Сузана Киърсли
Пръстенът на София (24)

X

„Това очакване прилича на чакане секирата на палача да се стовари върху врата ти“ — реши София.

Бе изминал един ден, откакто полковник Хук се бе завърнал жив и здрав в Слейнс. Изглеждаше изтощен от дните, прекарани на гърба на коня, кръстосвайки пътищата между именията на шотландските благородници. А тази сутрин, скоро след като се зазори, френската фрегата на мосю Дьо Лигондез „Героиня“ се бе появила с издути платна до брега, изпълнила стриктно получените по-рано инструкции да остане три седмици в морето.

Сърцето на София тежеше като камък в гърдите й. Тя не смееше да погледне към Морай, заел обичайното си място срещу нея на трапезата, защото не искаше да му позволи да види истинския размер на нещастието й. Слава богу, всички останали бяха дотолкова увлечени в разговора си, че не обърнаха внимание на факта, че тя не посяга към нито едно от прекрасните ястия на госпожа Грант — стриди, овнешко, дивеч със сос, цял куп прекрасни миризми, които обикновено събуждаха апетита й, но точно днес не можеха да я изкушат. Побутваше разсеяно с вилицата си месото из чинията, защото вниманието й бе насочено към разговора на графа на Ерол и Хук за срещите на полковника с водачите на клановете.

— Почти всички — разказваше Хук — подписаха петиция, в която обричат на крал Джеймс мечовете и верността си и излагат молбата си за оръжия и помощ, за да защитават особата му, когато слезе на брега. Ако и вие го подпишете от свое име и от името на онези, които са ви упълномощили, на драго сърце ще го отнеса в Сен Жермен, за да го предам собственоръчно на краля.

Графът се бе облегнал назад, в интелигентните му очи се бе появило изражение на дълбок размисъл.

— Кой не е подписал?

— Моля?

— Казахте, че „почти всички“ са подписали. Кой е избрал да не поставя името си под този документ?

— А! — Хук зарови в паметта си. — Само двама. Херцогът на Гордън и графът на Бредълбейн, макар че и двамата ми се заклеха в подкрепата си. Херцогът на Гордън каза, че не може с чиста съвест да подпише документ, който призовава крал Джеймс да се върне в Шотландия и да се постави в опасност.

Младият граф погледна покрай масата към мястото, където седеше Морай, и със спокоен, безстрастен глас напомни на Хук:

— Знам, че много мъже в тази страна рискуват също толкова много за далеч по-малка печалба.

Хук кимна.

— Знам. Повтарям ви само това, което ми каза херцогът на Гордън. Според мен и той, и Бредълбейн няма да подпишат най-вече от предпазливост, отколкото от кой знае какви притеснения за краля.

Графът сви рамене.

— Е, добре, Бредълбейн е успял да запази главата си невредима цели осемдесет години. Не се съмнявам, че през това време е станал прекалено предпазлив, за да постави името си под какъвто и да било документ, освен под личната си кореспонденция.

— Може би сте прав — погледна Хук към графа. — Вие самият споделяте ли подобна предпазливост?

— Ако я споделях — рече графът, — нямаше да сте сега тук, нито пък френски кораб щеше да стои на котва под стените на моя замък. Сериозно ли допускате, че във времената, в които живеем, никой не е подшушнал на кралица Ана за нашето участие? Убеден съм, че кралицата знае или поне подозира замислите ни и единствено моето положение предпазва земите ни от конфискация. И все пак през всички тези години майка ми и баща ми, Бог да успокои душата му, а сега и аз самият, винаги сме рискували всичко, за да помогнем на своя крал по всички възможни начини.

— И аз знам, че кралят се чувства подобаващо благодарен — побърза да добави Хук, сякаш бе осъзнал, че е притиснал младия мъж прекалено силно.

Истина беше, замисли се София. Ако не бяха графинята и нейният син, крал Джеймс щеше да срещне далеч повече трудности с изпращането на агентите си в Шотландия, за да подготвят бунта. В Слейнс те бяха намерили закрила и помощ. Заради Хук графинята дори бе довела един стар католически свещеник, който все още можеше да чете литургия. Досега София се бе тревожила единствено за Морай и за това какво ще стане с него, ако го заловят. Изобщо не се бе замисляла колко жестоко могат да пострадат графът и майка му, ако ги обвинят в държавна измяна. Щяха да платят с нещо повече от загубата на земите си. Благородното потекло никога не бе представлявало гаранция срещу бесилката — то само правеше падането още по-страшно.

Гласът на графа прекъсна мислите й:

— Ще прочета петицията и ако одобря условията й, ще подпиша и за себе си, и за останалите, които ми вярват. — След като този въпрос бе уреден, графът се върна към храната, отряза си парче печено овнешко и после добави с небрежен тон: — Признавам, че съм изненадан, задето сте успели да убедите херцога на Хамилтън да подпише.

Хук не отговори веднага. Увереността му се разколеба почти недоловимо, но София все пак го забеляза. А после чертите му отново си възвърнаха предишното самообладание и той каза:

— Когато говорех за онези двама лордове, които не подписаха, имах предвид лордовете, с които имах възможността да се срещна и да разговарям. Съжалявам, че херцогът на Хамилтън не се чувстваше достатъчно добре, за да ме приеме.

— Значи не е подписал? — впи очи в него графът.

— Не.

— Разбирам. Е, това — усмихна се графът — не е нещо, което да не съм очаквал. — Отряза си още едно парче овнешко. — Майка ми спомена ли ви, че получихме писмо от приятеля на херцога, господин Хол?

Хук повдигна вежда към графинята.

— Наистина ли?

Тя отвърна:

— Трябва да ми простите. Писмото пристигна през нощта, когато вече спяхте, а тази сутрин с пристигането на мосю Дьо Лигондез съвсем забравих за него. Да, Хол ми писа, за да ме помоли за една услуга: да ви кажа, че идва на север по заповед на херцога, за да поднови преговорите с вас, че се надява да не си тръгнете преди пристигането му и да не си правим никакви прибързани заключения, защото е убеден, че ще останете удовлетворен от предложенията, които ви носи.

— Така ли? — Погледът на Хук издаваше интереса му. След минутен размисъл той се обърна към мосю Дьо Лигондез: — Е, в такъв случай се чудя дали не бихте могли да отплавате за още няколко дни по-далеч от брега?

София си помисли, че за френския капитан сигурно е страшно уморително постоянно да се връща в Слейнс, само за да го отпратят наново. Не би го обвинила, ако пратеше Хук по дяволите, при все че дълбоко в себе си нямаше да има нищо против, ако корабът останеше в морето за още един месец.

Каквито и мисли да минаваха през главата на Лигондез, той ги прикри грижливо и кимна отсечено:

— Много добре.

Говореше английски внимателно и бавно, като че ли трябваше да обмисля всяка дума, макар София да предполагаше, че разбира всичко, което му казват. Беше следил целия разговор на масата — беше се смял на шегите на графа и в черните му очи бе проблеснало възхищение от интелигентните забележки на графинята. Освен това, изглежда, изпитваше голямо уважение към Морай, който в този момент питаше Хук:

— Нали не смятате, че херцогът ще ви предложи задоволителни условия сега, след като шикалкави толкова време?

Хук отвърна в защита на херцога:

— Запознах се с херцога на Хамилтън, когато и двамата бяхме много по-млади и споделяхме затворническата килия в Тауър. Наясно съм със слабостите му, повярвайте ми, но все пак му дължа нещо в името на това приятелство. Щом ме моли да остана още няколко дни, за да мога да чуя предложенията му, готов съм да му направя тази услуга.

Графът подхвърли:

— Може би херцогът се бои, че вашият план може да се увенчае с успех и без него, защото мисля, че само страхът би могъл да го накара да предприеме подобна стъпка — да изпрати господин Хол при вас.

Морай обаче бе видял в този ход нещо по-различно.

— А не ви ли е хрумвала възможността, че херцогът може да иска единствено да ни забави?

— С каква цел? — попита Хук.

— Негова Светлост вече ви каза, че в това начинание няма никаква сигурност. За никого. И много от хората, които са сложили имената си под петицията ви, ще платят горчива цена, ако този документ бъде предаден на кралица Ана. — Невъзмутимият му поглед срещна очите на Хук. — Моят брат Уилям подписа документа като лерд на Абъркерни, нали?

— Така е.

— Тогава ще ми простите, полковник, ако не смятам, че приятелството ви с херцога е по-ценно от живота на брат ми. Или от моя.

Последва пауза, през която очевидно Хук премисляше аргументите на Морай.

— Приемам забележките ви — рече най-после той, — но трябва да запазя съвестта си чиста. Ще почакаме господин Хол още няколко дни.

И така, отдъхна си София, присъдата й бе отложена. Облекчението й обаче се вгорчаваше от мисълта, че това отлагане е само временно — възможност да събере още няколко дни като стъклени топчета на крехката броеница от спомени, която щеше да остане единствената й радост, когато Морай си заминеше. Защото знаеше, че накрая брадвата ще се стовари върху нея и няма да има конник, който да донесе вест за помилване в последната минута, за да й спести болката от раздялата. Той нямаше да я вземе със себе си.

В един миг на глупост му бе задала въпроса дали ще го направи, когато лежаха в леглото предната нощ с ясното съзнание, че завръщането на Хук означава, че времето им заедно изтича. Гледаше го и с яростна настойчивост се опитваше да попие в паметта си как изглеждаше той сега, отпуснал глава на възглавницата й, с късо подстриганата си коса, която щеше да се накъдри, ако я оставеше да израсте, а не да я носи отрязана под перуката от чисто войнишка практичност. София вече знаеше какво е усещането от допира на тази тъмна коса до пръстите й, познаваше суровата линия на челюстта му, начина, по който миглите му се склапяха спокойно отпуснати, като на малко момче, когато се бе раздал до крайност на това да я обича и после лежеше до нея и дишаше тихичко, като че ли спеше.

Но не спеше. Без да отваря очи, попита:

— Какво гледаш?

Гласът му бе едва доловим шепот в мрака.

— Теб.

— Мислех, че тези дни си видяла повече от мен, отколкото е редно за порядъчно момиче. — Очите му се отвориха наполовина, усмихнати. — Да не се боиш, че ще забравиш как изглеждам?

Не можеше да му отговори със същия безгрижен тон. Тя се обърна по гръб и заби поглед в тънката пукнатина, която пробягваше през тавана.

— Джон?

— Да?

— Защо никога не си ме помолил да дойда с теб?

— Момичето ми…

— Нямам корени тук, в Слейнс, пристигнах съвсем скоро и на никого няма да липсвам кой знае колко, ако замина.

— Не мога да те взема със себе си.

Тя почувства как в сърцето й се появява пукнатина и започва да се разраства, също като онази на тавана. Морай посегна да докосне косата й и обърна лицето й към себе си.

— Погледни ме — каза той тихо: — Няма да те взема със себе си във Франция или във Фландрия на бойното поле. Това не е живот за момичето, което обичам. — Пръстите му до кожата й бяха топли. — Преди края на тази година кралят отново ще е на шотландска земя, а аз ще бъда с него. Ще си върне короната и тогава ще имаме възможност да започнем съвместния си живот. Не във Франция, а тук, в Шотландия. Готова ли си да изчакаш това да стане?

Какво друго можеше да направи, освен да кимне и да му позволи да я целуне? Защото когато беше в прегръдките му, й се струваше, че светът е някъде безкрайно далеч от тях и нищо не може да развали магията.

Какво ли не би дала, за да можеше и сега да се чувства по същия начин.

Разговорът около масата се бе изместил към войната на континента и за новината, която току-що бе прелетяла Ламанша, че френските и испанските сили са спечелили решителна победа при Алманса.

— Това е дело на херцога на Беруик — възкликна Хук.

Всички се възхищаваха на херцога на Беруик. Той бе полубрат на младия крал Джеймс, роден от любовницата на баща му Арабела Чърчил, и при все че като незаконороден му бе отнета възможността да претендира за трона, с куража и интелигентността си той бе станал най-добрият защитник на по-младия си брат и така си бе спечелил любовта и уважението на цяла Шотландия.

Графът на Ерол кимна.

— Нали знаете, че тукашните благородници желаят херцогът на Беруик да бъде натоварен с организирането на връщането на крал Джеймс при нас?

— Това вече е известно в Сен Жермен — поясни Хук — и неколцина от водачите на клановете тук също ми го споменаха при срещата ни.

Графинята се обади:

— Той е единствената възможност, кралят трябва да види това.

— Не се съмнявам, че кралят ще избере него, стига да има възможност за избор — отвърна Хук.

София знаеше, че когато графинята се усмихва по този начин, това означава, че се опитва да скрие бързата работа на мисълта си от тези, които възнамеряваше да разпитва.

— А кой друг може да направи този избор вместо краля?

Хук сви рамене.

— Френският крал също ще има да каже нещо, при положение че той е този, който осигурява оръжията, корабите и средствата за нашия успех.

— Разбирам. — И без да престава да се усмихва, графинята попита: — А според вас, полковник, френският крал желае ли успех?

Не за пръв път София видя сивите очи на Морай да се спират с безмълвно уважение върху графинята. После, все още, без да казва нищо, тези очи се върнаха обратно върху лицето на ирландеца, очаквайки отговора му.

Хук изглеждаше изненадан.

— Разбира се, че желае успеха ни, Ваша Светлост. Защо да не желае?

— Защото достатъчно е само англичаните да чуят, че планираме завръщането на краля, за да изпратят част от армиите си тук, и на френския крал ще му бъде по-лесно да се сражава срещу отслабените им сили на континента. Не му е необходимо да води нашата война. Трябва само да я подкрепи. — Завърши думите си, като набоде на вилицата си парче месо, сякаш току-що бе изрекла нещо съвсем незначително — някоя забележки за времето, а не анализ на френската външна политика.

— Майко… — обади се графът с развеселен глас.

— Е, крайно време е някой на тази маса да заговори откровено — защити се спокойно тя. — Забравяш, че брат ми е съветник на Джеймс и аз съм съвсем наясно, че в двора на френския крал има хора, които по една или друга причина биха се радвали да видят провала на начинанието ни. Не можем да мислим, че е случайност изпращането на господин Морай, когато залавянето му щеше да провали всичко. Можем само да благодарим на Господ, че той е достатъчно разумен, за да знае кога го използват. — Очите й се приковаха в лицето на Хук с майчинско търпение. — Не всички мъже са толкова мъдри.

Графът отново се наведе напред и понечи да заговори, но тя го спря с вдигнатата си ръка.

— Един момент, Чарлс. Преди да сложиш името си под тази петиция и да изложиш главата си, както и моята, на още по-голям риск, бих желала да попитам полковника дали самият той е вътрешно убеден, че френският крал ще удържи обещанието си и ще помогне на нашия млад крал да стигне безпрепятствено до бреговете ни?

Дори и мосю Дьо Лигондез отправи поглед към Хук в очакване на отговора му. За миг полковникът остана замислен, като че ли внимателно подбираше думите си.

— Не мога да ви дам никакви обещания, Ваша Светлост. Мога да ви кажа единствено това, на което съм бил свидетел, и това, в което съм убеден в сърцето си. Френският крал отгледа младия Джеймс заедно със собствените си деца и го обича като роден син. Не мисля, че ще изложи на риск живота му заради политически облаги.

Графинята го гледаше изпитателно:

— Но дали ще изложи на риск нашия?

— Не знам.

„Честен отговор“ — помисли си София. Виждаше го в очите му, които вече не блестяха с присъщия си чар, а бяха изпълнени със същото съмнение като тези на останалите, събрани около масата.

— Знам само, че ако не се възползваме от тази възможност, ако не се опитаме, тя ще отмине и може да нямаме втора. Не мисля, че младият Робърт Брус е бил убеден, че ще успее, когато е стъпил на бойното поле в Банокбърн^[1], но така или иначе е стъпил на него. И ние трябва да направим същото.

София знаеше какво иска да каже с това: че пътеката на предпазливостта рядко извежда до победа.

Самата тя си бе помислила за това в деня, в който прие онази първа покана на Морай да излязат на езда. Знаеше, че избира непозната пътека, която не й обещава безопасност, но все пак бе поела по нея и животът й се бе променил завинаги. Вече нямаше връщане назад.

Почувства топлина по лицето си и разбра, че той я наблюдава; със смело вдигнато чело тя посрещна спокойния му поглед и почерпи кураж от пламъка в тях, който гореше там единствено за нея.

„Няма връщане назад“ — отново си каза тя, при все че също като всички на масата, решили да изберат непознатия път и да последват младия крал Джеймс, и тя не можеше да види отвъд завоите на виещата се пътека, за да разбере къде ще свърши.

 

 

Господин Хол пристигна два дни по-късно.

Прекара известно време насаме с полковник Хук, а преди да си тръгне, се отби за кратко да поздрави графинята, която седеше заедно със София в осветената от слънце приемна и четеше.

— Ще останете ли да обядвате с нас? — попита го тя.

— Простете ми, но не. Трябва да се върна обратно веднага.

Графинята повдигна вежда и каза:

— Тогава поне позволете на готвачката ми да ви приготви храна за из път. Ще й отнеме само няколко минути и херцогът със сигурност няма да ви упрекне за това.

Тя повика Кирсти, даде й инструкциите си и покани свещеника да седне.

— Тъкмо четях на госпожица Патерсън някои части от великолепната дописка на Даниел Дефо за онзи ураган в Англия преди няколко години. Преди да дойде при нас, е водила затворен живот и не е чула за пълния размер на случилото се.

Той кимна.

— Да, това бе наказание, изпратено от Бог на грешниците, които прогониха законния си крал и не желаят да видят грешките си.

Графинята погледна към него и когато вдигна глава, София видя весели пламъчета в очите й.

— Добри ми Хол, нали не мислите сериозно, че Бог би изпратил такъв яростен вятър над една страна заради греховете й? Мили боже, ако бе така, целият свят щеше да се огъва под яростта на ветрове, които никоя къща не би могла да издържи, защото никой от нас не е безгрешен. Не англичаните продадоха независимостта на Шотландия в парламента ни. — Тя се усмихна, за да смекчи намека си за начина, по който бе гласувал херцогът. — И все пак, ако Бог ни изпраща вятъра, можем единствено да се надяваме, че ще го насочи към платната на младия крал Джейми, за да го върне при нас колкото са може по-бързо. — Тя се загледа в книгата в ръката си. — Дефо е много добър писател. Случвало ли ви се е да го срещнете в Единбург?

— Даниел Дефо? Да, срещал съм го няколко пъти — кимна свещеникът. — Но признавам, че не го харесвам. Много е хитър и наблюдателен. Прекалено наблюдателен, бих казал.

Графинята разбра намека и попита заинтересувано:

— Значи вярвате, че е шпионин?

— Чувал съм, че е много задължен на правителството на кралица Ана заради дълговете си и не може да му се има доверие. И херцогът споделя това мое становище.

— Не се и съмнявам. — Графинята затвори книгата и я остави настрана. — Може би херцогът ще успее да ме предупреди, ако познава други, които шпионират за кралицата — рече тя, — така че да внимавам да не ги допускам в Слейнс.

Спокойното предизвикателство в гласа на графинята накара София да затаи дъх; Хол не можеше да не предположи какво смята тя за господаря му и за това на кого е верен той. Свещеникът обаче, изглежда, изобщо не забеляза удара.

— Ще му предам — обеща той.

Графинята се усмихна, като че ли не можеше да намери у себе си сили да спори с един толкова мил човек.

— Много любезно от ваша страна.

На това място разговорът приключи, защото Кирсти се появи с опакована кутия с прекрасната храна на госпожа Грант — студено месо, питки и бира, та на господин Хол да не му липсва нищо по време на пътуването.

Графинята и София излязоха на двора да го изпратят, както и графът, и полковник Хук, та дори и Морай. Той остана малко по-назад от групата и Хюго, който се бе привързал към него, започна да обикаля наоколо и да лае, като че ли искаше да си поиграят, но Морай само го потупа разсеяно по главата и след като свещеникът се скри от погледа им, с няколко думи се сбогува и се отправи нанякъде с един бърз поглед към София — неизречен сигнал да го последва.

Мастифът й помогна: той все още обикаляше в кръгове наоколо и графинята жалостиво каза:

— Горкият Хюго. Всеки път, когато Рори потегли нанякъде, той е неутешим.

„Не само той“ — помисли си София. През последните два дни Кирсти също не беше на себе си; Рори постоянно пътуваше, за да предаде съобщения на всички лордове, от чието име графът на Ерол току-що бе подписал петицията на Хук, че задачата е изпълнена. Кирсти обаче поне си имаше работа, която да гледа, и София, с която да си говори. Мастифът си нямаше никого.

— Да го изведа ли на разходка? — попита София, осенена от внезапно вдъхновение. — Ще му хареса, а и няма да се отдалечаваме.

Графинята се съгласи, София взе каишката на Хюго от конюшните и излезе от замъка с огромното куче до себе си, като внимателно избра друга посока, а не тази, в която бе изчезнал Морай.

— А сега — заповяда тя на мастифа, — дръж се прилично или ще ме вкараш в сериозни неприятности.

Хюго обаче, безкрайно щастлив, че отново се е озовал в човешка компания, с готовност вървеше натам, накъдето го водеха, и когато най-после излязоха на плажа сред дюните и видя Морай да ги чака, седнал на пясъка, радостта на мастифа избликна със сила, от която цялото му тяло започна да се тресе от въодушевление. Той се просна на пясъка в цялата си дължина и се превъртя по гръб, за да го погалят.

— Изчезвай оттук, огромен глупав звяр — сгълча го Морай, но все пак го почеса по масивните гърди. — Не можеш да ме излъжеш. Готов си да ме разкъсаш на парчета, ако някой ти каже да го направиш, и няма да пролееш дори една сълза.

София седна на пясъка до тях.

— Хюго никога няма да те нарани — каза тя. — Той те харесва.

— Това няма нищо общо с харесването. Той е войник, също като мен. Подчинява се на заповеди. — Морай погледна към морето и София се запита какви ли заповеди е получил той. Знаеше, че сега, когато свещеникът си бе тръгнал, няма причина да се бавят повече в Слейнс и когато френският кораб отново дойде, Хук и Морай ще се качат на борда му.

Той обаче не я бе повикал тук, за да й каже това, което тя вече знаеше, а София бе опознала достатъчно добре израженията му, за да знае, че има нещо, което сериозно го притеснява.

— Какво има, Джон? Предложенията на господин Хол ли те разтревожиха?

Тази мисъл като че ли му донесе някакво странно удовлетворение.

— Предложенията на херцога на Хамилтън не са нищо друго, освен разхищение на хартия и мастило и той го е знаел, когато ги е писал. И точно това е нещото, което ме тревожи.

— Все още ли смяташ, че е искал единствено да ви забави?

— Да, може би. Но има нещо повече от това. Не се съмнявам, че херцогът е спечелен от лондонския двор и че се опитва да ни разиграва така, както би направил с тесте карти, но какъв ход е избрал и какви са правилата, това все още не съм разбрал. — Раздразнението от това ограничение бе ясно изписано на лицето му. — На този етап херцогът знае прекалено много, но все пак е наясно, че не всичко му е известно, и се боя, че това неведение може да го тласне към ново предателство. Трябва да внимаваш, момичето ми. Ако се появи тук, внимавай какво казваш и не позволявай на чувствата си да проличат. Той никога не бива да разбере, че си моя.

Яростната, закрилническа сила, с която го произнесе, стопли душата й, макар думите да предизвикваха по кожата й студ, по-смразяващ от вятъра откъм морето. Досега не се бе замисляла, че самата тя може да се окаже в опасност — мислеше само за опасността, която застрашаваше него. Но той имаше право. Ако се разбереше, че е негова жена, щеше да представлява ценна пионка в ръцете на хората, които искаха да го заловят.

Той не отделяше поглед от очите й.

— Няма да позволя да пострадаш заради моите грехове.

— Обещавам, че ще внимавам.

Морай изглеждаше доволен от отговора й. Потупа още веднъж легналия до него мастиф и се подсмихна:

— Мислех си да ти кажа да не се отдалечаваш от Слейнс без този звяр, след като си тръгна, но сега започвам да си мисля, че от него няма да има голяма полза.

София не можа да сдържи усмивката си.

— Нали преди каза, че не се съмняваш, че ще те убие, ако му наредят.

— Да, но само го погледни. — Той посочи към блажено проснатото на пясъка куче. — Още малко и ще заспи.

— Това е само защото ти има доверие — възрази София — и знае, че съм в безопасност. Ако наистина бях в опасност, щеше пръв да се втурне в моя защита.

— Нямаше да е първият — отвърна Морай, а после отново отклони погледа си към далечната линия на хоризонта. София също млъкна и зарея поглед нататък, намирайки спокойствие в гледката на бързо носещите се облаци, които весело танцуваха над водата и се надбягваха, като приемаха най-причудливи форми.

А после един от тях привлече вниманието й и тя видя, че не е никакъв облак.

— Джон…

— Да — кимна той, — виждам го.

Хюго забеляза промяната в тона на Морай и скочи на крака, вдигнал нос във въздуха, за да изследва вятъра — същия вятър, който носеше към тях тези бели, издути платна.

— Ела — Морай се изправи и й протегна ръка. — По-добре да се връщаме.

Гласът му бе напрегнат и нетърпелив и тъй като толкова се боеше от мига, в който той трябваше да замине, София не остана много очарована от студената му реакция при появата на кораба.

— Надявах се да не си чак толкова доволен — подхвърли тя, уязвена от отношението му — да видиш завръщането на мосю Дьо Лигондез. Толкова ли нямаш търпение да заминеш?

Присвитите му очи, приковани в далечния кораб, се извърнаха към нея пълни с любов.

— Знаеш, че не. Но това — въздъхна той и кимна към морето и към бързо приближаващите се платна — не е мосю Дьо Лигондез.

Корабът все още бе прекалено далеч, за да види флага му, но имаше доверие на очите на Морай — достатъчно доверие, за да се изправи на крака, да поеме ръката, която й предлагаше, и чувствайки се като лисица, подгонена от кучета, да тръгне след него заедно с Хюго обратно по пътеката, която се виеше по хълма над брега.

 

 

— Чудя се защо твоят капитан Гордън не слиза на брега при нас — обърна се графът на Ерол към майка си, която стоеше до него на прозореца със смръщено чело и със страх се взираше в кораба, хвърлил котва недалеч от брега.

— Не знам — рече графинята с тих глас. — Колко време мина от появата му?

— Цял час, струва ми се.

— Наистина е много странно.

На София изобщо не й харесваше напрежението, завладяло цялата стая. Изборът на Морай да застане толкова близо зад стола й, че тя буквално усещаше неизчерпаемата енергия, бушуваща у него и удържана само от силата на волята му, също не допринасяше за спокойствието й.

Полковник Хук се бе отказал да стои прав и сега седеше на един стол до София. Лицето му все още носеше следите от болестта, която го бе измъчвала по време на пътуването и която без съмнение щеше да се влоши по време на плаването. След разговора му със свещеника настроението му се бе променило — търпението му бе намаляло и той приличаше на човек, който е бил горчиво разочарован.

Приливът бе довел кораба на капитан Гордън с всичките му оръдия и над четирийсет войници сякаш отникъде, за да застане между Слейнс и излаза към Северно море и това бе усилило избухливостта на Хук до крайна степен.

— За бога — каза той, — не можем ли да изпратим лодка, за да попитаме какви са намеренията му?

Графинята се обърна и на фона на нетърпението на Хук, като че ли се поуспокои.

— Бихме могли, но никога досега не съм имала повод да се съмнявам в лоялността на капитана към каузата ни. Щом стои настрана от нас, значи има основателна причина, убедена съм в това, и ако сега привлечем вниманието към себе си, може да си докараме по-голяма беда.

Синът й се съгласи.

— Най-разумно е — подкрепи я той — да изчакаме.

— Да чакаме! — повтори Хук и в гласа му прозвуча възмущение. — Да чакаме какво? Кралските войници да се приближат по суша и да ни приклещят като гълъби в гълъбарника, без да имаме прозорец, през който да излетим?

Зад гърба на София се разнесе гласът на Морай — тих, но укорителен.

— Ако сме приклещени тук, това не е по вина на нашите домакини — отбеляза той, като че ли искаше да напомни на Хук да не забравя маниерите си. — Не те бяха тези, които ни задържаха в Слейнс след времето, когато трябваше да заминем. Доколкото си спомням, това решение бе ваше и няма да е зле да си го припомните и да поемете отговорността за него, вместо да се опитвате да стоварите вината на гърбовете на хората, които през цялото това време не са ни засвидетелствали нищо друго, освен доброта и гостоприемство.

Това бе една от най-дългите речи, които Морай бе произнасял пред останалите, и те изглеждаха изненадани от нея. Все пак целта бе постигната — Хук се опомни и каза:

— Имате право. — Гневът в очите му изчезна и той се обърна към графа: — Извинявам се.

Графът прие извинението и отправи благодарствен поглед към Морай, преди отново да се обърне към високия прозорец и гледката, която той откриваше към морето. За миг остана неподвижен, а после София видя как се смръщва.

— Какво прави той сега?

Майка му, също загледана нататък, отвърна:

— Отплава.

Хук се изправи на стола си.

— Какво? — Стана и отиде сам да провери. — Наистина, в името на бога! Вдига платната.

Сега вече всички отидоха до прозореца и проследиха как белите платна се издуват от вятъра, големият кораб се отделя от брега, а моряците се движат напред-назад, за да го насочат по курса. София не можа да различи сред тях синьото палто на капитан Гордън.

Морай пръв видя втория кораб, който тъкмо навлизаше в полезрението им откъм носа на юг. И той беше фрегата.

— Готова съм да се обзаложа — възкликна графинята, — че това е капитан Хамилтън, за когото капитан Гордън спомена при последното си посещение.

София си припомни думите на Гордън: че младият му колега, който често плава зад него, ще стане подозрителен, ако около Слейнс прекалено често започнат да се мяркат френски кораби, и че това може да представлява проблем.

— Капитан Хамилтън — додаде графинята — не е приятел на якобитите. — На лицето й бе изписано очевидно облекчение. — Това обяснява защо капитан Гордън не слезе на сушата.

Втората фрегата мина покрай замъка, развяла флага на новия обединен британски флот, и бързо се отправи след Гордън. Макар и по-малък като размер, в очите на София този кораб приличаше на хищник, подгонил плячката си, и тя се зарадва, когато се скри от погледа й.

Графът на Ерол бе първият, който се отдръпна от прозореца.

— Сега поне знаем къде са фрегатите — каза той — и вероятно ще разполагаме с няколко дни, преди да се върнат. Мосю Дьо Лигондез ще завари пътя си по-чист.

Това без съмнение успокояваше останалите, но София, останала сама до прозореца, съвсем не бе утешена от тази мисъл, и яркият блясък на слънцето върху водата изведнъж предизвика пареща болка в очите й.

 

 

Една ръка разтърси рамото й и я разбуди.

— София! — чу тя до себе си гласа на графинята. — София!

Очите й се отвориха. Стреснато се опомни и хвърли тревожен поглед към другата страна на леглото, но Морай го нямаше, а възглавницата показваше само едва забележим отпечатък на мястото, където бе почивала главата му. София с усилие се изправи и седна сред бъркотията от одеяла.

Слънцето все още не се бе издигнало високо и светеше ниско над перваза на прозореца с бледа светлина, примесена с цялото великолепие на зората.

— Какво има?

— Френският кораб дойде.

София забеляза, че въпреки ранния час графинята бе напълно облечена. София, все още по риза, се надигна от леглото и бавно отиде до прозореца, откъдето видя високите мачти на „Героиня“, които все още се намираха на известно разстояние от брега, но сигурно напредваха към замъка.

— Облечи се — нареди графинята — и ела долу. Ще закусим за последен път заедно и ще пожелаем късмет на полковник Хук и на господин Морай, преди да потеглят.

София кимна и чу затварянето на вратата, когато графинята излезе от стаята. Тя стоеше като вкаменена, прикована към мястото си така, както погледът й бе прикован към платната на френския кораб, сякаш можеше да забави напредването му само със силата на волята си.

Дотолкова се бе съсредоточила, че малко остана да не забележи движението в крайчеца на зрителното си поле; покрай бреговата линия изникваше тъмната сянка на втори кораб, като сянка на акула. Беше другият британски кораб, който бяха видели предишния ден — не този на капитан Гордън, а фрегатата на Хамилтън.

Мосю Дьо Лигондез също го бе видял и сигурно бе разбрал, че не може да очаква приятелско посрещане. Френските кораби, приближили се до бреговете на Шотландия, се считаха за пиратски — богата плячка за човек като капитан Хамилтън, ако успееше да ги залови. Затаила дъх, София гледаше как грамадният нос на „Героиня“ започна да се обръща, а платната отчаяно опитват да уловят вятъра. „Давайте — окуражи ги тя, — хайде, давайте!“

Но капитан Хамилтън скъсяваше разстоянието. Още няколко мига и щеше да бъде достатъчно близо, за да използва оръдията си.

Кокалчетата на София побеляха, докато стискаше перваза, като че ли самата тя можеше да контролира кормилото на френския кораб и да го накара да се движи по-бързо.

На борда на „Героиня“ настанаха приготовления за нови действия. Знамената и на стенгата, и на бизанмачтата бяха смъкнати и на тяхно място издигнаха други. София разпозна знамето на Холандия и стария шотландски флаг в синьо и бяло. „Сигналът!“ — отдъхна си тя. Сигналът, уговорен между мосю Дьо Лигондез и Гордън, за да могат корабите да се разпознаят, ако се срещнат в открито море.

Ала корабът, който сега преследваше френската фрегата, не бе този на капитан Гордън.

Капитан Хамилтън не обърна внимание на смяната на флага и продължи да скъсява разстоянието между своя кораб и „Героиня“.

И тогава над водата се разнесе грохот от изстрел на оръдие.

София подскочи. Почувства екота на изстрела като удар в гърдите си и безпомощно обърна очи към „Героиня“, за да види какви са щетите.

За свое облекчение съзря, че френският кораб се носи над водата също така гладко, както преди и изглежда невредим. А после трети, още по-голям кораб с издути от вятъра платна изникна иззад северния нос. Отново прозвуча оръдеен изстрел и този път София видя откъде идва — бе го изстрелял третият кораб и не го бе насочил към мосю Дьо Лигондез, а навътре към морето, очевидно без намерение да го засегне.

Видя, че това е капитан Гордън, но не проумя каква е целта му, докато капитан Хамилтън неохотно не започна да се обръща и да променя курса си.

Тогава разбра. Оръдейният изстрел бе сигнал за Хамилтън да се откаже от преследването. Как Гордън щеше да обясни тази заповед на колегата си, тя не можеше да си представи, но не се съмняваше, че ще успее да измисли оправдание, което да звучи достатъчно правдоподобно.

Корабът му мина съвсем близо покрай Слейнс и тя видя капитана застанал на десния борд до гротмачтата. А после той се обърна, даде някакво нареждане на екипажа си и сред водопад от бяла пяна огромният кораб отмина нататък и се устреми на юг след кораба на капитан Хамилтън, докато в далечината белите платна на „Героиня“ танцуваха леко над бързо оттеглящите се вълни.

 

 

— Ще ни чуят, Джон.

— Няма. — Той я притисна по-плътно до градинската стена. Раменете му я скриваха от всички погледи, а зад гърба и над главата му огромните, отрупани с цвят клони на люляковото дърво изпълваха сенчестия ъгъл със сладка, натрапчива миризма.

Навсякъде около тях последната светлина на умиращия ден отстъпваше място на тъмнината. София не можеше да откъсне очи от лицето на Морай както човек, който губи зрението си, гледа за последен път най-обичните си неща, преди да го обгърне вечната нощ. А тя знаеше, че нощта наближава. В убежището на скалите под стените на замъка, „Героиня“ се бе завърнала и безмълвно се полюшваше над вълните. Когато се стъмнеше достатъчно, лодката щеше да дойде, за да отведе Хук и Морай на борда й.

София не искаше той да я запомни обляна в сълзи, затова се застави да се усмихне.

— А ако полковник Хук те търси точно сега?

— Ами да ме търси. Трябва да се погрижа за някои лични дела, преди да заминем тази вечер. — Той докосна косата й с нежни пръсти. — Мислиш ли, че ще се разделя с моето момиче без прощална целувка?

Тя поклати глава и му позволи да вдигне лицето й към своето и да я целуне. Целуна го и тя с цялата сила на душата си и безмълвния копнеж, който не можеше повече да удържа, надигащ се в тялото й като прииждащ прилив. Усещаше, че устните й треперят, но се закле, че когато той вдигне глава, ще го преодолее и ще изглежда смела.

Със същия успех можеше да си спести усилието. За миг Морай я погледна мълчаливо, а после я притисна към гърдите си, заровил ръка в косите й, като че ли искаше да я превърне в част от себе си. Главата му се наведе толкова близо, че тя усети топлия му дъх по бузата си.

— Ще се върна при теб.

Тя не можеше да продума, но кимна, а неговият глас стана още по-решителен:

— Повярвай ми. И самият дявол да се опита да ми попречи, аз ще се върна при теб. А когато крал Джеймс сложи короната, вече няма да съм издирван като престъпник и ще съм приключил с битките. Ще си изградим дом — обеща й той, — и ще си имаме рожби, а ти ще носиш на пръста си истински пръстен, за да може целият свят да види, че си моя. — Отдръпна се и отметна от бузата й една къдрица с жест на притежание. — Ти ми принадлежиш — каза й — още от мига, в който те видях за пръв път.

Вярно беше, но тя все още нямаше достатъчно доверие на гласа си, за да му го каже. Можеше единствено да му позволи да го прочете в очите й.

За миг ръката му се отдръпна, а после се върна, за да притисне в меката й, покорна длан някакъв гладък, топъл, кръгъл предмет.

— Вземи го, за да не се съмняваш самата ти.

Нямаше нужда да поглежда, за да знае какво й дава, и все пак вдигна ръка и поднесе предмета към избледняващата светлина. Беше тежък сребърен квадрат с червен камък в средата на проста, широка сребърна халка.

— Не мога да го взема, той е на баща ти.

— Да, можеш. — Той затвори пръстите й около пръстена. — Когато се върна, ще си го взема и ще ти дам златен на негово място. Дотогава искам да го задържиш. Всеки, който е познавал баща ми, познава и този пръстен. Ако ти потрябва помощ, докато ме няма, покажи го на семейството ми и те ще се погрижат за теб. — Когато видя, че тя все още се колебае, добави с по-несериозен тон: — Ако не друго, искам поне да ми го пазиш. Загубил съм повече неща, отколкото мога да си спомня в момента, по бойните полета.

Пръстите й стиснаха пръстена — не искаше да си спомня за опасностите, с които щеше да се сблъска той.

— Кога трябва да се присъединиш към частта си?

— Веднага щом ми наредят. — Той срещна погледа й, усети страха й и каза: — Не се тревожи, момичето ми. Успял съм да запазя живота си достатъчно дълго, и то преди да те срещна и хубавото ти личице да ми даде допълнителна причина да го правя. Ще стоя настрана от опасността.

Само че нямаше да го направи, София знаеше това. Просто не беше в природата му. Когато се сражаваше, той щеше да се сражава с цялото си същество и без капка предпазливост, защото така бе устроен. „Някои мъже — беше й казала графинята — сами избират пътя на опасността.“

София знаеше, че с тези думи Морай просто иска да отмести част от тежестта, която притискаше сърцето й, и се престори, че му вярва. Не желаеше да го товари, освен с неговите собствени и с нейните грижи.

— Ще ми пишеш ли? — попита тя.

— Не мисля, че е разумно. Освен това — продължи той, за да я ободри — вероятно ще се върна, преди писмото да е пристигнало. Точно затова си помислих да ти оставя това тук. — Извади от джоба на палтото си един сгънат лист хартия и й го подаде.

— Сестрите ми ми казваха, че момичетата обичат да имат нещо написано, за да им напомня за чувствата на мъжа.

За втори път София остана безмълвна. Писмото в ръката й й се струваше най-ценното нещо на света. Той продължи:

— Ако дойдат да претърсват замъка, изгори го. Не искам хората на кралица Ана да ме смятат за толкова мек. — Но зад твърдостта на тона му тя усещаше усмивка и знаеше, че начинът, по който заблестяха очите й, го е зарадвал.

Не се опита да прочете бележката — светлината бе твърде слаба, а и осъзнаваше, че ще има по-голяма нужда от това писмо след заминаването на Морай, затова го задържа в ръката си заедно с пръстена, все още топъл от допира на кожата му. Вдигна очи.

— Но аз нямам нищо, което да ти дам.

— Тогава ми дай това.

Очите му блестяха в тъмнината на падащата нощ, когато отново наведе глава и потърси устните й в уханното убежище на люляка до градинската стена. Страстната му целувка накара безброй ароматни цветчета да се отронят и да паднат по лицето на София, по косата й, по ръцете й, но тя не ги забеляза.

Когато най-после вдигна глава, Морай погледна надолу към нея и на устните му се изписа дяволита усмивка.

— Сега приличаш на истинска булка.

В първия миг тя не го разбра, но когато бавно осъзна, че е покрита с нежни като пух люлякови цветчета, се размърда, за да ги отърси от себе си.

Морай я спря.

— Не — каза той. — Искам да те запомня такава.

Стояха там, в тихия кът на градината, и София усещаше как светът се отдръпва от тях, както вълната се отдръпва от брега, докато единственото, което остана, бяха тя и Морай, впили очи един в друг, с топлината на силните му ръце около нея и неизречените слова, увиснали във въздуха около тях, защото нямаше нужда от думи.

Нощта вече бе настъпила.

София чу как някой отваря врата, как по чакъла отекват стъпки, а после и грубия, нежелан глас на полковник Хук, който викаше Морай.

Той не направи никакво движение, за да отговори, и тя отново се опита да се усмихне и с кураж, който не чувстваше, каза:

— Трябва да вървиш.

— Да. — Опитът й да си придаде храбър вид не бе успял да го заблуди и все пак изглеждаше трогнат от него. — Само за малко.

София успя да задържи усмивката на лицето си дори когато й се стори, че ще се разплаче.

— Да, знам. С мен всичко ще бъде наред. Свикнала съм да съм сама.

— Няма да бъдеш сама. — Той говореше толкова тихо, че думите му сякаш отлитаха с бриза, който облъхваше вдигнатото й нагоре лице. — Веднъж ми каза, че притежавам сърцето ти.

— Така е.

— А ти притежаваш моето. — Взе ръката й и я притисна до гърдите си така, че София усети силата, с която биеше то. — То няма да дойде с мен, момичето ми, през морето. Ще остане тук, с теб. Ти няма да бъдеш сама. — Ръката изгаряше пръстите й. — А аз няма да бъда вече цял — продължи той, — докато не се върна.

— Тогава се върни по-бързо. — Не очакваше шепотът й да се прекърши след тези думи, нито от очите й да потекат сълзи.

Хук отново извика Морай. Все още ги делеше известно разстояние и тя се опита да отстъпи и да го остави да си върви, но той отново я привлече. Този път целувката му бе по-груба, по-настойчива. София усещаше силата на любовта му и болката от раздялата и когато устните им се разделиха, тя се вкопчи в него за още един, последен миг.

Беше си обещала, че няма да го обременява, и все пак думите се изплъзнаха от устата й:

— Иска ми се да можех да дойда с теб.

Той не каза нищо, само я прегърна още по-силно. Очите на София се замъглиха и макар да знаеше, че Морай няма да промени решението си, промълви:

— Нали ми каза, че някой ден може да усетя палубата на някой кораб под краката си.

— Да — прошепна той и дъхът му затопли челото й. — И наистина ще я усетиш. Но не на този кораб. — Нежната целувка, която докосна косата й, трябваше да я утеши, но само разби сърцето й.

Стъпките на Хук отекнаха по-близо.

Нямаше повече време. Движена от импулса си, София освободи ръцете си и посегна да извади от корсажа си шнура с малкото черно камъче, което бе намерила на плажа.

Не знаеше дали в този камък наистина има вълшебство, както майка му му бе казала някога, и дали защитава този, който го носи, от всяко зло, но ако имаше, София знаеше, че Морай ще има по-голяма нужда от тази защита от нея. Без да казва нищо, тя здраво притисна кожения шнур в протегнатата му ръка, а после бързо се отдръпна от него, преди сълзите й да я издадат, и безшумно изчезна сред сенките.

Зад себе си чу Хук отново да вика името на Морай по-високо и само миг по-късно той закрачи тежко по градинската пътека и с по-дрезгав от обичайния глас каза:

— Тук съм. Готово ли е всичко?

София не чу какво се случи после, защото влетя в кухнята, изтича покрай госпожа Грант и Кирсти и не спря да бяга, докато не се озова в тишината на стаята си.

От прозореца си виждаше огряното от светлината на луната море и ясните очертания на високите мачти с вдигнати платна на „Героиня“.

Почувства топлата твърдост на пръстена, който стискаше в юмрука си толкова силно, че той прорязваше кожата й и й причиняваше болка, но тази болка я радваше. На нея можеше да припише сълзите, които замъгляваха очите й.

Знаеше, че с плач нищо няма да постигне. Беше плакала в деня, в който след една последна прегръдка баща й бе отплавал към непознати брегове, беше плакала още повече в деня, когато майка й бе тръгнала след него, но сълзите й не им осигуриха безопасно плаване, нито пък ги върнаха отново вкъщи. Беше плакала в онази черна нощ, когато сестра й и нероденото й бебе бяха загинали сред писъци и страдание, но плачът не я остави по-малко сама.

Затова нямаше да плаче сега.

Знаеше, че Морай трябва да замине. Разбираше мотивите му. И освен това имаше неговия пръстен и непрочетеното писмо, което щеше да й напомня за любовта му. Нещо повече, имаше обещанието му, че ще се върне при нея.

И все пак пареща влага изгаряше очите й, а когато всички платна на фрегатата поеха вятъра, обърнаха се към Франция и тъмният кораб се понесе по люлеещите се вълни, предателска сълза се промъкна под миглите й и бавно се търкулна надолу по бузата й.

А после още една се промъкна по същия път. И още една.

Беше права. Не й помогна. Макар че стоя дълго до прозореца и гледа, докато платната се стопиха сред звездите; макар сълзите й през цялото време да се стичаха мълчаливо по лицето й и падаха като горчив дъжд по люляковите цветчета, които все още бяха разпръснати по роклята й, в крайна сметка нищо нямаше значение.

Защото той си бе отишъл и тя бе останала сама.