Теса Баркли
Мечтите на другите (11)

Глава единадесета

На следващия ден Силия отиде до Есекс, за да види Алис, тъй като всяка сряда в служебния апартамент идваха да почистят. Все едно нямаше да може да работи с компютрите си, когато бяха включени мощните прахосмукачки. Освен това й беше мъчно за момиченцето при мисълта, че от близките му ще изчезне Бари. Помисли си колко уязвимо е детето.

— Засега нищо не й казвай за Бари — помоли Линдзи. — Ще го направя в някой по-подходящ момент.

— Добре — съгласи се Силия и си отдъхна. Не й беше приятно да огорчава Алис.

Линдзи бе тръгнала за работа много преди майка й да се отправи към Бърнхам он Кроуч. Судин продължаваше да кара младата жена на работа и всяка сутрин идваше както обикновено точно в шест и половина. Разстоянието от Доклендс до Пютър Лейн беше много по-кратко и нямаха много време за разговори. Но тази сутрин той имаше новини.

— Вчера минах край къщата ви в Пътни — започна. — Исках да се убедя, че всичко е наред.

— О, Судин, много си мил, но аз наех охранителна фирма да наблюдава къщата…

— Така ли? Много разумно, веднага трябваше да се досетя. Е, сигурно е бил от техните хора.

— Кого имаш предвид?

— Човекът, който гледаше към къщата.

— Къде го видя? — Линдзи веднага се изплаши. Бе поръчала общо наблюдение, което предполагаше през определен интервал от време да минава патрулна кола и да реагират незабавно, ако се задейства алармената система. Това не включваше лично наблюдение.

— Седеше в една кола десетина метра по-надолу на улицата и гледаше към входната врата. Беше вчера следобед, около четири и половина. Бях се наспал, излязох за вечерния вестник и си помислих, че не е зле да мина да проверя какво става…

— Но, Судин, ти не живееш наблизо…

— Какво значение има, когато си с кола? Но щом забелязах този роувър почти пред къщата ви, стори ми се доста странно.

И наистина беше необичайно, тъй като във всички съседни къщи имаше просторни гаражи и никой не паркираше колата си на улицата. Само от време на време през нощта спираха влюбени двойки, привлечени от тишината. Или някой орнитолог, тръгнал да наблюдава птици с бинокъла си, оставяше колата си на тяхната улица и тръгваше пеш по пътечката към Хийт. Но по принцип на Еджфорд Роуд бе тихо и пусто.

— Видя ли номера на колата? — попита го тя.

Той се смути.

— Уви, не. Всъщност аз минах по пряката. Когато намерих удобно място да завия и се върнах, той вече си бе отишъл.

— Интересно дали е идвал и преди това?

— Страхувам се, че не мога да ви помогна. Вчера за пръв път се сетих да мина оттам. Съжалявам, че не се бях сетил по-рано…

— И по-добре. Не, не. Много мило от твоя страна, че си минал да провериш, но не го прави повече.

— Защо?

— Защото не искам да го уплаша. — Линдзи се замисли. — След първото писмо той се обади на следващия ден, за да провери как съм реагирала. Този път не се обади или ако се е обаждал, поне не е оставил съобщение на телефонния секретар. Възможно е да е разбрал, че всичките ми разговори са прехвърлени на друг номер.

— И така се е досетил, че сте напуснали къщата.

— Да, и е отишъл да провери. Напълно е възможно да е станало точно така.

— Тогава вече знае, че в къщата няма никого?

— Да.

— Това добре ли е или зле?

— Нямам представа, Судин. Да си призная все още не мога да разбера защо ме преследва. Изглежда е убеден, че аз представлявам някаква опасност за него, но не мога да разбера защо.

Наближиха Пютър Лейн. Линдзи се приготви да слезе от колата и Судин каза:

— Тогава бъдете внимателна, госпожо Дънфорд.

— Добре. До утре.

 

 

Част от сутринта премина в заседание на екипа. Трябваше да решат дали да продадат „Ленъкс“, чиято цена значително се бе повишила, откакто Линдзи закупи акциите й. След това обсъдиха детайлите за създаване на фонд за опазване на околната среда от клиент милионер, който внезапно бе решил да прояви грижа за обществото. Точно когато смяташе да тръгне за договорения делови обяд, се обади Силия:

— Ако искаш да знаеш, дъщеря ти изобщо няма да страда за загубата на Бари.

— Наистина ли? И защо мислиш така?

— Защото е влюбена до уши в друг мъж.

— Божичко! Поне познавам ли го?

— Не, отскоро е във фермата. Принадлежи към бърмингамския клон на семейство Госуами. Казва се Джамну и е на десет години.

Линдзи избухна в смях.

— О, разликата във възрастта започва да намалява. Досега винаги се е влюбвала в много по-възрастни мъже. А Джамну какво мисли по въпроса?

— Доколкото можах да разбера, мисли я за досадница. Но това изобщо не я обезкуражава. Ходи по петите му и той я командва. Пристигнал е миналата неделя, след като ние сме си тръгнали. Дошъл е да излекува раните си след някакъв побой заради скейтборд.

— Госуами са чудесни и как само приемат всеки, който се нуждае от помощ в дома си!

— Поканиха ме да остана да преспя във фермата, но аз предпочетох да се върна. Искам да поработя. Ще се прибереш ли за чая?

— Днес може малко да закъснея, Сеси. Искам да направя няколко запитвания за двете американски фирми. — Линдзи говореше по мобилния телефон, но въпреки това избягваше да споменава имената на „Нешънъл Нордън Консентрал“ и „Глоубъл Саундфаст“.

— Няма ли да го направят приятелите ти от Ню Йорк?

— Да, но засега те нищо не откриха, а времето тече. Затова реших лично да се заема.

— Добре. Да сготвя ли нещо? Подариха ми източни подправки.

Линдзи благослови начинанието, но най-много се зарадва на успокоителната информация за Алис. Почувства се много по-добре. В края на краищата децата бяха непостоянни: влюбваха се в поп звезди, герои на анимационни филми и футболисти, но лесно сменяха един идол с друг. Нищо чудно в най-скоро време Бари да бъде забравен.

Обядът се проведе в трапезарията на престижна финансова компания — строго обзавеждане, високи тавани и безшумни сервитьори в старомодни фракове. Нямаше алкохол, само минерална вода, тъй като финансистите трябваше да останат с трезви глави. Това събиране се провеждаше редовно — целта бе да се поддържат добрите отношения и да се запазят служебните контакти. Председателят на „Ойстрав“, Хенри Уишоу, винаги преотстъпваше на някой колега привилегията да удостои събитието с присъствието си, защото беше любител на добрата кухня, а Нуви Нейсмит редовно отказваше, защото обичаше хубавото вино.

След обяда Линдзи се върна пеш до банката. Имаше нужда да глътне малко чист въздух, а освен това искаше да си вземе сандвич, за да издържи, докато се прибере при ориенталските специалитети на Силия. Беше решила да поработи в кабинета си до късно вечерта.

Когато влезе във фоайето на „Ойстрав“, за най-голямо нейно учудване от едно кресло се изправи Бари и тръгна към нея.

— Бари!

— Наложи се да чакам тук — обвинително започна той, — защото отказаха да ме пуснат без потвърждение…

— Съжалявам… — започна тя, но се овладя. Ето, отново започваше да се извинява. Продължи с по-хладен тон: — При нас охраната е доста строга. Никой не може да влезе, ако няма служебна карта или среща с някой от служителите.

— Абсолютни глупости! И отвратителни маниери…

— За какво си дошъл, Бари? — прекъсна го тя.

— Дойдох да те заведа на обяд и да обсъдим нещата…

— Няма какво да обсъждаме. Направихме го вчера.

— Няма да допусна нещата да приключат по този начин. Трябва да поговорим. — Той огледа фоайето и спря поглед върху портиера, седнал зад бюрото си, и градинаря, който събираше опадалите листа от пищните екзотични растения в ограденото като остров зелено пространство. — Тук не сме сами. Можем ли да се качим в кабинета ти?

— В кабинета ми ще бъдем още по-малко сами — отвърна тя, като си спомни стъклените стени, приличащи на аквариум. А и какво удоволствие щяха да доставят на дилърите да присъстват на любовна свада, макар и без звук.

Би могла да го покани в уединената лоджия. Но това означаваше Бари да попълни формуляр и да си окачи на ревера временна идентификационна карта, а той явно изобщо не бе в настроение да приеме подобни мерки.

— По-добре да излезем навън — каза тя.

— Навън!

— Под акациевото дърво отсреща има много приятна пейка. — Без да изчака съгласието му, тя излезе от банката и се отправи към градинката отсреща. Линдзи седна и след кратко колебание Бари се настани до нея, но си личеше колко е нервен и напрегнат.

Тя чакаше, като не сваляше поглед от лицето му. Накрая той проговори:

— Какво имаше предвид вчера, когато спомена, че изпитваш облекчение?

Линдзи усети как я напушва смях. Значи той не бе дошъл да я види, воден от непреодолима страст, а поради засегнато честолюбие. Почувствал се е унизен от думите й и не е могъл да го понесе. Беше тук, за да й търси отговорност.

Но когато отговори, беше напълно сериозна:

— Имах предвид, че съм доволна от раздялата с теб.

— Доволна си?

— Да, от известно време връзката ни беше за мене ужасно бреме.

— Изобщо не мога да те разбера! Бреме? След като преживяхме толкова хубави моменти, след като толкова си подхождахме?

Линдзи въздъхна:

— Ако говориш за секса, трябва да ти съобщя, че за мен съществуват много по-важни неща…

— О, да, вярно. Твоята кариера и светът на парите, които стоят над всичко! Искам да ти кажа, че вчера ми нанесе страхотна обида, като отказа да обясниш проблема си. През цялото време намекваше, че съм прекалено тъп, за да разбера какво става в банката…

— Никога не съм казвала, нито съм си помислила подобно нещо. Обаче всеки път, когато се опитвам да поговоря с тебе за служебните си проблеми, погледът ти започва да шари наоколо. Явно те изобщо не те интересуват.

— Но това, което казваш, е абсурдно! Нали съм идвал на вашите събирания, познавам колегите ти и винаги с лекота съм общувал тях…

— А те разговарят ли с теб за падеж на акциите или за прогнози в медодобива?

— Какво?

— Обзалагам се, че ако разговорите ни се записваха, веднага бих могла да ти докажа, че когато са с теб, колегите ми засягат само най-общи теми или от учтивост говорят за любимото ти изкуство. Ти никога не внимаваш, когато става дума за финанси.

— Е, ако искаш да знаеш мнението ми, намирам разговорите за пари доста просташки.

— Точно така. И ето защо изпитах облекчение, когато решихме да скъсаме.

— „Облекчение“ звучи доста странно в тази ситуация…

— Открих, че ми е омръзнало да ме караш да се чувствам като по-низше създание само защото се занимавам с пари. В края на краищата и ти работиш за пари…

— Нима? Говориш абсурдни неща!

Линдзи реши да не обръща внимание на това, че бе нарекъл думите й абсурдни, и се опита да му обясни разумно.

— Когато стоиш на подиума и подканваш клиентите си да наддават за някоя старинна гравюра, нали и ти говориш за пари? Нали и ти се стремиш да получиш колкото се може по-висока цена за произведенията на изкуството?

— Да, но го правя заради моя клиент…

— А ти с чии пари мислиш, че работя? Парите не са мои, те са на други хора. — „Мечтите на хората“ — помисли си тя, но не го каза на глас, защото се страхуваше, че той пак ще нарече думите й абсурдни.

— Значи си доволна от раздялата ни само защото аз не проявявам интерес към твоята кариера? Веднага трябваше да се досетя какъв е проблемът.

— Изобщо не става въпрос за това! — възрази тя и стана. — Бари, само си губим времето. Трябва да се връщам на работа…

— Никъде няма да ходиш! Още не съм свършил…

— Да, но аз свърших. Сбогом, Бари. Този път окончателно.

Той я сграбчи за китката, за да я задържи.

Тад Тадиешки, който тъкмо влизаше в градинката откъм Пютър Лейн, беше възнаграден с необичайна гледка. Линдзи Дънфорд, облечена в стилна рокля в черно и вишнево, се бореше с едър мъж с квадратни рамене и елегантен костюм. Наистина интересно. „Всеки сам да се оправя“ — помисли си той и се приготви да отмине, като се престори, че не ги е забелязал.

В този момент Линдзи тихичко извика. Изпусна чантичката си и от ръката й отхвърча увитият в целофан сандвич, прелетя през павираната алея и тупна в краката му.

Нямаше как да не го забележи. Освен това му се стори, че в приглушения й вик долови болка.

Бързо се доближи до тях.

— Моля да ме извините — каза и сложи ръка на елегантния ръкав на мъжа.

Мъжът се обърна към него и изръмжа:

— Изчезвай! Това изобщо не те засяга…

— Сигурно — отвърна Тад и пусна ръката му, но се приближи още малко. — Но не мога да гледам безучастно как прилагат груба мъжка сила към шефа на отдела по инвестиции в ценни книжа.

Името на отдела прозвуча толкова тежко и официално, че Бари спря. Лицето му побеля. Изведнъж осъзна къде се намира и какво прави. Изправи рамене и започна да оправя вратовръзката си. Издаде някакъв звук като че ли имаше намерение да каже нещо, но се отказа. Хвърли последен възмутен поглед към Линдзи и се оттегли.

Тя отново се отпусна на пейката.

— Добре ли си? — попита Тад и се наведе към нея.

— Да, благодаря — отвърна, но не вдигна глава и продължи да разтрива китката си.

— Този човек нарани ли те?

— Не, нищо ми няма.

Той вдигна чантичката и сандвича и й ги подаде. Искаше да й даде време да възвърне самообладанието си.

— Сега по-добре ли си?

— Да, всичко е наред.

— Ъ… това лично ли беше или изпълнение на недоволен инвеститор?

Шеговитата забележка предизвика слаба усмивка на устните й.

— Да, той със сигурност не беше доволен от мене. Но определено не беше и инвеститор. — „Освен дето вложих в него толкова загубено време и чувства“ — помисли си с горчивина. Беше заложила една година от живота си за приятелство, което изглеждаше обещаващо. Защо не бе разбрала по-рано, че от връзката им нищо няма да излезе?

Защото дъщеря й го харесваше, защото беше мъж, героична фигура в малкия свят на Алис. Защото Силия го беше одобрила. Защото правеше впечатление на човек, който държи на нея, ценен в професията си, улегнал човек, на когото можеше да разчита. За разлика от отсъстващия й съпруг и предишния й любовник Бари изглеждаше добър избор — „подходящ за съпруг“. „Подходящ за съпруг“, но очевидно не и за нея.

Линдзи и Тад Тадиешки влязоха във фоайето. Тя усещаше, че я наблюдава, докато промушваше картата в апарата, и с огромни усилия успя да овладее треперенето на ръката си. Много й се искаше Тад внезапно да изчезне, но нямаше друг избор, освен да се качи заедно с него в асансьора.

Дали да не го помоли да не споменава пред колегите за това, което се бе случило в градинката? Вече му бе достатъчно задължена и не й се искаше да го моли за още една услуга. Освен това какво значение имаха клюките? Рано или късно всички щяха да разберат, че е скъсала с Бари. Развоят на романтичните връзки привличаше вниманието на дилърите като магнит.

Когато слязоха от асансьора, той попита:

— Добре ли си? Искаш ли кафе или нещо друго за пиене?

— Не, няма нужда. И още веднъж благодаря за помощта.

— Винаги на вашите услуги — каза той, пъхна картата си в апарата на отдела и й направи път да мине пред него. Линдзи го награди с усмивка и тръгна към кабинета си.

Тад си помисли: „Господи, колко е хладнокръвна. Всяка друга жена на нейно място щеше да трепери от нерви след подобно изпълнение. А кой ли беше мъжът?“ Всичко това бе много интересно.

За късмет на Линдзи следобедът протече спокойно. След известно време тя изпрати Милисънт да й донесе чаша кафе от автомата. Кофеинът щеше да й се отрази добре. Продиктува на секретарката си няколко писма и заключителната част на доклада си за утрешното заседание на борда на директорите. Рутинните задачи също й подействаха успокояващо.

Когато наближи четири часът, голямата зала постепенно започна да се изпразва. Линдзи също излезе. Сандвичът й се беше смачкал от падането. Хапна набързо в близкото барче, където затваряха рано, тъй като обслужваха главно чиновниците от Сити. Върна се в банката около пет и поздрави Грешам, нощния портиер, който вече бе застъпил на дежурство.

— Добър вечер, госпожице — отговори той и се задълбочи в спортната страница на „Ивнинг Стандарт“ още преди тя да е промушила картата си през автомата.

Линдзи включи компютъра си и инсталира програма, която щеше да й даде достъп до индексите на финансовия свят. Предварително си бе нахвърлила няколко ключови думи: не беше необходимо да преминава през всички нива на търсенето, а да си изготви основна схема и да работи по нея.

Една от предпоставките й бе, че когато търсенето е в посока от дъщерната компания към основната, винаги трябваше да има готовност да приеме, че компанията майка също може да се окаже нечия дъщерна компания. Така би могла да достигне до базовата компания относително бързо, но тя бе почти сигурна, че отново щеше да попадне на фалшив директорски борд.

С други думи, опитваше се да открие паяка в центъра на паяжината, но не се надяваше много да успее. Всъщност тя се опитваше да докаже, че е налице злоупотреба, известна на жаргона на финансистите като „многоетажна торта“. Движението на парите се подреждаше на пластове, докато накрая тези, които ги обявяваха, бяха толкова далеч от първоначалния източник, че вече нищо не можеше да се докаже.

Линдзи бе толкова погълната от работа, че не забеляза как минаха часове. Пристигнаха чистачките. През вратата й надникна черна глава с тюрбан и произнесе едно приглушено „О, извинявайте“, с което я върна към действителността. Едрата жена, вероятно работничка от Ямайка, каза:

— Мога да дойда по-късно.

— Имате ли нещо против днес да не чистите кабинета ми? Имам още малко работа.

— Тогава само ще изпразня кошчето за боклук, става ли?

Чистачката изхвърли съдържанието на кошчето в голям найлонов плик, като любопитно надникна в екрана на компютъра.

— Изобщо не ги разбирам — промърмори и излезе, но не стана ясно дали имаше предвид компютрите или хората, които остават да работят след края на работното време.

Най-накрая напрежението в раменете я принуди да спре, за да си почине. Като всички, които работеха с компютри, тя много добре знаеше колко е вредно дълго време да се седи неподвижно пред екрана. Стана, протегна се и няколко пъти се наведе, за да докосне върховете на обувките си.

И точно когато се навеждаше за четвърти път, в голямата зала се чу някакъв шум.

Линдзи замръзна. Тишина. След малко се чу тихо изскърцване като че ли някой се наместваше на стол.

Тя остана приведена. Бавно се придвижи към края на стъклената стена на кабинета. Вдигна глава и надникна в потъналата в полумрак зала. Светлината в залата винаги бе приглушена от плътните перпендикулярни щори на прозорците. Така се запазваха от пряка слънчева светлина екраните на компютрите. Сега, когато вечерта беше паднала над Сити, светлината беше още по-приглушена. Нищо не се виждаше.

След малко се появи синкаво сияние. Някой беше включил монитора на компютър.

Линдзи бавно пропълзя обратно и изключи своя компютър. За щастие екранът му беше обърнат към вътрешността на кабинета, а не към залата и новодошлият не бе го забелязал.

Отпусна се на пода до бюрото и се замисли.

Значи някой бе дошъл в девет и петнадесет вечерта, за да използва служебния си компютър. В това нямаше нищо престъпно. Понякога колегите й идваха, за да се свържат със страна, чиято времева зона не съвпадаше с работното време в Лондон, особено когато се налагаше да се приключи сделка, да се сверят данни или просто за да се провери някое предположение.

От друга страна, това можеше да бъде някой, който не знаеше как да проникне в компютърната система на банката нелегално, тъй като — да речем, за разлика от Силия — не разполагаше с необходимото ноу-хау, но същевременно имаше нужда от информацията във файловете на „Ойстрав“. Особено ако търсеше нещо, което не би могъл да използва в работно време, без да направи впечатление на колегите си, или нещо, което не се съдържаше в откритата за всички служители вътрешна комуникационна система на банката.

Линдзи се сви неподвижно на пода и започна да обмисля следващия си ход. Много искаше да разбере кой седи пред компютъра. В края на краищата тя имаше пълното право да бъде тук. Трябваше просто да стане, да влезе в залата и спокойно да поздрави:

— Здравей, и ти ли имаш работа?

Правилно, точно така щеше да постъпи. Стана, приближи се до вратата на кабинета си и я отвори.

Вратата изскърца и някой уплашено изохка. Компютърът бързо бе изключен и една тъмна фигура скочи от стола. Човекът изчезна към изхода.

Линдзи се втурна между бюрата с намерението да стигне до вратата преди натрапника. Но още преди да е прекосила две трети от залата, се чу отваряне и захлопване на външната врата. Когато стигна до вратата и я отвори, коридорът беше празен.

Къде ли беше изчезнал? А и къде би могъл да отиде? Естествено се е насочил вън от сградата, но по кой път? Линдзи бързо тръгна към асансьора. Наложи се доста да почака, което означаваше, че асансьорът може би беше чак на партерния етаж. Дали онзи човек не беше тръгнал по стълбите? Ако беше използвал асансьора, трябваше да мине край Грешам и да използва карта, за да излезе от сградата.

Но това беше обичайният маршрут. Линдзи слезе с асансьора на партера. Грешам беше оставил вестника, но сега от ушите му стърчаха слушалки на уокмен. Трябваше да застане пред очите му, за да я забележи.

— О, здравейте, госпожо Дънфорд. Тръгвате ли си вече?

— Не, още не. Някой да е излизал преди малко?

Той си свали слушалките.

— Да е излизал ли? Не, скоро никой не е минавал. Последни си тръгнаха чистачките. Но това беше още в седем и половина.

— Може ли да погледна? — Тя заобиколи бюрото му и надникна в екрана на компютъра, който отбелязваше кой е в сградата. Освен нея и Грешам не би трябвало да има друг. Провери кой бе излязъл последен: наистина бяха отбелязани само картите на чистачите, напуснали сградата заедно около седем и половина. Малко преди шест си бяха тръгнали чиновниците и куриерите. А преди това — шефовете на отдели и дилърите.

В полунощ двадесет и четири часовите записи на компютъра щяха автоматично да се изтрият и отново да започнат да отбелязват влизащите след седем-седем и половина сутринта.

И така… в сградата бяха само тя и Грешам. Всички останали си бяха тръгнали в шест часа. После бяха дошли чистачките в шест и половина и си бяха тръгнали след един час. Въпреки това Линдзи знаеше, че в банката имаше още един човек или поне беше преди малко.

Беше напълно объркана. Първо, как беше успял да влезе в сградата? Как беше успял да се промъкне?

А може би… Може би той просто не е напускал банката.

Между четири и шест часа служителите си тръгваха като безредна тълпа. Някои излизаха по-рано, защото бяха приключили със сделките за деня. Други имаха твърдо работно време и си тръгваха в пиковите часове. Трети оставаха да поработят до късно, особено ако имаше някакъв проблем. Но всички бяха длъжни да отбележат часа на излизането си с лична електронна карта.

Фоайето на „Ойстрав“ бе елегантно и добре поддържано. Масичката на портиера беше с лице към входа, малко вдясно от центъра. Тук служителите на банката бяха длъжни да отбележат присъствието си чрез автомата, а външните посетители получаваха картонче, на което беше написано името и часовете на влизане и излизане от сградата.

Вляво от бюрото на портиера се намираше зелено петно от екзотични дървета и храсти, засадени в пръст и заобиколени от мраморни плочи. Всички растения бяха скъпи средиземноморски или полутропически видове — агава, юка и няколко вида палми. От една страна, те бяха оформени като красива зимна градина. Но, от друга, представляваха идеално прикритие за всеки, който би искал да се скрие от портиера.

Всеки, който имаше намерение да се върне незабелязано в банката, можеше много лесно да го направи. Стига само да мине с картата си през апарата, след което просто да завие и да се скрие зад зеленината, докато вниманието на портиера е съсредоточено върху останалите излизащи. После би могъл да се върне по коридора, да влезе през вратата на партерния отдел и да изчака в тоалетните или дори в някое уединено кътче на покритата галерия, докато сградата се изпразни.

Хората от охранителните фирми непрекъснато се опитваха да им внушат, че безопасността на сградата изцяло зависи от постоянната бдителност. Но когато нощният портиер се интересуваше най-вече от резултатите от надбягванията, а във фоайето непрекъснато се струпваха тълпи от хора…

Добре, ако онзи човек бе успял да се промъкне обратно в сградата, то къде се намираше сега? Линдзи беше прекъснала заниманията му в залата на дилърите. Скоростта, с която бе избягал, би могла да го отведе навсякъде.

Дали да го потърси сама? Или да извика хората от охранителната фирма и да ги накара да проверят цялата сграда на банката?

Това може да отнеме цяла нощ. Освен това натрапникът може да се е измъкнал през аварийния изход, докато тя разговаряше с Грешам. Поради съображения за сигурност вратата на аварийния изход се отваряше само отвътре и не можеше да се отваря отвън. Ако се е измъкнал оттам, вече трябваше да е доста далеч.

Който и да бе натрапникът, поне този път плановете му бяха осуетени.

Грешам я гледаше с огромно учудване. Беше твърде необичайно някой от шефовете да дойде при бюрото му и да започне да проверява данните в компютъра.

— Случило ли се е нещо, госпожо Дънфорд?

— Стори ми се, че преди малко в стаята на дилърите имаше човек.

Грешам посочи екрана.

— Не, всички са си тръгнали. Може да е станало течение и да ви се е причуло. Щорите на прозорците понякога тропат, особено когато има вятър.

Линдзи едва се сдържа да не му напомни, че в стаята на дилърите имаше климатична инсталация заради компютрите и нямаше откъде да се появи течение.

— Качвам се горе да си взема чантата и веднага слизам — каза тя. С това искаше да го подсети, че ако много се забави, той трябва да натисне копчето на алармата.

Но въпреки че асансьорът й се стори прекалено тесен, а залата на дилърите — направо призрачна, Линдзи стигна до кабинета си без произшествия. Взе чантичката си и бързо си тръгна.

— Лека нощ — пожела й Грешам и любезно я изпрати до вратата. Тя забеляза, че веднага след това отново си сложи слушалките на уокмена.

Предпочете да се прибере с такси, отколкото да разчита на метрото до Доклендс. В апартамента се усещаше ароматът на екзотични подправки. Подейства й успокояващо, все едно че се връщаше от училище, а майка й я чакаше и правеше сладкиш… Влезе в кухнята и завари майка си да сипва царевично брашно в една купа. Прегърна я през кръста и се усмихна.

— Какво ти става? — Силия се обърна и я погледна учудено. — Ей, какво се е случило?

— В банката малко се изплаших.

— Какво? Да не би да си открила нещо в компютрите?

— Не. Докато работех, някой влезе в залата на дилърите и когато отидох да му се обадя, той просто избяга.

— Кой беше? — Силия изпусна лъжицата в купата. — Позна ли го?

— Не зная. Не можах да го разгледам добре. Видях само силует. Беше среден на ръст, не пълен… — „Тад — веднага си помисли тя. — Но със сигурност Тад е по-висок от човека, който избяга.“ Днес, докато вървяха заедно към банката, тя установи, че е по-висок от нея с цяла глава. Дали онзи човек не беше също толкова висок?

— Веднага можеш да разбереш кой е бил по автомата — каза Силия. Въпреки че никога не бе влизала в банката в работно време, беше присъствала на различни тържества, например на пенсионирането на Питър. Знаеше, че компютърът при входа отбелязваше всяко влизане и излизане.

— Да, но според компютъра на охраната в сградата имаше само двама души — аз и нощният портиер.

— Това е невъзможно, скъпа. Охранителната система…

— Охранителната система може много лесно да бъде излъгана, ако заобиколиш палмите във фоайето. Или може би…

— Какво?

— Да е бил някой от чистачите? Но не, не е възможно, защото те са напуснали сградата едновременно в седем и половина.

— Линдзи — каза майка й, хвана я за ръцете и я накара да седне на един от кухненските столове. — Историята започва да става прекалено сериозна. Не разбираш ли, че тази вечер като нищо можеха да те нападнат!

— Не ми се вярва, мамо. Онзи човек се изплаши не по-малко от мен. Избяга като заек, когато отворих вратата на кабинета.

— И все пак… Не мислиш ли, че трябва да поговориш с някого? Надявах се да се посъветваш поне с Питър.

Линдзи нищо не каза. Силия се намръщи.

— Какво има? Защо не искаш да говориш с Питър?

— Мамо, той може да е свързан с тази история.

— Кой? Питър? — Тя беше потресена. — Не говори глупости.

— Не са глупости. Преди известно време ти казах, че човекът, който дърпа конците, е с висок ранг. Защо да не е и Питър?

— Но Питър… Питър… Това е просто невероятно!

— Същото се отнася за останалите от отдела.

— Но какви основания имаш, за да… дори да си помислиш да подозираш Питър Груман?

— Той държеше да се назначи Тад Тадиешки. Когато отидох при него, за да споделя подозренията си, дори си направи труда да се обади в Ню Йорк, за да го проучи.

— Е, и какво?

— Но аз също го проверих чрез един приятел в Ню Йорк и се оказа, че цялата история на Тад е измислена.

— Но нали ми каза, че…

— Казах, че Питър се обади на свой приятел. Но аз не видях номера, който той набра. — Разказа на майка си накратко как се бяха развили събитията и й съобщи информацията, получена от Бъди. — С една дума, Сеси, вече не зная на кого да вярвам.

— Но тази вечер в дилърската зала не може да е бил Питър — изтъкна майка й. — Той едва ходи, а камо ли да затича.

— Така е, но може да има съучастник.

„Тад Тадиешки — помисли си тя. — Трябва да получа повече сведения за него.“