Сузана Киърсли
Пръстенът на София (26)

XI

Кирсти постави купичката със супа пред София.

— Трябва да ядете.

София не бе успяла да погълне нищичко на закуска и се радваше, че графинята и синът й бяха заминали за Дънотар и не я бяха видели как изглеждаше тази сутрин — бледа като болник.

София знаеше на какво се дължи това неразположение. Отначало не беше сигурна, но сега вече бе дошъл август, от женитбата й с Морай бяха изминали почти три месеца и не можеше да има друга причина за неразположението, което я нападаше всяка сутрин и я приковаваше към леглото. Добре си спомняше, че сестра й Ана се чувстваше по същия начин, когато детето бе започнало да расте в утробата й.

Кирсти също знаеше. Хладната й ръка погали челото й.

— Няма да ви е толкова зле през цялото време. Ще отмине.

София не смееше да вдигне очи, защото не можеше да понесе съчувствието в очите на Кирсти. Извърна глава настрана.

— Какво ще правя?

— Не можете ли да кажете на Нейна Светлост?

— Обещах, че няма.

— Още няколко месеца — сухо напомни Кирсти, — и може да се окаже трудно да удържите на това обещание.

— След няколко месеца може да не ми се наложи да го правя. — Сигурно не оставаше чак толкова време преди идването на краля, а с него и на Морай, и тогава нямаше да трябва повече да крият, че са се свързали.

Кирсти разбра какво има предвид и кимна.

— Да се надяваме, че сте права. — Хладната й длан отново погали челото на София и движена от ненадеен импулс, тя каза:

— Ще попитам сестра си дали знае някакви отвари, които да ви помогнат дотогава.

Ръката на София се плъзна със закрилническо движение по все още плоския й корем.

— Отвари? — Припомни си агонията на Ана и онази зла ухилена жена с нейните бутилки. — Не мога да пия никакви лекарства. Няма да навредя на детето си. — Неговата рожба, сгря сърцето й тази мисъл, детето, заченато от любовта им. Част от него вътре в нея.

— Бебето ви няма да пострада — обеща Кирсти и продължи усмихната: — Сестра ми е минавала по тоя път, а всичките й деца се появиха на бял свят крещящи и пълни с живот. Тя ще знае какво да направите. Ще ви помогне.

„Само че тази помощ не може да дойде достатъчно скоро“ — отчая се София, когато новият пристъп на гадене я улови безпомощна в хватката си и я накара да затвори очи и да зарови лице във възглавницата.

Кирсти се изправи.

— Ще пратя някого да види дали ще може да дойде, преди да се върне Нейна Светлост.

Сестрата на Кирсти се появи още преди падането на нощта. Разбиращите й очи и нежните й движения успокояваха София. Тя й донесе изсушени билки, увити в парче плат, и й каза да ги изсипе в чая си.

— Това ще облекчи гаденето, така че отново ще се почувствате като човек и ще можете да хапнете нещо.

Билките наистина подействаха — дотолкова, че на следващата сутрин София се чувстваше достатъчно добре да стане от леглото, да се облече и да седне на масата в трапезарията. В замъка все още нямаше други хора, освен нея и прислужниците, така че никой не видя как прокара ръка по корема си с новопородила се гордост, преди да седне. Нямаше голям апетит, но все пак хапна малко и след това се настани с книга в ръка в един топъл, окъпан в слънчева светлина ъгъл на библиотеката.

Седнала тук, в помещението, където Морай толкова често бе търсил спасение от принудителното бездействие в Слейнс, София имаше чувството, че е по-близо до него, когато докосваше гладките, кожени подвързии на книгите, които той обичаше да чете.

Сред всички тях имаше една, която я караше да усеща най-силно това чувство на връзка, сякаш гласът на Морай изричаше думите, които следяха очите й — „Крал Артур или британската слава“ на Драйдън^[1]. Страниците изглеждаха отваряни толкова рядко, че тя се съмняваше, че някой, освен Морай и нея самата е прочел стиховете. А бе сигурна, че той ги е чел, защото в писмото, което й бе оставил, бе вмъкнал цитат от тази творба. Това кратко писмо, наситено с толкова силни чувства, й вдъхваше такава увереност, че когато го препрочиташе всяка вечер, всичките й тревоги изчезваха, а стиховете, написани с ясния му, решителен почерк я обгръщаха така, като че ли самият той ги изговаряше:

„Където и да ида, душата ми при теб остава.

Единствено със сянката си заминавам.“

София отново препрочете стиховете и докосна страницата с пръсти, като че ли по някакъв начин това можеше да приближи Морай до нея. „Още няколко седмици — помисли си тя. Само още няколко седмици, месец може би, и тогава кралят със сигурност щеше да дойде.“

Сред всички обитатели на замъка се говореше само за това. Посетителите идваха и си отиваха в състояние на неимоверно въодушевление и това лято имаше моменти, когато Слейнс изглеждаше оживен като кралски двор, а около трапезата можеха да се видят множество непознати лица — мъже, които бяха пропътували цели мили, за да пренасят тайни съобщения от благородниците от Севера и от тези от планините.

Те не смееха да дойдат лично; едно събиране на отявлени якобити щеше само да привлече вниманието на кралица Ана, а всички знаеха, че английският двор е обърнал постоянно бдящото си око на север като хрътка, надушила нова миризма във вятъра. Според графинята това не се дължеше на случайността и тя не правеше никакви опити да скрие мнението си на кого дължат това внимание. Всички, които идваха в Слейнс, получаваха съвет да внимават с думите и делата си пред херцога на Хамилтън.

— Щом държи да изиграе ролята на вълк в кошарата — бе казала тя, — трябва да го оставим да продължава да вярва, че всички ние сме овце.

А графът се бе усмихнал и бе отвърнал:

— Майко, ти може да си много неща, но никой, който те е срещал, не би могъл да те сметне за овца.

София безмълвно се съгласи с него. Графинята, която толкова пъти бе доказвала силата на интелекта си, това лято показа такава физическа издръжливост, която не бе по силите на София въпреки младостта й. Тя почти не спеше, ставаше рано, за да се заеме с ролята си да подготви всичко за идването на краля: посрещаше многобройните посетители, пишеше безброй писма и отговаряше на куп други. Като че ли нямаше нощ, когато светлината в стаите й да не остава да гори дълго след като всички останали вече си бяха легнали.

А скоростта, която си налагаше — скорост, способна да изтощи до крайност всеки мъж — при нея като че ли служеше единствено за да засили владеещото я чувство на безпокойство.

— За бога! — бе избухнала тя предишната седмица, докато двете със София стояха пред огромния прозорец на приемната. — Какво си мислят всички те? Трябва да дойдат сега. Трябва или ще изпуснем момента.

И все пак морската шир под тях оставаше обезкуражаващо пуста и на хоризонта не се показваха никакви платна с новини от Сен Жермен.

Тази сутрин София стоеше по навик до прозореца на стаята си, вперила поглед с надежда на изток, но виждаше само слънчевата светлина, която се отразяваше върху водата, твърда и блестяща, и след няколко минути очите я заболяха толкова много, че трябваше да отклони погледа си.

„Днес няма да се случи нищо особено — въздъхна тя, — не и когато графинята и синът й все още са на посещение при граф-маршала в Дънотар.“ Днес щеше да бъде ден за почивка и усамотение. София седна с няколко книги, зачете се и остави слънцето, което проникваше през прозорците, да затопли наведената й глава и раменете й и да я накара да се унесе, а после и да потъне в забравата на съня.

Събуди я Кирсти, която нежно разтърсваше ръката й.

— София, трябва да станете.

София застави натежалите си клепки да се повдигнат.

— Кое време е?

— След пладне. Имате посетител.

София с усилие се изправи на стола, забелязала настойчивостта в тона на Кирсти.

— Кой?

— Негова Милост херцогът на Хамилтън. Изминал е целия път от Единбург дотук с карета.

Сънена и все още неспособна да мисли трезво, София предположи:

— Но той сигурно е дошъл да види графинята и графа, а не мен.

— Да, така е и Рори вече тръгна към Дънотар, за да ги доведе вкъщи. Но докато пристигнат, вие сте единствената в този дом, чието положение й позволява да го приеме. Хайде, ще ви помогна да се приготвите.

София припряно се облече и хвърли неуверен поглед към огледалото. Лицето й все още беше бледо от пристъпите на гадене и дори в собствените й очи нервността й бе повече от очевидна.

Не изпитваше никакво желание да се срещне с херцога на Хамилтън насаме. „Той знае прекалено много — беше я предупредил Джон, — но все пак е наясно, че не всичко му е известно, и се боя, че това неведение може да го тласне към ново предателство.“

Стига да беше тук, графинята щеше да забележи всеки опит, който херцогът можеше да направи, за да извлече някое предимство за себе си. Нямаше да се остави да я подведат неволно да разкрие подробности, които биха могли да осуетят плановете на краля или да навредят на тези, които му служеха. Всъщност, ако беше тук, лейди Ан щеше да манипулира херцога по-успешно, отколкото той би успял да манипулира нея.

Графинята обаче я нямаше и София знаеше, че този следобед трябва да напрегне ума си така, както никога досега. Прекалено много беше заложено на карта, и то не само заради краля и неговите поддръжници.

Не за живота и бъдещето на краля си мислеше тя, докато ръцете й се движеха леко по корсажа на роклята й, като че ли искаха да се уверят, че новият живот, който туптеше в нея, е в безопасност.

Кирсти забеляза движението й и рече:

— Все още не ви личи. Няма защо да се боите, че херцогът ще забележи.

София отпусна ръцете си.

— Но със сигурност ще забележи това — продължи Кирсти и кимна към тежкия сребърен пръстен, който София сега носеше винаги около шията си на тънка сребърна верижка, така че лесно да го скрие под дрехите си. Верижката се бе изплъзнала от деколтето на роклята и Кирсти я посъветва: — По-безопасно ще е да не я носите.

София знаеше, че е права. От разказите на Морай за детството му бе разбрала, че баща му бе поддържал близки контакти със семейството на херцога и по всяка вероятност той още като момче бе виждал този пръстен на неговата ръка. Не можеше да рискува той да го разпознае сега, защото нямаше да му трябва много време, за да се досети как е попаднал в ръцете й.

„Той никога не бива да разбере, че си моя“ — спомни си София думите на Морай и неохотно свали верижката.

— Ето — каза на Кирсти и й подаде пръстена.

— Ще го пазя добре.

София не се съмняваше в това. Но така й се искаше да усети успокояващия допир на пръстена до сърцето си, за да й даде кураж, докато внимателно слизаше към приемната, за да приветства херцога на Хамилтън.

— Ваша Милост. — Зачуди се възможно ли е този глас, който звучеше така спокойно, да е нейният собствен глас? — Оказвате ни голяма чест с посещението си.

Той изглеждаше почти същия, какъвто си го спомняше — изисканите дрехи, накъдрената черна перука, оформена по всички правила на модата така, че да се спуска над раменете му. Стори й се обаче, че привлекателните му черти се бяха втвърдили в умишлено поставена маска, предназначена да служи на някаква негова цел. Зад привидно апатичния израз в очите му се криеше бдителност и наблюдателност. За част от секундата тези очи я бяха преценили. А после херцогът се поклони. Поднесе ръката й към устните си.

— Госпожице Патерсън. Честта е изцяло моя, уверявам ви. — Усмивката му, така чаровна, както си я спомняше, имаше за цел да я накара да се отпусне. — Трябва да кажа, че животът в Слейнс ви се отразява добре. Изглеждате дори по-прекрасна, отколкото преди.

— Много сте мил — отвърна тя, учтиво освободи ръката си и седна, за да го накара да заеме стола срещу нея. Установи, че така е много по-лесно да застане лице в лице с херцога.

— Съобщиха ми, че графинята и синът й не са си у дома? — Гласът му звучеше съвсем непринудено, но София усет и една изпитателна пауза, която самата тя трябваше да запълни. Направи го, като се постара гласът й да звучи също така нехайно:

— Очакваме ги да се върнат всеки момент. — А после, за да запрати топката в неговото поле, добави: — Вие, надявам се, ще останете, докато пристигнат? Знам, че много ще съжаляват, ако се разминете. Със сигурност щяха да си останат у дома, ако знаеха, че ще ги посетите.

„Така — каза си тя. — Хайде сега да обясниш причината за идването си и защо си изминал целия този път, без да ги предупредиш предварително.“ Ако подозренията на графинята се окажеха основателни, най-вероятно бе дошъл, за да ги шпионира и да разбере от първа ръка какво се върши в Слейнс в подготовка за пристигането на краля. Ако наистина беше така, херцогът сигурно смяташе, че е извадил късмет вместо далеч по-подозрителната графиня и енергичния млад граф да завари едно обикновено момиче съвсем само и — поне според него — достатъчно глупаво, за да се остави да го подведат с лекота.

— Да — побърза да обясни той, — съжалявам, че дойдох без предизвестие, но до днес не знаех, че делата ми ще ме отведат толкова далеч на север. Исках само да изкажа почитанията си. Не мислех да създавам грижи на семейството, като оставам тук. Несъмнено гостите напоследък са им повече от достатъчни.

Този път не й трябваха предупрежденията на графинята. Видя го сама — блясъкът в усмихнатия му поглед бе съвсем мимолетен, но тя все пак го забеляза и разбра, че е била права да се отнася към него колкото се може по-предпазливо.

— Не и толкова желани гости като вас — бе отговорът, с който заобиколи поставената клопка. А после попита, както би постъпило всяко младо и безхитростно момиче, за новините от Единбург, за клюките от английския двор и за последните новости в модата.

Струваше й се, че разговорът им прилича на танц със сложни стъпки, но докато времето течеше, тя усвои правилата и разви усет кога трябва да настъпва, кога да се завърта и кога просто да стои и да чака.

Той водеше разговора много умело — не задаваше открити въпроси, а правеше изявления, така че тя да трябва да му отговори по начин, който да му разкрие поне малко информация, но тя устояваше позициите си и всеки път контрираше с находчив, любезен отговор, който не му даваше нищо, за което да се хване.

Беше сигурна, че той не осъзнаваше, че го прави целенасочено — херцогът не бе от мъжете, които биха приели, че жена като нея може да притежава толкова ум — но все пак с напредването на следобеда в думите му започнаха да се прокрадват слаби нотки на раздразнение като у човек, който се опитва да свърши някоя съвсем проста работа, но не успява и се чуди защо.

Въпреки това обаче не си тръгна, дори и когато стана четири и им поднесоха обичайните освежителни напитки за този час — вино и бира, както и малки питки вместо хляб в чест на посетителя. София си мислеше, че след това херцогът ще си тръгне и ще продължи към мястото, където възнамеряваше да прекара нощта, но той не го направи — просто се настани още по-удобно на стола си и продължи да говори още по-пространно и с още по-голям чар, за да направи стъпките на танца още по-сложни.

София отговори на усилията му, като удвои своите собствени, но това бе ужасно уморително. По времето, когато стъпките и гласовете от преддверието й показаха, че графинята и синът й най-после са пристигнали, София се намираше на прага на пълното изтощение.

Изпита огромна благодарност, когато лейди Ан, жизнена както винаги, влезе в приемната.

— Ваша Милост, какво неочаквано удоволствие. — От чаровната й усмивка човек можеше да помисли, че прелива от радост. — Признавам, че почти не повярвах на прислужниците, когато ми съобщиха, че сте тук. Отдавна ли чакате?

— Посрещнаха ме много любезно — увери я той. Беше се надигнал от стола си, за да я поздрави, и сега кимна към София. — С госпожица Патерсън прекарахме цялото време в разговор.

Погледът, който графинята отправи на свой ред към София, не издаде нито капка от безпокойството, което навярно бе изпитала при тази новина.

— В такъв случай не се съмнявам, че сте я намерили за също толкова очарователна компаньонка, колкото я намирам аз самата. Нейното присъствие в този дом ми носи постоянна радост, особено сега, когато всичките ми момичета са омъжени и далеч от родния дом. — Насочвайки отново вниманието си към херцога, тя продължи: — Нали ще останете за през нощта?

— Е, аз… — Той започна демонстративно да показва колебание.

— Да, да, разбира се, че ще останете. Вече се здрачава, не можете да обикаляте по пътищата толкова късно.

Графът на Ерол, който тъкмо влизаше в приемната, се присъедини към майка си.

— Не желаем да чуваме, че ще си тръгнете. — След което поздрави сърдечно херцога, доказвайки, че актьорските му дарби не отстъпват на тези на майка му. — Измина доста време, откакто бяхте тук за последен път. Елате, нека ви покажа подобренията, които правим по замъка.

Когато мъжете излязоха, графинята видимо се отпусна и цялата умора от бързата езда от Дънотар най-после си пролича. Тя въздъхна тежко и понечи да й зададе въпрос, но София я изпревари.

— Пристигна точно след пладне и откакто е дошъл, не се е отделял от мен. Както и подозирахте, изглеждаше решен да ме обърка така, че да му издам тайните на този дом.

Чертите на графинята се смекчиха.

— О, скъпа моя.

— Не му казах нищо. — Сега се чувстваше не само уморена, а и омаломощена от завръщащото се гадене, но се помъчи да го потисне, докато се подпираше на стола, за да се изправи и да застане пред графинята. — Бях много внимателна.

— О, скъпа моя — каза повторно графинята, но този път в гласа й имаше топлина и одобрение. — Съжалявам, че е трябвало сама да понесеш това бреме.

— Не беше кой знае какво.

— Напротив. Виждам, че си се изтощила до краен предел. — Тя пристъпи към нея, за да й помогне. — Пребледняла си.

— Само главоболие.

— В такъв случай иди и си почини. Заслужи си го.

София отново почувства по бузата си онова леко докосване, което толкова приличаше на спомена за любящата ръка на майка й. Лейди Ан се усмихна.

— Справила си се добре, София. Много добре. Сега иди и си почини. Аз и графът можем да осуетим всички замисли на херцога. Знаем как да се справим с него. За нищо на света не бих желала да се разболееш заради такъв човек. — Прегръдката й беше кратка, но успокоителна. — Сега се качвай горе и отивай в стаята си. Ще изпратя Кирсти да се погрижи за теб.

София с удоволствие се подчини. По-късно не си спомняше почти нищо от по-нататъшния развой на вечерта, която прекара в редуване на гадене и сън. На сутринта обаче, дали от билковата отвара на сестрата на Кристи, или поради някакво чудо, гаденето бе изчезнало, а херцогът си бе заминал. Тъмната му карета се бе отправила по северния път още на зазоряване, а самият той не знаеше нищо повече от това, което му бе известно, преди да дойде в Слейнс.

 

 

— Не е счупен. — Доктор Уиър окуражително плъзна длан по подутия ми глезен. — Ако го беше счупила, щеше да те боли тук — внимателно стисна мястото, — а не тук. Просто навяхване.

Лесно се бе вживял отново в професията, с която се бе пенсионирал. Със същия успех можеше да носи бяла престилка и стетоскоп и да задава въпроси на пациент, на когото му предстои операция, вместо да седи до камината ми, облечен в рибарски пуловер, все още влажен от дъжда.

Посегна към руло широки ластични превръзки и ме погледна изпод вежди.

— Стюарт каза, че си се отклонила от пътеката.

Стюарт очевидно не бе повярвал, че ще удържа на думата си и сама ще покажа на доктора пострадалия си глезен, затова бе уредил тазсутрешното му посещение. Подозирах, че неговата версия за инцидента, в която собствената му роля в спасяването ми положително бе раздута до неузнаваемост, надхвърля границите на простия факт, че съм паднала от пътеката, но кимнах:

— Да, така беше.

Този път погледът, който ми отправи, беше изпълнен с любопитство.

— Пътеката не е толкова тясна.

Не виждах причина да не му споделя това, което според мен можеше да бъде отговорът.

— Е, малко се бях отнесла, не обръщах много внимание на пътя и предполагам, че съм вървяла натам, накъдето съм си мислела, че е пътеката. — Срещнах погледа му. — Където си спомням, че е била.

— Разбирам — прие аргумента ми той. — Много интересно. — Замислен над това, той уви превръзката стегнато около глезена ми и се облегна назад с изражението на учен, който обмисля интригуваща хипотеза. — Възможно е, разбира се. Релефът на хълма със сигурност се е променил много оттогава от ерозията. Възможно е старата пътека да е пропаднала.

— А с нея и аз. — С усмивка на съжаление завъртях стъпало, за да проверя чувствителността му.

— Да, но в такъв случай ще внимаваш много в Слейнс, нали? Ако загубиш равновесие, докато си там, едва ли ще се разминеш само с навехнат глезен.

Погледнах над рамото му към прозореца и откриващата се през него гледка към червените стени, надвиснали застрашително над опасните скали. В този момент бяха потънали в сенки, защото над морето започваха да се събират облаци и да закриват слънцето.

— Не мисля, че в близките няколко дни ще бъда в състояние да се изкача дотам.

Той не отговори веднага.

— Когато си там, горе, и вървиш през стаите, какво изпитваш? — попита ме после.

Не знаех как да го обясня.

— Като че ли всички са излезли от стаята миг преди да вляза. Мога почти да чуя стъпките им и шумоленето на дрехите им, но не мога да ги настигна.

— Помислих си — каза той, — че може би виждаш късчета от миналото там, в Слейнс.

— Не. — Останах загледана в руините още миг и после отклоних погледа си. — Спомените не са в самия Слейнс. Те са заключени в моето подсъзнание и излизат на бял свят само докато пиша, при все че не съм сигурна, че наистина са спомени, преди да успея да ги проверя. — И му разказах как неговата книга „Старият шотландски флот“ бе доказала, че моите сцени с капитан Гордън отговарят на действителността. — Реших изобщо да не чета книгата. Използвам я само за да сверя подробностите, след като веднъж съм записала някоя сцена. Но не всичко може да се докаже така лесно. Така например току-що установих, че героинята ми е бременна, но за да докажа, че в действителност е било така, ще трябва да намеря запис за раждането на детето или кръщелно свидетелство, където София фигурира като майка. За съжаление, толкова стари документи невинаги могат да ти кажат това, което ти трябва, ако изобщо успееш да ги издириш. В родословието ни има сума ти хора, за които баща ми не може да открие нищо, а от години работи над родословното дърво.

— Но по отношение на София Патерсън ти разполагаш с едно предимство — изтъкна той. — Имаш прозорец към живота й.

— Вярно е. Сега знам датите на някои събития и местата, където са се случили, а баща ми успя да намери доказателства.

Споменаването на баща ми събуди интереса му.

— Казала ли си му?

— Откъде намирам информацията ли? Да. Нямах голям избор.

— И какво смята той за всичко това?

Не знаех със сигурност какво си мисли баща ми.

— Каза, че ще се постарае да приеме разкритията ми с разкрепостено съзнание. — Тонът ми стана сух. — Струва ми се, че повече щеше да му допадне, ако бях наследила спомените на съпруга на София, Дейвид Маклелънд. В неговата биография все още има доста дупки, които татко много би желал да запълни.

Докторът ме гледа изпитателно цяла минута, преди да каже:

— Предполагам, че ти завижда.

— Баща ми ли?

— Да. Както и аз. Кой не би ти завидял? Повечето хора си мечтаят да могат да пътуват през времето.

Знаех, че има право. По тази тема бяха написани толкова романи и снимани толкова филми, в които хората пътуваха в бъдещето или се пренасяха в миналото, че не бе трудно да се разбере колко изкусителна е тази мисъл, колко разпространен е този полет на въображението.

Очевидно докторът бе от хората, които си мечтаят за това.

— И когато си представя какво би могло да означава да наследиш спомените на някой свой прародител, да видиш това, което е видял той… Нали ти казах, че един от предците ми е бил капитан на кораб? Веднъж е пътувал до Китай, а също и до Япония. Може би съм наследил любовта си към морето именно от него, но не притежавам действителните му спомени. — Очите му се изпълниха с копнеж. — А какви спомени са били само — за морски бури, за пътешествия към Южна Африка, за Китай по времето на империята в пълния й блясък… кой не би си мечтал за това?

Не можех да отговоря на въпроса му, но той продължи да се върти в главата ми дълго след като докторът си отиде, както и споменаването на морето и на мъжете, които бяха търсили късмета си в неговите вълни. Вятърът се надигаше срещу прозореца ми, а над замъка се спускаха крилата на един ниско слязъл бял облак. И във въображението ми — в спомените ми — този облак започна да приема формата на нещо друго.