Теса Баркли
Мечтите на другите (14)

Глава четиринадесета

Спирката на автобуса се намираше в края на улицата, на която живееше Тад. Линдзи се качи, препъвайки се. На всяка цена трябваше да се разграничи от това, което се бе случило преди малко — и физически, и емоционално. Подаде на шофьора една лира и седна. Затвори очи и се опита да се успокои.

Не можеше да разсъждава нормално. Линдзи се чувстваше загубена и напълно безпомощна в обзелия я ураганен вихър от мисли и чувства.

Мина известно време, докато се съвземе. Когато погледна през прозореца на автобуса, разбра, че е стигнала Северен Лондон, където никого не познаваше. На следващата спирка побърза да слезе.

Отби се в миниатюрна градинка със слънчев часовник и няколко пейки. Седна, извади мобилния телефон и се обади във фирмата за коли под наем, чиито услуги от време на време ползваше. Обикновено когато се намираше в района на Лондон, Линдзи си поръчваше такси, или се возеше в обществения транспорт. Наемаше кола само ако се налагаше да пътува на по-големи разстояния. Знаеше, че може да се разчита на качеството и бързината на обслужване на тази фирма.

След минута вече бе поръчала колата да я чака в Доклендс. После се обади в оранжериите, за да предупреди Госуами, че ще пристигне след няколко часа. До апартамента взе такси, събра си багажа за броени минути и слезе до Кейбът Скуеър да изчака колата.

Докараха й чисто нов мощен черен пасат. Линдзи се разписа, даде бакшиш на шофьора, който й предаде колата, и седна на волана. Отначало, докато беше в града, караше бавно заради натовареното съботно движение, но когато Лондон остана зад гърба й, веднага увеличи скоростта.

С всеки изминат километър, който я отдалечаваше от апартамента на Бърслоу Стрийт, Линдзи се чувстваше все по-уверена в себе си. Тя караше добре и усещането, че владее колата, донякъде успя да възстанови поразклатеното й самоуважение.

Как можа да бъде такава глупачка? Да се остави да бъде ухажвана, даже съблазнена, и то точно когато трябваше да бъде особено бдителна. Защото Тад беше опасен противник, който умееше да се преструва.

Линдзи добре разбираше, че той няма никакви илюзии относно целта на нейното присъствие в апартамента му. Не можеше да не се досети, че е отишла там, за да си пъха носа в неговите тайни. А неочакваната целувка беше неговият начин да я накаже. „Въобразяваш си, че можеш просто ей така да влезеш в дома ми и да ме шпионираш? Сега ще ти покажа!“ — това беше неговото послание.

Много добре. Беше си получила заслуженото и разбираше смисъла на постъпката му. Но повече не биваше да рискува. Тад беше прекалено бърз и прекалено безмилостен.

Безмилостен ли? Но за един кратък миг Линдзи бе почувствала, че той е обладан от не по-малко силна страст. Това не означаваше непременно, че е безмилостен.

Да, но беше нагъл. Беше се възползвал от момента. В края на краищата той вече знаеше, че е скъсала с Бари — нали тя самата му го каза. Линдзи беше проникнала на негова територия и така сама се бе оставила в ръцете му. Защо да не се възползва?

Логично бе да се сърди на Тад, но всъщност се ядосваше главно на себе си. В първия момент, когато той влезе, бе допуснала глупавата грешка да покаже, че се е изплашила. Но нали след това се овладя? Доста добре се справи, когато го накара да се почувства неудобно, че е напуснал конференцията. Защо не продължи да го напада? Защо прояви такава слабост?

Беше безсмислено да се преструва, че той не бе отгатнал чувствата й. В онзи момент и двамата много добре знаеха какво изпитват. Тя го желаеше също толкова силно, колкото и той нея. Подобно нещо не можеше да се скрие и нямаше как да се отрече.

Но това беше само миг, един кратък миг колкото един удар на часовника или едва доловимо преместване на Земята около оста й. Да, беше се случило, но вече бе минало.

Сега вече Линдзи трябваше да си наложи да го забрави. Всеки би могъл да изпита импулсивно желание. Това бе само физическо усещане, нищо повече. Нали беше избягала от него? Ако някой я обвини, винаги можеше да каже, че това нищо не означава за нея.

И това си беше самата истина. Нищо не означаваше. И не би могло да означава. Нищо не изпитваше към Тад. Той й внушаваше само недоверие, подозрения и безпокойство.

И все пак трябваше да признае, че тази сутрин бе загубила. Беше отишла до апартамента да научи нещо за него и не бе успяла. И още по-лошо — остави се да бъде заловена на местопрестъплението. Той й бе демонстрирал своето превъзходство, като почти я бе съборил на земята.

До следващата среща трябваше да измисли как да компенсира поражението, така че крайният резултат да бъде в нейна полза. Изискваше го нейната репутация. Все пак тя беше Линдзи Дънфорд, човек, уважаван от колегите си. Никога не би допуснала някой да й се подсмива, че почти е успял да я вкара в леглото си.

Линдзи не забеляза как отмина малките градчета Есекс, Ръмфорд, Харолдс Ууд… Но когато от двете страни на шосето се показаха зелените поля, веднага усети тяхната свежест и спокойствие и се почувства по-добре. Радваше се на поточетата, които напояваха земята, и на големите дървета, чиито сенки бяха толкова приятни в горещия юнски ден. При Уикфорд зави вляво към Уонси Айлънд — зеления остров, заобиколен от водите на реката, част от които се вливаха в Северно море, а другите продължаваха нагоре към Фаулнес Сендс.

Иначе спокойната магистрала бе натоварена, тъй като започваше сезонът на почивките. За известно време я забави кола с каравана, но скоро отби към един от многото къмпинги. Беше открит и сезонът за ветроходство: в Кроуч няколко бели платна спокойно се носеха към делтата на реката, подпомагани от морския вятър.

Когато пристигна във фермата, Линдзи бе възстановила равновесието си благодарение на успокояващото съчетание на зеленината на полята и сините морски води. Сега вече бе в състояние спокойно да обмисли проблемите си. Имаше най-малко четиридесет и осем часа преди да се наложи отново да види Тад. А ако междувременно той я потърсеше в къщата в Пътни, щяха да го препратят на друг номер. Там обаче никой нямаше да вдигне телефона. Така той щеше да разбере, че според нея няма причина да поддържат връзка, тъй като всъщност нямат нищо общо.

Освен един светъл миг, когато почти бяха изпитали блаженството на рая. Но той бе отминал.

Линдзи влезе с колата във фермата и веднага срещу нея се затичаха Силия и Алис.

— Нали имаше някаква неотложна работа в Лондон? — забеляза майка й.

— Да, но вече я свърших. Здравей, миличко! — това вече се отнасяше до дъщеря й, която изгаряше от нетърпение да сподели важни новини. — Нека да оставя колата и веднага идвам при тебе.

Алис се качи при нея и търпеливо изчака, докато Линдзи обърне колата, за да я намести на мястото за паркиране. Когато слязоха от колата, момиченцето гордо обяви:

— Мамо, вече мога да се справям с връзките за обувки!

Линдзи погледна към малките крачета, обути в сандали.

— Но ти нямаш връзки, обич моя.

— Джамну ми показа как да завързвам неговите.

Линдзи избухна в смях. Майка й отбеляза:

— Това е то любовта!

Алис, доволна от постижението си, се втурна към майка си и я прегърна. Линдзи я взе на ръце.

Колко естествено, колко чисто бе всичко тук… Семейство Госуами и техните приятелите работеха в пълна хармония. Младежите се грижеха за зеленчуците, родителите им караха камионетки или управляваха по-сложните апарати, а най-възрастните се занимаваха в канцеларията или се грижеха за дома. Рядко някой оставаше недоволен, а ако възникнеше спор, веднага го уреждаха. В известен смисъл отношенията във фермата бяха не по-малко сложни, отколкото в „Ойстрав“, но за разлика от банката, тук нямаше съревнование, нямаше стремеж към господство.

За обърканите чувства на Линдзи тази атмосфера беше като балсам и тя се остави на нейното лечебно въздействие. Отиде да види специалната леха с домати на дъщеря си, проведе дълъг разговор с един от възрастните представители на семейство Госуами за финансирането на допълнителни оранжерии, помогна на една от племенничките да попълни документите за постъпване в колеж.

Късно вечерта двете със Силия взеха по чаша вино и седнаха под храстите на ябълковите дървета в градината. От реката подухваше приятен лек ветрец.

— Случило ли се е нещо? — попита Силия.

— Не, защо?

— Изглеждаш ми малко потисната.

За миг Линдзи изпита желание да разкаже всичко на майка си. Но как да й го опише? Дори не бе сигурна какво точно изпитва по отношение на това, което се бе случило в апартамента на Тад. Как тогава да го разкаже?

— О, имах много изморителна седмица — уклончиво отговори тя. — Винаги когато времето се затопли, в Сити става задушно.

— Права си. Но тук е много приятно. Опитай се тези два дни да се отпуснеш, скъпа. Напоследък се случиха толкова много неща…

При това положение Линдзи реши нищо да не споделя с майка си. От една страна, изпита облекчение, но, от друга, съжаляваше.

На следващия ден Тапти реши да заведе Джамну на риба. Алис беше отчаяна. Джамну, който беше много горд от това, че неговият братовчед му е поверил една от своите въдици, ясно даде да се разбере, че не желае неговата малка обожателка да се навърта наоколо.

— Знаеш ли какво ще направим? — каза Линдзи, когато забеляза треперещата долна устничка и пълните със сълзи очи на дъщеря си. — Искаш ли да отидем при тях, когато стане време за обяд? Ще им занесем кошница с храна.

— Наистина ли? — попита Тапти, едновременно учуден и доволен. — Страшно мило от ваша страна, госпожо Дънфорд.

— Ще ви донесем много вкусни сандвичи — обеща тя. — Нали, Алис?

— О, да! И от вкусното пешуари нан на леля Нита.

Силия прошепна в ухото на дъщеря си:

— Трябваше да се насочиш към дипломатическа кариера.

Когато стана време за обяд, трите тръгнаха на пикник с две големи чанти, пълни с храна. Пътят минаваше през сенчеста поляна, която излизаше на една пътечка през блатистата долина. В знойната омара на летния ден отдалече се забелязваше кулата на „Сейнт Мери“ в Бърнхам. Тук теренът беше равнинен, имаше само няколко къщурки. В пейзажа имаше нещо холандско — светлината се пречупваше в блатистия бряг и в кафеникавите води на реката.

Кеят беше доста дълъг, за да могат въдиците на рибарите да достигнат речните дълбини. Така беше по-удобно и за гребните лодки, завързани на брега. Тапти започна да мърмори по адрес на техните собственици.

— Използват ги само през уикенда. Всяка събота отиват до отсрещния бряг и часове наред се шляят, без нищо да правят. Защо не вървят някъде другаде?

— А защо не слезете в някоя от лодките и не ловите риба оттам? — предложи Линдзи.

Той я погледна учудено:

— Но… ами ако собствениците се върнат?

— Е, тогава той ще си премести лодката и на кея ще има повече място.

Джамну веднага скочи в най-близката лодка. След моментно колебание Тапти го последва. Момчетата хвърлиха въдици и застинаха в очакване рибата да започне да кълве, без да обръщат повече внимание на съществата от женски пол на кея.

Алис с копнеж погледна към водата.

— Мамо, не може ли малко да поплуваме? Бабаджи не ми позволява, понеже било опасно. Но ти нали ще ме пазиш?

— Не зная дали е разумно, мила — отвърна Линдзи, като наблюдаваше бързото течение и вълните, които се разбиваха в острите колове на кея. — Струва ми се, че водата не е много приятна, а освен това не си носим бански костюми.

— Освен това след малко ще обядваме, а мама ти е казала, че не е хубаво да се плува с пълен стомах — обади се Силия. — Нали искаш да опиташ от вкусните неща, които донесохме?

Алис естествено нямаше намерение да се отказва от храната, а и не искаше да се отделя от Джамну. Мисълта за плуването бързо бе изоставена. Трите седнаха, провесили крака от кея, и подадоха сандвичите и леденостудения плодов сок на въдичарите. Водата почти стигаше до обувките на двете жени, а Тапти и Джамну в лодката се намираха на равнището на очите им.

— Ама че бързо се движи водата — учудено отбеляза Алис и се наведе да подаде чиния с пешуари нан на своя кумир. През цялото време баба й здраво я държеше за колана на шортите. Край тях минаха две диви патици, като поглеждаха с надежда към храната.

Този свят беше толкова далеч от лондонското Сити и неговите проблеми.

Когато стана време майка й и баба й да си тръгват, Алис за пръв път прояви безпокойство.

— Защо да не мога да се прибера вкъщи с вас? — нацупи се тя.

— Мислех си, че тук ти харесва — каза Линдзи.

— Да, но искам да си плувам в басейна и да видя Еди и Трейси.

„Изобщо не спомена Бари“ — помисли с облекчение майка й.

— В момента ние с баба ти не живеем в къщата в Пътни, а Еди и Трейси заминаха…

— Заминали са! — разтревожи се детето.

— О, само отидоха да си починат — успокои я Линдзи. — Нали и ти си на почивка? Е, Еди и Трейси също решиха малко да сменят обстановката. А когато Еди отсъства, няма кой да се грижи за басейна и…

— Да, защото Еди е по поддръжките… — прекъсна я Алис, като си припомни реда в къщата.

— Да, Еди отговаря за поддръжката на къщата и когато го няма, не можем да използваме басейна. Така че е безсмислено да се връщаме в Пътни заради плуването.

— Може би утре Бабаджи ще ме заведе в градския басейн — замислено изрече момиченцето. — Той казва, че трябва да си подравня растенията. Нали не ги боли, когато откъснеш едно малко листенце, мамо?

— Не, те знаят, че го правиш за тяхно добро — успокои я майка й.

— Също като доктор Милнър, когато ми направи инжекция ли?

— Точно така. — Прегърнаха се, а Силия се обърна и маха с ръка на Алис, докато фермата не се скри от погледа им. Линдзи погледна в огледалото и попита:

— Нали не се разплака?

— Не, чувства се добре. Не се тревожи, скъпа. Явно голямата лъскава кола я накара да се замисли дали няма да е по-добре да се прибере вкъщи. Но надали иска да остави Джамну.

— Горкият Джамну! Непрекъснато е залепена за него.

— Всъщност той е много добро дете. Но сигурно всички десетгодишни момчета мислят петгодишните момиченца за ужасно досадни. — Силия огледа колата. — Защо си с кола, скъпа? Заради претъпканите съботни влакове ли?

— Не, просто ми се прииска да пошофирам за разнообразие.

— Не може ли да я задържим за известно време? Мразя да бъда без кола, а ми се иска да обиколя квартала. Може да има и други магазини, освен тези, които видях досега.

— Разбира се, че можем да задържим колата, щом искаш. В сградата има гараж. Само имай предвид, че тази кола е малко по-различна от ситроена ти.

Двете започнаха да спорят за начина на шофирането на различните модели коли и на следващата отбивка си размениха местата, за да може Силия да изпита мощната кола на почти пустото шосе. Стигнаха Доклендс вече на смрачаване.

На следващата сутрин Судин дойде както обикновено да закара Линдзи в банката и тя остави колата на майка си. Съмненията и притесненията от края на миналата седмица бяха останали зад гърба й. Спокойно се готвеше да посрещне изненадите на новия работен ден.

Судин вече знаеше, че Линдзи е прекарала почивните дни във фермата.

— Разбрах, че сте ходили на риболов — каза той и се усмихна при тази мисъл. За него госпожа Дънфорд беше полубожество, обитаващо високите сфери на финансовия небосклон. Трудно му бе да си представи как носи кошница със сандвичи на двама млади въдичари.

— Обаче нищо не хванахме. Надявах се и ти да дойдеш със семейството си, Судин.

— Не можахме. Вчера празнувахме рождения ден на най-малкия ми син. — Той помълча, преди да продължи: — Но вечерта минах с колата покрай вашата къща.

— О, Судин, моля те, не се излагай на опасност…

— Нищо особено не се случи. Тъкмо излизах на Еджфорд Роуд, когато срещу мен се появи патрулна кола.

— Да, помолих ги да минават през определен интервал от време…

— Все пак исках да ви предупредя, за да не се уплашите. Човекът от охраната попита какво правя там и аз казах, че съм ви приятел. Предполагам, че той ще докладва в агенцията си. Когато ви съобщят, че са спрели някакъв човек, искам да знаете, че става дума за мене. Детективът ме помоли да се легитимирам. Истински професионалист.

— Звучи доста успокоително — каза тя. — Още веднъж ти благодаря, Судин.

По-голямата част от сутринта премина в телефонни разговори. В сутрешните вестници се бе появило съобщение за приватизацията на строителна фирма, което бе предизвикало промени в стойността на акциите на някои клиенти. Линдзи ги увери, че акциите им ще бъдат олихвени на първоначалната стойност и ги посъветва да изчакат, докато пазарът се успокои и тогава да преценят дали все още искат да инвестират в компанията.

Тъкмо приключваше с последния разговор, когато вратата на кабинета й се отвори и влезе Тад.

— Искаш ли да обядваме заедно? — попита той. — Предлагам да излезем по-рано, за да избегнем навалицата.

Линдзи бе поразена от нахалството му. Още не бе успяла да овладее гласа си, когато той добави:

— Разбира се, няма да ходим в „Дандис“. Да потърсим нещо по-тихо.

— Не, аз… имам други планове за днес.

— Линдзи, трябва да поговорим…

— Не мисля, че е необходимо.

— О, стига! Какво ще кажеш за събота? Не можеш да се преструваш, че…

— Трябва да ме извиниш, Тад, заета съм — студено го прекъсна тя. И като потвърждение на думите й телефонът започна да звъни.

— Виж, не ми се сърди, че се възползвах от…

— Някой ме търси по телефона…

— Остави телефона да си звъни — каза той и повиши глас, за да го заглуши.

От съседната стая Милисънт бе чула как някой повиши глас и веднага дойде да види каква е причината. Застана до вратата, но не посмя да влезе.

— Линдзи, има ли някакъв проблем? — тревожно попита тя и погледна към звънящия телефон.

— Не, всичко е наред. Господин Тадиешки вече се канеше да си тръгва.

Милисънт се отдръпна и направи на Тад място да мине. Той я последва, но при вратата спря и се обърна.

— Е, добре тогава. — Отново повиши глас, за да надвика телефона. — Кога ще ми върнеш ключа от апартамента? Чистачката си го иска.

Ако специално си бе поставил за цел да я вбеси, бе намерил най-добрия начин. Линдзи изненадано вдигна поглед, а няколко любопитни дилъри, чиито бюра се намираха най-близо до кабинета й, се надигнаха, за да чуват по-добре. Дори лоялната Милисънт беше заинтригувана.

Но Тад най-спокойно си тръгна.

Телефонът продължаваше да звъни. Линдзи вдигна слушалката, доволна, че се появи някакво извинение да не дава обяснения на секретарката си. Любопитните се наведоха над бюрата си и отново насочиха вниманието си към цифрите на екраните на компютрите. Милисънт се прибра в кабинета си.

След около половин час, когато приключи с телефонните разговори, Линдзи извади чантата си. Изсипа съдържанието й върху бюрото. Сред обичайната бъркотия от автобусни билети, смачкани носни кърпички, слънчеви очила и дребни монети изрови ключа от апартамента на Тад.

Сложи го в плик и извика Милисънт.

— Моля те, иди при господин Тадиешки и му предай това.

Съвсем объркана, секретарката взе плика, в който явно се виждаше, че има ключ, и излезе.

Върна се след около минута.

— Господин Тадиешки благодари и също ме помоли да ви предам нещо.

Без особено желание Линдзи взе бележката. Ако беше извинение от Тад за безобразното му поведение, изобщо не искаше да го чете.

Но все пак се налагаше да види какво й изпраща. Разгъна листа и там, акуратно написани на машина, прочете отговорите на въпросите, които го бе помолила да проучи на семинара в Марсилия.

Линдзи още веднъж се изненада. Значи след всичко, което се бе случило в онази паметна съботна сутрин, той се бе върнал обратно в Марсилия! Докато тя наивно си представяше как й звъни по телефона в Пътни или се опитва да я намери в апартамента в Доклендс, той най-спокойно си е седял в конферентната зала и е водил бележки.

Сега вече се убеди. Това, което за нея беше толкова важно, толкова вълнуващо, за него беше просто малко разнообразие.

Линдзи изпита едновременно облекчение и… разочарование.

Вдигна поглед от бележката и видя, че секретарката й чака нареждания и я наблюдава с любопитство. Подаде й листа.

— Вкарай тези данни в компютъра — каза. — В директория „Конференции“, файл „Марсилия“.

А би трябвало да каже: файл „Недоразумения“.

Когато стана време за обяд, Линдзи излезе от банката, тъй като, както бе споменала и пред Тад, имаше свои планове. Искаше да си купи някакви дрехи. Беше си взела много малко лични вещи от Пътни, а сега нямаше желание да се връща там сама, макар Судин да я беше успокоил, че хората от охранителната фирма наблюдават къщата. Тази вечер обаче трябваше да присъства на официална вечеря, организирана от една от най-старите фирми в Лондон, а нямаше подходящ тоалет.

Противно на убеждението на хората, Сити не се състои само от банки и финансови къщи. Наред с това тук се помещават и доста застрахователни компании, както и добри магазини. След час и половина обикаляне Линдзи си купи права черна пола от сурова коприна, дантелено бюстие и сандали с висок ток. Междувременно си избра и две памучни рокли, подходящи за летните горещини. Сигурно щеше да се спре на нещо по-различно, ако беше отишла в магазините, в които пазаруваше обикновено — „Харви Никълс“ или „Либърти“. Хареса й десенът на големи цветя на роклите и дори й се стори забавно временно да се откаже от традиционните тъмни коприни. Остави покупките при Стъдли и се обади на майка си.

— Сеси, купих си дрехи и няма да мога да се прибера с метрото. Можеш ли да дойдеш да ме вземеш с колата?

— Я виж ти, какво става с тебе?

— Винаги е приятно да си обновиш гардероба. Всичко, което взех от къщи, трябва да се занесе на химическо чистене.

— В колко да дойда?

— Ъ… някъде около пет. Буквално не мога да мръдна от телефона: непрекъснато се обаждат клиенти, които искат да купят акции от строителната компания.

— Добре, до пет.

Точно когато остави слушалката, отново се появи Тад.

— Извинявай, че те прекъсвам — каза той с усмивка. — Какво ще кажеш да пийнем нещо след работа?

— Не, благодаря.

— О, стига! Престани да се инатиш, Линдзи!

— В пет ще дойдат да ме вземат…

— Само не ми казвай, че си се сдобрила с оня едър побойник.

— А тебе какво те засяга това? — ядоса се тя. — Моля те, върви си.

Няколко глави отново се надигнаха, за да видят какво става — вече за втори път този ден — между шефката на отдела и Тад Тадиешки. Тад беше застанал с гръб към залата и вероятно нямаше представа с какъв интерес го наблюдават. А нищо чудно и да го осъзнаваше.

— Естествено, че ме засяга — възрази той. — Ако отново ще идва шампионът по свободна борба, трябва да съм наблизо, за да…

— Щом толкова държиш, ще ти кажа — майка ми ще дойде да ме вземе — отвърна тя. — А сега, ако не възразяваш, имам още доста работа. — Линдзи наведе глава над документите на бюрото си и не вдигна очи, докато не се убеди, че Тад най-после си е отишъл.

Постепенно започна да съжалява, че е помолила майка си да я вземе от работа. Беше горещо и задушно. Малко плуване в Центъра по красота нямаше да й се отрази зле. Освен това, за да бъде пред банката в пет, Силия трябваше да пътува през целия град в най-натоварените часове. Линдзи вече се чудеше дали да не отмени срещата, но се сети, че тогава трябва да побърза да поръча такси. Докато обмисляше как да постъпи, забеляза Тад, който се разхождаше из залата, и си спомни, че го беше уведомила за плановете си. Не биваше да ги променя, защото той щеше да помисли, че го избягва.

Видя как Нан Комптън се опита да го задържи до бюрото си. Тя използваше всеки удобен случай да разговаря с него. Скоро мониторите бяха изключени и дилърите се приготвиха да си тръгват. Малка групичка се събра край бюрото на Нан; очевидно имаха намерение да отскочат до „Дандис“. Илейн кимна към кабинета на Линдзи. Тад поклати глава — очевидно им обясни, че тя има други планове. По устните му разбра, че казва:

— Майка й щяла да дойде да я вземе от работа.

— Откъде знаеш? — попита Нан достатъчно високо, за да се чуе през стъклената преграда на кабинета.

Той направи успокояващо движение с ръка и очевидно обясни:

— Вече я питах.

Нан се намръщи, стана, взе си чантата и рязко тръгна към гардероба.

Линдзи тихо въздъхна. Много добре, че щеше да се отърве от всички тях и да се прибере вкъщи със Силия.

След малко се обади Стъдли, за да й съобщи, че майка й я чака във фоайето. Линдзи веднага слезе с асансьора, претъпкан със служители на банката, които също като нея бързаха да се приберат у дома. Силия беше оставила колата в една от близките преки и взе част от пакетите, за да помогне на дъщеря си.

— Това не е ли кутия за обувки? — попита тя.

— За довечера си взех едни сандали…

— Къде ще ходиш?

— Канена съм във „Фарийрс Хол“ на вечеря с Лондонската група по ресурсите…

— О, Линдзи, нали щяхте да ходите заедно с Бари! — изплака Силия. — Сега какво ще правиш без кавалер?

— Ще се оправя — отговори тя. И веднага си представи как отива във „Фарийрс Хол“ под ръка с друг мъж, който много приличаше на Тад Тадиешки.

Наближиха паркинга и Линдзи се върна на земята. По пътя помоли майка си да я остави пред фризьорския салон. След един час се прибра и завари Силия, която вече беше разопаковала покупките, да се любува на италианските сандали.

— Как ми се иска и аз да можех да нося толкова изящни обувки — въздъхна тя.

— Нищо не ти пречи, мамо.

— Освен опасността да си изкълча глезена. Ами тези памучни рокли, Линдзи — смяташ ли да ги носиш в банката?

— Да. Днес облякох последната чиста рокля от Пътни. Всичките ми дрехи трябва да се занесат на химическо чистене.

— Но скъпа, те изобщо не приличат на дрехите, с които обикновено ходиш на работа.

Младата жена вдигна рамене.

— Всъщност нямах голям избор. Набързо минах по магазините през обедната почивка и купих каквото имаше. Но и двете рокли ми харесват. — Тихо въздъхна. — Животът ми съвсем се обърка. Защо да не си облека нещо по-различно?

Имаше много време, докато започне да се приготвя за вечерта, и Линдзи направи чай. Седнаха в кухнята и Силия се зачете в рецептата за вечерята, която смяташе да си приготви.

— Взех я от един приятел по Интернет — обясни тя. — Занимава се с експорт на такова дървесина от Банкок, така че сигурно е оригинална тайландска кухня…

— Като спомена Интернет, какво става с нашето разследване на мръсните пари в банката?

Майка й възмутено размаха листа с рецептата и каза:

— Не съм длъжна да прекарвам цялото си време в преследване на мошеници. Имам и други интереси…

— Извинявай. Даже ми се струва, че прекаляваш с тези компютри…

— Прекалявам ли? Скъпа, не ставай смешна. Нали знаеш, че това ми доставя удоволствие. Но ми писна да се взирам в цифри, особено след като, за разлика от теб, те нищо не ми говорят.

Линдзи си спомни компютрите, подредени в стаята на Тад. Той също разбираше езика на цифрите, а ако се предположи, че разполагаше с необходимото ноу-хау, също като Силия би могъл да получи достъп до файловете на банката.

— Сеси…

— Какво?

— Можеш ли да се промъкнеш в компютъра на частно лице?

Майка й застина.

— На частно лице?

— Да.

Силия бавно и много внимателно остави чашката.

— И кое е това частно лице?

— Струва ми се… Мисля, че същият човек е ровил в моите файлове в банката.

— О, значи ти искаш да му отговориш със същото? — Това, изглежда, промени нещата. Тя вече не изглеждаше толкова възмутена.

— Става въпрос за човек, който ме притеснява. Откакто се появи на сцената, всичко се обърка…

— Надявам се не допускаш, че той е изпратил анонимните писма?

— Не зная. Би могъл. В него има нещо…

— О, в такъв случай нямам нищо против и ние да… — Силия говореше припряно като нервно стискаше и разпускаше пръсти. — Никога не съм правила подобно нещо. Имам предвид да проникна в нечия лична територия. Нали разбираш, че това е незаконно и… не съвсем почтено?

— Зная и те разбирам. Ако не искаш, няма да го направим.

— Този компютър… в банката ли е?

— Не, в апартамента му.

Силия не се сети да попита откъде тогава дъщеря й знаеше за него. Вместо това взе бележника, който беше окачен на шнур до телефона в кухнята, и започна да уточнява подробностите. Когато си записа името и адреса, попита:

— А с какъв компютър работи?

— Не зная. Но е внушителен и към него са прикрепени доста неща…

— Опиши ми формата? Имаше ли знак на производителя?

Линдзи се опита да си представи масичката на няколко нива и оборудването, сложено на нея. Майка й записа всичко, което тя успя да си спомни.

— Изглежда е нов вид модем. А това тук трябва да е скенер. Казваш, че на монитора веднага се е изписало „Кой е?“

— Да, но не успях да открия верния отговор.

— Подаде ли неговото име?

— Естествено, във всички варианти, за които успях да се сетя. Опитах и разни исторически имена, но нищо не се получи.

— На каква програма работеше?

— Не зная.

— Какви икони се появиха на екрана?

— Не помня. Нищо необичайно, за да ми направи впечатление.

Силия замислено почука с молив върху бележника си.

— Е, ще започнем да мислим за паролата, когато стигнем до нея. Първо трябва да открия компютъра. И естествено той трябва да бъде включен в мрежата. Мислиш ли, че го е използвал, за да проникне в служебните ви файлове?

Линдзи почти извика:

— Да! И мисля, че точно това е предназначението на цялата тази техника!

— Да следи информацията във файловете на банката?

— Да.

— Е, тогава не може да не е оставил някакви следи. Ще го хвана.

Младата жена озадачено поклати глава. Никога нямаше да проумее как Силия — един толкова обикновен човек във всяко отношение — можеше да накара електронната техника да се подчинява на командите й.

Вечерята във „Фарийрс Хол“ беше великолепна, компанията — приятна. Линдзи се обади да предупреди, че нейният придружител Бари Уайвълстоун ще отсъства и масата беше пренаредена. До нея седна забавен архитект от Уелс и тя забрави за дебнещата опасност, компютрите и Тад Тадиешки.

Когато се прибра, майка й вече си бе легнала. На масичката до леглото й имаше бележка, в която пишеше: „Засега нищо“. На сутринта Линдзи както винаги стана рано и не успя да я разпита за подробностите.

Когато дилърите започнаха да се събират в залата, тя забеляза как няколко души любопитно погледнаха към нея. В първия момент не разбра с какво е привлякла вниманието им, но след това се загледа в собственото си отражение в стъклената стена на кабинета и се досети. Естествено — беше облечена в нещо напълно различно от обичайната коприна в меки тонове. Беше си сложила бяла памучна рокля на кафяви и жълти цветя.

Стана й смешно. Колко бяха странни хората! Какво значение имаха дрехите?

Но явно имаше. Докато преминаваше през залата, за да отиде на съвещание в отдела по инвестиции в лицензни и патенти, дочу разговор, който бързо бе прекъснат след нейното появяване:

— … и напълно различен външен вид!

— Сигурно Тад не обича официални рокли…

Линдзи почувства, че се изчервява, но не спря.

Наистина ли си въобразяваха, че си е променила стила на обличане, за да достави удоволствие на Тад Тадиешки? Как можеха да бъдат толкова наивни и да правят изводи от незначителни неща? Всички дилъри бяха такива клюкари! Спомни си, че всъщност колегите й не подозираха за нейните лични неприятности — не знаеха, че е напуснала дома си, че има нужда от охрана и е принудена да живее в постоянна несигурност и съмнения.

Когато се прибра от работа, Силия я очакваше с нетърпение. Имаше много доволен вид.

— Намерих го! Хванах го на въдицата! Ела да видиш.

Линдзи последва майка си. На екрана на компютъра примигваше съобщение.

То гласеше „Кой е?“ Беше същото, което Линдзи лично беше видяла в апартамента на Тад.

— Мамо, ти си страхотна!

— Виж, включен е двадесет и четири часа в денонощието в очакване на важно съобщение по Източното стандартно време…

— Или може би защото компютрите на банката са включени непрекъснато, а той иска да е в течение на всички новини…

— Така че сега остава само да намеря отговор на въпроса „Кой е?“.

— Ще го направиш.

— Може би… Този човек е умен, Линдзи. Отне ми доста време, докато го хвана…

— Мамо, не се увличай и недей да стоиш цяла нощ будна — разтревожи се Линдзи. Беше забелязала в очите на майка си войнствен плам и настървение за преследване на плячката.

— Добре. А и да си призная, засега нямам представа какво да правя — съгласи се тя, протегна се в креслото и скръсти ръце. — Цял следобед се блъскам над тази парола и май окончателно се обърках. Най-добре е да си дам малко почивка. Утре мисля да отскоча с колата до Есекс, за да видя Алис и да забравя за проблема. Даже може да остана там да спя и да се прибера чак в четвъртък.

Беше отлична идея. На Линдзи никак не й се искаше майка й да се изтощава от работа. И тъй като още бе рано, излезе да купи подарък за Алис. Доклендс се оказа доста оживен квартал: магазините работеха до късно, за да могат хората, които се прибират от работа, да си напазаруват. Младата жена взе книжка с картинки за изрязване и ножици с тъпи върхове. Усмихна се, като си представи как нейната Алис ще се увлече по новата игра.

На следващия ден нещата в банката тръгнаха зле още от сутринта. На електронната поща я очакваше писмо, на което незабавно трябваше да реагира, а екипът бавно се събираше за работа. Последна пристигна Нан Комптън.

— Какво е това? — възкликна тя, когато видя съобщението, което й бе оставила Линдзи, и след малко връхлетя в кабинета й. — Значи не мога и една минута да закъснея, без да направиш сцена?

— За бога, Нан, нямам нищо против да закъсняваш дори и всеки ден, но днес имаме писмо от Нютън и…

— Нютън, Нютън! И кой е той? Сигурно пак някое твое протеже?

— Нан, какво ти става? Нютън ми е приятел от Централната търговска банка на Италия…

— О, значи си имаме и италиански любовник? Така ли го правиш? Тесни контакти през…

— Нан, да нямаш махмурлук или си станала с левия крак? — прекъсна я Линдзи, разтревожена от настъпващата криза. Изобщо не обърна внимание на думите й. — Веднага трябва да прехвърлим тези акции от туристическата агенция на Бимонди, защото Нютън каза, че…

— Нютън казал, Дънфорд повторила и всички ние веднага подскачаме като марионетки…

— Нан, веднага се заеми с прехвърлянето на акциите. Или предпочиташ да помоля Илейн или Мило?

Нан й махна от вратата.

— Нали съм втора след шефката…

— Е, тогава се дръж по подобаващ начин. Отиваш ли?

— На секундата — ядосано измърмори тя и изчезна в залата.

Линдзи бе прекалено заета, за да се замисли върху странното й поведение. Сид Нютън бе изпратил предупреждение, че голяма италианска туристическа и хотелиерска фирма се намира пред банкрут. И тъй като някои от клиентите на Линдзи имаха акции от тази компания, тя беше длъжна да вземе мерки, за да предотврати загубите. Същото щяха да правят и останалите банки в Сити, така че нямаше време за губене.

Беше си сложила втората нова рокля. Тя беше бледозелена с бели маргаритки и тъмнозелени листа, а платът падаше по-добре от твърдия лен на тази, която бе облякла предишния ден. Самата Линдзи нищо не забелязваше, но всички мъже в отдела я поглеждаха одобрително.

Цяла сутрин се занимаваха с италианската фирма. На обяд всички с радост излязоха на чист въздух, за да си починат и да съберат сили за следобедните битки.

Оказа се, че Нан е решила да удължи почивката си и отново се появи последна. Освен това, изглежда, обедът й се състоеше главно от алкохол. В резултат на това не успя да се справи с една-две сделки. Мърморейки възмутено, отиде при кафе машината, за да си проясни главата.

Линдзи се доближи до бюрото й, за да види какво прави. Беше забелязала грешките на Нан в собствения си екран.

— Нан, добре ли си? — загрижено я попита тя.

— Да, разбира се.

— Трябваше да си по-внимателна при онази продажба с Перамбан…

— Ще се оправя, само ме остави на мира.

— Нан, ако искаш да си починеш, мога да прехвърля сделката на Алек…

— Сама ще си я довърша, просто престани да ме тормозиш!

— Нан! — извика изненадано Линдзи. — Какво ти става?

— О, стига вече! — кресна Нан. — Ти никога не губиш самообладание, нали? Винаги идеална, винаги на върха! Въобразяваш си, че си много красива и никой мъж не може да ти устои. Особено когато се снимаш с официалните си рокли, нали? О, ще ти покажа аз на тебе!

И тя лисна кафето от каничката върху роклята с маргаритки на бледозелен фон.