Теса Баркли
Мечтите на другите (21)

Глава двадесет и първа

В първия момент Линдзи се зарадва. Но мозъкът й веднага започна да изпраща предупредителни сигнали.

— Какво търси той тук? — разтревожено попита тя Силия.

— Линдзи — започна майка й с успокоителен тон и хвана ръцете й. — Всичко е наред. Сега ще ти обясня…

— Нали наблизо има и други хора?

— Да, разбира се. Тук са и доктор Мелбърн, и шефът на яхтклуба, да не говорим за полицаите, които с нетърпение чакат да те разпитат…

Линдзи се отпусна.

— Добре тогава, разказвай.

— Скъпа, вчера пристигнах във фермата половин час след господин Госуами. Забавих се, докато намеря някого, който да ме закара. Господин Госуами ме посрещна доста уплашен. Намерил колата ти, заседнала на ливадата с отворени врати. Никъде не могъл да открие нито теб, нито Алис.

— Не… тогава… — Тялото й потрепери, въпреки че се опитваше да не губи самообладание. — По това време ние сигурно сме били в реката.

— Линдзи, всичко е наред. И двете с Алис сте в безопасност. — Майка й я погали по ръката. — Бабаджи се обади в полицията и докато чакахме да пристигнат, отидох на компютъра и изпратих по електронната поща съобщение на Тад…

— Но защо? — учуди се тя.

— Беше много умен ход. Помислих си, че ако е тук и е отвлякъл Алис, няма как по същото време да си бъде у дома и да вдигне телефона. Но той се обади след две минути.

— Съобщението, което получих, гласеше: „Става въпрос за Линдзи, спешно се обади на този номер“ — намеси се Тад. — И след като дни наред безуспешно се опитвах да се свържа с тебе, веднага грабнах телефона и когато тя ми каза… веднага тръгнах насам.

— Когато пристигнахме, господин Соумс вече ви беше извадил от водата и ти беше заспала. Капитанът на яхтата каза, че не е могъл да получи от тебе смислен отговор — била си прекалено измръзнала и изтощена и не си била в състояние да говориш. Казала си, че някакъв мъж ви е преследвал и ти си била принудена да скочиш във водата.

— Той препречи пътя на колата точно преди магистралата — започна да си спомня Линдзи. — Тръгнах през полето. Беше ужасно: тъмно, кално и хлъзгаво. На няколко пъти за малко да ме настигне…

— Но кой, по дяволите, е този човек? — Ядосано възкликна Тад.

Алис простена и се обърна.

— Шшш — предупреди го Силия. — Ще събудим детето. Освен това, Тад, Линдзи също трябва да си почине.

— Да, не е подходящо да обсъждаме всичко това толкова рано сутринта — съгласи се той с подчертано светски тон.

Силия целуна дъщеря си и излезе. Тад седна на мястото й до леглото на Линдзи.

— Много ни изплаши — каза той. — Но вече си тук цяла и невредима, така че няма защо да се оплакваме. Ще се видим по-късно, Линдзи.

— Да — прошепна тя и потъна в топлата, уютна прегръдка на съня. — Ще се видим по-късно, Тад…

По-късно, когато Силия дойде да ги вземе за обяд, Линдзи отдавна беше на крак. Беше се събудила още в десет часа от уплашеното гласче на Алис:

— Мамо, къде си?

Тя седна и видя как дъщеря й се оглежда с объркан вид.

— Къде сме? И защо си ми облякла тези смешни дрехи?

Бяха й сложили една от нощниците на внучката на доктор Мелбърн. Както беше застанала боса в средата на осветената от слънчевите лъчи стая, Алис приличаше на изоставено дете. Линдзи веднага скочи от леглото и я прегърна.

— Миличка, ние преживяхме страхотно приключение! Снощи спахме тук и познай къде сме? Това е яхтклуб, ето защо от прозореца се виждат много лодки.

— Ммм — промърмори момиченцето. — Веднага се досетих, че това не е къщата на Бабаджи. Умирам от глад. Няма ли да закусваме?

Оказа се лесно изпълнимо желание. В яхтклуба имаше кухня и готвачката с радост им донесе мляко, овесена каша и препечени филийки — всичко в огромно количество. Следващият проблем беше да си намерят прилични дрехи. Членовете на клуба веднага се разтичаха. След малко Алис беше снабдена с памучна пола и пуловер, Линдзи получи джинси и износена канадка. С обувките беше по-трудно, но и този проблем бе разрешен, когато пристигна Силия с голяма торба с дрехи.

Младата жена се опитваше да разкаже събитията от предишната нощ на дъщеря си, но така, че да не я изплаши.

— Ама наистина ли отидохме да плуваме в тъмното? — попита невярващо Алис.

— Да, но беше много студено и страшно, така че предлагам повече да не го правим, искаш ли?

— Да — веднага се съгласи дъщеря й. След малко добави с треперещо гласче. — Но ми се струва, че по пътя изгубихме Флопси…

— Не — веднага се намеси Силия. — Флопси е на сигурно място в къщата на Бабаджи. — Бяха го намерили на пътечката към кея и тъй като бе доста изцапан, бяха го пуснали в пералнята.

— Е, тогава всичко е наред — съгласи се Алис с леко съмнение в гласа.

След бурята беше настъпил горещ, чист и слънчев следобед. На връщане към фермата Линдзи отвори прозорците на колата, за да пусне топлия ветрец.

— Може би ще ти е интересно да научиш — каза Силия. — Тад имаше намерение да дойде с мен да ви вземем от яхтклуба. Но отиде с полицаите да проследи човека, който снощи ви е нападнал.

— Да го проследи ли? Но сержантът, с когото разговарях, каза, че едва ли са останали някакви следи след проливния дъжд.

— Така е. Намерили са само неясни отпечатъци от обувки на поляната, но следите от колата му не са заличени. Ясно е, че той ти е препречил пътя към главното шосе. А по Флопси са се досетили, че си тръгнала към кея. — Силия се поколеба дали да продължи и погледна Алис, която се беше надвесила през прозореца и си тананикаше някаква песничка. Силия понижи глас: — Той ли те блъсна във водата?

— Не, аз сама скочих.

— Скочила си?

— Шшш… Това беше единственият изход. Лодките сигурно са били до отсрещния бряг на реката. За щастие и двете с Алис плуваме добре. Сержантът каза, че в противен случай щяхме да бъдем най-малко пет километра навътре в Северно море.

— О, Линдзи — промърмори майка й и толкова здраво хвана волана, че кокалчетата й побеляха. Линдзи не каза нищо повече. При спомена за предишната нощ стомахът й мъчително се свиваше. Много добре осъзнаваше през какво премеждие бяха минали.

Когато пристигнаха, във фермата вече бе сервиран обичайният неделен обяд в градината. Алис веднага хукна да се похвали на Джамну, че е била на среднощно плуване в реката и затова има няколко синини по ръцете.

— Виж — обяви тя доволно и нави ръкавите си нагоре, за да ги покаже.

Всички се втурнаха да прегръщат Линдзи, дори членовете на семейство Госуами, които тя не си спомняше да е виждала преди. Далида горчиво се разплака.

— О, госпожо Дънфорд, само ако ви бях послушала…

— Няма значение, Далида, вече всичко е минало.

Направо ги тъпчеха с храна. Джамну, явно впечатлен от разказа на Алис, непрекъснато й пълнеше чинията. Но тя се въртеше и първа забеляза появата на Тад. Нов човек! Веднага насочи цялото си внимание към него, като почти забрави за досегашния си кумир.

А Тад не сваляше поглед от Линдзи.

— Как си? Доста си бледа, Линдзи.

— Добре съм. Само съм малко отпаднала.

— Отпаднала… Харесва ми начинът, по който вие, британците, се изразявате!

Алис дръпна майка си за ръкава и й прошепна:

— Кой е този?

— Тад, нека да ти представя дъщеря ми, Алис. Алис, това е моят приятел Тад. — Забеляза как той иронично повдигна вежди, като чу, че тя използва думата „приятел“. За пръв път, откакто предишния ден бе извадила анонимното писмо от плика, Линдзи усети, че й става смешно.

— Приятел ли си и на Бабаджи?

— Отскоро се познаваме, но усещам, че ще станем първи другарчета.

— Другарчета ли?

— Това означава много близки приятели. — Тад се наведе, за да я погледне в очите. — Също като тебе и твоето зайче.

— Това е Флопси.

— Здравей, Флопси — каза той и нежно го подръпна за ухото.

— О! — възторжено извика Алис. — Той се ръкува с Флопси!

— Всички възпитани хора се ръкуват, когато се запознават — обясни Тад. — Искаш ли и с тебе да се ръкувам? Или предпочиташ да ти подръпна ухото?

— О, дръпни ми ухото, моля те! О, мамичко, той ще ми дръпне ухото за добър ден! — Детето вече се заливаше от смях. Тад нежно отмести меката косичка, като се преструваше, че търси дълго заешко ухо. — Ето тук? — показа му. — Само че ушите ми са мънички.

— Здравей, Алис Малкото ухо — това ти е индианското име — обясни той. — Нещо като Смееща се вода или Седящ бик. Линдзи, ти знаеш ли, че дъщеря ти има индианска кръв?

— Не, досега не ми беше казвала.

— Предполагам, че е било тайна, но аз я разкрих. Е, след като сме от едно и също племе, ще ти разкрия истинското си име. Всъщност казвам се Този, който пристига последен. Но на никого не казвай.

— Да, ама нали мама току-що те чу?

— Тя няма да каже на никого. Обещаваш ли, Линдзи?

— Ще пазя тайната ти до гроб — неволно се усмихна младата жена.

— Е, така е по-добре — отбеляза той. — Вече бях започнал да се страхувам, че никога няма да се отпуснеш. Да ти предложа ли нещо за ядене? Какво искаш, Алис?

— Аз се грижа за чинията на Алис — прекъсна го Джамну и си проправи път с лакти между неочаквания съперник и момиченцето. — Виж, Алис, направили са от любимия ти сладолед с ядки.

— Наистина ли?! — зарадва се Алис и тръгна след него.

— Чудесно дете — забеляза Тад.

— Съгласна съм. Благодаря ти, че беше толкова мил с нея.

— Удоволствието беше мое. От начина, по който се смее, разбирам, че вчерашните преживявания не са й оставили сериозна следа.

Линдзи потръпна.

— Изглежда, мисли, че е сънувала лош сън. Направих всичко възможно да не я разубеждавам. Но е озадачена. Ще трябва да внимавам да не възникне някакъв психологически проблем.

— Линдзи, ако чувстваш, че си готова, ние двамата трябва да си поговорим. — Той огледа хората, седнали край огромната маса в дневната. — Дали няма някое по-уединено местенце?

Тя кимна.

— Хайде да си вземем нещо за хапване и да отидем в овощната градина — предложи. — Там също има масички и столове. — Линдзи тръгна напред. Сгъваемите столове и градинските маси още не бяха изсъхнали. Тад изтри с книжна салфетка два стола и двамата седнаха.

— Тази сутрин майка ти спомена, че не бих могъл по едно и също време да отвличам Алис и да отговарям на електронната поща. Какво имаше предвид? Попитах я, но тя каза, че по-добре ще е ти да ми обясниш лично. — Говореше със сериозен тон, а изражението му беше мрачно.

— От няколко месеца някой ми изпраща анонимни писма и заплашва семейството ми…

— Заплашва ли? По какъв начин?

Линдзи отмести чинията си.

— Нищо конкретно. Първия път изпрати снимка на майка ми, когато е прибирала Алис от забавачката. На гърба пишеше: „Махни се от пътя ми“.

— Как така да се махнеш от пътя му?

— Нямам представа. — Тя нервно махна с ръка. — Точно затова не знаех по какъв начин да се „махна от пътя“. Но усещах, че писмата са свързани с „Ойстрав“, защото само там бих могла да преча на някого, макар и неволно. Затова изпратих майка ми и Алис на безопасно място. — Кимна към къщата и оранжериите. — Никой не би се досетил да ги търси тук.

— Точно така.

— След това получих още едно предупреждение. Някой се опита да предизвика пожар в къщата ми.

— Пожар!

— Само симулация — запалил огън в метална кофа. Но аз се изплаших и…

— Се премести в апартамента в Доклендс. Разбирам.

— Но как разбра? — попита Линдзи.

— Много лесно. Исках да ти се обадя и да се извиня за онзи… малък епизод в апартамента ми… — Смутено замълча и я погледна. Споменът ги накара да се усмихнат притеснено. — Телефонният секретар ми даде друг номер. По кода разбрах, че е някъде в Доклендс, и когато казах на Питър…

— На Питър? Питър Груман ли имаш предвид?

— Да, Питър Груман. И той ми обясни, че става дума за служебния апартамент на „Ойстрав“.

— Вие двамата с Питър се познавате?

— Да, но отскоро. Благодарение на него ме взеха на работа в „Ойстрав“.

— Да, известно ми е. — Линдзи още повече се притесни. — Усетих, че Питър по някакъв начин е замесен, и започнах да го подозирам.

— Подозирала си Питър?

— Естествено.

— А аз подозирах теб.

— Мене ли?

Тад се засмя.

— Питър казваше, че греша, но аз не можех да си позволя на никого да се предоверя…

— Значи затова си се вмъкнал в личните ми файлове…

— И не само в твоите. Във всички, в които успях…

— Да, зная — изрече тя с възхищение. — Сеси те проследи и каза, че практически си проникнал навсякъде!

— Майка ти е изключителен специалист — отбеляза той. — Усещах, че някой ме следи, но не можах да установя точно кой. Естествено, реших, че си ти. И сега, когато научих какво сте правили, разбирам защо вчера онзи човек е бил толкова уплашен. Усетил е, че някой провежда разследване. Естествено бил е прав — това бях аз. Но той е мислел, че си ти, и затова ти е изпращал анонимните писма.

— Вчера получих още едно — продължи Линдзи. — Пишеше, че е разбрал къде крия Алис, и аз като глупачка веднага хукнах да я преместя на по-безопасно място…

— А той, предполагам, те е проследил.

— Изобщо не го забелязах — призна тя. — Мислех само как да се свържа с майка ми и да я предупредя. Дълго време телефонът даваше заето и когато най-накрая момичето, което дежуреше на телефона — Далида…

— О, да, Далида. Онова момиче, което беше залято в сълзи, още когато пристигнах и оттогава често плаче…

— Тя не е виновна. Но щом каза, че Алис не е в леглото си, просто щях да полудея. Признавам, че не разсъждавах логично, когато я отнесох в колата. Трябваше да остана във фермата и нищо нямаше да се случи.

— Може би — каза Тад. — Но тогава ти и досега щеше да си в състояние на стрес и тревога… И все още щеше да ме подозираш.

Линдзи внимателно го погледна.

— От самото начало ти нямах доверие — призна тя. — И колкото по-зле вървяха нещата, толкова повече се страхувах и те подозирах. Реших, че Питър те е внедрил в банката с някаква подмолна цел…

— Питър в ролята на участник в престъпна афера?

— Зная, че това само доказва колко съм била ненормална. Обадих се на Джон Блебъл…

— А, да. Джони Блебъл също се е обаждал на Питър да го предупреди, че подозираш нещо…

— Обадил се е на Питър? — повтори тя.

— Разбира се. Джони и Питър измислиха цялата история. Вписаха ме във файловете на „Хърли Гунет“, за да имам служебно досие, ако някой реши да ме проверява. Предполагам, че Джони се е постарал да те убеди, преди да се обади на Питър.

— Който преди това постъпи по същия начин — тихо каза Линдзи, като си припомни как беше разговаряла и с двамата. — Помня колко се учудих, когато той не прояви никакво съчувствие към проблемите ми.

— Искал е всичко да остане колкото се може по-дълго в тайна. Но се обади да ме предупреди, че ти се тревожиш, за да направя нещо по въпроса. Последното, което искахме, бе да започнат приказки. Все още не знаем кой е човекът от банката.

— Значи когато искаше да поговорим, ти си смятал да ми обясниш какво става?

— Точно така. И като виждам през какви изпитания си минала, съжалявам, че нищо не си споделила с Питър.

— И аз не исках да се разчуе, Тад. Майка ми веднага предложи да отидем в полицията, но нали знаеш колко е опасен всеки скандал за банката.

— Разкажи ми по-подробно за заплахите. Ако предварително знаехме, това можеше да хвърли нова светлина върху разследването. Все нещо щяхме да измислим.

— Имаш предвид ти и Питър.

— Не, имам предвид МКБС.

— Международната комисия по банкова сигурност? — изненада се Линдзи.

— Да, госпожо. Аз, Уилям Игнациус Тадиешки, съм представител на американския отдел на Международната комисия по банкова сигурност — тържествено се представи той и шеговито се поклони.

Тя поклати глава с разбиране. Ето защо си бе позволил да проникне във файловете на банката, ето защо му беше необходима най-новата апаратура, подредена в апартамента, ето защо беше представил фалшива автобиография и досието му беше въведено допълнително в компютрите на „Хърли Гунет“.

Банковите злоупотреби се разкриваха много трудно. В съвременните финансови среди парите могат да бъдат прехвърлени почти със скоростта на светлината. Огромни суми се появяваха и изчезваха, не беше лесно да се проследи тяхното движение, нито да се предвиди кога се включват в незаконни операции.

— Ние, в Съединените щати, отдавна знаем, че голяма част от незаконните доходи, например от търговия с наркотици, влизат при нас — обясни Тад. — Линдзи, трябва да знаеш, че всеки влог над десет хиляди долара, трябва да бъде обявен от всяка банка в страната. Нечестно придобити пари трудно могат да бъдат вложени в американска банка, а и в много други страни банките започнаха да се отнасят с подозрение към големи влогове в брой. Но в някои страни властите гледат през пръсти на подобни случаи и не провеждат разследвания. Собствениците на мръсни пари първо ги внасят там и след това ги „перат“ чрез компютрите на няколко банки. Накрая ги препращат в някоя уважавана банка, например „Ойстрав“ в Лондон.

— А оттам вече парите се прехвърлят в компании като „Нордън Нешънъл Консентрал“…

— Значи знаеш и за това?

— О, да. Силия ги откри. Както и „Глоубъл Саундфаст“. По-късно разбрахме, че и ти се интересуваш от тези компании, както и от някои други…

— Да. Само Бог знае колко още подобни компании има. Не е необходимо да ти обяснявам, че след като се „изперат“, парите се връщат в Съединените щати и мошениците могат да ги използват. С други думи, безнаказано да се наслаждават на плодовете на своите престъпления.

— Знаех си, че е нещо подобно — замислено изрече Линдзи. — Но това означава, че имат помощник в „Ойстрав“. Нали някой трябва да им открие сметките.

— Така е. Още преди месеци, скоро след като се е пенсионирал, Питър забелязал тревожни симптоми, докато работел с компютрите. Нали знаеш, че страда от безсъние и прекарва доста време в ровене из финансовите новини на Интернет. От любопитство започнал да си води записки. И тогава и аз бях включен в играта. Той се е свързал с приятели на Уолстрийт, между които и Джони Блебъл, а Блебъл веднага алармира МКБС.

— И те изпратиха теб с фалшива самоличност да разбереш какво става и кой стои зад всичко това.

— Не съм само аз. В момента един от нашите хора е изпратен на Антилите, за да се опита да разбере кой прави първоначалните вноски; имаме човек в Андора и така нататък. Никак не е лесно, но не бихме искали някой невинен човек да бъде подложен на такъв натиск, на какъвто ти си била подложена през последните седмици.

Линдзи се усмихна хладно.

— Сигурно ти изглеждам ужасна досадница.

— Нищо подобно. Накарала си този човек да направи глупава грешка — той фактически е използвал физическа сила. Колкото повече се паникьосва, толкова по-добре за нас. Ако не възразяваш отсега нататък един от нашите ще те следи, за да разберем, кой те преследва.

— Не е необходимо. Аз мога да ти кажа кой е — спокойно заяви тя.