Сузана Киърсли
Пръстенът на София (23)

14.

Пригладих с дланта си листа хартия, на който бях надраскала тези няколко реда, когато се бях събудила от онзи сън във Франция. Струваше ми се, че откакто го сънувах, е изминала цяла вечност, а същевременно ми се струваше, че е било едва вчера.

Бях се чудила къде ще е мястото на този фрагмент и сега вече знаех.

Знаех също така защо тази единствена нощ бе оставила в паметта ми толкова силен спомен, че бе пропътувал всички тези векове, за да се появи в сънищата ми.

— Добро утро. — Гласът на Греъм бе все още дрезгав от съня. Беше си сложил дънките и една риза, но все още не я бе закопчал и гърдите му бяха голи, а краката — боси. — Виждала ли си някъде Ангъс?

— Стана заедно с мен. И вече го извеждах — отвърнах. — Много е добре.

Кучето, свито под работната ми маса, завъртя очи, без да помръдва от удобното положение, в което се бе наместило, и убедено, че на никого не трябва, доволно се върна към сънищата си.

— Трябваше да ме събудиш — каза Греъм.

— Реших, че малко почивка ще ти дойде добре.

— Така ли? — Засмените му сиви очи срещнаха моите и ме накараха да се изчервя. — След изтощителните ми усилия от снощи, това ли имаш предвид?

— Е…

— Не съм чак толкова стар — пошегува се той и се приближи, за да ми го докаже. Подпря се с две ръце на облегалките на стола ми и се наведе за целувка, която отново накара дъха ми да спре. И той го знаеше. Отдръпна се и ми се усмихна, изглеждайки по момчешки размъкнат и абсолютно щастлив. — Добро утро — рече отново той.

— Добро утро — успях да отговоря някак си.

— Искаш ли кафе?

— Да, ако обичаш.

Греъм се изправи и се запъти към кухнята. Чашите, които бях извадила за вчерашното кафе, все още си стояха недокоснати на плота до пълния чайник. Вчера така и не стигнахме до кафето. Пет минути след влизането ни през вратата стоях там, където той бе застанал сега, с гръб към всекидневната, и притеснено бъбрех за какво ли не като пълна глупачка, а в следващия миг той се озова зад гърба ми, ръцете му ме обгърнаха и ме обърнаха към него, а после той ме целуна и бях загубена.

С една дума, беше незабравимо. Нямаше да се учудя, ако споменът за това, което току-що бях споделила с Греъм, ме надживееше, също както спомените на София за нощта й с Морай бяха надживели нея.

Наблюдавах гърба му и начина, по който се движеше, когато той попита:

— Успя ли да напишеш много?

— Да. Довърших сцената.

— Аз в нея ли съм?

Знаех, че се шегува, но му отговорих искрено:

— Нещо такова.

Греъм извърна рамо към мен, погледна ме косо и вдигна вежда.

— Така ли? И кой съм аз?

— Е, не си точно ти, но той доста прилича на теб.

— Кой?

— Джон Морай.

— Морай. — Греъм като че ли претърсваше складираните в ума си знания.

— Той е войник в полка на Лий, във Франция. Изпратили са го тук заедно с Хук, за да подготви благородниците за завръщането на краля.

— Войник. — Греъм се ухили и отново се зае с кафето. — Мога да го преживея.

— Всъщност е бил офицер. Лейтенант-полковник.

— Толкова по-добре.

— По-големият му брат е бил лерд на Абъркерни.

— А, онези Морай — кимна Греъм. — От Стратърн. Не знам много за фамилията, освен че един от по-късните лердове, Джеймс Морай, е станал известен с куриозния начин, по който го задържали надалеч от бойното поле в Кулодън — прислужникът му попарил краката му, за да не може да се сражава редом с Хубавия принц Чарли — но през 1708 той трябва да е бил още дете.

Безмълвно се запитах дали този по-късен лерд не е бил „момченцето, което все още не е навършило осемнайсет месеца“, за което Морай бе споменал в деня на първата си езда със София.

— Ще трябва да попрочета за семейството — обяви Греъм — и да видя що за герой си ми избрала. Джон Морай, нали така беше?

— Да.

— И каква роля играе в книгата ти?

— Е… може да се каже, че той е героят.

Водата в чайника вече беше кипнала, но Греъм не й обърна внимание. Отново ме погледна. В очите му имаше топлина.

— Така ли?

Кимнах.

— Мислех, че цялата ти книга се върти около Натаниъл Хук.

— Засега Хук не е отбелязвал голямо присъствие. Броди из страната и се среща с благородниците. Морай остана в Слейнс през целия май и част от юни.

— Разбирам. — Чайникът сърдито престана да съска, като че ли знаеше, че и този път няма да искаме водата в него. Греъм се обърна изцяло с лице към мен, облегна се на плота и скръсти ръцете си удобно над незакопчаната риза. — И какво точно е правил твоят Джон Морай, докато е бил в Слейнс?

— О, едно-друго. — Този път не се изчервих, но ако се съди по израза в очите му, все едно че го бях направила.

— Има ли жена в цялата история?

— Може и да има.

— Е, тогава… — Намерението му ми стана ясно още преди да се изправи от плота, но това не спря смеха ми, когато ме повдигна с такава лекота, сякаш бях безтегловна, и ме притисна до топлите си голи гърди.

— Греъм?!

Ръцете му се затегнаха по-плътно около мен.

— Не, вече ми каза, че обичаш писането ти да е колкото се може по-точно. — Устреми се към спалнята. — А татко каза — продължи с дяволита усмивка, — че трябва да ти помагам с проучванията с всички сили.

 

 

Телефонът звънеше.

Почти заспала, се претърколих на леглото, омотана в чаршафи и одеяла, които затрудняваха движенията ми. Видях отпечатъка на възглавницата, където главата на Греъм бе почивала до моята. Него обаче го нямаше.

Смътно си спомнях как си тръгва, как ме целуна и ме зави с одеялата, но за нищо на света не можех да си спомня какво ми каза на сбогуване. Освен това точно сега нямах представа и кое време е, кой ден е. В стаята беше почти тъмно.

В дневната телефонът продължаваше да звъни. Надигнах се и отидох да вдигна.

— О, хубаво, значи си там — чух гласът на баща ми. — Опитах се да ти позвъня по-рано, но те нямаше. Къде беше?

Не можех да му обясня къде наистина съм била, нито защо не бях вдигнала телефона, когато иззвъня първия път, точно след обеда. Зарадвах се, че не е в стаята и не може да види лицето ми, когато избъбрих:

— О, просто навън.

— Още проучвания?

Добре, че и сега не можеше да види лицето ми.

— Нещо такова.

— Е, скъпа, време е да си поговорим. Обади ми се Рос Маклелънд.

Приготвих се да посрещна предстоящите въпроси и казах:

— Да?

— Намерил е сведения за Ана Мери Патерсън. През август 1706. Недалеч от Къркубри. В провинцията.

— О.

— И така, смятам, че е време да ми кажеш откъде знаеш всичко това.

— Не мога.

Отговорът ми го обърка.

— Защо не?

— Защото ще решиш, че съм луда.

— Скъпа. — Дори от другия край на линията можех да доловя сухите нотки в гласа му. — Спомняш ли си, когато издадоха първата ти книга и аз те попитах откъде ти хрумват идеите ти, а ти ми отговори, че просто чуваш онези гласове в главата си и записваш това, което ти казват? — Спомнях си. — Е — продължи баща ми, — щом тогава не ти събрах багажа и не те настаних в лудница, какво те кара да мислиш, че бих…

— Това е различно.

— Опитай се да ми го обясниш.

— Татко, ти си инженер.

— И какво означава това? Че не мога да имам разкрепостено съзнание?

— Означава, че не вярваш в неща, които не могат да бъдат доказани.

— Опитай се да ми го обясниш — търпеливо повтори той.

Поех си дъх и му разказах. Вмъкнах и сведенията, които ми бе намерил доктор Уиър с надеждата, че така обяснението ми ще прозвучи по-научно, но в крайна сметка общият смисъл бе: „И така, изглежда съм наследила нейните спомени и това, че съм тук, в Слейнс, по някакъв начин ги е извадило на повърхността от мястото, където са били съхранявани“. Мълчание. И после промърмори:

— Интересно.

— Виждаш ли? Смяташ, че съм луда.

— Това ли казах?

— Не е необходимо да го казваш. Спомням си реакцията ти, когато леля Елън каза, че е видяла призрак.

— Е, призрак е едно, но ти ми говориш за ДНК — рече баща ми. — А с ДНК всичко е възможно. Знаеш ли как го използват в наши дни, в генеалогията, за да проследят специфични родословия? Ако аз и Рос Маклелънд си направим кръвно изследване, ще покажем едни и същи ДНК маркери, защото произхождаме от един и същи човек.

— Бащата на Дейвид Джон Маклелънд — казах и се намръщих.

— Точно така. Хю. Той е имал двама синове, Дейвид Джон и Уилям, но е умрял, когато са били млади, и момчетата по някакъв начин се озовали в Северна Ирландия. Вероятно са ги изпратили там, за да ги отгледат някакви роднини, предполагам. По това време в Ълстър вече са се били настанили шотландските презвитерианци, но те все още имали навика да изпращат синовете си да си търсят булки на другия край на Шотландия и навярно това е причината нашите Маклелъндовци да се озоват обратно в Къркубри. Уилям срещнал жена си и никога повече не се завърнал в Ирландия. А Дейвид срещнал София.

Ако не му отговорих веднага, то бе, защото не обичах да си спомням, че София в крайна сметка не е останала с Морай. До такава степен се бях вживяла в романа им, че не ми се искаше завършекът да е някакъв друг, а не щастлив.

— Много лошо — заяви баща ми не особено сериозно, — че не си наследила паметта на Дейвид. Много ми се ще да разбера нещо за момчешките му години в Ирландия, преди да се ожени. В семейната библия няма записи отпреди това. Реагирах на тона на гласа му, а не на думите:

— Знаех си.

— Какво?

— Не ми вярваш, нали?

— Скъпа, няма значение дали ти вярвам, или не. Самият аз не мога да измисля никакво обяснение откъде изведнъж са ти хрумнали всички тези имена и дати, затова предполагам, че твоята теория за генетичната памет е толкова правдоподобна, колкото и всичко останало.

— Благодаря.

— Искам да кажа, надявах се, че си намерила някаква книга или нещо такова.

— Съжалявам, че те разочаровах.

— Не си ме разочаровала — успокои ме той. — Върна ми още две поколения Патерсънови. И както казах, ще прибегна до отвореното съзнание.

Познавах баща си достатъчно добре, за да знам, че ще удържи на обещанието си и че ако му представя още подробности, които съм си „спомнила“ от живота на София, той ще потърси писмени доказателства така, както би направил, ако бях намерила информацията в някоя книга.

Реших обаче все още да не му казвам, че е възможно бракът на София с нашия Маклелънд да не й е бил първи; че три години по-рано тя може да се е свързала чрез държане на ръце с един млад лейтенант-полковник на служба при френския крал.

Това бе информация, която исках да запазя само за себе си за още известно време.

Вероятно баща ми нямаше да успее да намери нищо, с което да го докаже, а дори и да можеше, нещо дълбоко в мен ме караше да запазя тайната на София така, както я бе запазила тя преди всички тези години.

Подчиних се на този инстинкт, макар да знаех, че постъпвам нерационално. Вече бях написала сцената, хората щяха да прочетат книгата и всичко щеше да излезе наяве. Но през малкия промеждутък от време, който оставаше между написването на книгата и излизането й, се чувствах длъжна пред Морай и София да запазя техния час на щастие, да им помогна да го задържат още малко само за себе си… макар да знаех, че също като пясъка, който изтичаше между пръстите на София тази тайна не може да бъде опазена.