— Разкарай се! Не е твоя работа! Най-после някой да я постави на мястото. — Сърдито изгледа ужасените си колеги. — Признайте си, че и на вас ви се искаше да го направите. Да разбере, че не е кой знае какво да бъдеш шеф на отдел!

— Нан, ти не знаеш какво говориш…

— Така ли? От месеци мечтая да се изприказвам. Естествено никой не говори така с шефа си. Кой би искал да му изстине мястото? Всички се държим като страхливци, когато става дума за работата ни. Това вече не ме интересува. Крайно време е някой да й каже, че с нищо не ни превъзхожда. Но нали тя винаги трябва да бъде на върха, винаги трябва да бъде първа! И винаги е получавала всичко, което поиска, и то за сметка на другите. Какво я интересува, ако е засегнала чувствата ви? Нали всички останали за нея са боклуци!

Макормик Локхарт се опита да я хване за ръката и да я издърпа настрани. Тя обаче успя да се отскубне.

— Я не ме пипай! За какъв се мислиш? — Движението й беше толкова рязко, че той бързо се отдръпна. Стори му се, че Нан е готова да го издере, а и изведнъж ръцете й заприличаха на ноктите на граблива птица.

— Повикайте Тад — прошепна някой.

Привлечен от крясъците й, Тад вече бе тръгнал към залата на дилърите.

— Какво става тук? — попита той, като видя Нан. Изгледа я преценяващо, след което се обърна към останалите. Едва тогава забеляза Линдзи, която стоеше безмълвно с рокля, цялата залята с кафе.

— Само ти можеш да ме разбереш, Тад — каза Нан почти умоляващо. — Знаеш защо го направих.

Той бавно се доближи до нея и тихо попита:

— Какво си направила, Нан?

— Аз… аз я наказах. Така й се пада.

— Какво ти е направила?

— Какво ли? О, всички знаят какво ми е направила. Безкрайно съм й задължена, нали? Тя ме взе на работа. И сега аз трябва да бъда благодарна, да се държа скромно, да се подчинявам на нейните заповеди и да се извинявам всеки път, когато нещата не вървят.

— А днес имаш проблеми, така ли?

— Да, днес има проблеми. Както и всеки ден. Не мога повече да понасям това положение — винаги да бъда втора след нея, най-добрата, непрекъснато да бъда тази, която губи…

— Нан, никога не съм искала да се чувстваш задължена… — започна Линдзи.

— Не, не, разбира се. Госпожа Самата щедрост раздава нареждания, учи ни как да изкарваме пари и да се грижим за интересите на нейните скъпоценни клиенти, а ако имаме малко повече ум — и за своите собствени. Всички знаем на кого трябва да благодарим за своите успехи, тъй като тя никога няма да допусне да забравим!

— Говориш глупости, Нан — каза Мак Локхарт. — Естествено, че заплатите ни и високите премии се дължат на…

— Да, и вие се справяте много добре, нали, господин Подмазвачов? От всички тук вие получавате най-висока заплата, с изключение на Нейно Височество. Толкова сте умен, толкова самодоволен, но не виждате, че само ви използват, за да може тя да си придава важност…

— Хайде, Нан, ела — намеси се Илейн. — Ела да отидем в лекарския кабинет да полегнеш малко…

— В лекарския кабинет! Няма нужда да ходя в лекарския кабинет. Вижте — нищо ми няма. — Тя размаха ръце. — Да виждате рана или синина? Не, тук медицината е безсилна. — Нан се огледа надменно. — Какво ви става? Да не мислите, че съм се побъркала? И то само защото казвам на глас това, което вие си мислите!

— Стига, Нан, ела — продължи да настоява Илейн и я хвана за лакътя.

Тя издърпа ръката си.

— Никъде няма да ходя! Още не съм свършила!

Тад многозначително погледна към Линдзи. Тя веднага разбра. След като Нан не искаше да се оттегли от арената, тогава тя трябваше да отстъпи. Обърна се и безмълвно тръгна към кабинета си. Влезе, затвори вратата и се отпусна на стола.

Милисънт веднага дойде при нея.

— Линдзи, обадих се на сестрата и казах, че Нан получи криза. Обеща да дойде.

— Благодаря ти.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Да, чаша вода.

— О, Божичко, хубавата ти рокля! — съчувствено каза Милисънт. Извади няколко книжни салфетки от чекмеджето и се опита да почисти роклята. След като разбра, че няма да успее, отказа се и отиде да донесе вода.

С треперещи ръце Линдзи поднесе чашата към устните си. Погледна към залата. Тад държеше ръцете на Нан в своите и нежно ги масажираше, докато застрашителните нокти не се отпуснаха и отново се превърнаха в човешки пръсти. Медицинската сестра, облечена в сива униформена рокля и с бяла касинка на главата, слезе от асансьора и енергично се запъти към залата на дилърите. Илейн взе чантата на Нан, готова да я придружи до лекарския кабинет.

— Не! — извика Нан, но вече не толкова агресивно. — Нищо ми няма. Как не виждате, че…

Сестрата деликатно застана между Нан и Тад. Взе ръцете на Нан в своите. Тихо й прошепна нещо успокояващо. Линдзи не можеше да я чуе, но Нан се наведе към нея и внимателно я изслуша. Тад отстъпи назад и няколко пъти поклати глава. Останалите също се отдръпнаха, за да направят път, и сестрата отведе Нан. Илейн ги следваше по петите.

След малко Мило Макионис влезе при Линдзи.

— Линдзи, не бива да обръщаш внимание на Нан. Всичко това изобщо не е вярно.

— Благодаря ти, Мило, всичко е наред.

— Всичко стана заради Тад — съкрушено каза той. — Заради онова, което чу и видя оня ден.

— Изобщо не става дума за това, което тя си е помислила…

— Така ли? — Той вдигна рамене. — За Нан беше съвършено ясно… Каза, че ти винаги си вземала това, което тя е искала… Но не съм очаквал чак такова изпълнение.

— И за мен беше изненада.

— Не го приемай насериозно — настоя той. — Това са просто… нерви, преумора и усещане, че отношенията й с Тад не се развиват според нейните очаквания… Не се изразих добре, но ти сигурно разбираш какво имам предвид, Линдзи. Не си мисли, че Нан говори и от наше име.

— Разбирам. Благодаря ти. Хайде да се върнем към работата.

Мило усети, че бе попрекалил. Линдзи беше бяла като платно и той се досети, че тя предпочита да остане сама. Макар и нетактичен, Мило не беше безчувствен човек.

Постепенно в залата на дилърите се установи обичайният работен ритъм. Линдзи се обърна към екрана на компютъра, за да покаже, че е заета. Наблюдаваше примигващите цифри, които всяка минута показваха промените на финансовия пазар. Но те нищо не й говореха. Даже отделът й да беше загубил десет милиона лири този следобед, тя едва ли щеше да забележи.

В края на работния ден компютрите започнаха да се изключват; хората от екипа на Линдзи отидоха да си вземат чантите и горните дрехи от гардероба; някои бързаха да се обадят вкъщи или да си уредят среща за вечерта. Тогава се върна Илейн Мейтланд и тръгна към кабинета на Линдзи. Останалите се струпаха зад гърба й, за да чуят новините за Нан. Линдзи откъсна поглед от екрана и се обърна.

— Сестра Тимсън й даде успокоително и то доста бързо й подейства. Изпратих я до тях с такси. Тимсън ме посъветва да се обадя на нейния лекар и да й запазя час за утре, но Нан отказа да ми даде телефона му. Въпреки това успях да го намеря в бележника й и се свързах с него.

— Няма да отиде на преглед — тъжно обяви Алек Джойс. — Много е зле.

— Ами да, още утре ще дойде на работа, за да ни покаже колко се владее — предположи Мак.

— Напротив, мисля, че ще отиде на лекар — възрази Илейн. — Има нужда от кратка отпуска, за да реши какво ще прави, когато я уволнят…

— Кой каза, че ще я уволнят? — намеси се Линдзи, доста изненадана от подобно предположение.

— Ами аз… — Илейн се изчерви. — Мислех, че е неизбежно. След всичко, което наговори…

— Жената е зле — каза Линдзи. — Не можеш да уволниш един човек само защото е болен.

Разнесе се приглушен ропот, който изразяваше едновременно учудване и разочарование.

— Тя отдавна ни вгорчава живота, Линдзи. Никак не е леко да се работи с нея — отбеляза Алек.

Мило също каза нещо, но толкова тихо, че Линдзи не можа да го чуе и попита:

— Какво каза?

Той се притесни.

— Не трябваше да го казвам.

— За какво става дума? Ако можем да помогнем на Нан, по-добре е да го споделиш с нас.

— Тя участва в залаганията — каза Мак. — Ето какво искаше да премълчи Мило. Нан играе хазарт.

— Зная — каза Линдзи. — Винаги го е правила.

— Но тя затъва… Струва ми се, че напоследък загуби доста пари.

— Да не би да намекваш, че е направила големи заеми?

— Не… Но когато започнеш често да губиш, имаш усещането, че… си на ръба, чувстваш се отчаян… — Като всички дилъри в Сити Мак имаше своите подеми и спадове и можеше да разбере Нан.

— Така е, Мак. Може би точно затова се държа по този начин. — Линдзи се обърна към Илейн. — В какво състояние я остави?

— Накарах я да си легне и й дадох приспивателното, което ми даде сестра Тимсън. Когато си тръгнах, тя вече се унасяше. Оставих й бележка на нощното шкафче за часа при лекаря утре. — Тя вдигна ръце. — Направих всичко, което бе по силите ми. Но понякога Нан е толкова трудна… Особено напоследък.

— Направила си необходимото, Илейн. Благодаря ти за помощта. Искам на всички да благодаря за това, че бяхте толкова мили с мен. Съгласни ли сте повече да не споменаваме за случилото се?

— Да… Линдзи, ние отиваме в „Дандис“, за да се поуспокоим. Защо не дойдеш с нас? — попита Мак.

Тя поклати глава.

— Благодаря ви за поканата, но аз… Бих искала за известно време да остана сама… Нали разбирате, за да се успокоя… Ако, разбира се, нямате нищо против.

— Да, естествено. Много добре те разбираме. — Всички започнаха да кимат и да се усмихват съчувствено, след което си тръгнаха.

След малко и Милисънт я предупреди, че си тръгва. Линдзи й кимна за довиждане. Остана на мястото си в притихналия кабинет, съвсем сама със зеления екран на компютъра.

Не знаеше колко време е седяла така, когато екранът внезапно се изключи. Тя се стресна и се обърна. До бюрото й беше застанал Тад.

— Време е да се прибираш вкъщи — каза той.

Да, наистина трябваше да тръгва. Но Силия беше в Есекс, а без нея апартаментът щеше да изглежда пуст и страшен с кожените мебели и ламперията от тъмно дърво.

— След малко — отговори тя.

— Изглеждаш така, като че всеки момент ще припаднеш. Хайде, ела, нека те заведа да пийнем нещо.

— Не, не… не мога да отида при тях. — Нямаше сили отново да се изправи пред екипа — всички те бяха свидетели на случилото се следобед.

— Няма да ходим в „Дандис“ — заяви Тад. — Хайде, ела.

Внимателно я подхвана и тя се изправи почти механично.

Преведе я през вратата и я хвана за ръка, докато преминат залата. Мълчаливо изчакаха асансьора. Плъзнаха картите си през автомата, сбогуваха се с Грешам и излязоха от банката. Навън ги посрещна приятна юнска вечер, сенките бяха започнали да се удължават, тъй като слънцето се беше преместило на запад и бе почти скрито зад високите сгради на Сити.

— Открих едно приятно местенце — каза Тад — близо до Финсбъри Съркъл. В менюто има и калифорнийско вино. Искаш ли да повървим пеш?

— Да, чудесно — съгласи се Линдзи и дълбоко вдъхна топлия въздух. Беше много по-приятен от изкуствената прохлада на банката, осигурена от климатичната инсталация, защото в него имаше нещо чисто и успокояващо.

Стори й се, че някои минувачи с любопитство я изгледаха, но не им обърна внимание. Вървеше, хванала под ръка Тад, и беше благодарна на нормалния живот, който кипеше на улицата. Харесваха й бързо преминаващите край тях автобуси и таксита, вестникарчето пред метрото, което предлагаше вечерните издания; зарадва се на керамичните саксии с нацъфтяло мушкато и даже на пътните знаци, които сочеха към Гилдхол или банката.

Винарната, която беше намерил Тад, се оказа доста модерна, обзаведена с метални масички и столове, а в огромните кашони на пода бяха засадени весели слънчогледи. Седнаха навън под раираната тента с изглед към Финсбъри Съркъл.

Тад й подаде списъка с вината. Линдзи го взе и го погледна, но названията нищо не й говореха. След малко дойде келнерът и Тад поръча две чаши цинфандел. Когато им донесоха виното, тя вдигна чашата си и отпи. И двамата мълчаха.

— Не се разстройвай — тихо каза той. — Нан от доста време подготвяше подобно изпълнение.

— Трябваше да го забележа — съгласи се тя. А наум си каза: „Бях длъжна предварително да разбера, че човек от екипа ми се намира под толкова силно напрежение.“

— Ти не си виновна. Нан е странен човек. Има доста превратна представа за самата себе си. Изглежда, никак не й е било лесно да поддържа имиджа си.

— Трябваше да забележа — повтори Линдзи. — Тя ми е най-добрата приятелка. — Тад поклати глава. — Така е — настоя тя. — Приятелки сме още от студентската скамейка. Споделяхме си плановете за бъдещето, заедно излизахме с момчета. По едно и също време започнахме работа в Сити. Тя беше шаферка на сватбата ми.

— И ти си я поканила да работи в „Ойстрав“.

— Да, тя направо си губеше времето в „Кенингъм Лайтфут“…

— Но след като са те назначили за шеф на отдел „Инвестиции в ценни книжа“, ти си я задминала в служебната йерархия.

— Да, аз бях… Питър Груман ме лансира… Но и Нан много се издигна, тя оглави дилърския ми екип…

— Пак ти си я назначила на този пост.

— Да, естествено. — Не можеше да разбере какво се опитва да й каже.

— В родния ми град има една поговорка: „Ако искаш да запазиш приятелите си, никога не им прави услуги.“

На устните й се появи слаба усмивка.

— Родил си се в доста цинично градче.

— Така е. Пълно е с хора, които гледат истината право в очите. Факт е, че някои хора много мразят да бъдат благодарни.

— Нан не е такава.

— Нан винаги е готова да направи скандал и това говори за нейната неуравновесеност…

— Неуравновесеност ли?

— Точно така. Предполагам, че е изпаднала в тиха лудост още преди една-две години…

— Но ти почти не я познаваш! — извика Линдзи. Възмущението най-после я изведе от вцепенението, в което се намираше през последните няколко часа.

— Повярвай ми, много добре познавам Нан — отговори Тад подчертано спокойно. — Седял съм до нея и съм я наблюдавал с часове, докато тя следеше с поглед въртенето на рулетката. Виждал съм я как се изчервява от гордост, когато печели или как е готова да се хвърли от Лойдс Билдинг, когато губи. И когато накрая реших да се оттегля, тъй като смятам, че има и по-приятни начини да прекараш вечерта, открих колко много усилия хвърля Нан, за да поддържа фасадата си.

— Фасадата ли? Каква фасада?

— На преуспяваща, високоплатена еманципирана жена от Сити, която е отхвърлила доста любовници. Така се вижда Нан в собственото си въображение.

— Да — отбеляза Линдзи, — тя наистина има успехи. Тя е част от екип, който печели добре. Наистина заслужава високи премии. И действително е отхвърлила неколцина любовници.

— Да, така е. Тя наистина е член на добре печелещ екип, в който всички заслужават високи премии. Но ето например Мак — той се справя по-добре от Нан — прав ли съм? А веднага след него е Мило. Нан в никакъв случай не е най-добрият дилър. А що се отнася до любовниците, знае ли се всъщност кой кого е отхвърлил?

— Престани да говориш така за нея! — възмути се тя. — Опитваш се да я представиш като неудачница…

— Да, тя определено не е човек, който побеждава. Победителите не се държат така, както се държа тя днес следобед.

Линдзи изтръпна при спомена за случилото се.

— Никога не съм я виждала в подобно състояние. Изрече отвратителни неща… но всъщност не ги мисли.

Той кимна.

— Останалите са много ядосани. Нан ги злепостави с приказките си и направо обяви, че споделят чувствата й. В действителност тя сама се докара до това състояние, тъй като не може да се справи с личните си проблеми. Няма възможност да върне заемите, които е взела, за да играе на рулетка, а знаеш докъде може да стигне човек, който работи в Сити.

— До къде може да стигне? — Линдзи се намръщи. — Какво искаш да кажеш? Да не намекваш, че е извършила злоупотреба?

— А какво е твоето впечатление? Дали Нан е способна на двойна игра?

— В никакъв случай! — избухна Линдзи. — Да не си посмял да мислиш подобни неща! Нан не е способна на нечестна постъпка. Ако има някаква причина да стигне до нервен срив, то тя не е свързана с гузна съвест, двойна игра или нещо подобно. Тя е честен човек!

Във възбудата си Линдзи се надигна от стола. Виното беше забравено на масата. Бързо прекоси вътрешния двор на винарната и тръгна към отворената врата.

Тад остави няколко банкноти на масата и тръгна след нея.

— Почакай — каза той и я хвана за ръка, когато забеляза, че стъпва на уличното платно, без да се огледа. Една кола, която тъкмо завиваше от Ливърпул Стрийт, рязко удари спирачките и Тад отново я издърпа на тротоара. — Нека те изпратя — предложи той и махна на едно такси.

— Оулд Флег Уорф — каза на шофьора, който отвори вратата пред Линдзи. — Добре ли си?

— Разбира се. Много ти благодаря.

— Обядвала ли си?

— Не помня… о, взех си сандвич…

— У дома имаш ли нещо за ядене?

— Да разбира се… майка ми… Изобщо не съм гладна.

— Трябва да хапнеш нещо. Преживя голям шок.

— Да, така е.

— Не е лесно да загубиш приятел.

— Да.

— Но ти добре се справи, Линдзи.

— Изобщо не съм се справила. Ти беше този, който оправи нещата. Ти успя да я успокоиш.

— Да… разбираш ли, тя си е направила някои погрешни изводи… Но за момента те имаха добър ефект.

— Горката Нан — въздъхна младата жена. — Изглежда, има много сериозни проблеми.

Таксито спря пред сградата, в която сега живееше Линдзи. Тад плати на шофьора. Тя започна да рови в чантата за ключовете си. Той я взе от ръцете й, извади ключовете и отвори външната врата. Асансьорът беше на партера. Тад й направи път да се качи в кабинката и натисна бутона за третия етаж.

Когато спряха пред апартамента, Линдзи вече бе възвърнала самообладанието си, отключи сама вратата и го покани да влезе. За миг си помисли, че е доста странно да доведе Тад Тадиешки в своя временен дом.

— Къде е кухнята? — поинтересува се той. Тя му показа и тръгна след него.

— Какво смяташ да правиш? — попита Линдзи.

— Бульон — отвърна Тад. — Трябва да хапнеш нещо. — Огледа красиво обзаведената кухня. — Господи, тук има пълно кухненско обзавеждане, което изглежда чисто ново!

— Хората, които отсядат тук, рядко се занимават с готвене — обясни тя. — Майка ми се справя само с две-три тенджери и един тиган.

— Да, точно така. Имам нужда от малка тенджерка. Имаш ли някакви консерви или сухи супи?

Тя поклати глава.

— Струва ми се, че забелязах няколко кутии във фризера.

— Още по-добре. Добре, седни и до три минути ще бъдеш обслужена. — Той си свали сакото, разхлаби вратовръзката и отвори фризера.

Линдзи седна до кухненската маса. Помисли си, че е редно тя да го приготви, тъй като се намираха в нейната къща. Тя беше домакинята. Но не беше в състояние да помръдне.

След обещаните три минути Тад постави пред нея купичка с горещ бульон.

— А сега изпий това.

Линдзи се подчини и преглътна няколко глътки.

— Сега по-добре ли си? — попита той.

— Да, много е вкусен. Благодаря ти. — Топлата течност наистина я съживи. Тя усети как буцата лед, която бе заседнала в стомаха й, откакто по обяд бе излязла от залата на дилърите с треперещи крака, постепенно започна да се топи. — Ти също трябва да си сипеш.

— Щом нямаш нищо против. А сега знаеш ли какво ще направим? Когато прецениш, че се чувстваш по-добре, ще излезем да вечеряме.

— Добре — съгласи се тя.

— Иди да се преоблечеш и ще потърсим някой тих ресторант.

Линдзи послушно стана. Влезе в дневната и спря. Къде беше тръгнала? Какво трябваше да направи?

Тад отиде при нея.

— Хайде, мила, побързай.

— Какво?

— Нали щеше се преоблечеш?

— О! — Погледна роклята си.

И тогава го забеляза. Отпред на полата имаше грозно кафяво петно. Все едно че някакъв грозен паразит беше нападнал красивите цветя. Нищо чудно, че минувачите я заглеждаха.

Нещо в нея се пречупи и раменете й се разтърсиха от ридания.

— О, роклята ми! Красивата ми нова рокля! — повтаряше тя.

— Линдзи! — извика Тад — Недей…

Тя обаче не можеше да овладее мъката си. Имаше болезнена нужда от човешки допир, от човешка топлина. Протегна ръце към Тад.

Той я притегли към себе си. Тя сложи глава на рамото му и сълзите й рукнаха. Младият мъж я държеше здраво в прегръдките си, галеше я по главата и й шепнеше успокоителни думи.

Линдзи дълго плака — беше загубила близка приятелка, с Нан бяха свързани най-хубавите спомени от младостта й, които и без това не бяха много.

Постепенно се успокои. Изправи се.

— Сигурно изглеждам ужасно — въздъхна тя.

— Нищо подобно — увери я той. — Хайде, ела да си измиеш очите и да се приготвиш да излезем.

Както я бе прегърнал, той я заведе първо в стаята й, а после и в банята, за да си измие лицето и очите. Тад й подаде една кърпа. Линдзи я притисна към лицето си и започна силно да го търка, за да изтрие ужасните спомени от днешния следобед.

Когато се върна в стаята, Тад беше отворил гардероба и разглеждаше дрехите й.

— Защо не си сложиш джинси и блуза? — предложи той.

Линдзи съблече роклята си. Тад не се обърна настрани.

Гледаше я като възрастен човек, който се опитва да помогне на дете. Но когато очите им се срещнаха, всичко се промени.

Той пристъпи към нея и я прегърна. Докосването му беше нежно и топло. Тя вдигна ръка и пръстите й нежно погалиха лицето му. Не можеха да откъснат поглед един от друг душите им се изпълниха с ненаситно чувство, което можеше да бъде задоволено само със сливането на телата им. Нямаха нужда от думи, тъй като и двамата знаеха, че точно затова съдбата ги бе събрала тук, на това място и в този момент.

Водени от желание, силно като живота, бавно се отпуснаха на леглото и започнаха да се любят.

Към следващата част или към съдържанието

Теса Баркли Мечтите на другите (15)

Метаданни

Данни

Мечтите на другите

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава петнадесета

Теса Баркли
Мечтите на другите (15)