Сузана Киърсли
Пръстенът на София (6)

II

Тя сънуваше дърветата, вълнистите западни хълмове и реката Дий, танцуваща под слънчевата светлина отвъд зелените поля, и мекото полюшване и допира на високите треви, които се навеждаха пред нея, докато вървеше. Усещаше свежия утринен въздух, студения нежен бриз и щастието, което струеше от него, докато някъде наблизо майка й си тананикаше мелодия, която София не можеше да си спомни наяве — чуваше я единствено в сънищата си.

Когато отвори очи, песента бе изчезнала — думи, мелодия, всичко. И слънцето бе изчезнало. Тук светлината бе по-мрачна и сива и не можеше да достигне до ъглите на стаята, потопени в тъмнина, при все че от това, което София бе видяла предната вечер на пламъка на свещта, имаше малко неща, които да могат да се крият в сенките. Стаята бе обзаведена съвсем просто, един-единствен гоблен се опитваше да омекоти потискащата сивота на каменните стени, а над камината беше окачен портретът на някаква жена с тъжни очи. Камината бе прекалено малка, за да се пребори успешно със студа и вятъра, който виеше и се блъскаше в покрития с пръски от дъжда прозорец.

Тя се уви с едно одеяло, надигна се от леглото и прекоси стаята, за да види какъв е изгледът навън. Надяваше се за хълмове или дървета… при все че не си спомняше да е видяла дървета наоколо, когато снощи се приближиха до замъка. В действителност тази част на Шотландия изглеждаше съвсем безплодна и гола, с изключение на прещипа и високите, дебели треви, които растяха близо до морето. Може би солта не позволяваше нещо по-деликатно да порасне тук.

Дъждът отново изсипа сърдито поток вода по прозореца, докато се приближаваше към него. За миг София не можа да види нищо, после вятърът превърна водата в тънки линийки, които потекоха на криволици надолу и й позволиха да види какво има отвъд стъклото.

Гледката бе неочаквана и я остави без дъх. Пред нея се простираше необятното море. Сякаш се намираше на борда на някой кораб, на разстояние, измерващо се в дни, между него и сушата, без да я заобикаля нищо друго, освен сивото небе и бурните вълни, които се носеха към хоризонта и отвъд него, към безкрайността. По време на вечерята снощи графинята на Ерол я бе предупредила, че стените на замъка Слейнс на места са били строени много близо до скалите, ала на София й се струваше, че тези стени трябва да са издигнати от самите скали, за да може от стаята й да има такъв изглед, и че не е възможно отдолу да има нещо друго, освен могъща скала и пропаст, която се спуска все по-надолу и по-надолу към кипящата морска пяна, разбиваща се в каменния бряг.

Вятърът яростно запрати нов поток дъждовна вода и го изсипа върху прозореца й. София се обърна, отиде до малката камина и извади от гардероба най-хубавата си рокля, за да изглежда колкото се може по-представителна. Някога тази рокля бе принадлежала на майка й и съвсем не бе толкова модерна като тази, която бе носила графинята предната вечер, но нежният син цвят й отиваше, и с грижливо сресана и вдигната коса момичето се чувстваше по-способно да се изправи лице в лице с това, което го очакваше.

Все още не знаеше какво точно е то. На вечеря никой не спомена нищо — графинята изглеждаше доволна просто да нахрани гостите си и да се погрижи за всичките им нужди с онова изтънчено гостоприемство, което не очаква нищо в замяна, и това вдъхна на София надежда, че може би тук наистина ще намери онзи мил и щастлив дом, обещанието за който я бе крепило през всичките тези дни и нощи, откакто бе започнала пътуването си на изток.

Животът обаче, ако не друго, поне я бе научил, че обещанията невинаги се изпълняват и че това, което отначало може да прилича на зашеметяваща възможност, може да се окаже горчиво разочарование.

Тя си пое дъх, за да се успокои, изпъна рамене, приглади корсажа на роклята си и слезе по стълбите. Все още беше рано и като че ли бе единственият буден човек в замъка. Минаваше от една празна стая в друга и тъй като сградата бе огромна, с множество врати, скоро се загуби и сигурно щеше дълго да броди напред-назад, ако не бе чула звуци на живот от един коридор — гласове и тракане, за което реши, че издава отваряне и затваряне на печка, както и някаква жизнерадостна песничка я привлякоха към вратата на кухнята. Нямаше съмнение, че това е кухнята. Дори през облицованите с дъб стени топлината и съблазнителните миризми на готвено достигнаха до обонянието й и незабавно я накараха да се почувства добре дошла, а вратата сама се отвори при най-лекото побутване.

Кухнята се оказа просторно и добре поддържано помещение с масивна печка върху каменния под на единия край и дълга, груба маса, на която се бе настанил млад мъж в просто облекло. Той седеше на застрашително наклонен назад стол, стиснал лула между зъбите си. Обутите му в ботуши крака бяха кръстосани в глезените. Все още не бе забелязал София, защото очите му бяха приковани в момичето, което допреди миг пееше, може би бе достигнало до място в песента, където думите му се губеха, и ведро беше преминало към тананикане без думи, докато вадеше поднос с чисти съдове.

До печката стоеше жена на средна възраст, обърнала към двамата широкия си гръб, и бъркаше нещо в блестяща от чистота тенджера. До ноздрите на София достигна миризмата на варено жито. Стомахът й се сви от глад и тя каза:

— Добро утро.

Тананикането спря, столът на младия мъж се стовари с трясък на пода и трите глави с изненада се извърнаха към вратата. Момичето проговори първо; прочисти гърло и поздрави:

— Добро утро, господарке. Искате ли нещо?

— Това супа ли е?

— Да. Но на закуска ще има повече неща. След половин час ще я сервирам в трапезарията.

— Аз… може ли, ако обичате, да получа купичка супа още сега, тук? Дали е възможно?

Изненадата в кухнята стана още по-ясно изразена. София се чувстваше много неудобно и се опитваше да намери думи, с които да им обясни, че не е свикнала с голяма къща като тази, че винаги бе водила съвсем прост живот — не точно беден, но далеч под този тук по мерилото на общественото положение — и че момиче като нея се чувства много повече у дома си в тази чиста и весела кухня, отколкото в трапезарията.

По-възрастната жена, която досега бе стояла мълчаливо до печката, огледа София от горе до долу и рече:

— Седнете тогава, господарке, ако обичате. Рори, разкарай огромното си безполезно туловище и позволи на тази лейди да седне.

— О, моля ви — възкликна София, — не исках да кажа…

Рори се надигна без възражения и без да промени изражението си и да издаде какво мисли за това натрапничество.

— Време е да се захващам за работа — бе единственото, което каза, преди да излезе през задния коридор. София чу скърцането на панти, последвано от затръшването на врата, което изпрати струя мразовит въздух в топлината на кухнята.

— Не исках да кажа, че някой трябва да излезе — промълви София.

— Не е заради вас — отвърна по-възрастната жена твърдо. — Заради мен е. Момчето е готово да седи тук цяла сутрин, ако го оставя. Кирсти, дай купичка и лъжица, за да сервирам на нашата гостенка сутрешния й бульон.

Кирсти изглеждаше приблизително на възрастта на София, ако не и малко по-млада, с черна къдрава коса и големи очи. Също като Рори, и тя се движеше с готовност за незабавно подчинение, която се дължеше не на страх, а на уважение.

— Да, госпожо Грант.

Докато ядеше горещата супа, София не каза нищо, за да не притесни двете жени повече, отколкото вече го бе направила. Усещаше как я гледат, докато се движат напред-назад из кухнята по своите си работи, и бе доволна, когато приключи със супата, остави купичката пред себе си и им благодари.

Госпожа Грант я увери, че не им е създала никакви неудобства.

— Но — добави тя внимателно — не мисля, че графинята ще е доволна, ако ви стане навик.

София вдигна поглед нагоре с надеждата, че прислужниците може вече да знаят какво място й е отредено в домакинството.

— Със семейството ли ще се храня?

— Ами да, разбира се, къде другаде? — вдигна вежди госпожа Грант. — Нали сте роднина на графинята.

— Има много степени на родство — напомни бавно София.

За миг по-възрастната жена я изгледа изпитателно, като че ли се мъчеше да разбере какво се крие зад думите й, а после постави на печката друга тенджера и заяви:

— Не и за графинята на Ерол.

— Тя изглежда добра жена.

— Най-добрата. Работя в тази кухня от трийсет години, откак бях на възрастта на Кирсти, и познавам графинята далеч по-добре от повечето хора. Ще ви кажа, че друга като нея няма на божия свят. — Погледна я косо и се усмихна. — Да не си мислехте, че ви е повикала, за да работите тук?

— Не знаех какво да очаквам — отвърна София, която не желаеше да споделя копнежите и страховете си с напълно непозната жена. В крайна сметка миналото си е минало и освен това какво ги интересуваше тези две жени как се бе борила с живота след загубата на родителите си? Отвърна на усмивките им и додаде: — Но изглежда, че съм попаднала на добро място.

Очите на госпожа Грант се впиха проницателно в нея за още един миг, преди да кимне:

— Да, така е. Кирсти.

Кирсти се обърна.

— В момента сигурно чакат нашата гостенка в трапезарията. Най-добре й покажи пътя.

— Да — отзова се Кирсти, — отивам.

София се изправи.

— Благодаря — каза тя признателно.

Бръчките по лицето на госпожа Грант, които допреди миг изглеждаха вкопани дълбоко в кожата й, сега се изгладиха от усмивката й.

— А, не се тревожите, господарке. Просто сега гледайте да се наядете хубаво на масата, иначе ще разберат, че ви храня тайно.

София си помисли, че без проблем ще изяде всичко, което Кирсти сложи пред нея. От четиридневната езда от Единбург бе огладняла като вълк, а готвенето на госпожа Грант не отстъпваше на нито едно от ястията, които й бяха поднесли на трапезата на херцога на Хамилтън.

Ако графинята на Ерол се изненада от късното влизане на София в трапезарията, то тя не направи никакъв коментар, просто я попита с приятелски тон дали стаята й е харесала.

— Благодаря, да. Добре си починах.

— Стаята не е нищо особено — рече графинята, — а камината трудно я затопля цялата, но гледката е неповторима. Някой ден, когато времето е хубаво, трябва да погледнеш изгрева и да ми кажеш не е ли най-красивият, който си виждала през живота си.

Господин Хол посегна към хляба и намигна поверително на София.

— Това може да стане само веднъж в месеца, скъпа моя. Добрият Бог е бил благосклонен към Слейнс в много отношения, не на последно място като го е дарил с такава очарователна стопанка, но по някакви свои причини той очевидно предпочита да го държи постоянно увит в мъгла и ужасни ветрове. Можете да се считате за късметлийка, ако успеете да видите изгрева два пъти преди началото на лятото.

Графинята се разсмя.

— Добри ми Хол, ще накарате момичето да изпадне в меланхолия. Признавам, че самият вие никога не сте виждали Слейнс, когато времето е хубаво, но ви уверявам, че слънцето свети дори и тук. От време на време.

Когато се смееше, лицето й се подмладяваше. Навярно наближаваше шейсетте, прецени София, и все пак чертите й бяха запазили ясните си линии, кожата й бе почти без бръчки, а очите — ясни и проницателни, оживени от израз на интелигентност. Те не пропуснаха мига, в който погледът на София се отклони към портретите, окачени от двете страни на прозореца.

— И двамата са привлекателни мъже — каза графинята, — не мислиш ли? Това е съпругът ми, покойният граф. Художникът му е придал суров вид, но всъщност беше много мил. А другият е синът ми Чарлс, сегашният граф на Ерол и по силата на привилегиите, които вървят с тази титла — велик конетабъл на Шотландия. Или на това, което е останало от Шотландия — сухо добави тя, — сега, когато парламентът ратифицира Обединението.

— Да — съгласи се свещеникът, — това наистина е обезпокоително.

— Неправда — отсече графинята, — която няма да остане задълго неовъзмездена.

Свещеникът погледна към София по същия начин, както го правеше някога чичо й, когато разговорът се обърнеше към нещо, което според него не бе подходящо за нейните уши.

— Как е синът ви? — попита той графинята. — Съжалявам, че напоследък в Единбург не съм го виждал често. Добре ли е?

— Много добре, благодаря, господин Хол.

— Негова Милост херцогът на Хамилтън онзи ден ми спомена, че се бои, че графът на Ерол няма добро мнение за него, тъй като вече избягва срещите им.

Графинята се отдръпна по-назад на стола, за да позволи на Кирсти да вдигне празната чиния, и на лицето й се появи лека усмивка, в която се четеше едва забележимо предупреждение.

— Не съм запозната с мислите на сина си, нито пък с действията му.

— Разбира се, че не. Не. Не съм и мислел, че трябва да сте. Казах само, че херцогът…

— … вероятно е достатъчно смел сам да попита сина ми за това, което го интересува, а не да разчита на моите думи по въпроси от такъв характер.

Укорът беше деликатен, но свещеникът го прие.

— Милейди, поднасям ви извиненията си. Не исках да ви обидя.

— Не сте ме обидили, господин Хол. — И тя умело върна разговора на по-твърда почва: — Нали не е наложително да продължавате пътуванията си точно сега?

— Не, милейди.

— Радвам се да го чуя. Тук, в Слейнс, наистина ще се радваме един мъж да ни прави компания. Тази зима нямахме кой знае какви забавления, а съседите ни предпочитат да стоят в собствените си имения. Признавам, че напоследък времето тук минава много скучно.

— Може би — предположи свещеникът — следващите няколко седмици ще донесат промяна.

Графинята се усмихна.

— На това разчитам. — И извръщайки се към София, за да я включи в разговора, тя продължи: — А и сега не се боя от скуката толкова много с такава млада и жизнерадостна компаньонка. Подозирам, скъпа моя, че ти си тази, на която тази къща ще й се стори толкова скучна, че ще си мечтае да се махне.

— Мога да ви уверя, че няма — отвърна София с по-голяма убеденост, отколкото възнамеряваше, и после добави с по-нехаен тон: — Не съм свикнала с градовете — нито големи, нито малки. Далеч повече предпочитам тихия живот.

— Мога да ти осигуря такъв — обеща графинята, — поне за известно време, докато съседските семейства разберат, че при мен е дошла да живее млада и неомъжена родственица. Защото се боя, че тогава ще бъдем обсадени от цели тълпи любопитни посетители. — Очите й заблестяха с топла светлина, предвкусвайки удоволствието от тази перспектива.

София прие думите й без раздразнение и не отвърна нищо. Съвсем не очакваше местните младежи да се избият за благосклонността й, защото знаеше, че не е ослепителна красавица — просто обикновено момиче с обикновени родители без доход или зестра, които да я направят привлекателна за някой мъж от добро потекло.

Господин Хол отбеляза:

— Значи наистина е наложително да остана, за да ви помогна да отблъснете обожателите. — Той избута стола си назад. — Но сега, с ваше позволение, трябва да се оттегля и да пиша на Негова Светлост, за да го уведомя за плановете си. Милейди, вие разполагате с начини да се погрижите това съобщение да замине за Единбург, нали така?

Лейди Ан отговори, че ще се погрижи, и след като им пожела приятен ден, свещеникът се оттегли с церемониален поклон. Кирсти отиде да вдигне и неговата чиния и графинята й изказа задоволството си:

— Кирсти, дължа ти благодарност, задето си показала на госпожица Патерсън как да стигне до нас тази сутрин. Наистина е имала късмет, че те е намерила.

Младата прислужничка я погледна изненадано. Не отговори веднага, като че ли се чудеше как да премълчи истината, но след миг каза:

— Милейди, няма защо да ми благодарите. Просто случайно я срещнах в коридора. Щеше да ви намери и без моята помощ.

Графинята се усмихна.

— Може и така да е, но признавам, че забравих задълженията си като домакиня и колко е лесно за един новодошъл да се загуби в Слейнс. София, ако си приключила, ела с мен и ми позволи да те разведа из замъка, за да не се боиш, че ще се загубиш.

Обиколката беше дълга и включваше целия Слейнс. Най-накрая лейди Ан заведе София в малка стая на приземния етаж в един ъгъл на замъка.

— Шиеш ли? — попита тя.

— Да, милейди. Има ли нещо, което да искате да ви поправя?

Този отговор като че ли изненада графинята, защото тя замълча, обърна за миг поглед към София и едва тогава отговори:

— Не, исках само да ти кажа, че тази стая е удобна за шиене, защото е с южно изложение и влиза повече светлина. Боя се, че самата аз не се интересувам от шиене — умът ми е неспособен да се посвети на прецизна работа с детайли. Вместо това, за мой срам, постоянно се отвлича към други мисли. — Замълча, но очите й не се отделяха от лицето на София.

Стаята създаваше впечатление, че е по-топла от другите, тъй като беше по-малка, по-уютна и по-светла. Графинята попита:

— И тъй, София, колко време си живяла в домакинството на Джон Дръмонд?

— Осем години, милейди.

— Осем години. — Последва добре отмерена пауза. — Не познавах добре родственика си. Много отдавна играхме като деца известно време в Пърт. Доколкото си спомням, беше много неприятно момче. И доста обичаше да чупи разни неща. — Протегна ръка и с майчинско движение отметна една кестенява къдрица от лицето на София. — Самата аз предпочитах да ги поправям.

Това бе всичко, което каза и което щеше да каже и в бъдеще за Джон Дръмонд.

Дните минаваха един след друг и не след дълго София разбра, че макар да имаше мнение за всичко под слънцето, графинята рядко говореше лошо за някого. Освен това се отнасяше с всички прислужници в домакинството си, от най-нискостоящата миячка в кухнята до капелана с неговото сериозно и важно изражение, с еднаква любезност и внимание. София обаче все повече се убеждаваше, съдейки само по грижливо неутралния тон на гласа на господарката на замъка и блясъка на някакво по-дълбоко чувство в очите й, докато разговаряше с господин Хол, че графинята не споделя неговото възхищение от херцога на Хамилтън.

Очевидно обаче господарката на Слейнс харесваше Хол, защото три седмици след пристигането им, той все още бе гост в замъка и никой не говореше, че смята да си тръгва.

Всички дни на свещеника протичаха по един и същи начин: първо закуска, после прекарваше известно време сам, през което София предполагаше, че се моли или се грижи за своите си работи, а сетне в хубаво и лошо време се разхождаше по скалите над морето. София му завиждаше заради тези разходки. Поради пола й от нея се очакваше да се държи близо до стените на замъка и да не се отдалечава много от градината, където постоянно усещаше върху себе си бдящия поглед на госпожа Грант. Днес обаче небето беше ясно, слънцето светеше като факел, забучен в средата му, и всички се чувстваха неспокойни и неуморни, както обикновено ставаше с всички живи създания през тези първи дни, в които умиращата зима започва да отстъпва място на пролетта. И тъй, когато господин Хол оповести, че излиза на разходка, София помоли да й позволят да го придружи въпреки възраженията му, че пътеката ще бъде прекалено трудна за нея.

— Отивам далеч, а пътят е твърде неравен. Обувките ви ще се съсипят.

— Ще си обуя старите. А и не се боя от разстоянията — нали и вие ще сте там и ще ми показвате пътя.

Графинята я погледна със смесица от разбиране и веселост, а после размени поглед с господин Хол.

— Тя е необичайно жизнено момиче. Нямам нищо против да ви придружи, стига да внимавате да не отива прекалено близо до ръба на скалите.

Той не я заведе до скалите, а навътре към сушата, покрай превърнати в угар поля и арендаторски ферми, откъдето ги гледаха крави с благи погледи, а червенобузести деца надничаха през вратите и се чудеха на появата им. На София тази гледка се стори далеч по-позната от дивия пейзаж на брега на Северно море, въпреки че тази сутрин част от нея сякаш копнееше да почувства тази необузданост. Затова не възрази, когато свещеникът предложи да се връщат в Слейнс.

В синевата над морската шир нямаше почти никакви облаци, небето бе ярко и при все че югозападният вятър духаше силно, допирът му до лицето й не й се струваше така студен. А и морето, макар да бе поръбено с бяло, не се блъскаше така яростно и вълните прииждаха към брега по-кротко; просто къдреха пяната си около скалите и се оттегляха в успокояващ ритъм.

Въпреки това обаче погледът на София бе привлечен не от морето, а от приближаващия се кораб, който спусна котва, с платна, свити под белия кръст на свети Андрей^[1], изрисуван върху шотландско синьо.

Не беше очаквала да види кораб толкова близо до сушата, нито пък толкова далеч на север и гледката безкрайно я изненада.

— Какъв е този кораб? — попита тя.

Видът му като че ли бе развълнувал свещеника дори повече от нея, защото му отне един миг да се съвземе, преди да отговори, а когато го стори, в гласа му имаше нещо странно — някакво разочарование или може би недоволство.

— Това е „Крал Уилям“. Корабът на капитан Гордън. Гледа го още една минута, след което измърмори: — Чудя се дали просто изказва почитанията си на графинята, или възнамерява да слезе на брега?

Отговорът ги чакаше в приемната.

Мъжът, който се надигна при влизането им, представляваше елегантна фигура. София прецени, че е около четирийсетгодишен. Беше несъмнено привлекателен в капитанската си униформа със златни ширити на дългото синьо палто с лъскави копчета, с бяла вратовръзка, изящно завързана около шията му, и перука с къдрици по последна мода. Стойката му обаче беше твърда и съвсем не превзета, а сините му очи бяха прями и решителни.

— Ваш покорен слуга — увери той София, когато й го представиха.

— Капитан Гордън — заяви графинята — е стар и високо ценен приятел, който ни оказва чест с посещението си. — Тя се обърна към него. — Тази зима ни липсвахте, Томас. Да не би да не сте били в движение, или може би на още някое пътуване до Индия?

— За няколко месеца „Крал Уилям“ беше в пристанището на Лейт, милейди. Това е първото ни пътуване на север.

— И накъде сте се отправили сега?

— Възложено ми е да поема стария патрул между островите Оркни и Тинмут, макар да не се съмнявам, че това ще се промени, след като Обединението влезе в сила.

Свещеникът обясни на София:

— Капитан Гордън е командирът на шотландските фрегати на източното крайбрежие, които скоро ще бъдат погълнати от флота на Великобритания.

— И кой тогава — попита графинята — ще защитава бреговете ни от капери? — Но докато казваше това, се усмихна и София отново изпита чувството, че става свидетел на някакво негласно разбирателство, непонятно за нея. — Моля — продължи графинята, — чувствайте се като у дома си и ни позволете да ви посрещнем както подобава.

С тези думи тя седна и повика София да се настани на креслото до нея, докато господата се разположиха на тръстикови столове с червени кожени възглавници по-близо до прозореца.

София усещаше, че капитан Гордън я гледа и понеже това я караше да се чувства неудобно, се помъчи да разчупи мълчанието.

— Има ли много капери, сър, които да застрашават бреговете ни?

— Да, има — отвърна капитанът. — Французите и испанците проявяват интерес към нашите шотландски кораби.

Господин Хол добронамерено отбеляза:

— Подозирам, че интересът им е далеч по-полезен за вас, отколкото за тях самите. Нали получавате печалба за всеки заловен кораб?

— Да — отвърна капитанът с готовност. — А малко кораби могат да изпреварят „Крал Уилям“. Дори и френските.

— Натъквали ли сте се на френски кораби напоследък? — поинтересува се господин Хол.

— На нито един. Но ми казаха, че кралица Ана се интересува особено от всички кораби, които ще потеглят от Франция тази пролет. И така, висшестоящите ме предупредиха да съм особено бдителен.

— И бдителен ли сте?

— Да. — За миг отговорът му увисна във въздуха, сякаш капитанът трябваше да обмисли продължението. А после вдигна рамене и додаде: — Но все пак не е лесно да бъдеш едновременно навсякъде. Смея да твърдя, че всеки, който иска да се промъкне покрай мен, би могъл да го постигне.

Графинята хвърли поглед към София и после небрежно смени темата, насочвайки разговора към новините, които капитан Гордън бе донесъл от Единбург, и към това, което се говореше за Обединението.

Когато един час по-късно капитанът си тръгна, той топло се обърна към графинята:

— Милейди Ерол, оставам вашия най-предан приятел и слуга. Вярвайте в това.

— Знам го, Томас. Пазете се.

— Нищо няма да ми се случи. — Усмихнат, той се наведе да целуне ръката й, а после насочи усмивката си към София, при все че все още говореше на графинята: — Може да стане така, че тази година да се срещаме още по-често отпреди. Имам слабост към приятната компания, а Бог знае, че моят екипаж не може да ми осигури такава. — След което целуна ръка и на София, сбогува се с господин Хол и излезе, за да се отправи към лодката, която щеше да го отведе обратно на кораба му.

— Очарователен мъж, не смяташ ли? — обърна се графинята към София, докато двете стояха и го наблюдаваха през прозореца.

— Наистина е много красив.

— И лоялен, което в наши дни се среща рядко.

Зад тях Хол се обади:

— Милейди, ако ме извините, трябва да се погрижа за кореспонденцията си.

— Да, разбира се. — Графинята се обърна с гръб към прозореца и кимна. Свещеникът също си тръгна, като се оттегли с поклон. Графинята се усмихна, седна и направи жест на София да се върне на мястото си.

— Нали знаеш, че отиде да изпрати писмо на херцога на Хамилтън? Длъжен е да съобщава за всичко на господаря си. — Последва кратка пауза. — Какво мислиш за него?

— За кого, милейди?

— За херцога на Хамилтън.

София не знаеше какво да отговори.

— Държа се много любезно с мен.

— Не това те попитах, скъпа моя. Искам да разбера какво е мнението ти за него. — Тя видя смайването по лицето на София и продължи: — Или не вярваш, че на мнението на една жена може да се разчита? Лично аз се доверявам повече на това, което една жена, а не мъж, мисли за някого, защото мислите на жените са по-близо до истината и е по-малко вероятно да се заблудят от привидния чар.

— В такъв случай се боя, че ще ви разочаровам, защото самата аз намерих херцога за очарователен, при все че не разговаряхме дълго.

— За какво говорихте?

— Попита каква е връзката ми с вас.

— Така ли? — рече графинята с онзи премерен тон, който София вече бе започнала да свързва с всеки разговор, в който станеше въпрос за херцога на Хамилтън. — И какво друго?

— Говорихме за Дариен. Каза, че е било проява на божията милост, задето не съм отишла с родителите си.

— И това ли беше всичко?

— Това беше всичко. Разговорът ни продължи около четвърт час, не повече.

— И си го намерила за очарователен.

— Да, милейди.

— Е — каза графинята, — мога да ти простя това.

Не обясни какво иска да каже с тези думи, нито пък разкри какво мисли самата тя за херцога, при все че София основателно предположи, че според графинята самата тя е била подлъгана от външността му.

Но никой не каза нищо повече по този въпрос.

Изминаха още две седмици, дните започнаха да стават по-дълги, а безпокойството, което обгръщаше замъка, стана още по-силно.

— Днес възнамерявам да изляза на езда — обяви графинята една сутрин след закуска. — Ще дойдеш ли с мен, София?

Изненадана, тя отвърна:

— Разбира се.

— Струва ми се, че няма защо да безпокоим господин Хол. Все още е зает. — Графинята се усмихна и добави: — Смятам, че разполагам с костюм за езда, който идеално ще ти отива.

Спалнята на лейди Ерол бе почти наполовина по-голяма от тази на София и също гледаше към морето, макар оттук изгледът да не бе така впечатляващ, тъй като една от стените на замъка отчасти го скриваше. Пред изящно дърворезбованото легло висяха завеси от синя коприна, столовете бяха тапицирани със същата материя, хвърляща артистични отражения в огледалото с позлатена рамка, улавящо дневната светлина, която нахлуваше през тесните прозорци. Очевидно синьото бе любимият цвят на графинята, защото костюмът за езда, който извади от шкафа в преддверието, също беше син — красиво тъмносиньо, напомнящо за цвета на бистро езеро през есента.

— Някога косата ми беше същият цвят като твоята — въздъхна графинята, — а винаги съм смятала, че този костюм ми отива. Съпругът ми го донесе от Франция. Избрал го, за да подхожда на очите ми, така казваше.

— Не бих могла да облека нещо, което е свързано с толкова скъп спомен за вас — възрази София.

— Глупости, дете. Предпочитам ти да го носиш, вместо да лежи забравен в някой ъгъл. Освен това — добави тя, — дори да не бях в траур, вече никоя магия на света не би могла да ми помогне да се побера в тази дреха. Хайде, вземи го, облечи го и ще си имам придружителка за ездата.

Конярят, който им доведе конете, беше Рори — същият младеж, когото София бе видяла да се люлее на стола си и да зяпа Кирсти в кухнята онази първа сутрин, когато се бе загубила. Оттогава го бе виждала няколко пъти, но той винаги я бе отминавал със сведен поглед и кратко кимване в отговор на нейния поздрав.

— Той просто не е приказлив — обясни Кирсти, когато София я попита дали не го е обидила по някакъв начин. — Веднъж ми каза, че като бил съвсем малък, в къщата имало толкоз много хора, че сега обича спокойствието.

Въпреки това София му каза „добро утро“ и Рори кимна, както винаги, без да казва нищо, докато й помагаше да се качи на седлото. Бе й избрал същия кон, който бе яздила от Единбург дотук — една кротка кобила с бяло чорапче на крака и навика да свива уши, когато някой кажеше нещо, за да не пропусне и най-слабия звук.

Кобилата изглеждаше леко възбудена и нетърпелива, сякаш и тя усещаше смяната на сезона и затоплянето на вятъра и искаше само да потича на свобода. Веднъж излезли на пътя, София трябваше здраво да сграбчи юздите, за да я задържи да не препусне с всичка сила. Когато конят направи лека крачка встрани и едва не се блъсна в този на графинята, София каза с извинителен глас:

— Конят ми е решен да върви по-бързо.

Графинята се усмихна.

— Моят също. — Тя погледна към София и се усмихна. — Да им позволим ли да стане на тяхното?

Удоволствието да препуска волно по пътя с развяна от вятъра коса под галещите лъчи на слънцето създаде у София чувството за приключение, което тичаше пред нея, и тя почти си пожела тази езда да продължи през целия й живот, ала накрая графинята дръпна юздите и обърна коня си обратно и София трябваше да я последва.

Конят й обаче решително не желаеше да намали скоростта и преди София да успее да предположи какви са намеренията на кобилата, тя вече бе хукнала нанякъде. Въпреки че дърпаше юздите с всички сили, отговор нямаше. Единственото, което можеше да направи, бе да се вкопчи в седлото и да гледа с ужас как кобилата излиза от пътя и хуква през тревата право към морето. Към скалите.

Когато София реши, че е време да скочи от седлото, за да спаси живота си, кобилата неочаквано направи завой и препусна не към морето, а покрай него. Огромните скали на Слейнс, извисяващи се над брега, се приближаваха все повече и повече с всяка гръмко отекваща стъпка на коня.

„Трябва да я спра — помисли си София, — иначе може да направи погрешна стъпка и да ни завлече и двете в пропастта.“ Дръпна докрай юздите с всички сили и изкрещя на кобилата да спре. Кафявите уши се свиха назад и животното неочаквано заора крака в земята, хвърляйки София от седлото.

Тя едва успя да си помисли, че небето не е на правилното място, когато земята я посрещна със съкрушителна сила и я остави без дъх.

Над главата й прелетя морска птица, извърнала любопитно око към нея. София погледна нагоре към птицата и едва надви бученето в ушите си, за да разбере какво я пита някакъв мъжки глас:

— Наранихте ли се?

София не беше сигурна. Пое си дъх и установи, че дробовете й работят, така че отвърна:

— Не.

Силни ръце се промушиха под тялото й и й помогнаха да седне. Тя се обърна, за да види по-добре мъжа, и установи, че го познава.

— Капитан Гордън — каза тя, като се чудеше дали пък мозъкът й не е пострадал повече, отколкото си дава сметка.

Капитанът обаче изглеждаше съвсем истински, а в усмивката му личеше задоволство, задето си спомня името му.

— Да — кимна той. — Имам навика на самия дявол да никна, където не ме сеят, и вие извадихте късмет, че е така.

Прекъсна ги звук от галопиращи копита. След миг графинята се озова до тях, останала без дъх.

— София… — започна тя, а после възкликна: — Томас! Как, в името Божие, се озовахте тук?

— По неговата милост, милейди — произнесе сериозно капитанът, все още коленичил до София. — Изглежда, той ме е изпратил тук, за да спася вашата млада повереница от тежко нараняване, при все че трябва да призная, че единственото, което направих, бе да й помогна да седне. — После се пошегува: — Сега с надбягвания ли се занимавате, Ваше Благородие? Трябва да отбележа, че в този етап от живота ви това едва ли е препоръчително.

Изпълненият й с тревога поглед се проясни.

— Що за наглост! — отвърна тя на шегата и се обърна към София: — Наистина ли нищо ти няма?

София я успокои, че е добре, и се изправи, за да го докаже. Все пак обаче малко залиташе и бе благодарна, че твърдата ръка на капитан Гордън я държи здраво за лакътя.

Той погледна застаналата на около метър от тях кобила, която сега изглеждаше съвсем кротка.

— Не ми изглежда толкова опасно животно. Готова ли сте да опитате пак, ако аз стоя до главата й?

София знаеше, че си има причина да я подканя отново да се качи на този кон, макар че капитанът не я спомена. Досега бе падала така ужасно само веднъж, като дете, и все още си спомняше как баща й й помогна отново да се качи на гърба на понито, което я бе хвърлило. „Не губи и миг, преди да се качиш отново на седлото, иначе никога няма да събереш смелост да го направиш“ — бе й казал той.

Така че София смело отиде до кобилата и позволи на капитан Гордън да й помогне да се намести на седлото. Видя как очите му се стоплят от одобрение.

— Ето — рече той и хвана юздата. — Ако ми позволите, ще се върнем с по-бавна крачка.

Графинята яздеше до тях кроткия си скопен кон.

— Сериозно ви питам, Томас — настоя тя, — как се озовахте в Слейнс? Изобщо не знаехме, че ще идвате.

— Не ви предизвестих. Не знаех дали ще мога да спра тук. В момента се връщаме от Оркни и не трябва да прекъсваме патрула, но тъй като ветровете бяха благосклонни, се оказах в състояние да хвърля котва за няколко часа, без да причиня забавяне.

— Значи каперите не са ви създавали много неприятности? — попита графинята.

— Не, милейди. Този курс наистина беше страшно скучен, за голямо раздразнение, ако мога да добавя, на моя млад колега капитан Хамилтън, който плава след мен. Той гори от нетърпение да си премери силите с някой французин и едва го удържаме да не излезе в открито море и да си намери някакъв — допълни той.

Графинята леко се усмихна на шегата, но изглеждаше замислена.

— Признавам, че бях забравила за вашия капитан Хамилтън.

— Знам. Аз обаче не съм. — В косия поглед, който й хвърли, се четеше насърчение. — Не се притеснявайте, всичко е под контрол.

Това очевидно бе черта на характера му, помисли си София. Наистина приличаше на мъж, който умее да взема нещата под свой контрол. Само минута след пристигането им в Слейнс вече бе изпратил кобилата на Рори, за да се погрижи за нея и да я провери за наранявания, Кирсти бе повикана да се заеме със София със същите задачи, а капитанът и графинята отидоха да чакат в приемната.

— Не съм наранена — протестираше София, докато Кирсти се суетеше наоколо с леген вода и парчета плат. — Няма защо да се занимаваш с мен.

— Заповед на капитан Гордън — отвърна Кирсти, отхвърляйки бодро от себе си всяка отговорност. — Ау, само погледнете тази кал!

— Боя се, че съсипах красивия костюм на графинята.

— Е, не сте го разкрасили, това е сигурно. Нито пък себе си. Само си вижте гърба — имате ужасни натъртвания. Не ви ли боли?

— Само малко. — Но София потръпна при допира.

— Утре сутрин ще сте цялата скована. Ще помоля госпожа Грант да ви направи лапа, за да спаднат отоците. Ама няма да се изненадам, ако капитан Гордън вече й е поръчал. — Кирсти направи пауза, като че ли обмисляше нещо. София реши, че както и тя самата, момичето не е сигурно какви трябва да са границите на новопородилите се отношения помежду им. Най-после Кирсти каза: — Трябва да сте доволна, че такъв голям мъж като капитан Гордън се интересува от вас.

— Интересува се от… О, не, убедена съм, че е просто любезен — смути се София и когато Кирсти я погледна, добави: — Прехвърлил е четирийсетте, така че сигурно си има жена.

— Една съпруга рядко може да спре мъж като него да се заглежда, където пожелае.

София почувства как лицето й започва да се изчервява.

— Грешиш.

— Щом така ви се ще да вярвате — подхвърли Кирсти, докато вдигаше калните дрехи. По лицето й обаче играеше усмивка, която стана по-широка, когато София избра да облече най-простата и най-зле стоящата й рокля, преди да слезе долу.

Не че София не смяташе капитана за привлекателен мъж. Тя просто не искаше да получава от него онова внимание, за което намекваше Кирсти, затова изпита облекчение, когато при влизането й в приемната той почти не я погледна. Той вече се изправяше, за да се сбогува.

— Сигурен ли сте, че искате да тръгнете? — обърна се към господин Хол. — Напоследък ветровете духат наистина силно.

— Не мога да остана. Негова Милост херцогът на Хамилтън ми изпрати вест, че в Единбург спешно се нуждаят от мен.

— В такъв случай ще се радвам да ви откарам до Лейт, само че потегляме след по-малко от час. Можете ли да се приготвите дотогава?

— Мога, капитане — отвърна свещеникът и се обърна към графинята: — Милейди Ерол, благодаря ви, задето бяхте така добра да ми позволите да остана толкова дълго. Ако не беше настоятелният тон на последното писмо от Негова Светлост, боя се, че никога нямаше да успеете да се отървете от мен.

— Добри ми господи Хол, вие винаги сте добре дошли в Слейнс. Желая ви безпрепятствено пътуване до дома.

Той кимна в знак на благодарност.

— Искате ли да предам на херцога някакво съобщение?

— Не, освен че му желая здраве и че ще го препоръчам на лорд великия конетабъл, моя син, ако ме уведоми, че такова е желанието му.

Свещеникът отново кимна и погледна към София:

— Желая ви всичко най-хубаво, скъпа моя. Ще ви споменавам в молитвите си.

С тези думи ги остави и излезе, за да събере нещата си.

Капитан Гордън остана още няколко минути; говореше на общи теми, но бе очевидно, че и той иска да си тръгне. Най-после се изправи и се сбогува.

— Трябва да потегля за Тинмут, след като мина през Лейт — обясни той на графинята. — Преди да се върна на север, ще минат най-малко четиринайсет дни, но ще ви уведомя своевременно за пристигането си.

— Благодаря ви, Томас. Ще бъде много любезно от ваша страна.

— Госпожице Патерсън. — Усмихнат, той допря устни до ръката на София, а после се изправи и момичето с леко неудоволствие установи, че Кирсти е права: в очите му определено имаше нещо повече от обикновен приятелски интерес. — Вярвам — продължи той, — че в мое отсъствие ще положите всички усилия да избягвате нови злополуки. При все че ви уверявам, че не след дълго това ще ви се стори доста трудно.

Тя измърмори някакъв учтив отговор, защото не искаше да го задържа. Едва по-късно, когато вече не можеше да види „Крал Уилям“ на широкия хоризонт, й се прииска да го бе попитала какво означават тези прощални думи. Защото сега вече й звучаха не като друго, а като предупреждение.