Сузана Киърсли
Пръстенът на София (35)

XIX

Напоследък почти не излизаше от къщата. Въпреки че вече бяха изминали два месеца и пролетта бе омекотила острия повей на бриза, който духаше откъм морето, тя продължаваше да стои вътре с госпожа Малкълм, Кирсти и бебето и изобщо не напускаше къщата, освен в онези редки дни, когато безпокойството й я обсебваше изцяло и тя чувстваше, че трябва да излезе навън и да подиша свеж въздух, ако не иска да полудее. Дори и тогава обаче се държеше колкото се може по-далеч от главния път и беше винаги нащрек, защото знаеше, че опасността още не е отминала.

Все още нямаше никаква вест от господин Малкълм и те не знаеха дали е успял да се спаси. В началото им се струваше, че с всеки изминал ден все повече мъже биват отвеждани и затваряни, а от единственото писмо, което графинята успя да й изпрати, София разбра, че и на север нещата не вървят по-добре. Единствената утеха, която намери в това писмо, идваше от новината, че графинята е получила съобщение от брат си, херцога на Пърт, от двора в Сен Жермен. „Господин Пъркинс — пишеше тя на София, внимателна както винаги — ми каза, че наскоро се е видял със съпруга ви господин Милтън и го е заварил до голяма степен възстановен от болестта си и нетърпелив отново да се изправи на крака.“ Така София, за свое огромно облекчение, разбра, че Морай е успял да прекоси безопасно Ламанша и раните му зарастват.

Тази мисъл й даваше сили да се справя по-лесно с несигурността, която я заобикаляше отвсякъде, точно както гледката на бебето Ана, заспало в люлката си, малко, уязвимо и доверчиво, даваше на София всяка сутрин решителността и силата да действа предпазливо, за да предпази детето си.

Всъщност, днес изобщо нямаше да излезе на пътя, ако прислужницата на госпожа Малкълм не се бе разболяла, така че трябваше някой друг да отиде на пазар, ако искаха през следващите няколко дни да имат храна на масата. Кирсти бе предложила да го направи, но тъй като самата тя се възстановяваше от същата болест и все още не бе възвърнала силите си, София не искаше и да чуе за това. Нито пък искаше да се съгласи госпожа Малкълм да се отправи към града при положение, че вече на два пъти я бяха спирали войници, които търсеха съпруга й.

— Аз ще отида — оповести София. Тръгна още преди пукването на зората и за известно време бе единствената жива душа по пътя, така че можеше да се наслади по-свободно на хладния вятър по лицето си и на избуяващите цветове на изгрева. Беше ранна утрин, когато достигна предградията на Единбург и къщите започнаха да израстват пред очите й, но по пътя все още нямаше много движение.

Затова, когато чу шума от копита и колелета зад гърба си, инстинктивно се обърна, без да си помисли да се скрие, изпълнена единствено с любопитство кой ли минава.

Очевидно беше, че е някой важен човек, защото каретата беше скъпа, а кочияшът беше облечен богато и караше коне с лъскава, черна козина и с такова високомерие, че дори не обърна поглед, когато се изравниха със София.

От вътрешността на каретата внезапно някакъв глас подвикна на кочияша да спре и сред облак от прах и танцуващи копита, конете се заковаха на пътя. На прозореца на каретата се появи лице, което София разпозна.

— А, госпожице Патерсън! — възкликна господин Хол с очевидна изненада. — Какво правите тук? Влезте, скъпа моя, влезте; не бива да скитате по тези улици съвсем сама.

Когато излизаше, тя се безпокоеше да не я разпознаят като госпожа Милтън от дома на господин Малкълм и да не я задържат за разпит на това основание. Нито за миг не й хрумна, че може да се натъкне на някого, наясно с истинската й самоличност. Това беше усложнение, което не бе предвидила, но тъй като нямаше начин да откаже на свещеника, без да предизвика подозренията му, нямаше друг избор, освен да му позволи да й помогне да се качи в каретата.

Веднъж влязла там, тя установи, че не са сами.

— Това — каза херцогът на Хамилтън — е удоволствие, което съвсем не очаквах. — Облечен в тъмносиньо кадифе, със скъпа нова перука, падаща на тъмни къдрици по раменете му, той втренчи поглед в София.

Стори й се, че богатото обзавеждане на каретата изведнъж я задушава. Наведе глава, за да се пребори с пристъпа на гадене и го поздрави:

— Ваша Милост.

— Накъде сте се отправили тази сутрин?

— Никъде по-конкретно. Просто исках да пообиколя пазара.

Усети погледа му върху себе си в кратката пауза, преди той да се обърне към господин Хол:

— Значи към пазара. — Господин Хол на свой ред се провикна към кочияша накъде да кара.

Херцогът небрежно подметна:

— Не знаех, че графинята е в Единбург.

София, която добре осъзнаваше, че е отвикнала от неговия танц на думи, пристъпи внимателно:

— Милейди Ерол все още е в Слейнс, Ваша Милост.

— Предполагам, че не сте дошли тук сама?

— С приятели съм. — Преди той да успее да й зададе по-нататъшни въпроси, тя повдигна поглед със съвършена невинност и додаде:

— Не мога да ви опиша колко съм облекчена да видя, че сте добре, Ваша Милост. Чухме, че англичаните са ви отвели, и се бояхме от най-лошото.

Видя колебанието му и почувства увереност, че няма да устои на желанието си да се представи за още по-велик, като се впусне в разкази за премеждията си. Оказа се права.

Той кимна доволно.

— Трогнат съм от загрижеността ви, скъпа моя. В името на истината, смятам за чест да бъдеш сред онези, които бяха отведени, и мога само да желая да бях тук заедно с лоялните си сънародници, за да застана редом с тях във вериги в името на справедливото дело на краля.

София знаеше, че нито една от тези думи не отговаря на истината. Знаеше, че се е погрижил да бъде в имението си в Ланкашир, когато младият крал Джеймс се бе опитал да дебаркира в Шотландия. От писмото на графинята бе научила как един пратеник достигнал херцога с новината, че кралят идва, и то достатъчно навреме, за да може херцогът да се върне и да участва в начинанието, но той, с лукавите си извинения, че връщането му може да се окаже предупреждение за англичаните, бе останал в Ланкашир да чака изхода, готов да застане или на страната на младия Джеймс, ако десантът се окаже успешен, или да се разграничи от него, ако надделеят англичаните.

София бе изпитала известно удовлетворение при новината, че англичаните все пак са го хвърлили в затвора, макар че явно бе успял с обичайното си двуличие да издейства освобождаването си. Колко ли живота, запита се тя, е разменил без угризения срещу своя собствен?

Когато той завърши драматичния си разказ за арестуването си и пътуването си към Лондон, тя не успя да се сдържи да не го попита:

— Видяхте ли там останалите благородници? Как са те?

Той я погледна с неприкрита изненада.

— Скъпа моя, нима не сте чули? Освободиха ги всички. Освен, разбира се, дребните благородници от Стърлингшир, но за тях не можех да направя нищо — те се бяха вдигнали на оръжие, разбирате ли, наистина се бяха вдигнали на бунт, и нямаше начин да убедя англичаните да им позволят да избегнат процеса и присъдата, но вярвам, че всичко ще се размине.

Привеждайки са напред, господин Хол обясни на София:

— Херцогът великодушно се нагърби с тежестта да преговаря за освобождението на събратята си затворници и англичаните не успяха да оборят аргументите му.

София прие тази новина със смесено чувство на благодарност и дълбоко недоверие. Колкото и да се радваше, че графът на Ерол и останалите са били освободени и ще се завърнат у дома, не можеше да не си мисли, че херцогът не би направил подобен огромен жест, ако не можеше да извлече от него някаква изгода за самия себе си. А собственият й инстинкт й подсказваше, че той не е на тяхна страна.

Каретата издрънча и спря на калдъръма на една претъпкана улица. Навсякъде около тях се тълпяха хора и ги притискаха, разни гласове крещяха и стотици миризми се смесваха във въздуха.

— Ето го пазара — рече херцогът.

В нетърпението си да напусне този луксозен затвор и да се избави от изпитателния поглед на херцога, София се наклони напред толкова рязко, че верижката около шията й се изплъзна от корсажа й и сребърният пръстен проблесна за миг на светлината, преди да успее да го пъхне обратно.

Само че не беше достатъчно бърза.

Когато погледна към херцога, разбра, че го е видял. И при все че за всеки друг изразът на лицето му щеше да изглежда непроменен, тя съзря едва забележимата промяна, долови пробуждането на нов интерес в гласа му, като каза:

— Трябва да се погрижа за някои задачи, но ще изпратя кочияша си обратно, така че когато свършите тук, да се върнете спокойно, където сте отседнали, при своите… приятели. — Лекото натъртване на последната дума не бе предназначено за нейните уши, но тя все пак го чу и кръвта й замръзна.

София се опита да запази изражението си ведро и да накара гласа си да прозвучи нормално:

— Много мило от ваша страна, Ваша Милост, но ще ме посрещнат и ще бъда с надеждни придружители, затова няма нужда да се безпокоите.

Сега очите му бяха присвити и приковани замислено в нея.

— Скъпа моя госпожице Патерсън, настоявам. Не мога да понеса мисълта, че ще тръгнете по тези улици без подобаващ ескорт, независимо дали сте с придружители, или не. Ето, господин Хол ще повърви с вас и ще се погрижи да не ви се случи нищо.

Беше я хванал натясно и го знаеше — разбра го от усмивката му, докато се облягаше назад и гледаше как господин Хол излиза от каретата и помага на София да слезе на калдъръма. В здрача на каретата очите на херцога наподобяваха очите на хищник с лъскава козина, който е приклещил плячката си и може да си позволи да изчака, преди да се върне, за да я разкъса.

— Ваш покорен слуга, госпожице Патерсън — рече той и с леко кимване нареди на кочияша си отново да потегли.

— Е — обади се господин Хол и се огледа наоколо, докато черната карета трополеше и изчезваше сред нарастващата тълпа. — Какво по-конкретно искахте да купите?

Мислите на София се гонеха в бясна надпревара и тя не успяваше да ги събере, затова й отне половин минута, преди да отговори. Пазарът бе обкръжен от високи сгради с жилища под наем, чиито надвиснали горни етажи затваряха още повече и бездруго тясното пространство и хвърляха сенки по грубите камъни на калдъръма. А над техните покриви София виждаше твърдите очертания на Единбургския замък, кацнал високо на хълма си като бдителен часовой, който наблюдава всичко случващо се долу. Отначало София не видя никакъв път, по който би могла да се измъкне.

После търсещите й очи ненадейно паднаха върху една малка сергия недалеч от тях, разположена близо до тесен проход между сградите, и София се насили да се усмихне.

— Ще се радвам да поразгледам по-отблизо тези панделки.

— Както желаете.

София винаги бе смятала свещеника за добър човек, затова изпитваше малко срам от това, което трябваше да направи, но просто нямаше друг избор. Не можеше да рискува да остане тук, докато се върне херцогът — не знаеше какви са намеренията му. Помисли си за прощалните думи, които Морай й бе казал. „Внимавай, момиче — бе я предупредил той. — Той никога не бива да разбере, че си моя.“

„Прекалено късно — каза си сега тя. — Прекалено късно.“

Реакцията на херцога, когато бе видял пръстена на Морай, не бе оставила у нея място за съмнение, че го е разпознал и че добре знае на кого принадлежи.

Тя обаче нямаше да му позволи да разбере за детето.

Вече бяха достигнали сергията, където макари с панделки, дантели и коприна бяха подредени в ярка дъга. София се престори, че разглежда една от тях, после посегна към друга и уж случайно събори на земята три макари панделки, те се затъркаляха, разгъвайки се в дълги ленти по камъните и объркаха стъпките на минувачите.

— О! — извика тя, преструвайки се на много притеснена, и започна да сипе извинения.

— Няма нищо — успокои я господин Хол и се наведе, за да помогне на продавача да вдигне оплетените макари. — Не се тревожете, ей сега ще оправим всичко.

София изчака колкото да си поеме дълбоко дъх и да види, че всички наоколо са се загледали в бъркотията, и тогава се вмъкна в сенчестия проход между къщите и се втурна да бяга с все сили. Уличката бе тясна, заклещена между стените и миришеше отблъскващо, но за нейно облекчение я отведе до една стръмна, наклонена надолу пуста улица и оттам София си проправи път през лабиринта от пътечки и виещи се задънени улици, докато най-после се озова в един църковен двор с висока каменна стена и се подслони там, свита колкото се може повече сред сенките зад наклонения зид.

Не смееше да се отправи към вкъщи сега, защото знаеше, че веднъж напуснала пределите на града, ще бъде напълно беззащитна. След като разбереше, че е избягала, херцогът със сигурност щеше да я потърси първо по този път. По-добре да изчака да се стъмни и да се надява, че дотогава преследвачите й ще решат, че или се е измъкнала благополучно, или се е скрила на някое сигурно място в града.

Тези часове в очакване на мрака бяха най-дългите в живота й. Болеше я глава, гладът разкъсваше като нокти вътрешностите й, мъчеше я ужасна жажда, а при всеки шум от стъпки на улицата пред малкия църковен двор, сърцето й отново започваше да бие ускорено в панически ужас.

Най-после обаче сенките потъмняха още повече, а шумовете по улиците станаха по-редки. София си пое дълбоко дъх за кураж, изпъна скованите си крайници и предпазливо се измъкна от църковния двор.

По-късно не можеше да си спомни почти нищо за безкрайното пътуване обратно по открития път, освен че бе дълго, тъмно и изпълнено с ужас и игри на въображението й, и когато най-после стигна до къщата на семейство Малкълм, бе стигнала почти до предела на силите си.

Все пак обаче й бяха останали още малко. Влизането й причини бъркотия в къщата, защото Кирсти и госпожа Малкълм я посрещнаха на вратата с цял куп въпроси, но тя не им обърна внимание и не седна, независимо от всичките им подканяния.

Борейки се да си поеме въздух, тя прошепна към Кирсти.

— Идвал ли е някой тук?

— Не — отговори Кирсти, но в гласа й личеше тревога. — Какво се е случило?

— Трябва да тръгваме. — София се обърна към госпожа Малкълм. — Можете ли да ни намерите коне или карета в този късен час?

— Мога да опитам.

— А Ана… — Тя погледна с тревожни очи към затворената врата на спалнята и каза на Кирсти: — Трябва да я увием добре, защото нощта не е от топлите.

— София — опита се отново Кирсти да разбере какво се крие зад всичко това, този път по-твърдо. — Какво се е случило?

София обаче не можеше да й отговори в присъствието на госпожа Малкълм, без да издаде повече, отколкото би било разумно. Отвърна само:

— Тук вече не сме в безопасност.

— Но…

— Не сме в безопасност — повтори София и умолителният й поглед накара приятелката й да замълчи.

Знаеше, че ще е най-добре, ако госпожа Малкълм не знае никакви подробности, защото тогава никой нямаше да може да я застави да му ги разкрие. София нямаше представа как Кирсти, тя и бебето ще успеят да понесат тежкото пътуване на север до Слейнс — знаеше само, че по някакъв начин трябва да успеят, заради Ана.

Трябваше да се върнат в Слейнс, при графинята. Защото само графинята, повтаряше си София, щеше да знае какво да правят оттук нататък.

 

 

Бе започнало да вали.

Беше само един последен немощен опит на зимата да се възпротиви, преди да признае поражението си пред пролетта, но вятърът все още режеше като лед през предницата на якето ми, докато Греъм загръщаше реверите ми с грижовността на човек, който облича малко дете, за да го предпази от студа. Очите му леко се усмихнаха, когато забелязаха ивица от старата му фланелка за ръгби да се подава под палтото ми.

— По-добре да не допускаш брат ми да те види с нея.

Не бях се замисляла за това.

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против да ти я открадна?

— През този уикенд ти я използва повече, отколкото аз от години. А и цветът ти отива. — Докато помежду ни се въртеше нов вихър снежинки, той се наклони още по-близо и ме привлече към себе си, облягайки брадичка до слепоочието ми.

Изпитах странно усещане да показвам така открито привързаността си, застанала на автобусната спирка, където хората се намираха само на няколко крачки от нас. Бях свикнала да държим чувствата си един към друг в тайна, но в Абърдийн най-после бях разбрала как би могло да бъде всичко. Как ще бъде всичко. И това ми харесваше.

Греъм почувства почти недоловимата промяна в настроението ми и наведе глава, за да ме попита:

— Какво?

— Нищо. Просто… Този уикенд наистина си прекарах чудесно.

— Не е нужно да си тръгваш.

Това прилича, помислих си, на изкушението на дявола в пустинята. Но успях да му устоя.

— Всички ме чакат да се върна днес, така им казах, а не искам да тревожа баща ти. — Отдръпнах се, така че да виждам лицето му, и изтъкнах: — В крайна сметка не е като да можеш да му се обадиш и да му кажеш къде съм, нали така?

Греъм се ухили.

— Баща ми не е чак такъв пуритан.

— Въпреки това. — Погледнах към часовника на спирката. — Автобусът закъснява.

— Няма нищо.

— Не е нужно да чакаш с мен. Искам да кажа, наистина е много мило от твоя страна да стоиш тук заради мен в снега, но…

— И чия грешка е това? Трябваше да ме оставиш да те закарам.

— Трябваше да ме оставиш да хвана такси — промърморих. — Мога да си го позволя.

— Да, знам, че можеш. Но никой истински шотландец няма да позволи на жена си да пропилее трийсет лири за такси, когато автобусът може да я закара до същото място само за пет.

Разбира се, само се шегуваше, а и идеята да взема автобуса бе колкото негова, толкова и моя — в автобусите имаше успокояваща анонимност, а и обичах да наблюдавам хората, насядали около мен. Но изборът му на думи ми се стори забавен.

— Значи сега съм твоята жена, така ли?

— Да. — Усетих как кръгът на ръцете му се затваря по-плътно, а погледът, който отправи надолу към мен, бе изпълнен с топлина. — Моя си от мига, в който те видях.

Трудно бе да не почувствам въздействието на тези думи, при все че бяха точно тези, които бях написала самата аз в сцената, където София и Морай се сбогуваха.

— Чел си книгата ми.

— Не съм. — Изглеждаше озадачен. — Защо?

— Защото моят герой казва почти същото като това, което каза току-що.

— Твоят герой… О, по дяволите — затюхка се Греъм. — Забравих го. Не, още е тук. — Започна да рови във вътрешния джоб на палтото си и извади един дълъг плик. — Ето какво успях да намеря дотук за семейство Морай. Не е много, само родословното дърво с ражданията, смъртта и женитбите, ако това ще ти свърши някаква работа.

Поех плика и рекох:

— Благодаря ти.

— Не съм сигурен, че вече искам да съм Джон Морай — престорено се оплака Греъм. — Той…

— Не — прекъснах го. — Не ми казвай.

Неохотно се наведох да прибера плика в куфарчето си и с щракване затворих капака. Не исках да чувам какво се е случило с Морай, макар да знаех, че все пак ще науча, и то несъмнено по-скоро, отколкото бих желала.