе слаба, сякаш извиването на устните му причиняваше болка. Той се закашля. — Откъде си тогава там, в Шотландия?

— Пъртшир.

— Аз сега съм от Ълстър, но съм роден в Шотландия, близо до Къркубри, в западните графства.

Вятърът погали лицето на Морай като спомена за едно докосване.

— Жена ми е от западните графства — каза той. На никого досега не бе говорил за брака си, но ако съдеше от раните на човека до себе си, това признание нямаше да причини никаква вреда.

— Презвитерианка ли е? — учудено попита войникът.

Морай не бе сигурен как би отговорила на този въпрос самата София — тя, която твърдеше, че не й е останала вяра, и все пак се молеше, когато никой не я гледаше — затова просто рече:

— Тя е моя жена.

— Аз нямам жена. — Другият мъж отново започваше да се унася. Наложи си да се съсредоточи и продължи: — Брат ми имаше. Беше бъчвар в Къркубри. Вдовицата и синът му все още живеят там, макар че той умря преди лятото. Беше единственият ми останал роднина. Ако умра тук, няма да има кой да ме жали.

— Има го племенника ти.

— Никога не съм виждал племенника си, нито пък майка му. — Този път усмивката му бе толкова тъжна, че Морай изпита съчувствие. Започна да го подканя да продължи да говори с надеждата да облекчи страданието му, ако не друго.

Така двамата лежаха там целия следобед и началото на вечерта, държейки смъртта на разстояние, като си разказваха за детството си и за живота си като войници и макар че Морай повече слушаше, отколкото говореше, все пак даде своя принос към разговора. Но в крайна сметка всичко това се оказа безполезно, точно както знаеше, че ще стане.

На свечеряване той вече бе единственият, останал да посрещне тъмнината; той и виковете, които отбелязваха убийствата и ограбването на ранените от войниците, които все още бяха останали живи. Лежеше като мъртвец и чувстваше как студът пълзи през тялото му, докато се бореше с делириума. От време на време си мислеше, че трябва вече наистина да е мъртъв, и тогава си поемаше дъх по-дълбоко, та болката да му подскаже, че не е. А веднъж, когато затвори очи, се озова отново в Слейнс, до топлото тяло на София, сгушено в леглото до него. Беше толкова истинско, че почувства дишането й, и се опита да я притисне към себе си, но тъмнината го дръпна обратно и той се събуди разтреперан. Някой идваше.

Чу предпазливите му стъпки върху храстите и веднага затвори очи и се опита да диша колкото се може по-плитко. Стъпките преминаха покрай него. Спряха. Върнаха се.

А после някой коленичи и постави ръка на гърлото му.

Някакъв глас се провикна:

— Този човек е още жив!

Морай познаваше този глас. Заедно с него дойде светлина и беше толкова ярка, че Морай разбра — със сигурност трябваше да е мъртъв. Очите му предпазливо се отвориха. Гората все още бе тъмна, но близо до него някой държеше факла и в светлината й той видя съвсем ясно мъжа, който се бе навел над него с потъмнели от загриженост очи.

Лицето на младия крал бе бледо и изтощено, а ръката му бе превързана, но болката, отпечатана по чертите му, не бе заради самия него. Той се наведе още по-ниско.

— Полковник Морай, чувате ли ме?

„Това е само сън“ — помисли си Морай, затова отговори:

— Да, Ваше Величество.

И усмихнат заспа.

 

 

Осъзна, че са го вдигнали и го носят, почувства вкуса на нещо горчиво в устата си, допира на нежни ръце, които почистваха раните му, и после не толкова нежни ръце, които ги превързваха, докато той потъваше в дълбините на болката.

Събуди се от човешки говор.

Или поне си помисли, че се е събудил, защото когато чу гласовете, вече не бе толкова сигурен: първият принадлежеше на полковник Грейм, който не би трябвало да се намира тук.

— Да, ще се погрижа, Ваше Величество.

А кралят, който не би могъл да е тук, каза:

— Майка ми няма скоро да ми прости, ако той умре.

— Няма да умре. Той е наполовина Грейм, а ние не сме толкова лесни за убиване. Пауза и после: — Ръката ви кърви.

— По дяволите ръката ми! — Шум от движение и когато младият крал отново заговори, гласът му бе променен, като че ли се бе извърнал настрана. — Не видяхте ли полето? Гората? Какво е раната ми в сравнение с това? В сравнение с всичко, което този човек е изтърпял заради семейството ми?

Много тихо полковникът отвърна:

— Готов е да изстрада отново същото, Ваше Величество. И повече.

— Няма да го позволя. Нито на него, нито на никого. Никоя корона не си струва това, което видях тук, в Малплаке. Какво е една корона? — Думите му бяха сурови и отривисти. — Едно парче метал, украсено с камъни. По силата на какво право мога да наредя на един човек да пожертва живота си само за да мога да си я сложа?

— По силата на правото, което Бог ви е дал, като ви е направил крал. — Полковникът го изрече напълно спокойно. — Няма нито един истински шотландец, който да не е готов да направи каквото поискате по единствената причина, че вие сте нашият крал и ние ви обичаме заради това. И не сме единствените. Разбрах, че преди битката и в английския лагер са пили за ваше здраве и че те също се гордеят с начина, по който се държахте на бойното поле, колкото и ние. Вие поехте командването поне дузина пъти на това поле и ви уверявам, Ваше Величество, че сред вашите хора няма нито един, който да каже, че не сте си спечелили правото да носите тази корона.

За миг се възцари мълчание, а после се чу шум от още движения, като че ли и двамата мъже бяха дошли по-близо до леглото.

Кралят отбеляза:

— Ако оживее, повече няма да може да се бие.

— Ще намери друг начин да ви служи.

Това бе последното, което чу Морай, преди да потъне обратно в тъмнината. Когато отново изплува от нея, болката в гърдите му се бе превърнала в агония. Трябваше да стисне зъби, за да не извика на глас.

— Ето, момко — рече полковник Грейм съвсем близо до него. Морай почувства как притискат до устните му чаша. Отпи. Брендито изгори гърлото му, но му помогна да отклони мислите си от усилието, което му струваше всеки дъх. Отново се отпусна назад и огледа стаята. Не знаеше къде са го донесли — като че ли се намираше в нечия къща или ферма, просто обзаведена, с голи стени и под и бели дантелени пердета, които пропускаха слънчевата светлина, за да докосне дървения стол, където допреди малко полковник Грейм бе седял, вдигнал крака на леглото — вдлъбнатината все още си личеше в одеялата. Замаяният поглед на Морай попадна върху червеното сако, което висеше на стола, и той си пое достатъчно въздух, за да проговори:

— Не е мое.

— Кое? — Вуйчо му се огледа, видя палтото и се обърна обратно към него с успокояващо кимване. — О, да, знам, че не е твое, момко. Свалихме го от войника, който лежеше до теб, и те завихме с него, докато те изнасяхме от гората. Беше направо леден, а на горкия момък вече не му трябваше.

Морай познаваше това палто — всяко копче от него. Беше го гледал толкова дълго.

— Той беше… — пое си дълбоко дъх, за да се насили да произнесе думите — … шотландец. Маклелънд.

— Като съдя по палтото му, май се е бил на погрешната страна. Това е Кралският ирландски полк. — Полковник Грейм отново вдигна чашата с бренди. Умните му очи бяха изпълнени е разбиране. — Поговорили сте си, а? Е, понякога се случва, но съм изненадан, че изобщо е можел да събере мислите си, за да говори. Видя ли краката му? — Погледна надолу и прочете отговора в очите на племенника си. — За какво си говорихте?

— За живота. Неговият живот. Той беше от… — Господи, колко го болеше да говори — от Къркубри.

— Така ли? — Гласът на полковник Грейм прозвуча заинтересувано, когато отново погледна към лицето на Морай. — Когато бях за последен път в Слейнс, срещнах едно девойче, което бе родено близо до Къркубри. Хубаво девойче беше. Може би си я срещнал?

Само очите на Морай се раздвижиха, впивайки се мълчаливо в лицето на вуйчо му, докато полковник Грейм продължаваше:

— Докато бях там, се заех да я уча да играе шах. Справяше се доста добре. Единствената й слабост беше, че искаше да пази войниците си така, както пазеше царя си, и не обичаше да вижда как ги вземам. — Усмихваше се леко на спомена, като предлагаше на Морай за последен път брендито и казваше: — Ако аз имах такова девойче, самата мисъл за него щеше да ме накара да се боря да остана между живите.

Морай искаше да отговори, но болката отново го унасяше и колкото и да не искаше да затваря очи, не можа да ги спре.

Когато ги отвори следващия път, първата му мисъл бе, че сънува първия ден, защото в стаята бяха и вуйчо му, и кралят, увлечени в разговор до прозореца, обърнати с гръб към леглото.

— Да, сега вече е много по-добре, Ваше Величество — кимаше полковник Грейм. — Смятам, че най-лошото вече мина.

Кралят се зарадва да чуе това и го сподели.

— След по-малко от час заминавам за Сен Жермен и ще се радвам да мога да занеса на майка си някои добри новини.

Гласът на Морай бе по-слаб, отколкото искаше, но когато подвикна към тях, те все пак го чуха.

— Ваше Величество.

Младият крал се обърна и Морай видя, че това наистина е кралят.

— Е, полковник Морай — рече той и се запъти към леглото. — Имате ли нужда от нещо?

Говоренето все още му причиняваше болка, но Морай я надви.

— От нищо, освен от меча си.

— За известно време няма да ви трябва.

Полковник Грейм се приближи изотзад, за да постави въпроса по-ясно.

— Момко, ранили са те лошо в крака и той повече няма да се оправи. Вече няма да си войник.

Морай го знаеше. Умът му можеше да отказва да приеме истината, но тялото му не можеше да я скрие.

— Има и други начини да ви служа. — Потръпна, докато се завърташе леко на една страна и местеше поглед от чичо си към краля. — Все още имам очите и ушите си и те са Ваши, ако искате да ме изпратите там, където могат да ви бъдат полезни.

Кралят погледна надолу към Морай и младото му лице изведнъж се оказа в поразителен контраст със спокойната мъдрост в очите му.

— Благодаря за предложението, полковник, но преди да се завърна завинаги в Шотландия, не мога да ви позволя да се върнете там, при положение че за главата ви е обявена толкова голяма награда.

— Нямам предвид Шотландия. — Морай отново потръпна и трябваше да изчака един миг, за да отмине пронизващата болка в гърдите му, преди да може да продължи: — Мъжът, който падна до мен, беше от Ълстър. Говорихме дълго. Спомням си всички подробности от живота му. Той няма роднини. — Погледът му се прикова в лицето на краля. — Бих могъл да се превърна в него за известно време. Да се движа между шотландците в Ълстър. Да ви информирам за мислите и плановете им.

Видя, че това предложение накара краля да се замисли. Подкрепата на ирландците бе важна за каузата на крал Джеймс и щеше да е много полезно да знае какво мислят ирландските протестанти. Кралят рече бавно:

— Готов ли сте да го сторите?

— Да. Ако това ще помогне да ви видя по-скоро у дома, в Шотландия.

Полковник Грейм се намеси:

— Помисли малко, момко. Помисли, защото такова нещо не бива да се предприема без сериозен размисъл. Ако поемеш по този път, тогава никой не бива да разбере, че си все още жив. До завръщането на краля, момко, всичките ти близки и всички, които те обичат, трябва да повярват, че Джон Морай е загинал в тази адска гора. Това ще научат и майка ти, и братята, и сестрите ти. — Сивите му очи бяха сериозни, когато добави: — И девойчето ти.

Болката го притисна още по-здраво в лапите си и този път не идваше само от раните му, а от едно по-дълбоко място в гърдите му, така че всеки дъх гореше като огън.

— Правя го заради нея. За да можем да бъдем заедно един ден.

Кралят погледна със съчувствие надолу към него.

— Не знаех, че имате момиче.

Полковник Грейм, забелязал, че Морай отново се впуска в битка с тъмнината и не може да отговори, сведе поглед и поиска позволение от изпълнените му с болка очи, преди да се обърне към краля и да го поправи:

— Има съпруга.

 

 

Светлината в стаята се бе променила с минаването на следобеда и вече не достигаше до леглото, където лежаха. София докосна черното камъче, увиснало на връвта си, което сега почиваше във вдлъбнатината в гърлото на Морай.

— Ти ме спаси. — Очите на Морай не се откъсваха от лицето й. — Мисълта за теб ме запази жив през тези последни месеци, точно както вуйчо ми каза, че ще стане.

София не искаше да си мисли за последните няколко месеца. Вместо това се сгуши близо до него.

— Вуйчо ти каза също така и че са ме довели тук, в Къркубри, по замисъл на кралицата.

— Да. Кралица Мери е голяма романтичка. Разбрах, че когато научила, че имам жена, решила, че е редно да те взема със себе си в Ирландия, макар да признавам, че тук виждам и ръката на вуйчо си. Той смяташе, че би било прекалено жестоко от моя страна да те оставя сама за толкова дълго.

За миг София затвори очи, обмисляйки кой е най-добрият начин да му каже.

— Не бях сама.

Не бе лесно да говори за Ана, но го направи. Той я слушаше мълчаливо и я прегърна, когато се разплака. А когато млъкна, той остана безмълвен за още един миг, загледан надолу към малката къдрица на Ана, превързана с панделка и толкова мека в загрубялата му ръка.

София попита:

— Можеш ли да ми простиш?

Морай сключи пръсти около къдрицата и обви ръка около София. Притисна я към себе си толкова силно, че никоя сила не би могла да ги раздели.

— Аз трябва да ти задам този въпрос. — Гласът му звучеше дрезгаво в косата й. — Не си направила нищо, момичето ми, нищо, което да изисква прошка. — Целуна я много нежно, охлаби прегръдката си и разтвори дланта си, за да погледне отново тъмната къдрица, която имаше същия цвят като неговите. — Не, била си права да я оставиш там, където е. В Ирландия все още е опасно — каза той — и нямам право и теб да вземам със себе си там, но вече съм станал прекалено голям егоист и не мога да те пусна да си отидеш.

Топлото й тяло се сгуши в прегръдката му.

— Няма да ти се наложи.

— Е, сега ще трябва — рече той, — защото иначе почтените хора, при които живееш, може да се почувстват обидени.

Тя беше забравила за тях; забравила бе, че семейство Кер скоро ще се върнат от църква и ще разберат, че не си е у дома.

— Но, Джон…

Той взе лицето й в дланите си и заглуши протеста й с целувка, изпълнена с обещание.

— Почакай още няколко дни и тогава ще бъда достатъчно добре, за да направя посещение на семейство Кер, и тогава ще мога открито да те ухажвам. — В очите му София видя искрица от старото му чувство за хумор. — Ще се омъжиш ли отново за мен, или вече си успяла да видиш каква глупост е било да се съгласиш първия път?

Този път тя бе тази, която го целуна, за да не се съмнява в отговора й. Почувства усмивката му срещу устните си и в този миг повярва, че най-после разбира какво е искал да каже полковник Грейм в онзи ден, когато двамата стояха пред огромния сводест прозорец на приемната в Слейнс и се взираха в зимното море. Защото сега знаеше, че е прав — полята можеха да оголеят и птиците можеха да спрат да пеят за известно време; растенията можеха да загинат и да останат да лежат тихо под снега, докато през цялото това време студеното море показва лицето си на бури, смърт и погубени надежди… и все пак невидими под тези вълни течаха по-топли струи, които, когато му дойде времето, щяха да доведат пролетта.

Кралят може би щеше да дойде, а може би не. За нея това вече нямаше значение, защото Морай се беше върнал. Бе й обещал, че ще се върне при нея, и го бе направил. Бе й обещал, че един ден тя ще върви по палубата на кораб, и тя знаеше, че ще го направи, а той ще крачи до нея. И където и да ги отведеше този кораб, колкото и далеч да ги отнесеше от Шотландия и от Слейнс, тя щеше да остане завинаги свързана и с двете чрез спомените си.

Щеше да сънува тъмночервените стени на замъка, които се извисяваха тъй гордо над скалите, и да чува рева на морето под стаята си в кулата и бодрия глас на Кирсти, който я буди сутрин. Щеше да чувства топлата слънчева светлина, струяща през прозорците на ъгловата стая за шиене, където бе седяла тъй често заедно с графинята, и топлата близост на конете, които дремеха прави в клетките си, докато Хюго предано стоеше на пост до вратата на конюшните.

Нямаше да забрави тези неща така, както и самият Слейнс нямаше да забрави нея и Морай, защото тя знаеше, че и те са оставили своя отпечатък върху него, и то достатъчно дълбоко, та един ден Ана, вървейки по брега, да може да чуе донесеното от вятъра ехо от смеха им, да види сенките им по брега и да се удивлява на влюбените, които са оставили такива призраци. Нямаше да знае нищо друго, освен че са били щастливи. И всъщност, помисли си София, нямаше какво друго да се знае.

Каквото и да се случеше с тях, нищо не можеше да им отнеме това щастие. Защото бяха преживели своята зима и сега най-после бе дошла пролетта.