Сузана Киърсли
Пръстенът на София (34)

XVIII

Пристанището на Лейт представляваше лабиринт от огромни кораби и малки плавателни съдове, някои на котва, други движещи се помежду им с най-различна скорост и в най-различни посоки, така че гребецът, седнал в лодката срещу София, трябваше внимателно да избира курса си и често да го променя. Това бе пристанището на Единбург и щеше да бъде претъпкано по всяко време, но днес бъркотията от хора и плавателни съдове бе толкова голяма, че човек можеше да прескочи от едната лодка в другата над дълбоката зелена вода под аплодисментите на онези, които си подвикваха високо след погълнатия алкохол, когато се разминаваха.

София пристегна качулката по-плътно около лицето си и положи усилие да не поглежда зад гребеца към съсипания корпус на френския кораб, който бе хвърлил котва наблизо и носеше следи от тежък бой, а платната му бяха толкова раздрани, че приличаха на дрипи. Бе го видяла от брега и гледката й бе оказала ужасно въздействие, но отблизо бе далеч по-страшно да вижда овъглените, нащърбени краища на дупките, оставени от оръдейните изстрели, и да знае, че мъжете, стояли доскоро там, са мъртви.

Нямаше никакви белези от битка по кораба, към който се приближаваха; той се полюляваше лениво над водата като огромната котка, на която бе наречен — „Леопард“ — и като че ли оглеждаше пристанището с поглед като на някой див хищник, който се връща от скорошен лов, самодоволен и дотолкова сит, че е готов да остави по-малката плячка да мине покрай него. И все пак имаше нещо заплашително в сянката му, когато тази сянка падна над София, а докосването на двата корпуса изръмжа предупреждение, щом гребецът спря лодката до кораба. Той се пресегна да хване висящата въжена стълба и се провикна към един моряк от палубата над главите им:

— Тук има една дама, която иска да види капитана ти. — Усмивката му недвусмислено показваше целта, с която според него бе дошла тук.

София не се опита да промени мнението му; мислите й бяха съсредоточени върху едно-единствено нещо и изобщо не я интересуваше какво смятат останалите. Приземи се стабилно на краката си на скърцащата палуба и търпеливо понесе подигравателния оценяващ поглед на моряка, само студено му напомни, че капитанът я чака.

Почувства вперените в нея погледи, докато вървяха по палубата, и чу гласовете на останалите мъже да се провикват към нея, да се смеят и да й отправят груби неприлични предложения, но им обърна не по-голямо внимание, отколкото бе обърнала на кораба, на огромните, извисяващи се нагоре мачти, на възлите на такелажа и миризмата, излъчваща се от отпуснатите мокри платна. Толкова дълго се бе чудила как ще се почувства, ако някога се озове на кораб и тръгне по палубата му, а ето че сега никое от сетивата й не обръщаше внимание на този факт. Със същия успех можеше да крачи по улиците на някой град, а стъпките към вратата на капитанската каюта можеха да са стъпала на къща. Всичко, което имаше значение за София, бе мъжът от другата страна на вратата и това, което бе дошла да му каже.

През прозорците на каютата силната следобедна светлина нахлуваше вътре, стопляше облицованите с ламперия стени и се изсипваше по гладкия ръб на писалището, зад което седеше капитанът.

Той не бе погледнал към вратата при почукването на моряка, само бе казал кратко: „Влез“ и бе продължил да разглежда разпилените листове хартия, които бяха завладели напълно вниманието му.

— Вашата гостенка сър — рече морякът, изкашля се и дискретно се оттегли.

Капитанът се намръщи леко, вдигна глава и когато видя София, замръзна, сякаш някой го бе ударил.

— Капитан Гордън — поздрави го тя с равен глас.

Той бързо се овладя, изправи се и се приближи към нея. Пое ръката й и я вдигна към устните си, беше прекалено голям кавалер, за да занемари формалностите дори при такова неочаквано събитие. Очевидно бе обаче, че пристигането й го бе изненадало, и той не се опита да го прикрие.

— Как, по дяволите, дойдохте тук?

— Не беше трудно — излъга тя. Не му разказа за извиненията, които бе измислила за пред госпожа Малкълм и Кирсти, нито колко рано бе тръгнала с наетата карета, нито колко трудно й бе да си пробие път в оживеното пристанище. — Попитах кой кораб е вашият и намерих лодкар, който да ме докара.

— Искам да кажа, как дойдохте в Лейт? Защо не сте в Слейнс?

Тя издърпа ръката си от неговата.

— Графинята реши, че малко смяна на въздуха ще ми се отрази добре. От няколко седмици съм отседнала при едни нейни приятели, недалеч оттук.

— Така ли? И кои са тези приятели?

Преди време София можеше и да му каже, но не и сега.

— Не мисля, че ги познавате.

Капитан Гордън прикова поглед в лицето й и прецени изражението й. После каза:

— Елате, нека седнем.

Каютата бе очевидно мъжко пространство, но не бе лишена от известен лукс. Столовете бяха тапицирани с тъмночервен плат, а на масата сребърен поднос блестеше под странния си асортимент от малки порцеланови чашки и чинийки, наредени в кръг около каничката с капак.

— Идвате точно навреме — усмихна се капитанът. — Вчера нямаше да имам нищо особено, което да ви предложа за освежаване, но днес готвачът ми е направил малка размяна с един холандски кораб, пристигнал наскоро от Индия, и една от най-големите му находки е кутия китайски чай, за пиенето на който той се опитва да ме спечели. — Той взе порцелановата кана и напълни една от чашите с някаква бистра кафява течност. — Трябва да призная, че все още предпочитам уискито си, но казват, че пиенето на чай ще се превърне в най-новата мода. Заповядайте — каза той и й подаде чашата. — Струва ми се, че е още горещ.

Тя пое чашата и погледна към разбития френски кораб, рамката на прозореца го ограждаше така, сякаш беше картина в памет на победоносната битка, която бе накарала същото това море да почервенее от кръв само преди дни. Напитката загорча в устата й.

— Изненадвам се да ви намеря на нов кораб — подхвърли тя.

— Да, „Единбург“ не издържа на напрежението от последното ми плаване. Ако си спомняте, имах съмнения за устойчивостта му — каза той и се усмихна като човек, изрекъл някаква забавна шега.

София изпита гняв при вида на тази усмивка и не можа да го затаи.

— Спомням си много неща, капитане. Кажете ми, смятате ли, че крал Джеймс ще ви направи адмирал, когато дойде? — Зададе въпроса предизвикателно и посочи към прозорците и към френския кораб. — Смятате ли, че ще ви възнагради за това?

Той не отговори и мълчанието му я разгневи още повече.

— Как можахте? След всичко, което казахте на графинята и на графа, как можахте да направите подобно нещо? Как можахте да ни предадете по такъв начин?

Той отвърна с тих глас:

— Беше мой дълг.

— Дългът може да ви е заставял да държите страната на англичаните и дори да стреляте по французите, но той не ви извинява за всичко. Нито един английски кораб, освен вашия не е взел пленници, а това — процеди тя — ми се струва, че не сте го направили от чувство за дълг.

Той я наблюдаваше с поглед, който София не можеше да разгадае.

— Не — отговори най-после, — не го направих от чувство за дълг.

Той въздъхна тежко, надигна се от стола си и прекоси стаята. Застана пред прозорците и погледна навън. Няколко минути не каза нищо, а после проговори:

— Ако някой ме попита, ще му кажа, че се гордея повече с онова, което направих в онзи ден, отколкото с всичко друго, което съм направил през целия си живот.

Гласът му имаше странен тембър, а думите му бяха обагрени с някаква страст, от която гневът й започна да затихва. Но тя все още не разбираше.

Докато той не й обясни защо.

Човек в неговото положение, заговори тъжно, няма много възможности да избира собствената си посока в тези времена, но той сторил всичко, което можел. Докарал „Единбург“ до състояние, в което не можел да плава, и самият той останал на сушата колкото можел по-дълго с надеждата, че кралят ще се възползва от това време, за да се върне. Кралят обаче не го направил и накрая капитан Гордън получил нови нареждания — да поеме командата на друг кораб и да откара „Леопард“ на север.

— А дори и капитаните — обясни той на София — трябва да се подчиняват на заповедите.

При навлизането си в река Форт той заварил френските кораби вече да се сражават и под обстрел. Задържал „Леопард“ назад възможно най-дълго и успял с привидно тромави маневри да препречи част от огъня срещу бягащия „Протей“, за да му позволи да се измъкне.

— Но нямаше какво да се направи за тях — каза той, поглеждайки към жестоко повредения френски кораб. Нямаше начин да спасим „Солзбъри“. Едно време беше наш кораб, знаете ли? Французите го плениха преди известно време. Видял е своя дял от войната. А когато френският командир обърна ескадрата си и се отправи на север, на „Солзбъри“ се падна авангардът.

Корабът изпълнил задачата си — защитил отстъпващата ескадра, така че кралят успял да избяга, но „Солзбъри“ го постигнал на горчива цена — за своя сметка и за сметка на своя смел екипаж. Нямали никакъв шанс.

Английските кораби го обкръжили и макар че два други френски кораба се върнали, за да му помогнат, нямало полза. Битката продължила яростно целия следобед и вечерта, докато двата френски кораба най-после също се измъкнали и оставили борещия се „Солзбъри“ да посрещне враговете си сам при падането на нощта.

В тъмнината на малките часове на нощта той спуснал флага си и гледката на това поражение събудила дълбоко у Гордън нещо, което той не можел да обясни дори сега. И то го подтикнало към действие.

— Хрумна ми, че макар да не мога да го спася, все пак може да успея да направя нещо за мъжете на борда му. По-добре беше да попаднат в моите ръце — рече той, — отколкото в ръцете на хора, които не изпитват никакви симпатии към якобитите.

И така, повикал най-доверените членове на екипажа си, наредил им да спуснат във водата лодката, стрелнали се като светкавица през разнасящия се дим и обгорелите отломки и, изпреварвайки съвсем с малко английските кораби, той се качил на борда на „Солзбъри“ и го обявил за своя плячка.

Капитанът на френския кораб приел доблестно поражението си. Способен на вид мъж, въпреки огромната си умора и окървавените дрехи, той успял да запази съвършена учтивост.

— Много мило от ваша страна — казал той, когато Гордън, след като успял да му докаже, че са на една и съща страна, му предложил помощта си. — Имам някои писма, които бих желал да изпратя до Франция, до Париж, ако може да се уреди по някакъв начин.

— Ще се погрижа за това.

— И още нещо. На борда на този кораб имам един благороден пътник, лорд Грифин…

— Грифин! Жив ли е още?

— Вчера го раниха леко и сега си почива заедно с нашия лекар, но се боя какво може да го сполети, когато англичаните го вземат за свой пленник.

Англичаните, съгласил се Гордън, нямало да бъдат доволни да намерят стария лорд, който много отдавна бил служил на стария крал Джеймс и още от самото начало живеел в двора в Сен Жермен.

— Какво, по дяволите, са си мислили, че правят? Защо са изпратили лорд Грифин на неговата възраст?

— Той сам се изпрати — бил отговорът, придружен от свиване на раменете по типично френски маниер. — Не му казали за плановете на младия крал и той разбрал за тях едва когато бяхме готови да излезем в морето, но бил така твърдо решен да участва в това приключение, че си купил кон и яздил до Дюнкерк, без да спре, след което си намери място на борда на моя кораб. Той е… как го казвате? Голям образ. Не бих желал да пострада.

— Къде е той сега?

— Елате, ще ви заведа — предложил му французинът.

Открили стареца под палубите, седнал спокойно насред хаоса от ранени и мъртъвци. Въпреки превръзката на главата си изглеждал здрав и дори бодър, като че ли перспективата за приключение го въодушевявала. Изслушал учтиво плановете им, но отговорът му към Гордън бил:

— О, няма нужда да се безпокоите за това, момчето ми. Няма да пострадам.

— Милорд, ако англичаните заловят някой французин от благородно потекло, ще се отнесат с него внимателно, но ако се натъкнат на английски благородник като вас, ще нарекат присъствието ви на този кораб „измяна“ и няма да проявят нито капка милост. Ще ви вземат главата.

В погледа на лорд Грифин се четяла цялата търпеливост на възрастен, който се обръща към младок:

— Аз съм стар човек и ви гарантирам, че костите ще ме болят все така, независимо дали спя в дворец или в затвор. Но — продължил той, — ако това ще ви успокои, момчето ми, тогава съм готов да дойда.

Съгласил се да го изнесат на носилка, за да изглежда, че е тежко ранен и на „Леопард“ трябва да го поверят на грижите на корабния лекар.

— Моят лекар — казал Гордън на лорд Грифин и на капитана на френския кораб — е якобит също като мен и ще ми помогне да ви скрием, докато успеем да уредим преместването ви на някое по-безопасно място.

В този момент един от ранените се размърдал близо до Гордън и когато отстъпил настрана, той се блъснал в друг ранен, който лежал в безсъзнание на палубата. Дишането му било толкова плитко, че едва се долавяли движенията на вонящите, пропити с кръв дрипи, с които било превързано рамото му.

На слабата светлина било трудно да се различи бледото лице на мъжа, но Гордън успял да види всичко, което му трябвало. Не отклонил погледа си, но с напрегнат глас попитал:

— Какво се е случило с този човек?

Лорд Грифин бил този, който отговорил:

— Раниха го, докато спасяваше живота на един момък, който нямаше акъл да се дръпне от едно гюлле. — Когато Гордън не помръднал, лорд Грифин счел за нужно да добави: — Момчето се измъкна невредимо. Бях там и видях всичко, макар че признавам, това беше същият изстрел, който събори покрива върху главата ми, така че не си спомням почти нищо друго.

Той потъркал превързаното си слепоочие, а капитанът на френския кораб погледнал по-внимателно ранения и казал:

— Не познавам лицето му, но по униформата изглежда, че е офицер от една от ирландските части на краля. Имахме неколцина такива на „Солзбъри“.

— Моите сънародници — рекъл лорд Грифин — едва ли ще се зарадват да намерят и тях тук.

— Не. — Лицето на капитан Гордън се свъсило още повече. — Не, наистина няма. — И поръчал още една носилка. — Ще взема и него.

— Но… — възразил френският капитан — няма ли да привлече прекалено много внимание, ако пренесете двама ранени мъже на малката си лодка?

Гласът на Гордън прозвучал ледено:

— Напомням ви, сър, че тази „малка лодка“ се подчинява на моите заповеди, както в действителност трябва да направи и вашият кораб сега, и ще ви бъда благодарен, ако не поставяте под въпрос кой командва.

Нито дума не била изречена повече по въпроса, докато и двете носилки не били спуснати в лодката и тя не се устремила обратно към „Леопард“. Верните хора на Гордън покорно мълчали и капитанът не изпитвал никакъв страх, че ще проговорят какво са видели или чули. Ранените мъже на лодката със същия успех можело да са невидими.

Одеялото на носилката на все още безчувствения офицер започнало да пада и Гордън се пресегнал да го вдигне обратно и да го пъхне под здравата ръка на мъжа. Когато се обърнал, видял, че лорд Грифин го наблюдава.

— Вие го познавате. — Думите не били въпрос.

— Да — отговорил Гордън.

— По гласа му личеше, че е шотландец. — Старите очи били изпълнени с любопитство. — И си мисля, че младеж, който може да се бие така яростно в защита на своя крал, сигурно го е правил неведнъж.

— Така е. И си спечели награда за главата си — награда, която може да направи богат английския войник, който го залови.

Лорд Грифин кимнал.

— А. Тогава е станало добре, че сте намерили приятеля си преди тях.

Гордън отново се обърнал да разгледа лицето на Морай.

— Той не би ме сметнал за свой приятел.

— Но вие му се възхищавате.

За миг Гордън се замислил над това.

— Той е скъп на човек, който е скъп за мен — казал той — и това е достатъчно, за да ни обвърже един към друг, независимо дали ни харесва, или не.

Изпитал облекчение, когато малко по-късно лекарят на „Леопард“ го уверил, че раната на Морай не е сериозна. Под слабата трепкаща светлина лекарят се привел по-близо, за да покаже на Гордън раните.

— Виждате мястото, където нещо остро е прерязало рамото му. Не меч, а нещо по-грубо, като разцепено парче дърво. Кървенето вече е спряло и сега остава раната да зарасне, както и по-леката в бедрото. Едва ли две нови рани ще му направят впечатление, когато се събуди.

Лорд Грифин, който бил отклонил предложението на лекаря да полегне, погледнал от стола си до стената към ранения и отбелязал:

— Изглежда, че някой редовно се опитва да убие момъка.

Също като Гордън, и той бил забелязал белезите от рани по гърдите и ръцете на Морай от пронизванията и изстрелите, получавани години наред на бойното поле. На врата си носел едно-единствено черно камъче на кожена връв с цел, за която никой от тях не можел да се досети.

Лорд Грифин предположил, че е някакъв талисман.

— Войниците са много суеверни.

— Е — рекъл лекарят, — за момента ще трябва да се справи без него, докато промия и превържа рамото му.

Но когато понечил да махне камъка и връвта, бил внезапно спрян от ръка, обвила се около китката му, а един дрезгав, едва разбираем глас отсякъл:

— Остави я.

Очите на Морай бавно се отворили наполовина, бдителни и тревожни като на човек, готов на всичко. Забелязал къде е, но не охлабил хватката си около ръката на лекаря и той му обяснил:

— Ранен сте. Трябва да промия раната, сър, а този камък ми пречи.

Минал един миг, а после пръстите му се отпуснали и Морай внимателно свалил верижката с камъчето през главата си и го стиснал здраво в защитнически жест. С поглед, впит в лицето на лекаря, той казал:

— Акцентът ви е английски.

— Да, сър.

Само Гордън забелязал как ранената лява ръка на Морай помръдва към бедрото му, като че ли се надявал да намери меча си все още там.

— Какъв е този кораб?

Лорд Грифин отговорил:

— Не се тревожете, момчето ми. Намираме се на борда на „Леопард“ и сме в безопасност, сред приятели.

Гласът на лорд Грифин очевидно изненадал Морай и той рязко обърнал глава в посока към него, но Гордън бил застанал помежду им. Корабът се наклонил, фенерите му се полюшнали и в менящите се откъслеци от светлина и сянка, погледът на Морай се впил в Гордън в сурово неизречено предизвикателство.

— Сред приятели. — Морай не звучал убеден в това.

— Да — казал му Гордън. — За момента. Но не мога да ви държа скрити тук дълго. — Следващите си думи отправил към лекаря: — Смятате ли, че до свечеряване ще се е оправил достатъчно, за да напусне кораба?

Изражението на Морай станало бдително.

— Къде да отида?

— Възнамерявам да се възползвам от днешното празнуване на победата. Това ще увеличи объркването сред тези води — обяснил Гордън. — С толкова много кораби, лодки и пияни мъже, би трябвало да можем да ви качим на борда на една рибарска лодка, която чака да ви отведе до Франция.

Лорд Грифин се намесил:

— Ами хората, които ви видяха тази сутрин да взимате двама пленници от борда на „Солзбъри“? Те дали ще повярват, че чудодейно сме изчезнали?

Гласът му бил сух, а изражението му показвало съвсем недвусмислено, че при цялата си възхита от плана силно се съмнява в шансовете му за успех.

— Моите хора ме видяха да качвам на борда двама ранени пленници — отговорил спокойно Гордън. — А утре ще ме видят как провеждам подобаващо християнско погребение в морето за същите тези пленници, които, уви, не са могли да се възстановят въпреки грижите на нашия лекар. Ще зашием телата в чаршафи и никой няма да разбере, че вътре има баласт, а не хора. Всички ще останат доволни, а вие и двамата ще се спасите.

— Не, не двамата — поклатил глава лорд Грифин. — Просто не можете да убиете и двама ни, момчето ми — няма да ви повярват. Освен това какво ще говори смъртта ни за способностите на клетия ви лекар? — Усмихнат, той се облегнал назад и скръстил ръце. — Не, вие ще свалите момъка от този кораб, а аз ще присъствам утре на погребението му, ще ридая и ще потвърдя историята ви.

Морай се изправил на масата, предизвиквайки протестите на лекаря, който все още не бил приключил с превързването на рамото му.

— Милорд Грифин, ако само един от нас ще се спасява, настоявам…

— О, спестете си дъха, момчето ми. Вие сте млад, целият живот е пред вас, а моят наближава края си. — И се обърнал към Гордън: — Казах ви, няма от какво да се боите, ако ме вземете за пленник. Познавам кралица Ана още от люлката й, бях в почетната стража на баща й. Тя никога няма да ме нарани — отново се усмихнал. — Освен това перспективата за стая в Тауър, откъдето да мога да гледам към Лондон през последните си години, не ми е никак неприятна. — Направил пауза и думите му натежали от бремето на спомените: — Прекалено дълго отсъствах от дома.

Морай продължил упорито да настоява лорд Грифин да избяга, но англичанинът не отстъпил и накрая въпросът бил уреден едва след като капитан Гордън избухнал:

— Исусе Христе, човече, мога сам да ви предам на англичаните и да си получа откупа, ако не престанете да се инатите! — след което, възвърнал спокойствието си, напомнил на Морай: — Веднъж ми казахте, че работата на войника не е да пита кой е дал някоя заповед, а да я изпълни. Толкова ли не можете да изпълните тази заповед? — и добавил с по-нисък глас: — Ако не заради някой друг, то поне заради нея.

Като борци, вкопчени в смъртоносна битка, за миг двамата мъже задържали погледите си вперени един в друг. А после ръката на Морай бавно се повдигнала и той върнал малкото черно камъче обратно на врата си, като че ли това била единствената броня, която му била нужна.

И кимнал отсечено, само веднъж.

 

 

София се взираше в капитан Гордън, все още обърнал гръб към нея, с лице към прозорците в каютата. Не бе промълвила и дума по време на целия му разказ — толкова силен беше пленът на собствените й чувства.

Гордън завърши:

— Свалихме го безпрепятствено. С всичкия този ром, който се лееше по палубите онази нощ, не беше никак трудно. Сигурно вече е прекосил половината море.

На София й бе трудно да намери подходящите думи, за да изрази чувствата си, ала все пак изпита нужда да наруши мълчанието.

— Капитан Гордън… — но когато той се обърна, думите изчезнаха и тя само попита: — Лорд Грифин все още ли е с вас?

— Не. Тази сутрин войниците дойдоха и го отведоха. Мога само да се моля да не греши, че кралицата ще му окаже милост.

Поглеждайки го в лицето, тя се засрами, задето бе помислила, че такъв мъж може да стане предател.

— Капитан Гордън — отново започна тя, — надявам се да имате сили да ми простите за…

Той вдигна ръка, за да пресече извинението й.

— Вече го забравих — и отново поглеждайки през пристанището към останките от „Солзбъри“, той промълви: — Във всеки случай за едно нещо бяхте права. — Очите му отново се впериха напрегнато в нейните. — Не всички неща, които направих онази нощ, ги направих от чувство за дълг. Направих ги заради вас.

За миг тя остана безмълвна пред лицето на това признание. Тежко й бе да разбере, че един мъж може да изпитва към нея толкова силни чувства, че да рискува честта си, да рискува живота си, макар да знае, че не може да му отвърне с взаимност. София прошепна:

— Толкова съжалявам.

И двамата знаеха, че има предвид нещо много повече от неоснователните си обвинения.

Капитан Гордън, джентълмен както винаги, я успокои:

— Няма за какво. — Направи пауза, а после с по-небрежен тон добави: — Истината е, че се възхищавам на куража ви да дойдете тук и да ме предизвикате. Не се съмнявам, че щяхте да намерите начин да изминете целия път от Слейнс, ако ви се наложеше да го направите.

Тя се усмихна леко на намека му.

— Може и да съм го направила.

— Но се радвам, че сега не сте на север — продължи той и прекоси каютата, за да им налее по чаша кларет. — И не само поради факта, че това ми даде възможност да се насладя на посещението ви, но и защото се боя, че англичаните ще потърсят жестока разплата за случилото се тук.

Тя отпи от чашата си и се опита да отмие горчивия вкус на чая.

— Кралят се е измъкнал — напомни тя. — Може би корабите му ще го отведат на север, където ще намерят по-добро място за слизане.

— Може би. — В очите му се таеше по-големия му опит. — Но ако кралят се провали, ни очакват лоши времена и в такъв случай за вас ще бъде много добре — загледа я напрегнато той, — че не сте в Слейнс.

 

 

Полузаспал, Греъм обърна глава на възглавницата към мен.

— Лорд кой?

— Лорд Грифин. Бил е на „Солзбъри“, струва ми се. Възрастен човек, англичанин, живял е в Сен Жермен…

— А, той ли? — припомни си името Греъм и се завъртя настрана, така че ръката му се плъзна около кръста ми — тежест, която вече ми бе позната. Харесваше ми усещането да я чувствам там, както ми харесваше и вибрирането на гласа му във врата ми. — Какво искаш да знаеш?

— Какво се е случило с него, след като англичаните са го отвели? Бил ли е съден за държавна измяна?

— Да, бил е съден и осъден.

— Значи са го обезглавили? — По онова време наказанието за държавна измяна е било неизменно едно и също. Не знаех защо този дребен факт ме безпокои толкова много — бях чела доклади за безброй екзекуции, докато извършвах проучвания за романите си, и знаех, че това е просто още един от резултатите от войните и кралските интриги. Само че не можех да си помисля за това, без да си представя стареца, седнал с гръб към дъсчената стена на „Леопард“, да настоява, че ще остане, че няма да му се случи нищо, че кралица Ана никога не би…

— Не — прекъсна мислите ми Греъм, — не са го убили. Сред министрите на кралицата имало такива, които настоявали за екзекуция, но тя не ги послушала. О, не че не го хвърлила в затвора, но му позволила да запази главата си и накрая той си умрял чисто и просто от старост.

Това ме зарадва, поне донякъде. Надявах се, че е можел да вижда Лондон през прозореца си, както се бе надявал. Крал Джеймс така и не бе видял сбъднати своите надежди. Англичаните преследвали корабите му покрай северното крайбрежие, докато лошото време не ги накарало най-после да се откажат и да се отправят обратно към открито море. А тези на брега, които толкова дълго чакали пристигането му, били оставени да посрещнат сами онези лоши времена, които бе предсказал капитан Гордън.

— Греъм?

— Да?

— Някой друг бил ли е убит поради участието си в бунта?

— Никой, доколкото си спомням — сега гласът му бе много сънлив и ако не го познавах толкова добре, щях да заподозра, че „не си спомня“ нарочно с надеждата да се откажа да задавам въпроси.

— Но англичаните са арестували якобитите и са ги хвърлили в затвора.

— О, да. Повечето от якобитските благородници и по-видни хора били хвърлени в затвора, а после отведени във вериги в Лондон. Изложени на присмеха на тълпата.

За миг замълчах, докато си го представях. Сетне попитах:

— Графът на Ерол бил ли е сред тях?

Греъм кимна и дори това леко движение като че ли му костваше огромно усилие, защото гласът му бе започнал да надебелява и да излиза по-неясно:

— Казват, че пленничеството го изнервило дотолкова, че запратил една бутилка по граф-маршала и едва не отнесъл главата му.

— Е, граф-маршалът сигурно си го е заслужавал.

Почувствах как устата на Греъм се извива и потрепва срещу кожата ми.

— Защитаваш своите хора, а?

Не можех да му обясня, че познавам характера на графа на Ерол по-добре от всеки историк; че за мен той не е фигура на хартия, а човек от плът и кръв, който е жив в паметта ми. Всички те бяха живи. Спомнях си лицата им, гласовете им.

За миг замълчах, унесена в мислите си. А после се осмелих да попитам:

— Греъм?

В отговор той се сгуши по-близо до врата ми и издаде приглушен въпросителен звук.

— Какво се е случило с тях, когато са стигнали до Лондон? Искам да кажа, знам, че накрая са ги пуснали на свобода, но как точно?

Единственият отговор бе дълбокият звук от дишането му — вече беше заспал. Известно време лежах замислена в тъмнината с ръката на Греъм, сигурно обвита около тялото ми, и топлината на Ангъс, проснат в краката ми, но накрая установих, че този въпрос не ме оставя на мира, а имаше само един начин да науча отговора.