Сузана Киърсли
Пръстенът на София (38)

17.

— Не, не — отсече Джейн. — Просто не можеш да завършиш всичко по този начин. Прекалено е тъжно.

Възмутена силно, тя удари с последните страници от книгата по масата на сепарето ни в „Килмарнък Армс“ и накара чиниите с обяда ни да задрънчат.

— Но точно това се е случило наистина.

— Не ме интересува.

Когато Джейн се разгорещеше, нямаше сила, която да я спре, затова се радвах, че днес в ресторанта няма никого, освен нас. Обикновено на обяд в събота тук бе оживено, но сега другите маси бяха разчистени и в ресторанта бяхме останали само ние. Момичето, което ни бе сервирало, се бе оттеглило зад ъгъла към бара, но дори и там изглеждаше тихо, а ако се съдеше по шума от минаващите покрай нас стъпки по тротоара повечето от обитателите на Крудън Бей бяха излезли навън. Вятърът бе мразовит, но слънцето светеше весело, затова от мястото, където седях до прозореца към улицата, денят приличаше на пролет.

— Достатъчно е лошо — измърмори Джейн, — че трябваше да убиеш съпруга на горкото момиче — впрочем и това няма да ти го простя скоро — но да я накараш да изостави детето си… — поклати тя глава с укор.

— Но, Джейн…

— Не е правилно — заяви тя. — Една майка никога не би направила подобно нещо.

— О, не знам. — Струваше ми се, че разбирам основанията на София, макар че самата аз не бях майка, но обясненията ми попадаха на глухи уши. Джейн не бе в настроение да ги чуе.

— Все едно — каза тя, — прекалено е тъжно. Ще трябва да го промениш.

— Не мога.

— Разбира се, че можеш. Върни Морай от Франция, от Фландрия или от където и да е.

— Но той е умрял. — Протегнах й листите, които ми бе дал Греъм, за да й го докажа. — Виждаш ли? Ето там, на трета страница. Джон Морай, починал от раните си.

Тя взе страниците от ръката ми и ги огледа неубедена.

— Всички са там — уверих я. — Виж, това е Морай, а ето ги и сестрите му, както и брата на майка му, Патрик Грейм. Не мога да променям това, което се е случило на истински хора, Джейн. Не мога да променям историята.

— Но София не е история — възрази Джейн. — Не е истинска — тя е просто героиня, твое собствено творение. Сигурно можеш да намериш някакъв начин да й дадеш щастлив край. — Без да отстъпва и на милиметър, тя бутна страниците по масата обратно към мен. — Можеш поне да се опиташ. До срока за предаване остават цели седмици. И като говорим за това — продължи тя, превключвайки на друга тема, като посягаше към чашата с кафе, — върху какво да им кажа, че ще работиш после, ако ме попитат? Знам, че мислеше да е нещо във връзка с Италия, но не си спомням подробностите.

Моето кафе отдавна бе изстинало в чашата, но все пак го взех и отпих, за да имам извинение да не поглеждам пряко към Джейн.

— Всъщност — подхвърлих — мислех да остана в Шотландия за известно време.

— Така ли? — Антената й веднага заработи, можех просто да го почувствам.

— Хрумна ми нова идея за роман. Един от по-старите крале на Шотландия — Джеймс I. Управлявал е в началото на петнайсети век и е водил интересен живот, пълен с приключения, а освен това са го убили по онзи очарователен предателски начин — има една викторианска поема за това, казва се „Трагедията на краля“. Както и да е, мислех си, че мога да разкажа цялата история през очите на жена му…

— И тя ли е била убита? — смръщи вежди Джейн.

— Не.

— Радвам се да го чуя. Помислих си, че това може да е новият стил на книгите ти — да убиваш всички добри герои. — Над ръба на чашата й очите й ме измериха оценяващо. — Но историята звучи интересно. Издателите ще я харесат. Книгите за Шотландия винаги се продават добре.

— Да, и преди си го казвала.

— А освен това, разбира се, ще съм много щастлива да останеш да живееш тук. Ако предположим, че останеш в Крудън Бей. — Изрече го съвсем нехайно, като някой стар рибар, който набожда стръвта на куката.

— Къщурката ми много ми харесва.

— Да, знам. Само си мислех, че може да ти е по-лесно с проучванията, ако живееш близо до някой университет със свястна библиотека. — Куката се приближи към мен. — Като Абърдийн.

Не захапах. В действителност тъкмо се канех да кажа нещо уклончиво, когато ме прекъсна почукване по прозореца до рамото ми. На тротоара от другата страна Стюарт ми се ухили, намигна и направи жест, че идва.

Джейн повдигна вежда.

— Някой приятел ли?

— Синът на хазяина ми.

— Наистина ли?

По изражението й личеше до какво заключение е стигнала и дяволът у мен не ми позволи да й обясня как стоят нещата, особено при положение, че Стюарт не влезе сам в ресторанта. Зад него Греъм съблече якето си и срещна погледа ми с топло задоволство, оставайки в сянката на брат си, като ги запознавах с Джейн.

Всички се раздвижихме около кръглата маса на сепарето, когато Стюарт седна до мен и плъзна собственически ръка по перваза отзад.

— Струва ми се, че веднъж сме разговаряли по телефона — каза той на Джейн, след което погледна към мен и обясни: — Вечерта, когато си удари глезена, помниш ли?

— Значи сте били вие? — Джейн реши, че вече го е приклещила на сигурно и почти не погледна сядащия до нея Греъм.

Той знаеше какво правя. Виждах веселата искрица в очите му, докато преценяваше ситуацията — Стюарт, който се обляга към мен, Джейн, която се подготвя за кръстосан разпит от другата ми страна. Изпъна крак, стъпалото му докосна моето и замръзна там — съвсем малък контакт и все пак единственият, който имаше значение за мен.

— И така — каза Стюарт, — какво правите вие двете?

Имаше предвид мен и Джейн.

— Джейн тъкмо ми казваше, че краят на книгата ми не й харесва — отвърнах.

Джейн погледна към Стюарт.

— Чели ли сте я?

— Не, не още. Това тя ли е? — Обърна страниците на масата. — Не знаех, че си я завършила.

— Не е — намеси се Джейн. Знаех, че няма смисъл да й възразявам. — Прекалено е тъжно. Ще трябва да ми помогнете да я убедя, че краят трябва да е щастлив.

— Мога да опитам — ухили се Стюарт и се премести още по-близо до мен, докато сервитьорката, видяла, че към нас са се присъединили още хора, идваше към масата, за да вдигне чиниите и да провери дали някой не иска питие.

Двамата мъже си поръчаха бира, а аз — ново кафе, но Джейн вдигна ръка.

— О, не, не мога. Трябва да се връщам. Обещах на Алън, че ще се прибера преди три. Съпругът ми — обясни тя на Стюарт, докато събираше нещата си, а после се надигна и му каза любезно: — Радвам се най-после да се запознаем.

— Удоволствието е взаимно.

— И с брат ви. Греъм, нали така? — И посягайки да се здрависа с него над масата, Джейн попита: — Хареса ли ви тортата?

Това бе последното, което очаквах. Затаих дъх, но Греъм сръчно улови топката и я метна обратно в нейното поле. Сивите му очи се смееха на фона на иначе непромененото лице.

— Да, много.

— Радвам се. — Джейн се обърна, за да ми нанесе победоносен удар с триумфа на усмивката си. — Ще ти звънна по-късно, Кари.

Изобщо не се съмнявах в това.

— Приятна жена — заяви Стюарт, когато Джейн си тръгна. Споменаването на тортата или не му бе направило никакво впечатление, или бе решил, че е незначителна подробност, тъй като не се отнасяше до него. Той разсеяно забарабани с пръсти по купчината листи. — Защо искаше да те убедя, че краят трябва да е по-щастлив? Колко тъжен може да е?

— Убих героя.

— А.

— И накарах героинята да изостави единственото си дете и да замине.

— А, добре — рече Стюарт, — това е достатъчно. — Погълна яка глътка от бирата си и рече: — Тогава остави героя жив.

— Не мога. Той е действителна историческа личност и умира, когато е умрял. Не мога да променя това.

— В такъв случай завърши книгата, преди да умре.

Простичък отговор. Който при това щеше да реши цял куп проблеми, трябваше да го призная. Само че животът рядко биваше прост.

Отново си припомних този факт, и то съвсем ясно, един час по-късно, когато тримата излизахме от „Килмарнък Армс“ и се отправяхме към пристанището. Стюарт не бе точно пиян, но бирата го бе потопила в щастливо и безоблачно настроение и докато вървяхме, той преметна ръка през раменете ми и нямаше учтив начин да се отърва от нея. Греъм, на половин крачка зад нас, като че нямаше нищо против.

Нито пък се възпротиви, когато Стюарт каза, че ще ме изпрати до къщурката ми.

— Не, вървете — подкани ни Греъм. — Аз ще се отбия при татко. — За миг ръката му се сключи около моята в окуражително докосване. — Ще се видим по-късно.

Стюарт продължи да бърбори бодро, докато предпазливо се изкачвахме по кишавата пътека, а когато пъхнах ключа в бравата на входната врата, той застана зад мен и започна да изтръсква водата от краката си по средата на някакъв анекдот.

— И тогава му казах, казах му…

А после млъкна така внезапно, че ме накара да погледна към него.

Той все още стоеше от вътрешната страна на прага, приковал очи върху масата, на която пишех. Е, не върху масата, а върху стола пред нея. И не точно върху стола, а върху фланелката, окачена на гърба му: износена фланелка за ръгби, тъмносиня, със златисти и червени ивици.

Той премести поглед към мен. Зарадвах се, че в очите му не видях истинско разочарование — само унило осъзнаване и примирение.

— Не съм аз — попита той, — нали? И никога не съм бил.

Отговорих честно:

— Съжалявам.

— Не, всичко е наред — вдигна ръка той, за да ме спре. Обърна се да си тръгне. — А сега, ако ме извиниш, ще отида да пребия брат си.

— Стюарт.

— Не се тревожи, ще оставя всичките му съществени части в изправност.

— Стюарт.

Вече на половината път до вратата, той се спря и ме погледна доброжелателно.

— А най-лошото е, че дори няма с какво да се опитам да променя решението ти. Дори и аз знам, че си избрала по-добрия.

А после се усмихна и остави вратата да се затвори зад него, след което го чух как се отдалечава по пътеката.

 

 

— Не ти ли казах? — попита Греъм, докато обмисляше следващия си ход на шахматната дъска, която бях намерила в един от шкафовете в къщурката. Комплектът не можеше да съперничи на този, с който героите ми бяха играли в библиотеката в Слейнс — не всички фигури бяха оцелели и трябваше да заместим моя офицер и неговия топ със сладки с ликьор — но когато я поставих на малката кръгла маса между фотьойлите, се получи голяма прилика. Погледнах към Греъм.

— Значи ще се оправи, така ли?

— Стюи ли? Да. Довечера ще пообиколи кръчмите в Питърхед, за да ти потърси заместничка. Ще се оправи.

Беше преместил коня си и аз бях принудена да се позабавя малко, докато обмисля отговора си. Не бях играч от световна класа и се опитах да освободя съзнанието си с надеждата, че някой погребан спомен — може би за уроците на полковник Грейм — може да се появи, за да напъти ръката ми.

Греъм чакаше.

— Мислех си за твоя проблем с книгата.

— Така ли?

— Казваш, че след като Морай умира, неговата вдовица трябва да напусне и детето им, така ли?

— Точно така.

— Няма ли някакъв начин да го задържи? Когато баща ми загуби мама, единственото, което му позволи да продължи напред, бе, че все още имаше Стюарт и мен. Човек, който е потънал в скръб, прилича на удавник; ако няма за какво да се хване, ще изгуби надежда. И ще потъне.

Съгласих се.

— Но за моята героиня не е толкова лесно. — Обясних му ситуацията, докато правех хода си.

Той не се разколеба.

— Аз бих задържал детето въпреки всичко.

— Е, ти си мъж — изтъкнах. — Мъжете мислят по по-различен начин. А и в началото на осемнайсети век една жена трудно би успяла да отгледа детето си съвсем сама.

Той обмисли това, вперил изучаващо поглед в шахматната дъска, а после премести царицата си да вземе моя офицер — сладка, който той вдигна от дъската и изяде, без да спира да мисли.

— И какво точно — попитах — смяташ да правиш, когато пешката ми стигне до другия край и си поискам офицера обратно?

Греъм ми се ухили самодоволно и заяви нечленоразделно през сладката:

— Пешката ти никога няма да стигне дотам. Шах.

Наистина беше шах. Бе го направил така гладко, че в първия момент не видях никаква възможност да преместя царя си на безопасно място, но Греъм не бе казал „шах и мат“, така че знаех, че положението не е безнадеждно, че трябва да има някакъв начин…

— Това, което трябва да направиш — настоя той, — е да й дадеш някой друг.

Измина миг, преди да осъзная, че Греъм все още мисли за книгата ми и как да направя така, че да завърши щастливо.

— Дай й някой друг, когото да обича — додаде той. — Друг мъж.

— Тя не иска друг мъж.

Такава е истината, помислих си. В мига, в който произнесох думите, знаех, че това е истината. И все пак след по-малко от година София се бе съгласила да се омъжи за моя собствен прадядо. Не можех да не се запитам защо.

Може би, помислих си, решението на проблема ми не лежи в Слейнс. Погледът ми се проясни. Направих едно малко движение на шахматната дъска и една пешка пристъпи напред, за да защити царя ми и да отвори пътя на другия ми офицер.

— Шах и мат.

Греъм се наведе напред и бързо огледа разположението на фигурите.

— Как, по дяволите, го направи?

Честно казано, и аз самата не знаех. Но бях съвсем сигурна в едно: също като София, и аз трябваше да отпътувам за Къркубри, защото краят на историята ми ме очакваше там.