Теса Баркли
Мечтите на другите (23)

Глава двадесет и трета

Господин Уишоу много се разтревожи. Обади се на адвокатите на банката и помоли Линдзи да присъства на разговора. След малко те пристигнаха — двама представители на известна адвокатска кантора — един възрастен човек и един младеж. Младият беше консултант по компютърни проблеми, с каквито възрастният му колега никога не се бе сблъсквал в своята практика.

Изслушаха разказа на Линдзи.

— Какви парични суми са преминали през банката?

— Не знаем точно, защото още не сме получили отчета на следователите. Но… предполага се, че става дума за стотици милиони… Това е, което знаем засега.

— И все пак — добави Уишоу — банката не е претърпяла никакви загуби. Нито един от клиентите ни не е пострадал.

— Аха — казаха адвокатите и малко се оживиха.

— Естествено нямаме избор и се налага да ги изправим пред съда… — започна тя.

— Госпожо Дънфорд, това трябва добре да се обмисли.

— Но отделът по финансови злоупотреби…

— Засега разполага с много малко данни. Или поне ние останахме с това впечатление от вашия разказ. Парите само са преминали през компютрите на „Ойстрав“. Основният проблем, изглежда, е в Съединените щати, където някой има намерение да инвестира незаконно придобити пари в законен бизнес — промърмори раздразнено адвокатът. — Доколкото разбрахме, някакъв американец е предизвикал разследване във вътрешните работи на „Ойстрав“.

— Да, господин Тадиешки. Изглежда, той е тук — оплака се председателят — с благословията или, ако мога така да се изразя, с мълчаливото съгласие на предишния председател на банката, господин Груман. Аз изобщо не бях уведомен.

— Боже Господи.

По-младият адвокат попита:

— Но нали не бихте искали служители на банката да продължат да перат мръсни пари през вашите компютри?

— Да, естествено. Разбира се, че не бих искал! Но все пак бих предпочел да се посъветват с мен.

— Естествено — отвърнаха в хор двамата адвокати.

Линдзи бе възмутена. С подчертано спокойствие им припомни:

— Аз и дъщеря ми бяхме нападнати. За малко да се удавим в река Кроуч. Намеси се полицията и нямаше как да се запази в тайна аферата в банката.

— Горкото ми момиче — бързо каза председателят. — Естествено, че не може да се запази в тайна… поне що се отнася до нападението над теб и твоята дъщеричка… Да, да. Това на всяка цена трябваше да се разследва… И се оказа, че е работа на Уикис? Невероятно! Даже не си спомням как изглежда, въпреки че сигурно съм го виждал в банката, например на коледните тържества. Като си помисля само, че наш служител е имал намерение да ви причини зло…

— И напълно съзнателно е участвал в пране на мръсни пари чрез вашите компютри — добави младият адвокат.

— Франк, не забравяй все пак, че банката фактически не е загубила пари на свои клиенти — припомни му по-възрастният.

— Така е — съгласи се председателят с доволен вид.

— Но, от друга страна, Селфърд Уикис в течение на няколко месеца е заплашвал мен и моето семейство. Бяхме подложени на психически тормоз, а в събота вечерта за малко да се удавим по негова вина…

— Сигурно ли е, че именно Уикис ви е преследвал?

— Но нали си призна! — почти извика Линдзи, тъй като имаше чувството, че председателят и адвокатите всячески се стараят да омаловажат неговата вина.

Повече от два часа продължиха да разискват случая. Накрая Линдзи остана доволна, когато адвокатите стигнаха до извода, че трябва да се свържат с отдела по особено крупни финансови злоупотреби и да разберат какви обвинения щяха да бъдат повдигнати към Илейн Мейтланд и Селфърд Уикис. Адвокатите усетиха, че тя държи да обвини Уикис в изнудване и нападение, а младата жена остана с впечатлението, че те предпочитат нищо да не се разчуе.

Когато се върна в кабинета си, Милисънт я чакаше с куп задачи. Линдзи прегледа най-неотложните материали, след което каза:

— Виж, Милисънт, нали знаеш, че никога не бих те ангажирала с мои лични проблеми, ако не се налага…

— Но, разбира се, Линдзи — веднага се съгласи секретарката. — Какво мога да направя за тебе?

— Сега, когато нещата постепенно започнаха да се нормализират, искам да благодаря на хората, които толкова много ми помогнаха през последните няколко седмици. Затова би ли отишла да купиш някои неща? — Беше решила да подари на господин Соумс, собственика на „Блу Бойс“, портативен касетофон и комплект компактдискове със записи на джаз. Помоли Милисънт да поръча за семейство Госуами огромна сладоледена торта с надпис „Благодаря“. А на хората от яхтклуба реши да изпрати чек, тъй като беше сигурна, че нямаше да се обидят. Искаше да направи всичко това още сега, за да разберат те колко им беше благодарна.

През следващите два дни стана ясно, че Селфърд Уикис има много добър адвокат. След като се посъветва с него, той промени първоначалните си показания. Да, Уикис бил проследил Линдзи. Да, той тръгнал след нея, когато тя излязла от колата и хукнала през поляната.

Но той искал само да си поговорят.

И ако тя е имала глупостта да скочи във водата, той какво бил виновен? Извикал й да се върне на кея, но тя или не го е чула, или не му е обърнала внимание.

Линдзи научи всичко това от Тад, който имаше връзки в отдела по финансови злоупотреби.

— Той твърди, че искал само най-приятелски да си поговорите.

— Затова ли ми блокира пътя? — възмути се Линдзи. — Колата му беше спряна на пътя ми и за малко да ме блъсне!

— Пътните условия са били много тежки. Бил се подхлъзнал по наклона.

— Като те слушам, той изглежда се опитва да представи нещата така, като че ли просто съм се паникьосала.

— Да, скъпа. Страхувам се, че точно това прави.

— Ами писмата, които ми изпращаше? Нали ги предадох на детективите…

— Отрича да ги е писал.

— Но ако изследват почерка…

— Графологичната експертиза е несигурна. Ако това е единственото веществено доказателство, той няма да бъде осъден.

— Ами участието му в измамата?

— Измамата… Вероятно ще мине доста време, докато съберем достатъчно факти. Миризливият Сел се отказа от първоначалните си показания за това как Илейн била вербувана в Прага и го е помолила да открие сметки за пране на мръсни пари. Новата версия е, че всичко е било съвършено легално: тя просто го помолила — това поне не е лъжа — и той като усърден служител на банката побързал да открие сметките. През него са минавали само преводи от напълно законни сметки от други банки…

— Но нали Илейн фактически каза, че…

— Ако си припомниш думите й, тя говореше главно за лични неща. Когато момчетата от отдела ги записаха, целият разговор оставя впечатление за съперничество между две изключително амбициозни жени…

— Тад!

— Не се разстройвай, Линдзи. Очевидно Илейн също има много добър адвокат и той я е посъветвал да се придържа към тази линия на поведение: все едно че става въпрос за най-обикновен кариеризъм. Нали помниш как Нан най-подробно ти обясни, че си й провалила живота — предполагам Илейн използва като пример нейното поведение.

— С една дума, всички ние сме представени като отбор завистливи глупачки!

— За нея това е най-добрата линия на поведение, Линдзи. Тя изобщо отрича да е давала някакви поръчения на Уикис да извърши нещо незаконно. А що се отнася до първоначалните му показания, когато той спомена, че се е ползвал с „особеното й благоволение“, тя поясни, че той страда от манията как всички жени са луди по него.

— Което е вярно — въздъхна Линдзи.

— С една дума, двамата се прикриват един друг. В полицията не можаха да съберат достатъчно факти, за да им предявят обвинение, и ги пуснаха да си вървят.

— Да не искаш да кажеш, че всичко ще им се размине?

Тад унило се усмихна.

— Така изглежда. Само дето си загубиха работата и повече никога няма да могат да работят в Сити…

— Значи и „Ойстрав“ няма да повдигне обвинение?

— Не, поне официално, няма. Вашите ревизори естествено ще разгледат всичко под лупа, но дали ще информират отдела по финансови злоупотреби, не мога да кажа. Мисля, че е малко вероятно.

— Не мога да повярвам! Искаш да кажеш, че Илейн и Селфърд ще се измъкнат от цялата тази история и то с процентите, които са спечелили от мръсни сделки…

— Което вероятно е хиляди лири…

— А огромните суми, които са преминали през счетоводните книги на „Ойстрав“ към американски фирми, няма да бъдат конфискувани?

— Много добре знаеш колко често се случват подобни истории — отвърна Тад. — Ако си спомняш, ти също дълго време правеше всичко възможно да не се разчуе. Нали не се обади в полицията за анонимните писма, за да запазиш репутацията на „Ойстрав“?

Линдзи сподави един стон. Той отново беше прав.

— Финансовата система не допуска да й се месят в работата, освен ако не е абсолютно неизбежно. Тези двамата не са извършили злоупотреба. Това, което са направили, обикновено се определя като „престъпление без жертви“. Има движение на пари и някой се е облагодетелствал, но никой не е ощетен.

— Ощетени са хората, срещу които се използва това незаконно оръжие — ето кой е ощетен!

Двамата разговаряха, седнали под калината в двора на къщата в Пътни, докато Алис се правеше на индиански вожд. Тад й беше донесъл подарък — много красива лента за чело, украсена с мъниста и орлово перо. Лентата определено не беше играчка, която може да се купи във всеки магазин, и Линдзи предполагаше, че специално е била поръчана от Америка. Тад беше пристигнал преди около час и беше направил на Алис „тотемен стълб“, а в момента наблюдаваше дивашкия й танц около него.

— И аз не съм доволен от резултатите — призна той с въздишка. — Но търговията с оръжие е извън компетенциите както на вашия отдел по особено крупни финансови злоупотреби, така и на Банковата комисия. Можем да се занимаваме само с това, което влиза в нашите правомощия. А засега имаме само престъпление, което не може да бъде доказано и следователно не съществува.

— Значи Илейн и Селфърд ще бъдат наказани само с това, че ще останат без работа?

— Да. — Тад замълча. Очевидно се бе замислил какво още би могъл да й довери. — Но МКБС няма да спре дотук. В Щатите са преведени изпрани пари и е ясно, че няма да бъдат използвани за почтени цели. Доколкото разбрах, Държавният департамент оказва натиск върху украинското правителство…

— Аха — каза Линдзи. Тя самата беше участвала в сключване на договори, при които се изискваше намеса на държавата. Но тогава ставаше дума за търговски операции, не криминални.

— Недей да храниш големи надежди — предупреди я той. — Официално украинците са заинтересовани да се прекрати незаконната търговия с оръжие, защото то често се използва от престъпни организации, които действат както на територията на самата Украйна, така и в съседните страни. И ако те действително решат да вземат мерки за залавяне на крупните търговци на оръжие, смея да се надявам, че ще се проведат редица разузнавателни операции и дребни сделки…

— Сделки ли? Какво имаш предвид?

— Е, всички се досещат кой може да стои зад тази търговия. Вероятно ще се окаже, че става дума за влиятелни политици или за хора от командния състав на армията.

— И украинското правителство няма да може просто да ги арестува и да ги хвърли в затвора…

— Виждам, че картината ти се изяснява. Накрая по всяка вероятност ще се стигне до сделка: те ще получат имунитет или ще им намалят присъдата срещу информация за това как е организирана търговията с оръжие…

— От всичко, което казваш, Тад, става ясно, че могат да бъдат заловени само дребните риби.

— Нищо не мога да твърдя със сигурност, Линдзи. Политиката в бившия Съветски съюз е много сложна. Опитай се да погледнеш на цялата история с очите на полковник от украинския арсенал. Кого мислиш, че ще ни предаде? Естествено не и своите приятели. Най-вероятно ще посочи хора като Уикис или Илейн Мейтланд — някого, когото той познава само по име, и то извън граница.

— И тогава вече отделът за борба с особено крупни финансови злоупотреби ще има основание да ги подведе под отговорност.

— Ако все още са тук. — Тад сви устни. — На тяхно място отдавна ще съм някъде в Австралия, когато украинецът реши да се разприказва. Както виждам, в най-скоро време „Ойстрав“ почти ще остане без персонал, когато Нан си намери нова работа и изхвърлят двамата търсачи на силни усещания.

— Ужасно е — каза тя и скочи на крака, за да покаже, че повече не желае да говори на тази тема. — Отивам да направя чай. В топъл юлски следобед задължително се пие чай с ягоди.

— Ооо, ягодки! — извика „индианският вожд“, който имаше много остър слух. Алис хукна след тях в дневната.

Трейси беше сложила ягодите в голяма купа на слънце, за да се подсили ароматът им. Линдзи извади сребърната захарница и сметаната от хладилника. Разрешиха на Алис да занесе купата с ягодите под сянката на калината. Линдзи взе подноса с чая, а след нея вървеше Трейси с чиния питки. Най-отзад беше Тад със сгъваемата масичка.

— Майка ти няма ли дойде? — попита той, когато забеляза, че Еди донесе само един допълнителен стол — за Алис.

— Мама излезе и няма да се прибере до вечерта — отвърна Линдзи и се усмихна. — Алис, не се нахвърляй върху ягодите. Изчакай да ти отделя в чинийката.

— Какво толкова те развеселява?

— Майка ми ще прекара следобеда с Питър Груман.

— Така ли? — Той също се усмихна. — И това означава ли нещо?

— Изглежда. Покани я да отидат заедно в Швейцария през август…

— Ами!

— Всичко е съвсем платонично — подчерта тя. — Питър всяка година ходи там на почивка, защото обича хладния климат, а освен това има и клиника, където лекуват артрита му. Във всеки случай за пръв път кани някого да го придружи.

— Баба ще ми изпрати швейцарски часовник — обясни Алис на Тад. — Някакъв много специален, на който било изписано името ми…

— Наистина ще изглежда много шик. А аз какво да ти изпратя от Ню Йорк?

Линдзи затаи дъх.

— Връщаш ли се вече?

— Да, и то скоро.

— Може ли да ми изпратиш лула на мира? В книжката има картинка как индиански вождове пушат лулата на мира.

— Но ти нали не пушиш? — възрази Тад. — Майка ти сигурно няма да иска да ти купи тютюн, така че не виждам как ще я използваш.

— Кога ще се върнеш? — попита Линдзи.

— Кой знае? Предстои ми устен доклад за изпълнението на задачата. Смятат, че биха могли да измъкнат още нещо от съзнанието ми, което съм пропуснал да включа в официалния отчет. След това ще обсъдим резултатите от тукашните събития. И накрая предполагам, че ще ме повикат обратно в Ню Йорк, тъй като тук надали ще се случи нещо.

— Добре, щом не искаш лула на мира, не може ли поне да ми изпратиш томахавка? — намеси се Алис.

— За десет секунди се преориентира от мир към война — засмя се Тад. — Слушай, след като искаш да изглеждаш като индианка, защо да не ти подаря огърлица?

— Каква огърлица?

— От малки раковинки, зашити върху кожена каишка.

— О, мамичко, ще бъде страхотно! — Алис вече си представяше как важно се разхожда в забавачката с новите подаръци.

Майка й също си представяше разни неща — например как щеше да живее без Тад. Изведнъж слънчевата градина помръкна и сънливото бръмчене на пчелите край дивите розови храсти вече не звучеше толкова успокояващо. Налагаше се да свикне с тази мисъл: работата на Тад изискваше да замине.

— Искам да си взема отпуска. — Линдзи чуваше гласа му като насън. — А и ти сигурно отдавна не си почивала…

— Да, нали знаеш, и аз имам много работа. — Насили се да се усмихне тя.

— И какво ще правиш тогава?

— Обикновено всички заедно отиваме на почивка в Шотландия. Банката има няколко стаи в един шотландски замък…

— О, в Шотландия винаги е толкова мъгливо! Какво ще кажеш за един месец на море в Санта Лучия?

Тя изненадано го погледна и унило отговори:

— Звучи доста съблазнително…

— Чудесно. И може би, докато сме там, ще успея да те убедя да промениш фамилията си на Тадиешки.

— Нямаш никакъв шанс! — настроението й веднага се промени. Вече го дразнеше. — Много трудно се произнася. — След малко отново стана сериозна. — Да не си забравил? Аз все още съм омъжена за човек, от когото нямам никаква вест от пет години.

— Е, крайно време е да направиш нещо по този въпрос, Линдзи — каза той. Макар че се усмихваше, беше напълно сериозен.

— Прав си. Но, скъпи, това няма да стане толкова бързо.

— Но веднага можем да започнем да си мечтаем, нали? Всичко ще обмислим, докато лежим на пясъка и гледаме как Алис строи замъци от пясък. Хайде, Линдзи. Когато се видяхме за пръв път, ти ми изнесе цяла лекция, че трябва да се отнасям с уважение към мечтите на хората. Не мислиш ли, че е време да се погрижим и за своите мечти? Родени сме един за друг и вече го знаем.

Тад беше прав. През последните няколко месеца, изпълнени с тревоги и премеждия, тя беше срещнала мъжа, от когото имаше нужда. Беше го открила след толкова много грешки и разочарования и беше немислимо да се раздели с него.

Естествено имаше доста проблеми, които трябваше да се решат. Но кога не е имало? И двамата държаха на работата си, така че и двамата трябваше да направят компромиси. За нея това сигурно щеше да означава да се раздели с тази къща, в която беше вложила толкова много мечти. Но мечтите можеха да бъдат пренесени и в някоя друга къща, а може би и в друга страна. Трябваше да мисли и за дъщеря си. Алис беше умна, интелигентна и вече обичаше Тад. Тя лесно щеше да се приспособи към новия живот, тъй като отново щеше да бъде обградена с обич и внимание. Майка й, която Линдзи за нищо на света не би оставила сама, може би също щеше да започне нов живот с Питър Груман. Времето щеше да покаже.

Линдзи и Тад щяха да се справят. Докато почиват под тропическото слънце, ще обмислят всичко и ще планират своето бъдеще. След като вече знаеха, че не могат да живеят един без друг, щяха заедно да разрешат проблемите си.

Тад я наблюдаваше.

— За какво мислиш? — попита той.

— За това, че когато те срещнах за пръв път, изпитах към теб инстинктивно недоверие.

Той поклати глава.

— Как изобщо си успяла да станеш добър банкер, след като преценката ти е толкова лоша?

— Един Бог знае — засмя се Линдзи. Беше щастлива, но и неспокойна. — Зная много за парите, но за мъжете… Е, това вече е друга история.

— Същото може да се каже за всички нас, Линдзи — каза той. — Винаги се учудваме на постъпките на хората. И ако имаме поне малко здрав разум, научаваме доста неща. А това, което аз успях да науча, е, че двамата сме създадени един за друг.

Той отново беше прав. Животът й досега беше само подготовка за този момент — най-после да срещне мъжа, когото обича; да се посвети на една любов, преминала през толкова трудности.

— Струва ми се, че имаш право — каза тя. И беше напълно искрена.